Българска следосвобожденска литература


Категория на документа: Литература


ДРКР казва за него, че е обществен феномен, койтоне се поддава на класиране- една психооогическа загадка. Стоян Михайловски е автор, който смята за несолидни всички институции, той е мрачен песимист за бъдещето на Българската народност. Алеко е първият критик на Стоян Михайловски и го определя като умозрителен, но не дотатъчно пластичен поет; силен по дух; определя произведенията му често като чепати, безвкусни, бедни на изобразителни средства и език; нарича някои оот творбите му "бисери в смет". Но има и някои положителни определения за първата му поема "Поема на злото" - "силно въображение"; "богат дух" (влияе се от френските моралисти) ; "поетически и величествен слог" ( Стоян Михайловски обича реториката и класическите форми) ; "горещ мистицизъм". За поемата "EMHANASIA" - "тя е поема на песимизма и единствена по рода, съдържание и формата си, по величието и пълнотата на изображението си тя е украшение на нашата поезия"
Милена кирова също дава положителна оценка. Това е първата българска философска поема, в която има няколко нови момента- философско разсъждение, абстрактно- символна образност, пределно открита концептуалност, структурата на поемата е лирическа. За "поема на злото" - религиозен сюжет, ортодоксално християнска трактовка на темата, приема се от философско- мисловна и художествена страна; не едиалогична а драматическа; в нея се създават образи, а не илюстарции; за Стоян Михайловски е характерно, че приема словото като материя, която подлежи на обработка; текстовете му не дават еднозначни отговори и са изпъстрени с паратекстове; те не са свидетелства, бележещи слова; но проповядват истиина, пророчество , притчовост. Словото е изкустност; то е помнещото слово и стои върху определена културна традиция. Най - цитираните текстове са Библията и Коранът. Във времето на дистанцирането на българското и ориенталското, което е обозначено като ниско, чуждо, Стоян Михайловски е единствения автор , който подкрепя ориенталското, мисленето, менталността на българското е част от ориенталското. Стоян Михайловски се изживява като човек на преливащщите се различности. Чужд е на европейския патос на Алеко и ПС, вдъхновява го моралистичния патос. Той е поет, публицист и философ, често е разглеждан като чужд, защото неговите текстове изглеждат чужди, несинхронни , модерни, нетрадиционни. Като автор никога не изглежда актуален - 800-те години е мподранил а 90-те вече е закъснял; осъзнаван е като значим но не и като доминиращ автор. Има няколко заслуги в литературата:
- систематично се обръща към самата литература и от културата прави литература
- още първите му публикации са обръщения към литературата (цитати, мото, различни паратекстови опори).
- акцент в поезията му е човешката природа и то нейната неповторимост
- тъжен извод е непроменимостта на морала; човекът прави времето, а не времето човека
- Стоян Михайловски вижда литература навсякъде, дори и там , където я няма
- Първи в литературата разбира историята като време, непрекъсното, а съвременността като част от тази непрекъснатост.
Цивилизацията и цивилизоването на българското общество са тема на много негови произведения. Димитър подвързачов нарича поезията на Стоян Михайловски "симфония от гръмотевици". Според ПС Стоян Михайловски се разкрива чрез своите сатири, чиято сила е в негацията; той запазва благоволението на това , което е ббило преди и което сега се разрушава. ДРКР определя Стоян Михайловски катоо мрачен и песимистичен ум, повече мислител, оратор и проповедник, отколкото поет; одобрява първите му произведения защото те се характеризират с сила на езика и смелост на мисълта; най-силен е вв сатирата, която започва от стихосбирката "Novissima verba". Според ДРКР най-доброто му произведение е "книга за бълг народ". Казва още, че творбата му не отразява човека а онова , което се крие зад четивото и което е смъътно доловвимо. Повечето му съчинения пораждат неприятни чувства и възражения, а не съгласия и задоволство. Стоян Михайловски има своето значение не само като автор, но и като човек. В книгата му "от развала към проовала" и "днес чук, утре наковалня" са вложени идеите му на човек. "от разв...." е сбор от политически тиради и размишления, представени не от конкретни лица а от типове. Авторът никога не създава живи лица и индивидуални характери. Произведенията му са определяни нза тенденциозни. "днес чук.." е сборник стихотворни творби различни по жанр, повечето изразяващи душевните кризи на автора. Интересни са самопризнанията на автора. Програмна за цялото творчество на Стоян Михайловски е неговата мисъл "българина не е свободен а е освободен".

"Източни легенди" 1904г. не описва напълно личността и творческото дело на автора.излиза 1904, но десет години по- рано се появяват първите откъси в различни издания. Текстът дълго време отлежава в съзнанието на автора преди да се появи. Този текст отразява точно и ясно мотива за източното , за Ориента. Съдържа много паратекстове, посвещения, отпратки. Поставя началото на олитературяването на литературата. Интертекстуалността се подчераатва по външен начин. Прооизведението е израз и н амодерността, обоорва предсставите за медиатора не Западното и Източното. Стоян Михайловски възвръща интереса към ориенталското, в момента, когато литературата като цяло се бори за отдалечаване от източното. Много от източните мотиви се доближават о античните. Шпендлер казва, че западния човек е "фаустъовски човек", който напада всеки инакомислеещ; за него всичко в неговия свят е насочено към постигане на дадена цел, за разлика от античния човек, който има друг жизнен идеал- незаинтересуваността. Близо до античния идеал е и източния човек, който не се интересува от историята- за него е важно настоящето. Нирваната също е свързана с настоящето. Фридри боденщед е автор, предсвтавителен за западната литература в областта на източните мотиви. В българската литература източният мотив не е примесен и временен, а дълбоко заложен "източни легенди" са в проза и не са същински легенди, а фрагменти, които са анекдотични, а често и параболични. Ориенталския елемент се съдържа във вид на мислене, начин на живот но не и като бит. Източното не еомразно и се разпознава като свое, то не е анахронизъм а е споено с европейското. Текстовете целят оспорването на илюзиите, усъвършенстването на човека. Стоян михайловски не вижда екзотичното в ориенталското, а ежедневното и общочовешкото. "Книга за българския народ" 1895г. има посвещение на всички страдающи, унижени, онепревдани и огнетени. Посвещава тази сатирическа стихосбирка, в която показва каквисредства употребяват деспотите а да увековечат властта си. страстта към властта е показана като най порочната човешка страст. Езикът е определен като чудовищен , вулгарен; рабооти с високи идеи, но разрушава високи илюзии. Според милена кирова идейната основа е положителна; пробладава сатиирично- изобличителния патос, но съдържа и идеалите на човека; създава панорама н аобществените и личностните добродетели; самият стоян мих. Определя Книга за бълг като "сатирична сбирка"; политическата му сатира се насочва в дълбочина на проблема за властта, държавата и социалното устройство на човешката душа. В тази поема се излъчва и съпротивата на народа срещу управлението. В нея има болка насилие насмешка и гняв. В своята обществена и религиозна мисъл стоян М изхожда от принципа на Монтескьо , според който основа на демократизма е добродетелта и нравствеността. "Книга за ....." е непрекъснат монолог от политическа софистика; разсъждения и изобличения . ориенталските имена и атрибути са прозрачноо прикритие на родната действителност. Книгата отразява обществени настроения и критицизма на българската общност.

