Българска следосвобожденска литература


Категория на документа: Литература



- Дарбата на един критик се изразява във възможностите му да може да определи патосът на един автор

20. Понятията тенденция и традиция
Тенденцията и тендденциозната литература винаги са съществували. За всяяко изкуство е важно да предизвиква наслада някаква емоция, която нарича естетическа. Неин извор е съвкупността от форма и съдържание към идеите за света и живота. Изкуството ни дава не действителност а илюзия. Роджър Фаулър определя традицията като историческа схема с конкретни формални, стилистични и идеологически свойства , характерни за много произведения в голям период от време. И тя носи причинната връзка между творбите. Тя е нещо и съществува чрез осъзнаване то си . тя се поражда в литературата но не е иманентна даденост. Според Доктор Кръстев традицията е лишената от актуалност, но не лишено от значение минало, което не е фонд, банка или съкровищница, а е наследство, от което трябва да се построй историята. Традицията живее не само в миналото но и в настоящето и е не само висока, но и ниска. Противоположна на традицията е тенденцията*(течението), която представлява налагане на някакво господствашо мнение п даден въпрос. Тенденциозните произведени са произведения в които авторът не самоо изобразява живота такъв какъвто е в действителност, но се опитва да наложи на читателя еднмо или друго мнение за този живот, едно или друго тълкуване на неговите проявления. Тенденциозната литература си присвоява правата на науката да тълкува и обяснява явления без да си налага обаче ограничения за спазване на фактите и обективността, а прибягва към фантастична игра с тях и ги прави субективно представени. В поезията тенденциите са онези произведения, в които авторът си служи с поетически средства, за да доказва или оборва една тез като по някакъв начин влиза в ролята на публицист. Има четири основни типа тенденция:
1. авторът се обявява за или против дадени възгледи, идеи , явления. Това е тенденция в тесен смисъл и е характерна предимно за публицистиката. Разказването е повече рамка, в която се преват собствените убеждения на автора.
2. тенденциятаа се изразява в тенденциозното развитие на събитията. Авторът не натрапва своите мнения и убеждения,а влияе върху развитието на авторовите събитие; тя влияе на психологическата вярност в развитието на събитията: проявява се в немотивираните постъпки на героите или в несъответствията между характера на героите и неговите действия("Под Игото")
3. пристрастност в изобразяваните характери- може да приписва само положителни или само отрицателни черти на своите герои (разказите на Каравелов, Под Игото Немили- недраги)
4. авторът освен обикновени лица си създава и герои- двойник, който носи и проповядва неговите възгледи за живота

18. Смисълът на дискусията Доктор Кръстев- Вазов
Проведена е на 17.08.1905 в град Елена. Това е най-скандалния текст в цялата българска литература, който и до днес продължава да разделя българското литературно общество на консерватори и реформатори. Доктор Кръстев говори за историческата значимост на Вазов, защото такава е епохата. Естетическите и художестввените достойнствеа се изразяват във значимостта на творбите. Доктор Кръстев разглежда Вазов като поет, белетрист и драматург. Възвеличава първия, не отрича втория и яростно напада и хули третия. Преди скъсване вреъзките между Вазов и Доктор Кръстев отнешението на критика към Вазов е много бллагосклонно и приятелско. Ооще в първата си статия за стихотворенията на Вазов казва, че те са достойни за перото на Гьоте и Шекспир; открива платоновското у Вазов- животът на идеите за живота, а не самите неща. В статията за "Е на З" определя Вазов за връх; езикът му като чудна мелодия а сстихосбирката "Звукове" носи стихове, които "дишат свежест и сила млладежка". В статията за "Под игото" го нарича виртуозен разказвач, "който умее увлекателно да рисува". Определя го и като най- значителния новелист и писател въобще; той е единствения, който влияе и привлича читателя само с името си. в беседата в Елена съъщо хвали лириката му и я определя като най- добрата в творчеството му тя е богатство, удивително за времето си . признава че белетристиката го прави известен, но че тя е художествено слаба. Тя притежава малко художественост и малко общочовешки елемнти и много "временни, случайни, локални елементи". За "утро в Банки" казва, че сборникът няма нищо общо с литература, нито с жанра разказ, а е свързан с анекдотите, които са лишени от лиитературно значение. Романите му определя като сбор от интересни приключения и невероятни случайности. Значението им е главно в етнологията им , а не в художествените им качества. Драмите му оценява най- лошо. Не приема дори "Хъшове" и "Службогонци", които са високо оценени от всички останали критици. Определя Вазов за остарял и живеещ в "опълченската епоха"; определя го като минало(в смисъл на история и традиция едновременно), като никой друг автор- не е разглеждан като автор на традицията. Разглежда Вазов не като автор на съвременността, а ато нещо вече изчерпано. Доктор Кръстев говори отимето на бъдещето, на потомството. Опрееля, че интересът към Вазов се дължи на невежеството и на недоразомението. Отрича се вестникарското, което се изразява с популярното, сензационното и пародийното. Доктор Кръстев нарича драмите на Вазов "пародии", защото са популярни и сензационни и ги изключва от значимото и представителното. за първи път разграничава високото и ниското в българската литература.

