Българска литература


Категория на документа: Литература


(„Елегия”, „Борба”)
Стихотворението „Елегия” изгражда образа на човека, който вижда причините за робската ситуация. И жанрът, и речевото действие предполагат една изплакана тъга по трудната за сбъдване мечта – свободата на народа. Ботевият човек обаче не се задоволява само с отчаяните констатации - той действа, заема активна позиция, а „елегичната болка и сатиричната страст” вървят заедно. В стихотворението пряко са посочени виновниците за народното страдание - водачите, които не направляват общността към спасителен изход, а „люлеят” робската люлка на забравата и търпението („кой те в таз робска люлка люлее”); религиозните проповедници, които с призивите си за търпение и примирение подхранват робската участ на народа; туркофилите, които се противопоставят на революционните идеи. Като социални заключения тези изводи са пряк отглас от възгледите на Ботев, че причините за народната трагедия се коренят не само в политическото робство, но и в обществената и идеологическа реакция на част от общността.
Като потисник в това стихотворение не е посочен националният враг, а националният предател. Той е представен чрез оксиморона „сган избрана” и чрез огрубеното експресивно определение „рояк скотове”. Родоотстъпниците са обозначени метониимично - чрез типични за общественото им занимание характеристики: „в сюртуци” (интелигенция), „в реси” (духовенство). Абсурдното положение, духовно най-развитата част от народа да не поема ролята си на обществен водач, отново е представено чрез оксиморонна конструкция - „слепци с очи”. Потърсени са и силни образи, чрез които да се означи предателската им роля: „брат на Юда”, „нов кърджалия”.
Народното страдание в творбата е внушено чрез два типа образност: библейска (кръстът) и фолклорна („смок е засмукал живот народен”). Необходимо е обаче да се отбележи, че използваният библейски образ е подложен на сериозна смислова трансформация – от символ на спасителното страдание той е превърнат в знак на отчаяното и безплодно колективно мъчение („кръстът е забит във живо тело”).
Важно е да се разтълкува и значението на местоимението „ние”, използвано в последната строфа на творбата: „а бедният роб търпи, и ние/ без срам, без укор, броиме време”. Към каква общност от хора причислява себе си говорещият в „Елегия”? Анализът би могъл да ориентира в три насоки: лирическият Аз се идентифицира: от една страна, с всички, които се намират под робство; от друга – с общността на тези, които трябва да изведат народа от игото; от трета – с тези, които виждат други пътища за спасение, различни от общоприетите. Еднозначен и категоричен отговор в текста обаче трудно се намира - такъв по-скоро се съдържа във финала на стихотворението „Борба”. В него местоимението „ние” вече в много по-голяма степен обозначава една общност от хора, обединени около революционната идея и уверени в спасителната й роля: „...ще викнем ние: хляб или свинец!”
Стихотворението „Борба” заслужава особено внимание и по повод факта, че представя дълбоките измерения на робството не в техния национален, а в универсалния им аспект: „лъжа и робство на тая пуста земя царуват”. Давайки „сатирична диагноза” на българския свят - „Свестните у нас считат за луди/ глупецът вредом всеки почита...” - Ботевият лирически човек изгражда образа на „кървавото и грешно царство”, в което владеят хаосът, лъжите, обществените заблуди, безмилостното грабителство и удобните идеологически модели („Бой се от Бога, почитай царя!”). В такъв свят героят се чувства особено безнадеждно, защото и трите евангелски ценности - любовта, вярата, надеждата, са сякаш навеки приспани: „в гърди ни любов, ни капка вяра,/ нито надежда от сън мъртвешки/ да можеш свестен човек събуди!”
4. Нуждата от преподреждане на света, управляван от безчестието, лъжата и несправедливостта
(„Странник”, „Борба”, „В механата”, „Моята молитва”)
Стихотворения като „В механата” и „Странник” препотвърждават визията за света като територия на безчестието и го превръщат в нравствено-осъдителна категория. Сред него „трапезните юнаци” (Валери Стефанов) вдигат пиянски лозунги за борба, но не са в състояние да действат. Тогава, когато всичко призовава към активност - „гробът бащин”, „плачът майчин”, грабителството на „подлия чорбаджия” и на търговеца, жаден за злато - те разхищават силите си в празни клетви и безпочвена фразеология. Това, което не им достига, за да се превърнат в истински патриоти, е разминаването между думи и дела, неспособността да се различи позорът от славата („туй, що глупци вий не знайте/ позор ли е, или слава”). Затова ругателната квалификация „идиоти” звучи напълно заслужено.
Не по-малко осъдителна е и робската философия на оцеляването - не само иронизирана, но и сатиризирана в стихотоворението „Странник”. Утешението на героя, че все пак е жив, когато му е отнето всичко - либе, баща, достойнство, е презрян белег на робска психика. Основният проблем, който Ботев поставя в това стихотворение, е въпросът за различаването на скотския живот от достойното съществуване.
Всеки, особено робът, познава ценността на това, да си жив, но малцина са тези, които проумяват, че сам по себе си такъв факт не е достатъчен. Тъкмо по тази причина в „Моята молитва” Ботевият човек призовава Бога на разума, на справедливото начало, да му помогне да преподреди света така, че в него да властват истината, справедливостта и свободата. Той сам разбира, че обричането на тази кауза е трудна и опасна задача; страхува се, че няма да бъде чут и последван („не оставяй да изстине /буйно сърце на чужбина,/ и гласът ми да премине/ тихо като през пустиня”), но има и още нещо важно – убедеността му, че за да се изпълнят нещата, в които вярва, е нужна жертва. И той е готов да я даде: „подкрепи и мен ръката,/ та кога въстане робът,/ в редовете на борбата/ да си найда и аз гробът!”
5. Домът и Пътят в Ботевата поезия
(„До моето първо либе”, „На прощаване”)
Обричането на борческата кауза, сбъдването на отправената към Бога молитва предпоставя редица предварителни актове: прощаване с близките, напускане на дома, загърбване на интимните лични вълнения. Ботевият герой ясно разбира, че за да стане човек на борбата, трябва да престане да бъде човек на дома.
„На прощаване” е поемата, която обяснява и защо Ботевият герой не може да бъде част от дома си, и защо го е напуснал. Свидното родно пространство е завладяно от робството, превзето е „отвътре”. В него и бащиното огнище, и усмивката на либето, и майчиното мляко са образи на онези съкровени неща, с които Ботевият човек вече не може да разполага - те са завладени от насилника („да гледам турчин, че бесней над бащино ми огнище”). За да ги отвоюва отново, бунтовникът трябва да се отдалечи от дома си. Заслушан в повика на своето „сърце мъжко, юнашко”, непримирим към униженията на робството („та сърце, майко не трае/ да гледа...”), той се чувства длъжен да предприеме спасителни действия не само спрямо своите близки, но и спрямо всички поробени („на глас тичам народен”). Категоричността на избора, да се напусне „своето” пространство в името на възвишена родова и национална кауза, в творбата обаче е съчетана с настойчивото търсене на разбиране от близките. Ботевият герой сякаш изпитва страх, да не би в очите на своята майка да изглежда като блуден син. С тези негови притеснения е свързан мотивът за клетвата в поемата, като бунтовникът настоява майчината клетва да бъде насочена към истинската причина за неговото отсъствие от дома - робството, „таз турска черна прокуда”. Потребността от реакция срещу потисничеството обяснява и другата негова настойчивост – след смъртта си да не бъде смятан за „нехранимайка”, а за герой.
Поемата „На прощаване” налага внушенията, че битката за дома се изравнява по смисъл с битката за родината; че пътят извън дома първо отвежда към изгнаничеството в „тази тежка чужбина”, а след това към борбата.
Лирическата ситуация в творбата пресъздава настроението на героя, след като вече житейската посока е избрана. Особеният драматизъм се дължи не на колебания относно предпочетената житейска перспектива, а на обстоятелството, че героят желае неговата майка да приеме избора му, да благослови пътя му към свободата или смъртта.
Интересен е фактът, че известният през Възраждането революционен девиз „Свобода или смърт!” претърпява в Ботевата поема сериозна смислова трансформация. За лирическия човек в нея свободата и смъртта не са алтернативни начала, а взаимосвързани етапи - освобождението е постижимо само чрез преминаването през саможертвата, през смъртта. Ботевият герой съзнава, че това би наранило майка му и затова я моли за прошка. Същевременно обаче прощаването, разбирано като сбогуване, е знак, че бунтовникът е непоколебим в своето решение и че не е готов да го преразгледа.
Романтическата изключителност на начинанието, отправянето към героическите пространства е маркирана в стихотворението чрез местоименното наречие „там” (така като това е направено и в стих. „До моето първо либе”): „Там аз за мило, за драго/(…)/ за него ще се заловя”.
Домът, в който владее робството и пътят, който отвежда „там” и задава други кооординати на съществуването - това са двете взаимно обвързани същности, определящи драматичния избор на Ботевия герой.