22. Теодор Траянов - 1882-1945 и българският символизъм
Със символизма се свързват Яворов, Дебелянов, лилиев, но най- пълно и цялостно именно Траянов въплъщава всички характерни особености на символистичната школа. Неговата поезия от дебюта му през 1905-08 до смъртта представя най- последователно поетиката на символизма. 1905г той изпраща от Виена своето стих "новий ден" на сп "Художник", кото е посрещнато с многоо противоречиви мнения. Радославов го коментира с положителни думи, гоовори се за индивидуалност на стиха, за дългоочаквана промяна. Любомир Стоянов определя това стихотворение като програмно за цялото поетическо творчество на Траянов . след стихосб на Яворов "Безсънници" 1907 стихосб на Траянов "regina mortua" 1908 е втората българска типично симв стихосб , която дори е смятана за първата по рода си. стиховатат организация е доведена до съвършенство, в нея има нещо хладно мраморно, стерилно, образността в нея е дестилирана от предмеетни значения и е типично най- символистичната. В нея царува музиката, разбране не като мелодия и настроение, а като логика; тя трябва да се интерпретира по логико- философски, а не п традиционен начин. В нея се срещат надземни абстракции и липсват биографични реалии; Траянов стилизира живота си като духовна авантюра. Според Милена Цанева у Траянов авторовото съзнание не се персонифицира в определен лирически осезаем образ; лирическият аз е лишен от конкретност и автобиографичност; стремеж да се надмогне единичната личностна характеристика и да се изрази универсалното , общочовешкото или изконно племенното съзнаание. Поезията на Траянов притежава съществените символистични характеристики: индивидуалистично съзнание, снижен витален тонус, пречупена борческа енергия и воля, безволев мечтател, владее тиха меланхолия, тиха тъга и умора, песимизъм , отчаяние, затвореност; чувство за пасивна жертва, ненужност; център е субективният свят, който не носи действителността, а субективната ддушевност чрез поетически символи; всичко загатва някаква отвъдна, тайна реалност. Траянов започва като символист без никой да нарича този тип писане сиимволизъм, в началото е определян като индивидуализъм. Той е нов тип автор, който се реааллизира и с нов тип писане, но и нов начин на живот. Той е аутсайдер, писател от поколението на Йовков, Дебелянов, Лилиев, който оставя дълбока следа в литературния живо. Те изработват различни стратегии на животт, които реализират чрез текстовете си. роден в пазарджик, пътува из цяла БГ със семейството си . има интерес към литературата, музиката и астрономията. Рано напуска БГ и учи във виена литература. Живее там близо 20г и се влияе от най- големите австрийски инемски поети. Винаги пише на български език. 1912 се връща в БГ. Драматиизира(Пише либрето) на приказката на Оскар Уайлд "младият принц". Заедно с радославов основава сп"Хиперион" 1922-31г, а 1907 заедно с Димо Кьорчев подготвя символистичен сборник "Южни цветове". С появата на първите му стих в поезията се усеща черен полъх на романтизма неяснота и дух на вкаменено приказно царство. Неговото творчество почти не принадлежи на реализма, то принадлежи на неясснотата наа студения абстрактен свят, на мъртвия пейзаж. Често определят творчеството му като "северна пустиня"- свърталищще на мистика и романтизъм . Траянов е даллеч от влиянието на южната, на българската поезия, на славянската сантименталност. Но неговите балаби "Смърт в равнините" и "Тайните на струма" принадлежат към българската поезия и музика едновременно. Музиката присъства в неговата поезия не само като тема , а и като душа. Като поет Траянов е завършен индивидуалист; човекът далече от повелите на рода на патриархалното. Той е поклонник на нездравата яснота, романтична заобленост на предметите, а не тяхната отблъскваща очевидност. Голяма част от неговото изкуство е мъртво, неясно, сурово, предадено на стилистично еднообразен поетичен език; в стих има мн огословие и еднообразен ритъм, машиналност и студена техника. Често природата е замръзнала, има странна неподвижност на предметите. "Мъртвите царкини " на Траянов са предвестник на ново развитие с много тъмни съзвучия, странни асонанси, отвлечени символи, болни метафори. 1908г излиза първата му стихосб "Regina mortua". Първите впечатления от нея са изненада. Първите стих носят бодрост, поетът борави с реалистични понятия, взима образи от видимия свят, отъждествява се с природните явления- "Новий ден", "Чучулига", "Вечерна хармония". Има устрем и полет, изящен художествен рисунък. Пейзажът все още не е сух, безличен, а винаги е свързан с чувството, което той поражда. В стих като "Скръбна нощ", "Колебание", "Тъжен привет"- владее разочарованието, тъгата и се затвърждава принципа , че "скръбтта е естествена атмосфера на поезията". Стихосб не изненадва с латинското си наименование, звучало е по- престижно. Латинските наименования са част от литературната идеология и поетика на символизма. Това е носталгията по античността и средновековието, по културното минало. "Мъртвата царкиня" е символ.книгата е пластиична, всеки текст се тазглежда като отделна книга и същевременно се вплитат в една. Символиката отпраща към представи и състояноя на наблюдаваното. Алюзията на стиха е и идеална и реална. Доминантният замисъл се променя в хода на реализацията. Последният стих винаги звучи като рефрен, така се внушава настроението. Меланхолията е най- значителния поетически тон. Смъртта е път към вечността към покоя, към абсолююта и всичко непреходно. В стихосб като дебютна няма нищо случайно. Тя стилизиира обррази, състояния, настроения. Мъртвешката символика пронизва всичко. Основният цвят е бялото снегът, чистоото; сиво- бялото- скелет; черното, което създава релефността и контурите. Бялото е повече от цвят. Той е граница, начало, израз на вечността, раждането и смъртта- на кръговрата на живота. Любовта също е стилизирана- в нея се съчетават виталното и мъртвешкото. Харатерни са необикновени образи, алитерацията. Траянов чете живота чрез неговата преходност, жано за него е съвършеността и постигнатостта. Символиката придава мистичност, схваща се като свят, който живее чрез реалности. Според Иван Радославов поезията на Траянов е дисонанс с останалата българска поезия. В 1911 ислиза сборникът "Химни и балади", насочва към високото, сакралното; наподобява средновековна рапсодия, която оглася движението и звука на високите сфери. Баладичното събужда страхопочитание; представя се всичко завършено и избистрено. Стиосб носи началото на поетичната реторика, на поетическите възвания и обръщения към пролетта, към майката, затихва говорът от първо лице; хоровост и множественост на гласовете. Поезията се превръща в хорова декламация. Появвява се месиянската идея, чувството за избраност; важни са тсих "Полонеза", "Близка и далечна"- мотив за жената. Често стих от тази стихосб завършват оптимистично- появява се надеждата. 1921г "Български балади"- завръщане към родното и родината. Символиката прозира в завръщането към ценностите, към новия поетичен език, в ценността - "ние". Радосллавов определя стихосб като класика на българския символизъм. Траянов е голям поет но немърлив художник. Създава нов стил на патриотичната поезия. Книгата е модерна, различна, синтезирана между образност и език на символа и алюзията, на историческата реалност. Постига се близост с музиката. Продължават да се срещат видения, русалки, ненагледни женихи, скръб и меланхолия. В поезията не се вижда отпечатъка на личната съдба; в нея историческата и националнатаа съдба са лично изживяване , но са и епично- баладична картина. Символистичният аз е оттеглен назад, защото той не е субект на преживяването. В тези баллади се усеща оскърбената национална гордост и едновременно съзнание за национално доостойнство. Траянов възприема националния погром като съдба, библейско възмездие, върховна несправедливост. Някои го наричат "hommoduplex"- двойствен човек, защото раздвоен между изтока и запада; романтичното и символистичното; родното и чуждото. Поезията му е определяна като ообемна и съкровенна иизповед. Най-важни и интересни са стих "Смърт в равнините" и "Тайните на стума". Пъървото стих е посветено на Панйот Киселков и изразява общото чуувство на протест срещу войната . баладаата е бллизка на "Хаджи димитър". То е антитеза на ботевия стих. Героят е сам, липсват символистични животни и космоса. Трагичността на самотата. Второто сти поставя предела между езика и прехода към музиката - от балада към кантата. Това стих е пример за статичност на "българските балади". Героят е природата, която скръбно мълчи и носи в себе си скритите сълзи на народа. Тази стихосб е знакова и гранична за Траянов подобно на "Безсъници" на Яворов. Посветена е на Любомир Стоянов. Съчетава модрното и традиционното. 1925г "Романтиччни песни", които са епилог на чувствата, залез на страстите, болките. Те се приемат за ехо на "Сън за щастие", но при Траянов се борят чувствата на самота, погреебална любов и смърт. Стихотворенията "Скитнишка песен", "горски чар" "Май"- разкриват интимната любов към природата, чиито багри олицетворяват душевните тревогги на поета. В тях се преплитат елементи от народните песни с реални преживявания.