39. Подходи в изграждането на периодизацията

Поради изостаналостта периодизацията в българската литература е сложен процес. Основното в него е така нар ускорено развитие, коетоо води до смесването на различни елементи- жанрове, стилове в един период. На периодизацията пречи и самото вътрешно и външно политическо развитие на българия, в която на всеки 5-6 г се случва някое важно събитие, което коренно променя хода на държавата а от там и на литературата. Има два дискусионни проблема- до кога продължава възрожденската традиция и проблема с македонския въпрос в освободена, но разпокъсана БГ и къде е горната граница на периода от освобождсението до 1св. война. Според Боян Ничев периода завършва не с войните, а със септемврийското въстание. Според други автори е края на войните- 1918, защото твворчеството на Смирненски е съвсем нов етап вя развитието на БГ лит. Днешната литература след Осв. е период , който представлява продължение на периода от БГ лит, започнал средата на 18в. Целият период от Осв до 1 св война условно може да се раздели на отделни вътрешни периоди, които имат свои конкретни особености, но като цяло се преливат един в друг без ясна граница помежду си. Всяка периодизация е условна, защото чрез нея се отразява, това, което се оформя през отделните периоди, а не това с което те започват и завършват- литературата на 80-те г на 18в започва с Осв и завършва с появата на "Под игото" в сборника на Шишманов- 1889г. Богато десетилети- заражда се носталгията по миналите епични борби; ражда се сравнението межу идеализма на една епоха и ------ на друга; в периода се преплитат реализъм и романтиче период- тясно свързан с историята. Има два културни център: Пловдив(Вазов, Константин Величков, захари ст. Петко слав) и София (Стоян михайловски Марин Дринов и др.). българската литература вече не е емигрантска; героично- патриотичната литература се превръща в критико- реалистична литература, но първата не се губи, запазва се кулртът към националните герои и минало. Към народното творчество: характерна за периода е ярката носталгична окраска на цялата българска литература. През този етап се създава ицелият богат жанров спектър на новата БГ лит. В литературата се изразява недоволството от политическатяа и социалната обстановка, което се показва чрез сатирата, фейлетони, очерци, статии. И възхвалява и се вдъхновява от национално- освободителните борби. В мемоарите личният живот не самостойно описан, а е тясно свързан с оббществените събития 'Записките" ; мемоарният жанр се затвърждава като художествен; появяват се първите биографични романи(Захари Ст. "Христо Ботев опит за биография"). Разширява се гамата от мотиви и теми в лириката. Появяват се първите сонети. Природата вече е самостоятелен образ , а не фон. Драмата е своето начално развитие (вазов). Езикуът же индивидуализиран , носи характеристиките и темперамента на героите. Почти липсва картина- литературата на 90-те г на 19в- заражда се новия реализъм в литературата. От ПОд игото до манифестите на ПС, ДРКР и яворов. Централни творци са Алеко, Махалаки, Тодор ВЛ, Стоян МИхайловски, Страшимиров, стаматов и др. Заражда се социална литература и критика. Заражда се конфликт между традиционно и модерно съзнание. Акцентът вече не е върху миналото, а върху съвремеенността. Гражданския патос се съчетава с нови естетически търсения. През този етап Вазов създава своите разкази- сатири; Алеко- "Бай Ганьо" и фейлетоните си; Михайловски- своите сатири и философски поема. Епоха на философско- етична преоценка; важно е житейското всекидневие; открива се селото и неговият трудов човек със собствена психология и индивидуалност; появява се индивидуализмът; зараждат се чувствата на собствено достойнство; стремеж към индивидуална независимост; преплитат се елементи от сантиментализма и се използват основни идеи на -------; дообогатява се и се доразвива жанровото многооразие; кратките жанрове са подходящи за разкриване на съврееменната действителност; сатирата- гротескна и алегорична е основната в изобразяването; лирикатаа се развива до лична изповед; отричат се и се продължават традициите
- периода на творческа реализация и развитие на кръга Мисъл и авторите около него. Разпада се родово- патриархалното съзнание и се заражда новотоо индивидуално съзнание. Акцентът пада изцяло върху личността; отношение към рода и държавата; преход от външен към вътрешен живот на индивида; завръщане към фолклора и насочване към философската интерпретация на жиявота
- периода на символизма-около 1907г. Основно е самоусъвършенстването на личността; усъвършенства се формата, езикуът се издига в култ, важна е мелодията
- последният етап е самия етап на войните- 1912- 1918, който е беден литературно.