6. Героическите измерения на свободата и саможертвата
(„На прощаване”, „Хаджи Димитър”)
Геройската смърт в името на свободата е осмислена в двете стихотворения като начало на безсмъртие.
Поемата „На прощаване” внушава идеята, че погиването е неизбежен дял на всеки, който е дръзнал да излезе на страшния път на борбата. В мисленето на Ботевия герой да се обречеш на свободата, значи да се обречеш на смърт. Затова в композицията на творбата изобразяването на картината на юнашката смърт предшества тази на победното завръщане. Разпръснатото „по скали и по орляци” тяло на бунтовника представя суровия реализъм на всяка въоръжена съпротива. Но дори победено и разкъсано, то свидетелства за непокорството на героя, за мъжеството му да избере достойния, „славния” път. И осмисля саможертвата като значим и смислен акт въпреки евентуално поражение, въпреки възможния трагичен развой - защото би довела до отзвук в общността, би намерила признание и продължение („да помнят и те да знаят”, „Но туй щат братя да видят/ и кога, майко пораснат...”, „и дето срещнат душманин...”, „да каже нявга народът...”).
Баладата „Хаджи Димитър” разглежда смъртта на героя в метафизичен план. Изграждайки митологична картина на действието и пространството (космическа уедреност на средата, съпричастност на природните сили, участие на митични същества), тя превръща последните часове на бунтовническия предводител в апотеоз на героичното човешко начало.
Смъртта на „юнака” е представена в баладата като преминаване в други измерения на света. Тя е вход към друго битие, отредено само за героите – представа, позната от древногръцката митология, според която за мъртвите воини е отредено специално място в пространството – Острова на блажените. В Ботевата творба митическите персонажи – самодиви, укротени горски хищници, “земя и небо, звяр и природа”, както и хайдушката песен на одухотворения Балкан изграждат представата, че героят, загинал за свободата на родината, се превръща в част от историческата памет на човечеството. Конкретните български измерения прерастват в общочовешки.
Функционално в баладата на Ботев е и характерното за митологичното мислене вертикално делене на пространството на „горе” и „долу”. В случая обаче то има характер на ценностна опозиция. „Долу” е робското поле с тъжните песни на жетварките, „горе” е хайдушкият Балкан – селението на героите, където витае „духът на Караджата”. Случващото се горе все още не може да промени ситуацията „долу”. Но тъжната констатация „ще да загине и тоя юнак” е последвана от „формулата” на безсмъртието: „Тоз, който падне в бой за свобода,/ той не умира...” И в този смисъл разглеждането на героическата смърт като вселенски факт би могло да се счита дори за специфичен „български принос” на Ботевата балада към световната литература.