21. Теодор Траянов- "Пантеон"
излиза 1934 г., тя е последната му книга. Тя е единствена по своя замисъл - да създаде общоочовешки поетически пантеон на световни и български поети, една апология на избранниците на духа. Това е книга, писана десетилетия. Отделните стихове се обмислят в концепптуалната рамка на творбите. В нея е характерно , че почти липсват символистични белези. Книгата трябва да представи западно- строителският дух и славянски теми. Заглавието дава основния мотив и тема за паметника. Като сллабост може да се изтъкне припшовдигнатия тон и еднообразната патетика на тези поеми- оди. Книгата ввключва европейските автори- Байрон, Хайне, Шели, Петьови, Вийон, Верлен, рилке и други, руски автори (Пушкин, лермонтов, Бллок, некрасов, Брюсов и др) и български автори- поети и белеетристи (Вазов Яворо, ПС, Дебелянов, Илия Иванов- Черен и др.). "Пантеон" може да се чете като цялостна книга, като мост между различното и общочовешкото. Траянов пише за твореца и неговата съдба в нашата и чуждата литература. Авторът прави опит да разкрие психологическите и индивидуални черти на автора. Стремеж към възсъздаване на синтетична личност, като сплав между славянското и западното. Това е най- цялостната книга на траянов. Започва с десет обръщения, които носят непривични заглавия- "Към поета", "Към меченосеца", "На апостола", "Към родосъздателя" и т.н.; посвещения на състояния и призвания. Има стих. Пролог и после 37 поеми- посвещения- "Умиращият лебед" - Яворов, "Прокълнатият"- Димчо, "Иманяр"- ПС, "Сянкката на смъртта"- Ботев. Обединителна идея е идеята за преклонението пред красотата и че тя само може да спаси света, следователно тя винаги е жертва на жреца- избранник. Доброволна и съзнателна жертва пред красотата. "Пантеон" притежава чертите на трагедия. Избраните поети са трагични, те са чертви на живота. За Траянов творчеството е космическа мисъл; индивидуалните усилия трябва да доведат до постигане на поставената мисъл- индивидуална интерпретация на красотата. Романтично- метафоричен дух вее от поемите, интересно е отношението към всекидневието- участието в социалното е символ на творчеството, споредд Траянов. Пантеон" го разкрива като поет, който разчупва тематичната регионалност, възсъздава различията на националните форми. Подхожда еднаккво към всички автори. Траянов очертава в бг лит ообраза на поета- отшелник, затворен във сбственото си битие и излиза, аз да се слее с общия модел. Поезията му повтаря модела, че живота се изразява в поезията, а поезията живота.

23. Постфолклоризъм- разказът на Михалаки Георгиев- 1952-1916
Междинен атвор между патриархално битовата и социално- критическата проза. Връстник на Вазов, в творчеството си Михайлаки Георгиев въплъщава любов към старината, консервативно- патриархален поглед към традицията но и остро чувство към покварата на новото време. В патриархалните текстове е силна връзката човек природа. Предметите имат душа; свят на неотчуждения труд. Този свят е многоовековен и не можа да иизчезне. Менталността му остава част дори от новата модерна менталност. Езикът е език на ритуалността, той става непонятен. Именно в патриархалния свят чуждия поглед е важен и упражнява невидим но тотален контрол. Битът е оголемен до космос, слънцето е душа. Патриархалния човек не чезне по други светове; трудът е доброволен, всичко е взаимнозаменяеемо. Собствеността и труда са общи. Това е света преди освобождението, света на фолклора и митологията. Споменът за него буди носталгия- миналото винаги е по-добро. В бъларската проза този свят се продължава от сказа. Терминът принадлежи на руските формалисти, заражда се през 20-те години на 20в. - интерес към просторечието; индивидуалния изказ с неговите особеностии. Изразява се в нагласата за устна реч.като чисто руски термин сказа е : взет от фолклористиката и ознаачава устен, народен разказ, стоящ на границата на ежедневно- битовата реч и художественото народно творчество. Той притежава ваббула и се изгражда чрез непосредтсвено общуване. Според Бахтин сказът е нагласа некъм устна, а към чужда реч . съществуват няколко условия за сказ:

- наличие на повествование, стилизован като разказач, представител на народната среда
- дистанция между автор и разказвач- два типа реч в текста
- авторските възприятия се отличаватт от самостоятелността на разказвача
- съзнание, което е резултат от асоциации за света
особеностите на сказа се изразяват в :
- мозаечност на текста
- разговорни интунации, които са наличие на стилизирана реч
авторите на сказ в българската литература са Каравелов; автор от 90-те години на века Михайлаки Георгиев; Тодор Влайков, Цани Гинчев и Николай Хайтов и Радичков. В разказите на Михайлаки Георгиев често присъства сантиментална любов, която се развива на фона на обществен живот. Чести са темите за народния живот и конфликтите на времето . прозата му показва социална и характерологична наблюдателност; умение да се уловят човешките типове и дарб аз разказване. Въвежда в литературата живия народен говор, преплита хумор и горчивина; често противопоставя балканско- селската патриархална вселена и европейската градска цивилизация; патриархалното минало и съвременната социална действителност; често изправя едни срещу други турския ред преди освобождението и беззаконието в следосвобожденска БГ. Комичния ефект в неговите разкази често се дъжли на сблъсъка на сеелската наивност, простодушие и добродетели с градското лукавство, отродяване и нравствена поквара. Това се постига чрез езика. Михайлаки Георгиев животът не е библейски отвърждаван; героите страдат повече отколкото се радват; действията им се разполагат в два полюса- отчаяние и упорита съпротива; смъртта е често срещан изход. Въпрекивсичко героите запазват своята виталност; смъртта тук е закономерна като социална ситуация, но винаги е случайна, защото героите не са подготвени. Тълкува чувствата и настроенията на обикновените хоора, често стига и до идеализация. Каквито и да са образите и случките в неговите текстове, Михайлаки Георгиев цели да въздейства върху съзнаниеето на обикновения човек. Като автор не показва склонност към големи обощения, а разказва отделни епизоди, на които е свидетел. Обект на изображение са хората от рродния му град Видин, в обстановката на първите следосвобожденски години. Първият му разказае "Кърваво примирие"- разказите му отричат войните. Разказът "С тебешир и въглен" е картини из нашия съвременен живот. В неговите разкази развръзката на даден конфликт е винаги трагична. Хумореската "моят приятел Петко Чатматов" показва типа на градския интелигент, попаднал в селска среда. "шарен свят" е разказа за селянина попаднал в града и неговия разказ пред съселяните. Дори разказите на предосвобожденска тематика засягат по нещо и от новата действителност . в разказа "От зло на по- зло" лекият хумор прераства в язвителност и гневни нападки. Миналото е добро, той често го идеализира за да го противопостави на съвремеността - повестта "Рада". В "".......... героите на Михайлаки Георгиев винаги разговарят дълго помежду си, а постъпките им се преценяват не от автора а от другите герои. Някои изрази са взети направо от фолклора- "добър ден!дал бог добро". В хумореските си "Меракът на чичо демчо" и "разкумил кума си" осмива политическата демагогия и невежество. Разказите му са прости непринудени и увлекателни. Разгръщат се около една конкретна случка; редят се картини от народния живот; правят се отклонения за да се каже и нещо странично. Рисуват се типични портрети. Понякога случката е по- важна оот характерите и те остават недоразвити. Прибягва до диалекта, за да придаде колорит; прибягва до много пословици и поговорки. Михайлаки Георгиев рразказва така сякаш читателя слуша живитя разказ на героя. Той разказва с езика, стила и композиционните похвати на сладкодумните булгари в малкия град или село. В развитието на разказа той застава на нивото на героите и разказва от тяхно име. Разказте му отвеждат към последните години преди Освобождението и първите след него. Стреми се да надникне в душите на своите герои; използва контраста за да очертае резките промени. Познава добре българсккия бит , знае неговите тъмни страни - невежеството и съеверията и го противопоставя на новото време и живот. Именно в новия живот авторът е ненадминат реалист- заклеймява моралния разпад, политическия разврат. Единствен сред българските писатели дава образ на турчина не катто владетел , а като обикновен човек в неговото ежедневие и бит и този образ е положителен. Разказите му са изпълнени и с много житйски, конкретни и дори отвлечени проблеми. Хуморът в неговите разкази е непринуден, свеж, естествен, произтича от истинското остроумие и духовност. Характерите си изгражда както пряко, така и чрез техните постъпки. Илюзията за правдоподобност е пълна. Насища своите разкази с много нравствена проблематика и дава интересни податки за българската народна философия. Постфолклоризмът се изразява в това, че ритуалът вече не е сакрален, а е част от всекидневието на хората. Създава се пълноценно битоописание смо посредством ритуала. Вече идването на гости не означава непременно интрига, а появяването на нещо ново или чужд човек - лошо, заплаха. Всяко действие означава повече отколкото показва. Разказът придобива многозначност, а според критиците това е изискване за създаването на истински художествен разказ, който е изграден върху художествената условност.