38. Литературната история- типове
Литературната история. Как се мисли историята през ХIХ и ХХ век? Съвременни мислители на литературната история.
Л-рна история - институция, формира се и f чрез образователни, идеологически и културни практики. Способ за удържането на културното наследство.
* Позитивизъм: представители - Лансон, Морне, подобни са вижданията и на сходните им компаративистични изследвания на Балдансперже. В България представители на този тип изследване на л-рната история са Балан, Малчо Николов- без теоретизация; от друга страна концептуална цялостност (включваща емпиричност и теоритичност) представляват трудовете на Гачев (за ускореното развитие на л-рата), Корциус, Лихачов.
* Правят се и истории на националните литератури- друг тип поглед върху въпроса.
* Кое е първо - фактите или концепцията. През ХХ век: усилване на историческия теоритизъм: синхрония или диахрония при разглеждането на проблемите (идва от структуралистите). Започват да се задавт въпросите защо, а не как. Поставят се въпросите дали л-рната история е автонимна или не, дали е завършена или незавършена. Затворен поглед на л-рната история правят - немски и руски формалисти, френски поети на "чистата поезия". Коментира се критерият за художественост (кои произведения трябва да се включват в рамиките на специфичната л-рна история). Яус: хоризонта на очакване. Промяната в хоризонта на очакване прави възможна л-рната история. Чрез дистанцията м/у двата хоризонта се обяснява промяната. Асиметрията: четенето се осъществява чрез опитомяване на хоризонтите. Всяко ново л-рно произведение принадлежи към определен л-рен ред. Няма абсолютна синхрония. История имам, когато схващам трите момента 1t-но, всяка диахрония е последователност от синхронни срезове, един елемент влияе на всички останали.
Янев: Има неесенциалисти и есенциалисти при възгледите за л-рната история. Фуко: Критика на факта: прекъснатост (историята може да се мисли като прекъснатост) - непрекъснатост (традиционно); Фуко: има зевове, случка, серийност в историята. Деконструктивизъм: нито един дискурс не говори чрез себе си и за себе си, той говори чрез реториката си и е субективен. Няма център, а 1 наличност, в к. всеки обект заслужава внимание. Въвежда се понятието темпоралност. Нов историзъм - история на множествата. Децентрализирана и фрагментарна. Рифатер: Проучването на безсмъртието на 1 творба може да стане само ако се насочи точно към нарастващата дистанция м/у неизменния код на читателите. Л-рната история е валидна само ако стане история на думите. Женет: История на л-рните форми и развитието им. Важна е теорията и после историята. Опозицията синхронно-диахронно. Моазан: За политическия и обществения историк всичко е история, дори л-рата, за историка на л-рата всичко не е л-ра. Л-рата се определея от социологически и естетически фактори. Обектът трябва да е различен, л-рният феномен съдържа законите и условията, в к. се появяват текстовете, разпространението, уч-щните и университетски институции. 1 л-рна история има за задачата да конструира в цялост даден л-рен феномен в неговото социоисторическо f-не.
Л-рната история не е подредба на автори и текстове, не е калъф, не се чете от-до. Л-рата живее в езика. Тя е постоянно пренаписана и пренареждана. Историята не е окончателна.
Българските литературни истории. Водещите идеи и проекти.
Възраждането- интересува се от текстовата наличност, а не толкова от качеството на текстовете. Текстовете са обгърнати от аурата на истинността, единство на битово и духовно слово, синкретичност, херметизъм; остъства историческо мислене и чувството за традиция. Критиката разглежда това, което трябва да е, а не което е. Няма норма. Истории: Р. Жинзифов 1877/8 л-рна история. Те са компендиуми от българското, само има родово разчленение. Пипин и Спасович, Геогри Попов, Д. Маринов (компендиум на знанията, не се различава от етнологията), Балан, Б. Пенев. Оттам различни стават историите на Иван Радославов (скандална по онова време); Малчо Николов, Г. Константинов (стб, нова). Еволюционистичен е подходът на Пенев, такава е и историята на Гачев.
Мисленето за л-рата в критиката на Вазов и Величков в статиите им за Каравелов и Ботев: задават въпроса за нов тип полагане на човешкото в историята. Поетът се отделя от революционера, деполитизира се л-рата, истината започва да се търси не в литературата, а от критиката. Обръщането към вътрешния живот е пряко следствие от изгубената вяра в тоталната положеност на личността в историята през революцията. Средищен за критическия език се оказва типът като средоточие на устойчивото, характерното, повтарящото се. Промените в л-рното поле са: 1. култивирането на вкус около "вътрешния живот" и "чувството", за сметка на рационалистическата или класическата поезия. 2. блокирането на романовата хетерогенност и "нормализирането" на епическите жанрове в 1 строго регулирана типология на образите. 3.създаването на стилистически канон, недопускащ грубото, непристойност, натуралистичното.
Боян Пенев- баща на бълагарската история. Три основни предразсъдъка-вярата в наличността на българската литература; убеденост в органичната връзка м/у автор и текст; гносеологически оптимизъм; превръщат се в очевидности за понататъшната история неговите постановки, от което губи л-рната ни история. Оразличаване от етнографията. Литературната историография се нагърбва със задачата да съедини минало, настояще, живо и мъртво посредством континуитета на традицията. Развитието предопределя положителния отговор на въпроса "Има ли бг л-ра", защото позволява да се гледа на литературния материал не като на проста наличност, а като на компактност и континуитет, побиращ цялата л-ра. Л-рната история е призована да помни и възпроизвежда континуитета на "творческия дух на нашето племе". Триъгълник- творба, творение, Дух-->пантеонизиране на българската л-ра. После моделът му се полага в другите култури след войните в модуса на родното. Но се променят л-рните инструменти и течения. Криза.
Боян Пенев е естетическият човек: преодоляването и себеизграждането на Аза. Централна фигура е Трорецът, който е парадигматичен модел на всяко човешко съществуване, защото самото живеене става произведение на изкуството: пишат се "портрети" на авторите. ! са любовта и страстта; жената е символ на скритата същност на аза, Душата е липсващата вътрешна цялост. Д-р Кръстев- разграничава естетическото от здравия разум като Кант, а Пенев снема кантианските разграничения.
Българската литературна история като част от европейската - Боян Ничев. Радославов- за л-рната история само факти са необходими, за разлика от поета.