7. Трагизмът на героичното
(„На прощаване”, „Обесването на Васил Левски”)
Освен вселенски факт смъртта на героя в Ботевата поезия може да бъде и емоционален удар, отсъствие от света, болка и страдание. В такъв аспект е осмислена тя в стихотворенията “На прощаване” и „Обесването на Васил Левски”.
В „На прощаване” героят съзнава, че евентуалната му гибел ще нарани неговата майка, ще й причини непрежалима скръб. Въпреки това настоява тя да я приеме като участ на смелите и непокорните, на юнаците, а не на клетниците. Защото това е единственият утешителен начин майчиното сърце да се помири и със скръбта, и с осиротелия дом...
Стихотворението „Обесването на Васил Левски” разширява обхвата на тези смислови внушения, издигайки скръбта до ранга на родината майка, до осиротяването на България. (Интересно е да се отбележи, че Ботев назовава името на своята родина единствено в това стихотворение!)
Плачът („Ох, зная, зная, ти плачеш, майко...”; „Плачи!”), зимната картина на гонените от студените вихри тръни, вълчият вой и горещите молитви на старците създават елегична картина, която според литературната история поражда множество тематични връзки с по-късни произведения в българската литература („линията на зимната скръб” - Валери Стефанов) - като например цикъла на Смирненски „Зимни вечери”.
За разлика от баладата „Хаджи Димитър” стихотворението „Обесването на Васил Левски” не представя смъртта на героя като вселенско събитие, а я затваря в отчайващата картина на скръбта, плача и зловещите звуци на гарвана.
Център на поразения от скръбта свят е бесилото и висящия на него „със страшна сила „един син” на България. Текстът не го назовава по име, но персоналността му е определена още в заглавието (оригиналното заглавие, дадено от Ботев, е „Дякон Васил Левски”, при по-късните публикации е сменено с настоящото). Тук отсъства гордото „там на Балкана”; всичко се е случило в плоскостта на робското поле. Песента не се пее от гордия Балкан, а от студената и сковаваща зима. Друго е и качеството на самата песен - тя не е нито прослава, нито увековечаване, а „зла”, страховита песен.
Свещената скръб на ридаещата майка Родина, безнадеждният плач на робското пространство, отчаяната реакция на общността определят дълбокия трагизъм на елегията и превръщат творбата в културен синоним на непрежалимата загуба и безутешната майчина скръб по загиналия син.
Стихотворението „Обесването на Васил Левски” събира в едно характерните за Ботевата поезия образи на робската пустиня, на Майката и Сина, на плача и песента. Изграждайки представата за смъртта на героя като апотеоз, Ботев не забравя чисто човешкия й аспект – болката и страданието за този, който трябва да я преживее.

Литературният живот в първите две десетилетия след Освобождението

1. Обществени промени
- създават се държавните институции;
- разрушават се традиционни форми на обществения живот и междучовешките отношения като патриархалната задруга например (производство и разпределение на благата в рамките на семейството и рода);
- наблюдават се различни социално-икономически тенденции- на все още неизчезнали напълно патриархални отношения, на либерална демокрация и първоначално натрупване на капитал, на формиращи се предприемачество и буржоазия

2. Промени в културата
- ускорено културно строителство и създаване на културни средища (Пловдив, София);
- богата издателска дейност;
- обновление в периодичния печат; поява на кръгове от интелектуални съмишленици със сходни естетически позиции, обединени около издаваните литературни списания:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българска литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.