24. Алеко Константинов- пътеписи и фейлетони
Алеко се развива като писател през 90-те години на 19 в. делото му е съсредоточено в рамките на 3-4 години 1894-97 и може в основни линии да възтанови всички събития от периода. Това е възможно чрез неговите фейлетони. Алеко създава комичния епос на тези години. Алеко подновява политическия фейлетон и постига в него ботевите висоти. По думите на ПС фейлетонът е лирически поет, чиито изходно гледище за живота е Азът. В алековите фейлетони остават запечатани образите на типичните представилтели на епохата. Първият му фейлетон е "По избоорите в свищов" и в него прозира горчивото настроение на лично пострадалия. Алековите фейлетони са политически памфлети в най- добрия смисъл на думата. Те не са публицистика в чист вид а класическа политическа сатира. "Угасете свещите", "Избирателен закон", "Смирно рота пли!", "Освидетелстване зъбите на посещающите черната джамия", " И сега бият брате мой", "Престъпления против избирателното право", "Сеятели на робски чувства", "Хляб и зрелища"- героят на епохата, който има функции на театър, цирк. Общественият живот е маскарад, НС е увеселително заведение "депутат с побъркани местоимения", "Херострат 2". Алеко отразява всички по значителни събития в политическия и обществен живот на своята епоха. Фейлетонът "Страст" освен с биографични елементи е ценен и с откровенията, които писателят прави за нравстената същност на хумориста. Героят = авторът е главен антагонист ан своите герои. Според ПС творбите на Алеко са "жесток обвинителен акт против хероите на тая епоха". Често алековите герои се самоизобличават "ех, че гуляй му дръпнахме". В фейлетона "Скромна лента на общия жертвеник" - под формата на писмо се разкриват всичкиотрицателни прояви в държавните избори, полицейския механизъм, властта, корупцията. Своите художествени внушения постига чрез ирония и пародия, сарказъм и сатира, чрез груба лексика; чрез образи на герои - тяхната психология и пооведени; въплъщава националните и общочовешките пороци. Алеко започва с публицистични фейлетони "По изборите... ", за да достигне до изцяло белетризираата рубрика "Разни хора разни идеали " - 1897 г. първият фейлетони възниква по повод конкретни лица или събития и в връка с обществената действителност. По- късно стремеж към социално сатирично обобщение. "В разни..." оосновата е не изобличението а самоизобличението, осъществено чрез монолога на героя. Героите са социални типове, без имена и външни характеристики(помощник регистратор свален властник, лъжепатриот, чичо и племенник). Проблематиката е злободневна, тясно обвързана с времето, което я прави вечно актуално, животът на политически хамелеон. Доктор кръстев казва че фейлетонът му е сатира, ирония, сарказъм, хумор, подигравка, смях, скръб и веселие; нежна и омайна поезия, а също и съчувствие на места. Чрез най- прости съпоставяния рисува комизма на ситуациите, жлъчен и язвителен е само неговия фейлетон "Вий знаете ли що значи амнистия". В други фейлетони не си служи със зло , а с изобличението или самоизобличението. Като негово най- добро произведение се определя пътеписа "До Ч..." - 1893г. най- извисените му естетически преживявания са свързани с природата. Алеко е вечният пътешественик- обича пътуването заради самото него - безгрижно и весело. Повествованието в неговите пътеписи се води от ренесансовото любопитство към света, съчетаноо с ирония и интелектуална усмивка. При съпоствянето между "нас" и "другите" в края на 19в. путеписите му излизат от традиционните предстваи за жанра защото съчетава белетристични и публицистични елементи. За алеко ппътуването е метафора на живота. Образът на пътуващ човек в пътеписа "До ч.." в отласкването от познатото и докосванеето до новото неизвестното. Трогателно е прощаването със стария свят и вълнуващата среща с новия. Вниманието е върху разколебването на старите ценности и противоречивото утвърждаване на новите отношения в технологичното общество. Образът на повествователя е нетрадиционе - той става пълноценен художествен образ. С "До ч..." алеко създава недосегаем връх в българската пътеписна проза. Той преодолява конкретизацията на възрожденските пътеписи като внася политически, социологически и етнографски елементи. Разкрепостява ролята на разказвача. Авторът разочарован, защото и в америка "парица е царица", а индиивидуалността се погубва от кариеризма. Единственото безпорно положително изживяване е възхищението от Ниагарския водопад - пред него писателят осъзнава колко е кратък човешкия живот в сравнение с вечната красота на природата. "До Ч.." се появява за първи път и главния герой на епохата - Бай Ганьо. Повествованието започва от БГ - европа и Америка - БГ. Художествената картина в "До ч ... " се превръща в "най- точната социална кардиограма". Пътеписът не е социално - политически изследване Америка и американския начин на живот. Алеко пресъздава своите впечатления от първото посещение а не прави задълбочено изследван. Говори за това , което сам е видял и чул. За алеко природата е непоклатима в своята извечна хармония. Любовта към природната хармония характеризира неговия донкихотовски порив към идеалното, високото, небесното. Сатиричния поглед на Алеко е съчетан с душа, влююбена до болка в красотата на българската природа. Доказателсвто за това са и многобройните пътеписи за БГ: "невероятно найстина, но факт: триста души на Черни връх"; "През марта на Чепино", "Какво? Швейцария ли?", "София- Мездра- Враца", "в българска швейцария". В пътеписите прдава преди всичко впечатленията на туристите своите чувства и преживявания и наред с това описва и природата. Описанията му са дълоко емоционални. Пейзажът е възторжено лиричен. Възхищава се и от цивилизоването на природата а не само на нейната дивост. В пътеписите си Алеко е поет, който изразява с художествен език своите чувства; белетрист, който вмъква анекдоти елемент на разказа и с общи линии рисува човешки образи. С алековия възглас "Има бъдеще нашата БГ!" може да се определи неговото отношение към родината. По мнение на ПС в "пътните очерци" на Алеко са : "най- хубавите поетиични картини в досегашната българска литература". Писателят отразява "своите волни разходки п БГ, чиито градски живот той изобразява с потрес и възмущение". Алеко не се губи в подробности и не натрапва многоо вппечатления. Само с няколко щриха успява да очерате пълнокръвна картина, от която лъха живия дъх на природата. Алеко четсо се обръща към читателя, води интимна беседа с него.. творчеството на алеко е своеобразен роман, в който фейлетони и пътеписи са пролог или първи глави , където се заражда действието и героя с неговото поведение в определена епоха. Следващата глава е книгата Бай Ганьо, която извежда героя в чужбина и го представя в родна обстановка поевропейчен и завършва с "До Чикаго и назад", който мотивира , но и осъжда действията на героя. Писмата на Алеко, недооценени, са своеобразен послеслов на този условен роман.