40. Еволюция на художествената условност
1. Фолклорът предполага вариативност и зависи от интерпретацията на всеки конкретен изпълнител. При литературата - нейната писмена форма осигурява неизменността й, независимо от различните прочити. Фолклорът се възприема безусловно, а при литературата става въпрос за развитието на художественото мислене и приемането на условността на словото. Въпросът за взаимоотношенията фолклор - литература е възлов за разбирането на рзвитието на българската литература като цяло; на ключовия проблем за прехода от стара към нова литература и култура. Този процес започва от Възраждането, когато според Симеон Янев словото се приема като носещо безусловната истина.
2. Изграждането на новата литература се определя от три фактора: - писмената култура (религиозна, историческа и др.); устната култура - народното творчество и преводните светски произведения. С унищожаването на българската държавност се засилват обменните процеси с фолклора, писмената литература (апокрифи) е проникната от фолклора и затова през Възраждането вече фолклора взема водеща роля при изграждането на л-рата. Според концепцията за органичния преход, която намира завършен вид при Боян Ничев (Увод в южнославянския реализъм) и чрез него се възприема и у други литературоведи, във фолклора се извършват някои трансформационни процеси, чрез които се достига до характерните за новата с-ма естетическо съзнание и жанрови особености, проблематика, стилови отлики и др. Някои дялове на фолклорното творчество се дефолклоризират и първоначално, оставайки в рамиките на старата с-ма, изграждат елементите на новата. Характерни прояви на дефолклоризация са мистификациите ("Веда Словена") и стремежът към големи епически цялости. Две са забелязаните основни тенденции, които редуцират и създават елементите на новата с-ма - т. нар. баладен импулс и сказов импулс. Баладният импулс се проявява по-късно във фолклора и стои на границата му с л-рата. Той съдържа интерес към семейството - междинен етап м/у характерното за фолклора изобразяване на по-големи колективи и съсредоточаване върху отделната личност; човекът при тези фолклорни произведения се представя за социализиран; въвеждат се казуално-временните сюжетни връзки, нов тип проблематика, интригата като сюжетна категория. Този импулс се открива не само в л-рната балада, но и във възрожденската поема, в лириката. Открива се в "Нещастна фамилия", в драматургията на Войников.
Сказовият импулс: чрез него се въвеждат характерни форми за организиране на повествованието, конкретност в изображението, втори план, сюжетна пестеливост. За сказ: още в книгата на Запрян Козлуджов (дано нямам грешка в правописа на името).
Сравнително по-късно започва съзнателно отношение към фолклора: събиране на народни умотворения, обработването на сюжети. Преосмислянето на фолклора в литературното много отчетливо се наблюдава при модернистите.
3. При модернистите: С. Янев казва, че фолклорното слово е орнамент в литературното. Той говори за изобразяващо слово (словото от Възраждането, фолклорното слово до Захари Стоянов включително) и позоваващо слово (на литературата) - за повече по този въпрос: книгата на С. Янев "Елин Пелин", главата за словото. Галин Тиханов казва, че по времето на модернизма фолклорът служи като материал за литературните произведения (идилиите на Петко Тодоров, В: Галин Тиханов, Жанр и жанрово съзнание в кръга "Мисъл"). Тук аз говорих и за една статия на Пенчо Славейков "За душата на поета", където той казва, че литературата представя един "нов свят". Поетът се интересува от начина по-който той разчита света около себе се, а не от същността на нещата в действителност и дали изобразеното в л-рното произведение съвпада със действителната същност на нещата за поета не е важно (това вече малко съм го позабравила, за по-сигурно: статията!).
Формите на взаимодействие, най-кратко: мистификация, фолклоризация, преосмисляне на фолклорни мотиви и изразни средства.

