Българската литература през ХХ век


Категория на документа: Литература



Също както и приглушените интимни "романи" на Димчо са не само плод на един по-скромен личен темперамент, на по-скромна в това време литературна биография, на все още анонимния социален статут на поета Дебелянов, но и на едно ново художествено съзнание, на една нова културноисторическа епоха, на нова социалножизнена и творческа позиция на поета.

Любопитно е обаче, че макар у Яворов любовната поезия да е свързана с конкретни житейски романи, именно у него "любимият образ е... фикция", по изключително точното наблюдение на Владимир Василев. Докато не така демонстративно свързаната с конкретните прототипове, по-образно универсализирана любовна поезия на Димчо Дебелянов е "жива реалност". В някои свои работи* се опитах да докажа защо именно у Яворов любовният образ е раздвоена фикционална схема - в единия полюс - образ на безплътната, серафическа, благовещенска любов, при която жената е превърната в символ на мистичното пречистване, и в другия полюс - символ на чувствено-похотливата, демонично-сластна, гибелно-разрушаваща любов падение.

Докато у Д. Дебелянов любимият образ никъде не се превръща във фикционална схема, също както и самото чувство при него никъде не е символно схематизирано - като платонична любов спасение или плътска любов гибел.

Димчо не обича, за да се спаси (както в серафическия любовен цикъл на Яворов), нито пък за да се погуби, помамен от похотливата гибелна плът (както при "цариците на нощта"). Димчо просто обича. И именно поради това неговото любовно чувство е многостранно, многослойно, диалектически богато.

Яворов ни дава метафизиката на любовта, Димчо - нейната жива чувствена диалектика.

Любовта у Дебелянов е представена не като поляризирани битийни ценности (плътска и духовна, спасителна и гибелна, демонична и ангелическа), а като реален житейски процес в протичането му - от копнежа по любов и първите сърдечни трепети до заглъхването и угасването є от мечтата за любов до спомена за нея. В Димчовата любовна поезия - а тя не е и толкова обемна, както не е обемна и цялата му поезия, прекършена от смъртта на поета (загива на война само двадесет и девет годишен) - са предадени всички етапи на една реална житейска любов. От албумно-фриволните юношески копнежи ("Малинен дъх разпръскват твоите устни") и трепетите на съвсем младото любовно чувство ("Аз ще го запазя първото писмо") до спомена за отминалата любов - съхранен като "Светъл спомен" (едноименното стихотворение) или като спокойна печал ("Ти смътно се мяркаш из морната памет", "Аз искам да те помня все така"), или жадуван да бъде забравен ("Пловдив", "Легенда за Разблудната царкиня").

Прави впечатление, че любовта живее в поезията на Димчо най-често в бъдеще или в минало време, в мечтата, в копнежа по любов и любима или в спомена (светъл или смътен) за тях. Това отсъствие на любовта като изживяване тук и сега, особено в контекста на заветните признания за "живот неживян" ("Черна песен") и "ненайдена жена" ("Сиротна песен"), създава илюзия за недействителност на любовното преживяване в поезията на Д. Дебелянов. Но именно то придава и истинската действителност на любовта като най-трепетно и крехко чувство, като най-реално човешко преживяване. Това усещане за действителност на любовното преживяване е сложна психологическа резултанта от мечтата за любов и спомена за любовта в поезията на Димчо.

Ето ключовите думи и фрази от любовната му мечта:

Ти ела!

Чакам да дойдеш... ще дойдеш ли?

Златни мечти...

Ще дойде тя, ще дойде тя...

Дойди - успокой ме, дойди, утеши ме!

Ела и дай ми свойта радост ясна...

Слънце ще запалим - нашата любов...

Любовта тук не е дадена в конкретен човешки образ (с изключение на някои юношески наивни представи), но тя е силно внушена като "воля за обич" чрез различни модални и темпорални глаголни форми (повелителни, въпросителни и пр.). Във всички случаи обаче копнежът по любов е копнеж по утеха, спокойствие, яснота, ведрина, радост.

А ето и поредица от стихови фрази от любовния спомен на Димчо:

Светлий спомен за теб е кат книга любима,

денонощно пред мен е разтворена тя...

И милват ме в спомен далечен

две тихи очи...

Заспива печалта ми озарена

от спомена за твойто първо Да...

Образът на милото дете,

нявга озарило моя праг,




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българската литература през ХХ век 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.