25. Бай Ганьо - 1895г. - невероятен разказа за един съвременен българин- еволюция на бг разказ
Различни са схващанията откъде Алеко взима темата и образа на Бай Ганьо. Пенчо Славейков смята от разказите на бащата Иваница Граматиков , който е пътувал много по света като търговец. Други смятат от лично наблюдение на Алеко по време на неговите пътувания и срещите му с други ориенталци. За втората част в БГ основни са впечатленията от съвременна БГ и нейните хора. Започнал от фейлетона по време на изборите в Свищов. Основен образ е на Ганьо Чолаков , който се бори срещу дядо владика , - Климент Браницки (Васил Друмев), който пък е бил покровител на Алеко. Образът на Бай Ганьо се допълва от "чардавонщината" от книгата "Възхвала" на Захари Стоянов "Чардафон велики", а също и от веселите разкази на кръга "весела бг". Жанровата характерисктика на книгата също предизвиква много спорове и различни мнения. Пеньо Цонев определя разказите за БГ като анекдоти. Като цял книгата е с отворена композиция и я определя като цикъл от фейлетони като чрез циклизирането се получава нешо подобно на роман, а отделните феилетони са глави от него. За да е роман обаче трябва да има предистория на героя и да се даде като завършек на неговите дела- в Бай Ганьо това липсва. Интересното е също , че акцентът пада не въру индивидуализацията на фгероя а върху неговия общ туип: Бай Ганьо е характеризиран чрез външността и езика си. героят има своите действия и лафове но няма собствена психология. Героят е изграден на базата на контрастта- с други хора и с други намерения. Езикът на героя е реалистичен, народен- псувни, цинизми, турски думи. Всичко в него поражда комизъм. Доктор Кръстев определя разказите за Бай Ганьо като монолитни - а е представител на нов тип художествено повествование, защото има нов тип герои и идея. Средствата за реализацията на художествената тъкан също са нови. Отсъства фрагментарна определеност. Разказът е бързотечащ, целокупен. Авторовите отстъпления са свързани с разказваната случка. Публицистичността и дидактиката присъстват и са свързани със светъл хумор. Важното е , че героят се противопоставя на автора и предявява своите собствени пътища за развитие. Основен мотив в книгата е мотивът за пътя, пътуването между своя и чуждия свят. Адаптирането в чуждия свят Бай Ганьо възприема като налагане на собствените му възгледи за света и ценностния модел. Той е културно неизграден- няма нищо свое - дом семейство и т.н. героят е с два образа- ориенталски и европейски, без своя личнност. Той е герой- роля, пресечна точка на ориенталскотто и европейското- калпак потури, редингот и враатовръзка . книгата Бай Ганьо е свободна както в своя жанр, така и в своето смислово движениее - тя е многоетажна в своя строеж, разказ в разказа, обременени от повествовател в началото и края. Бай Ганьо е първата книга след осввоождението в която авторът вижда и оценява не само националното пространствоо, но и света. Композиционн Бай Ганьо наподобява "Декамерон" на Бокачо-приятелска компания разказва и има ролята на старогръцки хор- всичко съпреживяват и участват в разказването. Често комичното се изразява чрез хумор, пародия и ирония. Комичното при Бай Ганьо според Исак Паси се изразява в няколко феномена свързани с вида на героя. Телесният образ на героя въвежда в атмосферсата на неговите морални недостатъци. Червендалест мургав , космат чревоугодност и нечистоплътност. Тялото на героя е в културно0 иасторическа дисхармония с европейскотто пространство. Костюмът на Бай Ганьо също буди смях. Характерът на героя е другото, което поражда смях, открива се в поведението на героя. Той съчетава в себе си двуличие скъперничество, хитрост. За Бай Ганьо е характерна и антитезата - преминава от едно положение в неговата противоположност- храброст в страх, безкористност в корист, благочестие в желание за плътски наслади и т.н. контаминацията, която съчетава различни понякога изключващие се реалности - Бай Ганьо се представя за патриот, но се води не от родолюбието, а от користта. Недоразумението е често срещано в неговото поведение. Двусмислицата намира своя израз в словото на героя - в булваните значения на думите Бай Ганьо търси друг подсмисъл и става смешен. Чрез повторението на различни жестове и фрази на героя се разкрива неговия комизъм. Книгата на Алеко насочва към съществени черти на българската народопсихология. Бай Ганьо нищо не научава от Европа, а и нищо Европа не научава за Бай Ганьо освен затвърждването на вече познатия ориенталски образ. Бай Ганьо е книга за българското самопознание. Бай Ганьо пътува, но не се променя вътрешшно; той е антипод на героя- пътешественик, гордее се с много български народни черти, но сам не ги притежава. Очевидецът - разказвач е отрицание на Бай Ганьо, той е положителен носител на българското и поема върху себе си срама за Бай Ганьо. В първяата част всеки от разказвачите се опитва да предпази Бай Ганьо от пълно дискредитииране, но в втората част това се оказва невъзможно. В очерка "Бай Ганьо прави избори" изчезва повествователя и героя сам се разкрива. В края писателят го измества съвсем, за да декларира пряко позициите си. чрез Бай Ганьо Алеко посочва най- дълбокия проблем на българския оществено- политически и духовен живот. Чрез смешно-жалката и страшна фигура на Бай Ганьо авторът провокира националното съзнание на българина като го постига чрез смеха. Алеко Константинов - пътуване на българина в Европа и горчиво самопознание за всичко онова, което пречи за усъвършенстването на българския национален бит и нрави. Първата част има кръгова композиция- БГ евр БГ; липсва времева последователност. Авторовото отношение към героя не е еднозначно. Втората част е с либейна композиция- има времева последователност и ярко авторово отношение към героя. В първата част разказите се възприемат като пътеписи , но с отрицателен знак, защото липсвая люознателността на пътуващия. Говорещиоте разказвачи моделират мита за Бай Ганьо по фолклорен път. Повествователят е субект на писането, а Бай Ганьо е субект на действието. Във втората част Бай Ганьо е и повествовател и разказвач. Европейската обстановка е интересна като изпитание за героя. Бай Ганьо е чужд на българската традиция, но и на европейската - той е откъснат от една преди да се е доближил до другата. Бай Ганьо "тръгна по европа" - подсказва че Бай Ганьо ще се докосне до повърхността без да вникне в съдържанието; не се осъществява диалог. Според Тончо Жечев "Бай Ганьо е Санчо без Дон кихот: оръженосец без рицар; овца без пастир". Няма по- отчайващо от неговото пътуване през света като през пустиня: без боожествената лудост на Рицаря; без идеала за завръщане на Одисей. Бай Ганьовото пътуване е местене от едно място на друго. Бай Ганьо има своят антипод в образа на самия Алеко.. отношенията между двамата са постоянен двубой, в който те си отричат правото на всичко- дори ан живот. Алеко е определен като българският рицар на Светия дух, с копие до небето, с детски смях и артистично нехайство, летящ като херовимите на Байганьовците и байганьовщината. Книгата на алеко съдържа в себе си разли1ни цели: познавателни, морализаторски, социални, културни. Чрез "приключенията" а своя герой алеко води разговор за съдбата на народа и за всеки човек по отделно. Чувството се движи от снизходителен опрощаващ и разбиращ смях през тъжно горчивата иронична усмивка до гръмкия унищожителен присмех и сатирично изобличение. Книгата създава "криво огледало" на националните и общочовешките нрави. Смехът става средство за изобличение и наказние. Наподобява гоголевия "смях през сълзи". Бай Ганьо е изобличението на порочните нрави в новва БГ , но и въплъщение на вярата, че избавлението от него ще дойде с нашето поевропейчване.