15. Вазов като класик- смисъла на класичното
Понятието класическо се е превърнало в понятие за стил, описващо едно мимолетно съзвучие на мяра и пълнота, което просветва между архаичната и бароковата епоха. В историята има ппризнанието на едно нормативно съдържание. Денс, класическо се е откъсналло от разбирането си в античността и днес описва времева фаза в историята, а не над историческа ценност. Обозначава не качество, което може да се припише на едноисторическо явление, а отличчията на самото историческо битие, което позволява съществуването на нещо истинно, постоянно препотвърждаване. Класическо е това, което устоява на историчческата критика, защото неговото историческо господство, задължаващата сила на негоовото наследство и запазено значение превъзхожда всяка иссторическа рефлексия и продължава да трае и след нея. Нещо е класическо когато отговаря на безвремието, означава едновреемееност на всяко нстояще. Клласическо е онова, което се запазва, защото се самопоказва и самоизказва. Не се нуждае от преодоляването на историческата дистанция, тъй като самото то осъществява преодоляването в постоянно опосредяване. Класическото не може да е сегашно- то винаги е минало. Дистанцията не е времеева, а е свързана с битуването на текста- дали е приеман, отхвърлян или незабелязван. Важна е трдицията- като сбор от белези. Обикновено класическото се свързва с определен автор и то с определен текст или литрерратурен род. Всеки текст принадлежи на традицията но не всеки ттекст е класически. Според хегел класическото е "монада, защото е само по себе си значещо и тълкуващо". Приписва му външност, идентична с неговата вътрешност. Понятието "класик" идва от римското "clasicus"- в рим закон, според който всеки човек плаща данък- по- висок обществен статус, по- висок данък. Важно за класика е да има зряла цивилизация, езикът и литературата да са зрели, класикът да е рожда на зрял дух. Едно произведение не е класика ако не се оглежда в миналлото, историята, чиито най- висок пример е античността. Вазов е българският класик още от своето време. Текстовете му отразяват историята и имат характерния език от дадената епоха. Текстовете му са отвърдении и от съвремеенността и от следващите поколения.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българска следосвобожденска литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.