Кирил Христов 1875- 1944
Наричат го автор на та нар литература на необузданата пластика, която се опира на мимезиса(непосредствено подражание); творец на спонтанността . Словото за творци като негго е рисуващото слово. Те са стихийни изобразители; нямат чувствителни отношения към литературните пастове. Вътрешно чужди на кръстве и кръга мисъл- в словото те виждат необузданото слово. Още по- чужди са няа символизма. Творят по принципа на Маларме- рисуват без предетите а само с ефекта от тях. Собствено българскотот е и нач1ин, визия на изображението, а не само обект. Това са автори изразители по-скоро на индивидуализма. Важно е чувството за трансцендентност; закърнели сетива към отвъдното. Тяханата мисия им е известна и те я следват. Отвъдното не се приема като реалност. В творбите на Кирил Христов най-важна е пластичността; размиване на границите между битие и небитие; съзнание за неуловимия свят, който е неизчерпаем; те са автори , изобразители на реалното. Именно отсъствието на илюзия за неизобразимото гии прави пластични, сближава ги с наивистичния рисунък. Боравят с дивата първична мисъл и не изключваат първичното. Опредметяването на света и езика- важно за тези автори. Противопоставят обработеното слово на необработеното, което в по- голямата си част идва от диалектите и разговорната народна реч. Скаандализират високото, подбрана реч, нарушават нормата. Творчеството им е повлияно от техния темперамент, индивидуалност и вътрешна алтернативност. Високата литература е победена от първичната стихия на грубия, всекидневен живот. Според самия Кирил Христов "първична и варварска реч".. езикът имм не е специфичен, индивидуален, включва клишета от масовата реч. Авторите не спадат към определена школа, направление , а са нпълно самостоятелни. Кирил Христов е наричан "певец на своя живот"; определян е като неосъщественият ПС. Индивидуализмът му се характериира и определя от неговия дълбок, хладен и свадлив егоцентризъм, койтоо прозира зад жизнерадостното му по дух творчество. Някои криктици определят индивидуалистични му витализъм като близък до байганьовската вългарно- консумативна чувственост. Пише не за да се изрази а за да обиди, унизи, оспори и наругае. В преценките си за Кирил Христов ДРКР е умерен. Определян като представител на любовната ллирика, започващ с леки, дишащи страст лююбовни песни, преминаващ към по- задушевни лирически стихове. За да стигне до чувството на озлобление, породено от обществените условия. Стихотворенията с патриотични теми сравнява положително с тези на вазов. Отрицателно определя това, че не създава собствени изрази и не обогатява поетичния език. Отрицателно е определил и опитите му в драмата. Отрицателна е и оценката на неговия съвременник ПС., който казва за него, че "разпасва пояса на българската песен" ; песните му определя като "пустали вътрешно-----" и "дрипави външно"; не го приема за млад поет, казва още че му липсва единство и основна обединяваща идея, песните му са "цинична слободия на думи и изрази ". признава, че в началото е добър поет, но после става много пшосредствен. Не го приема за "млад", защото темата за плътта в неговите песни се различава от нейните оонтерпртации при "младите"- талкава, каквато е била в народната песен. Нарича го "вечно беазпокоен недоволник". Според друг критик Кирил Христов притежава ширина на вдъхновението; стремителна и буйна сила на лирическото чувство; неподражаема художественост на език; в своите сонети "Запустялата къща", "Из облак дъж" е довел художествената форма до съвършенство. Определян е като продължиител на ботевата традиция в стиха и като поет на БГ и българското. Руснаците сравняват своя к. Балмонд с кипящо шампанско, по този модел Кирил Христов може да се сравни само с българското старо отлежало червено вино- гъсто и зашеметително, а неговите песни- като демонично- страстни и опияняващи с чуувството си. стихът муе елегантен, изпъстрен с перли от художествени картини и музикален; действа упоително, моментално. Един критик определя стиховете му така "пластично изваяни от чист , блестящ мрамор те дишат страстта на свежа женска плът и са напоеи с гъст пърфюм, който упива като хашиш". Негов източник на вдъхновение е жената, не символистичния дух, а изяществото на формите; наред с ттази пластичност на описване на женската красота, Кирил Христов е и художник пейзажист- неговите песни са определяни като малки импресионалистични пейзажи. Кирил Христов е привърженик на крайния индивидуализъм в изкуството. Той пее за своето лично "аз" и го изгига доста високо. В сб. "избрани стихотворения" и най- вече "Царски сонети" издига своето "аз" над всичко, след години само той ще е останал и ще се помни. По време на войните обаче не остава встрани и отдава значима похвала на обикновения човек; поетът се явява като покаял се син пред совя народ. В няколко сбирки той възпява геройзма и здравия смисъл на българина. В своята поезия- любовна лирика- Кирил Христов не познава страданието, за него то е причина човекът да се превръща в нищожество. Не заинтересованост от трансцедентното; далеч е от християнския култ за състраданието и порива към отвъдното, безкрайното. Всичко у Кирил Христов влече към материалното, земно- телесните низини, кум стихийте на пола. В отношението към природата не създава нищо отнесено, абстрактно, всичко е вещество и движение, цвят шум, форма. Светът за него е това, което може да се докосне, да с види и чуе. Непрекъснато е в диалог с природата, чувства с част от нея. Със своята мощна пластична дарба и сензитивност Кирил Христов улавя живота , природата, а не общите представи от книгите за нея. Той сякаш вижда всичко за първи път . всяко явление е дивно чудо в своята простота, обикновеност и вечна повторяемост. В стихотворенията му за природата той отсъства като о бект, но е дълбоко вътре в самата картина. В песните му сякаш има нещо безлично, анонимно, няма възклицания, анализи и обяснения. Лириката на Кирил Христов не е само еротика и хедонизъм, тя е и реализъм на човешката душа на нейния вътрешен мир и настроения. Освен че се насочва към психологическия мир на човек, Кирил Христов е първият автор , който въвжда психологическата правда в любовната поезия- нещата са назовани с истинските им имена; чувствата савярно описани, не се скриват или разкрасяват; в лириката му липсва всякаква абстрактност, безплътност и сладникав сантиментализъм. В първите си стих "Върти лопатите върти" "До морский бряг" е предимно поет- гражданин, който съчувства на обикновените трудови хора и тяхната нерадостна съдба. Продължена с тях е традицията на обществения патос и гражданската отзивчивост. Темата за любовта , страста, жената са главни главни в първите му стихосб. "Песни и въздишки" -1896, "трепети", "вечерни сенки", "На ккръстопът", "самодивска китка". Природата е другата основна тема - образът на морето ("Морски сонети"); есенният пейзаж, природните сили, които персонифицира, сезоните; в преклонението пред българската природа се усеща и другата важна тема в неговата поезия - родината. В лириката за Кирил Христов е важно настроението , изживяването. Неговите лирически сюжети са изградени чрез настроението. Неговата поезия е динамична, поезия на движението, няма статика. Зад всеки негов стих може да се прочете история, лични чувства. Сонетите му са история не едно любовно чувство, една любовна история- разочарование или увлечение. Стих "Химн- жени и вино, вино и жени" е представително, емблематично и формулообразуващо за цялата му поезия. То е идеен пролог към сетнешните стих. Кирил Христов освен лрически произведения пише и сатирични творби, в които изказва своето несъгласие и негодувание, гняв и отрицание. В тях достига до озлобление и грубост. И тук си остава субективен и се води от лични подбуди. Някои от сатирите му са общи : други са насочени към определени личности или отрицателни явления. Той е майстор и на епиграмата ("звук самотен", "Наздравица", "Поет", "Полковник Джамбазов"). Сатиричните му поеми се отличават с лирико- експресивност, непоследователност; акцентът е върху нравствените и морални проблеми. Задълбочава се субективното преживяване според Милена КИрова. Според нея в своите фолклорни подражателни творби Кирил Христов се стреми да промени не съдържанието, а формата на народната песен и към мирогледно преосмиляне. В цикъла "Колибарски песни" са събрани неговите ппреработки върху фолклора. Събира тези песни в стихосб. "самодивска китка"1904. интерес към народните лююбовни песни- запазва чистата любов, променя само ритъма, шаблонните думи, вмъква подход- ритми. Понякога се получава неуместна намеса.. в стихосб си "Химни за зората" и най- вече в "слънчогледи" внася някои елементи от модернизма. Но това са предимно сборни стихосбирки от написани по- рано произведения. На Балканската, междусъюзническата и 1св. Война са посветени стихосб "на нож" и "Победни песни", които не внасят нищо ново и дори се определят като слаби. В тях има обръщения "коли", "беси", "муши", насочени към другите балкански народи, но има и хубави патриотични стихове, които са символ на героизма и жертвоготовността на българина, всеобщото въодушевление. 1922г емигрира доброволно в Лайпциг после в Прага.. в емиграция пише стихосб "Вълнолом" и "Последни пожари" . темите са старите- любов към БГ носталгия по родното, поглед към миналото. Кирил Христов е предимно лирик , но пише и поеми, балади, легенди, за които взема материал от народния бит и българската история; в тях личи силната емоция и лирическия темперамент на автора.
- пише битови поеми, които са с подчертан битов характер и любовен сюжет "Първа любов", "Милкана и Рале", "Младоженци", "Русалка", "Гюрга", "Хоро",. Те притежават характерните особености на битовата поема- разклонена събитийна система; предметни и реалистично изградени характери; динамични и целеустремени действия. Личността се поставя в кризисна ситуция; те са притиснати от външни сили; в тях се ------- и всекидневието на героите, избягва сесантимента и наивитета. Кирил Христов умее да усети и предаде драматично- преломните моменти в живота на героите. Притежава фолклорни мотиви; действието се развива в традиционно- битова среда; художественото внимание се задържа върху детайлите
- поеми със сюжети от миналото: "В пламъците на Стара загора", "Обсадата на Солун" , "Бежанци", "Влдимир и Косара", "Род". Най- хубавата му поема е "чада на балкана"1930г. психологизира историческите образа; субективизиране на миналото и пречупване през проблемите на настоящето. Историческото е повърхностно интерпретирано. Патриотичните елементи загубват своята естествена приповдигнатост. Увлича се в разказване на случки, а постъпките на героите не са достатъчно изяснени
- драматически поеми и стихотворни диалози: "Леонардо да Винчи", "Зевскис и Паразий", "Джанина", м"Лучия", а по- късно и "сТълпотворение", "Боян Магесникът", "Старият войн", "Ръченица", "Охридска девойка", 'Откривател" "Майстор и дявол". Обръща се към диалогичните форми; темите са разнообразни(исторически и съвременни) ; за дълбочината на човешката душа, за смисъла на живота, за патриотизма и трагедията на художника; за смисъла на живота; подчинени са на нравствено- етични проблеми. В основата им са преживяванията на земния човек; главния герой в повечето е творецът, който влиза в конфликти. Края на 19в се появяват истинските му, чистите лирически поеми- "Морска пяна", а в началото на 20в- "Поет", 'Игра на мъртвите", "Призраци", "пустинник"
- има незавършен роман в стихове "Бездна"(много разкази)
- два завършени романа "Тъмни зори" и "Мечтатели"
- мемоари ""затрупана София

Николай Лилиев 1885-1960г.
Димитър Подвързачов го нарича безподобният Николай. Неговият свят е свят на чистата духовност, платонов свят на идеалните форми и видения, рай, населен с мадони и святост. Кръстьо Куюнджиев го нарича "тих гигант"; а Никола Фурнаджиев отбелязва, че иронията, дълбока, едва забележима, съпътства и неговата нейзменна доброжелателност и образцова възпитаност. Неговите ппесна саа послания на една нова личност. Естетическите вълнения от неговата поезия са част от високите нравствени въпроси, които всяка литература сии поставя. Според теодор траянов. Лилиев и неговата поезия са чудо на духовността на чистата духовна красота, чудо на спокойната плът. Николай Лилиев е вторият праг на серафичното, ангелското начало след Алеко. Поезията му носи много автобиографични и биграфични факти; в нея има ---- , потайност, несклонност към излияния. Всеки говори за Лилиев като за необикновен човек, жител на друга планета, паднал ангел на нашата грешна земя. Иван Мешеков говори за формалното съвършенство на лилиевата поезия, за нейния ообществен смисъл и съдържание. Николай Лилиев е определян като "изразител на младото поколение, което преживя войните и се разочарова от обществената действителност и индивидалистичните си идеали". Разглежда го като антипод на Яворов- като олицетворение на смирението, ангел- хранител. Поезията му е разглеждана като рушаща "девствени прегради", "поезия на упадъка на надеждите млади, на излъганата детска вяра". Николай Лилиев е предимно поет на "безгрешната любов", "тихата бащина стряха". Лилиевата поезия не е протест а състрадание. Всичко в нея е подчинено на раждането, цъфтенето и умирането. Той е изкупител на идеите и настроенията, на гордостта на ПС. "Призрачните земи" са централно понятие в лилиевата поезия. Патос на неговата поезия е патосът на неговия нравствен живот. Платонизмът е живото дихание на лилиевата поетическа мисъл. Отношението му към природатта е любовно- синовно, братско на хората. Основните акценти в лилиевата поезия са свързани със самообвинението- неговият поглед към времето, хората, обществото е отвътре, той е бееззлобен, безгневен, смирен. Поезия на "безкрайната жал". Интересни са отношенията му към брака, любовта, родината, приятелството и други. Той се чувства "вън от света". Той е преимирен , че вечните въпроси нямат решение. Основен при него е андроІІІІ. При Николай Лилиев обръщението към Родината не е типичното обръщение към майката, а към бащата. За него поезията е преди всичко песен, музика на словото, родена от чувство и въображение. Неговите песни са лебедовата песен на българския индивидуализъм, на цялото интелектуално движение след ПС. Николай Лилиев обобщава и интерпретира на роден език всички познати европейски култури. Той се изгражда като европейски поет и интелектуалец. Лилиев е предимно поет на угризенията, на чувството за вина; неговата житейска и поетична мисъл винаги е насочена към другия. Пословични са неговата толерантност, скромност, самодисциплина. На неговата поезия може да се погледне като на поезия на въпросителните интонации и резюмиращи заключения. Всеки негов стих е своеобразен въпрос. Николай Лилиев е поет на потайните настроения, приеман за единствения истински български символист. Стреми се към динамично разнообразие; променя смело ритъма и метриката на отделните части; иима склонност към психологическо самоанализиране, поляризиране на духовните преживявания. Поемата му "градът" е изпълнена с противортечия, според милена кирова, които пулсират в директно изразените преживявания на лирическия герой - раздвоение и прекъсната творческа воля. Характерно за всичките му пет поеми е трагичното безсилие на личността , чувство на отчужденост и нравствена уязвимост; афинитет към образи с легендарен, мистично тайнствен характер. Поезията на Николай Лилиев се приема като частен случай в българското поетическо мислене. Стихотворенията са събрани в три стихосбирки- "Птици в нощта" 1919г., "Лунни петна" 1922г. и сборната книга стихотворения от 1931г. Участва в кръга "Звено" заедно с Траянов, Подвързачов и Константинов. Като поет пише малко и плахо, защото е чел много и може да циитира нещо, което вече е прочел. Поезията му почти не притежава паратекстове; сттихотворенията са без заглавия с изключение на пет поеми("Градът", "Тълпите", "Зад стената", "Ахасфер", "Родина" и "Циклите"). Стихотворенията му се осъзнават като фрагменти от някакво цяло и не съдържат топоними, имена , исторически събития(изкл. "Тракия, Париж, Вардар"). Стихотворенията му не са интимна лирика, нищо че са определяни като любовни. Поезията му е силнооксиморонна, поезия на предчувствията, поривите, трепетите. Любоовта у Николай Лилиев няма зрителен израз, тя се изживява; важни са не думите а звуковете. Всичко първо в неговата поезия е с особен статут- означава спомен, неповторимост, вечност. Любовта е зов без отговор. Изживяното не е постигнатото, а бъдещното, вечната несбъднатост. Най- трагичното в поезията му е нестаналото, миналлото е златен фонд на съкровенни мигове. Времето е враг, алюзия, според Бодлер, лююбовта е проблем за времето защото тя го отмерва. Неговите стихотворения са най- звучните, мелодичните и музикалните, в тях е запазен девизът на верлен "музика, музика преди всичко". Един от първите автори , който изразява комплекса от безродност, отчуждение от родината; връзката с родината се изразява в страданието. Подобно на Яворов "аз не живея, аз горя", Николай Лилиев заявява "аз не живея, аз не горя, аз гасна". Пише статии и рецензии, спомени за европейски и български писатели. Превежда Гьоте , хайне пушкин, рилке и т.н. има и хумористични и пародийни творби. 1905г дебютира с пародии, с които се противопоставя не само срещу социалните , но и срещу традиционнителитературни ценности. След трийсетте години той "мълчи" и не издава свои стихотворения, като зад това "мълчание" се крие и неговата етична позиция. Той мълчи не защото няма какво повече да каже а защото е казал своята "дума". Интерес представлява първото негово стих след 1вата световна "като утеха, сетна проблясват небесата"- исповед на едно цяло поколение, което се оттеегля от миналото и посреща стъписано новия живот. Героите в неговите стихотворения са тълпите и природата- радостни и тъжни, светли и мрачни. От епохата на войните стих му са мрачни, единствените, които носят бодри и призивни думи са стих- "аз не извиках от въълнение" и "те пак ще дойдат". В цикъла "при морето"34г. Николай Лилиев се отдалечава от предишната си поезия. Чудни словореди, липса на рими, нов музикален строеж, нов екзотичен пейзаж, нова поетична мисъл, обичан образ е луната. Героят се разкрива в няколко теми, той не е многообразен: вражда с общественаата действителност; самота, неудовлетвореност; любов към родината, копнеж по други светове; стремеж към чист, светъл идеал. Предмет на неговата поезия е личния му живот, а не типичните за символистиите далечни светове, миражи ит.н. стихът му се хараактеризира с мелодичност. Ефирност, чести са повторенията на звукове(алитерации, асонанси); думи, фрази; има строг подбор на думи- те са винаги лирично оббагрени, подчертано различни от ежедневните думи. Често срещани са думите, блян, мечта, звън, олтар, бог, възмездие, саван, светилник, ручей. Стих му са разнообразни на ритмични единици, стъпки, рими, строфи. Много рядко се срещат абстрактни думи за разлика от Траянов.

35. Тодор Влайков - 1865-1943
Тодор Влайков, както и Мих. Георг. Са български автори-представители на сказа след Освождението. Сказ е руски термин измислен от руските формалисти от 20-те години на 20 в. и се определя като повествователен тип със склонност към устна реч (виноградов). Според Бахтин е насочен повече към чуждата реч а устната е вторична. Терминът е взет от фолклористиката и означава устен народен разказ, стооящ на границата между ежедневната битова реч и художественото народно творчество. Сказът в творчеството му се появява, защото сюжетите отвеждат към патриархалния свят и неговите неписани, но винаги спазвани закони. В този свят всички живея заедно, трудът е колективен, мъките и радостите също. Личността се съобразява с колектива, както и извършва тотален контрол; патриархалния човек е обвързан с родното и не чезне по чуди светове. Ритуалите и традициите се спазват от всички възрасти. Споменът от този свят следосвобождението е разрушен, буди носталгия към миналото и много автори се връщат в творчеството си към него. Условията за сказ са: стилизован като разказвач повествовател; чуждата реч създава дистанция между автор и разказвач; самостоятелност на разказвача от авторовите възприятия. Особености са : мозаечното сливане на текста чрез разговорни форми. Тодор Влайков е от поколението на ПС, получил специално литературно образование и се отдава на обществена дейност. През целия си живот редува общесвена с литературна дейност. Цялата му проза е изградена в сказ; в нея има нов- ритуален език. Разклазите му са за закона, за правилния ред в света, за нарушаването на този ред, за битовото живеене. Рритуалът прави възможно остойностяването на личния опит за дадено мислене. Езикъът е по- ясен и всекидневните неща придобиват огромно значение. Ритуалният език се изразява в взетите от фолклора образци. По-младия винагии да поздрави първи; наличието на родови названия- героите нямат само име- те са леля, чичо, стрина и т.н.разговоът не започва случайно, а винаги иима цел. Патриархалния човек е идеализиран , неговият свят е свят на йерархията; той е строго маркиран от вечните знаци- всички разкази са разкази за знаците, а не само за развитието на сюжета и образите. Ритуалът вече не есакрален, той е част от всекидневието- постфолклора. Създава се пълноценно битоописание само посредством фолклора и ритуала(идването на гости- интрига; появяване на нещо ново или чужд човек- нещо лошо, заплаха ). В разказите на Тодор Влайков и михайлаки не е така. Всяко действие означавса повече отколкото показва. Разказът получавяа многозначност и това води до неговата естетичност. За критиците двамата създават истински художествен разказ , защото той е изграден върху художествена условност. Основното в неговото творчество са битовите истории и разкази, които авторът пише 80-те , 90-те години на 19в. и 20-те години на 20в., когато запазва същата поетика, формирана в рания му етап и дори става по- консервативно - патриархален. Авторът изразява своето отношение към героя, положително или отрицателно, особено когато се любува на традиционния бит и нравствените добродетели. Сюжетите са от спомените и житейсклите наблюдения на автора но не са подложени на фабулна обработка и често се добллижават до възрожденските разкази и повести, които са композиционно разтегнати. Битовият му реализъм е обективен, а идеализацията пречи на чистия натурализъм . съхранени са особеностите на разговорната реч и диалектните примеси. Основни в неговите разкази са възхвалите на българските добродетели. Тодор Влайков създава чрез своите женски образи галерия от цени качества и ътрадиционни представи- стожер на семейството и рода, търпелива, работлива и т.н. Често в мъжките образи се усеща сблъсъка на традиционното и новото, моралното и покварата . В по-късните си творби показва рушенето на нравствеността и добродетелите (стрина Неновица е фанатично привързана към традицията и дори излиза от рамките на човешкото). В разказа "житиетона една майка" нравствения стойцизим и аскетизъм достигат до религиозен фанатизъм. Първата творба на Тодор Влайков е повестта "Дядовата Славкова унука". Следват "Леля Гена", "Косач", "Чичо стайко", "Ратай", "учител Миленков", "стрина венковица и снаха й" и т.н. интересес представляват и неговите обширни спомени "преживяното", чиито три книги "Детски години", "Като бях момче", "Гимназист в София " са своеобразна мемоарна трилогия с романов смисъл. Тодор Влайков успява да създаде с тези книги субективен семейно битов епос,, в който се усещат чертите на неговите разкази и оповести- "Завой" продължение на "преживяното" и обхваща живота му като писател и общественик. В творчеството му съществено влияние имат народните песни, разказите на неговата майка и прочетееното в раното му детство от Каравелов, Блъсков, Вазов. Героите му също са повлияни от фолклора- те са идеализирани и разхубавени. Първите му разкази са "седянка" и "Разказ на една бабичка" - идилията и народната песен. Често неговите герои сходни с героите на михайлаки - връщат се към миналото- робството като по-добро време. Политическите му наблююдения са отразени в очерка "Каменов"; в хроника- очерка "В село ХХХХ" ("Кметове"). Често срещан е образът на учителля, който обаяче не еподготвен за жиивот и не познава нуждите на обикновените хора. Често неговият образ е нереален защото неговият поглед върху действителността е измислен . противопоставя настоящето с миналото, което се идеализира но това не е главното в неговитее разкази и повести. В неговото творчество не всичко е идеално. Вътрешното напрежение е постоянно. Има опастност този свят да се срине; хората търсят добро, а често намират лошо. Но и това описвано от Тодор Влайков общество не е идеално, а е ообщество в упадък. Хората му живеят едновременно в два свята - нминало и настояще. Отразяват настъпващата промяна, преход. Погледът се насочва към града, към новия начин на живот. Творчеството на Тодор Влайков е гласът на объркания български селянин , изправен пред нещо тъмно, непознато, внушаващо страх за бъдещето. Героите са сдържани в чувствата си, въпреки че са добри и нравствени. Градът е двусъставен- той ги привлича , но и той е носител на бедите им. Хората се стремят да запазят живота непромене, искат сигурност, всичко останало постигат с труд и упоритост . разказът се води от човека от народа- просто , наивно, архаично- битово, на пирдопски диалект. Често в разказите има възклицания, възторжени въведения към характеристиката на героя, описания на техния външен образ; на природата; характерен е възвишения слог, характерната интонация. Често разкзът се води между героите- чичо, леля и млад човек, за да се придаде авторитет на разказаното и изводите от живота. Героите разказваят не в домашна обстановка, а на път или на друго място, но не вкъщи. Героите на неговите разкази са предимно селски работници, малоимотни стопани, учители, разорени еснафи. Тодор Влайков споделя, че всеки образ в неговите произведения има своя прототип в реалния живот. Стреми се чрез изкуството си да служи на живота, на правдата, на народа. ДРКР споделя за Тодор Влайков- веселин:
- произведенията му се отличават с единство ихармоничност



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българска следосвобожденска литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.