Българска литература


Категория на документа: Литература


Въстаниците се оказват сами срещу турската войска, защото във Врачански окръг въстанието изобщо не е избухвало. След напрегната битка под връх Камарата на 20 май (2 юни) привечер е даден отбой от турска страна и според очевидци Ботев се изправя, за да огледа терена. Пронизан е от куршум и е оставен от другарите си на върха, без да бъде положен в гроб.

3. Творческа биография
Първото публикувано произведение на Ботев е стихотворението „Майце си”. Отпечатано е през 1867 г. по страниците на Петко-Славейковия вестник „Гайда”.
По време на престоя си в Румъния Ботев издава вестник „Дума на българските емигранти”, от който излизат само пет броя, но в тях намират място едни от най-важните статии, разкриващи публицистичния талант на автора им. В този вестник поетът помества стихотворенията си „До моето първо либе”, „Борба”, „Хайдути” и др.
След 1872 г. Ботев сътрудничи на Каравелов при издаването на вестниците „Свобода” и „Независимост”. И в тях той печата свои стихотворения, сред които са „Хаджи Димитър”, „В механата” и „Моята молитва”. По страниците на двата вестника място намират и множество статии и фейлетони.
През 1873 г. Ботев издава сатиричния вестник „Будилник”, а по-късно вестниците „Знаме” и „Нова България”.
През 1875 г.заедно със Стамболов издава в Букурещ първата си и единствена стихосбирка „Песни и стихотворения на Ботьова и Стамболова”.
Последното, написано от Ботев стихотворение, е „Дякон Васил Левски” (в по-късни издания „Обесването на Васил Левски”). Публикувано е през септември 1875 г. в „Стенен календар за 1876 г.”
Заглавията на едни от най-значимите публицистични произведения на Ботев са следните: ”Народът вчера, днес и утре”, „Примери от турското правосъдие”, „Това ви чака!”, „Политическа зима”, „Смешен плач”

4. Място в литературния процес
По своята основна проблематика – нерешеният национален въпрос – Ботевото творчество е представително за Късното възраждане. Ключовите метафори на този период – „сънят” и „пробуждането” - се срещат и в неговата поезия. Типичните за възрожденския писател прояви - да бъде и общественик, и книжовник, и просветител, се отнасят и за Ботев. Но внушенията на неговата поезия надхвърлят тясно националните задачи, които има да изпълнява литературата в този период. В неговите творби идеите за свободния човек, времето, обществото, историята бележат универсализиране. В този смисъл Ботев е едновременно „заключителният акорд на Възраждането” и началото на новата българска литература. От неговото творчество тръгват важни развойни линии в литературата, в основата на които стои сложното разбиране на свободата като хуманитарен проблем - осмислен при това в три различни аспекта: национална, социална и индивидуална свобода. Ботев е първият, който дефинира понятието „свобода” не само като политическа, но и като нравствена категория, като морална ценност. Именно той чрез своето творчество и чрез личния си пример показва на българския свят за какво си струва да живее човек и за какво трябва да умре; благодарение на него българите узнават, че съществуването не трябва да е просто биологическо оцеляване, а приобщаване към надбитови ценности като свобода и справедливост. В Ботевите статии и в лириката му се преактуализира и европейската културна представа за героя, който има драматична съдба по причина, че може повече и вижда по-надалече от обикновения човек. Неговата сила се проявява в умението да избира онова, което е значимо за общността, да отстоява доброто за другите дори тогава, когато самите те не проумяват кое е добро за тях; да отдаде живота си за кауза, по-важна от ценността на собствения живот. Ботевата поезия показва как човекът, за да стане част от историята, трябва да напусне дома си, познатия си свят и да заживее в измеренията на героичното.
Чрез баладата „Хаджи Димитър” за първи път в българската литература навлиза мотивът за безсмъртието на героическата личност - мотив, чиито корени са още в Омировия епос „Илиада”. До Ботев идеите за славната смърт и героическия подвиг, които побеждават смъртта, са непознати в нашата литература.
Въпросите на честта и позора, представени в Ботевата поезия, са също нещо ново, което българинът трябва да проумее и усвои. Позорно е да си роб - въпрос на чест е да си свободен; позорно е да се окуражаваш, че си жив и здрав, когато насилниците са ти отнели всичко освен собствения ти живот; въпрос на чест е да „мъстиш”, да презираш фалшивите утешения и да приемаш смъртта като цена на свободата.
Ботев е и първият сред възрожденците, който проповядва идеята, че националната свобода трябва да се превърне в морално задължение на всеки българин; че робът не престава да бъде роб, ако не пожелае сам да престане да бъде такъв; че свободата не е външно, а вътрешно събитие.

5. Гласовете на съвременниците
Във времето на своята поява Ботевото творчество получава скромно признание. За неговите съвременници поезията му се оказва слабо комуникативна, затова в техните оценки присъстват повече личностните, отколкото естетическите характеристики. Свидетелствата им изграждат образа на сложна личност, чужда на всякакви конвенции* и общоприети представи. Скроен не по мярата на своето време, поетът не установява с читателската аудитория онази връзка, която днешният читател има с него. Според литературните историци Ботевата лирика „заварва читателя на 70-те години „неподготвен” (Иван Радев). Своята истинска оценка творчеството на поета получава в критическите писания на първите професионални литературни историци и критици като Боян Пенев и д-р Кръстьо Кръстев.
Ето и някои откъси от спомени на Ботеви съвременници:
„Правеше впечатление, че пише така, както чувства всеки човек, който се стреми към свободен живот (…) Ботев ми направи силно впечатление. По външност – представителен, добре облечен, с орлинен нос, а в отношенията си беше любезен, държеше прост език – човек за уважение….”( Димитър Ночев)
„Ботев имаше лоша репутация. Вред при заминуването му българите си шушнеха за разните истории, които го направиха известен в Бесарабия, Браила, Александрия. Всички му се бояха, ненавиждаха го, уважаваха го. Той правеше навред да говорят за него, повечето лошо. Полицията го следеше. Богаташите го презираха. Младежите го отбягваха, но обичаха. Никой не можеше да издържи смелия му орлов поглед (…) Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими, които вълнуват в нашето време всичките мислещи умове и ги смущават и плашат.” (Иван Вазов)

6. Определенията на литературната история за Ботев
Неизменното определение за Ботев е „геният”, т.е. този, който внася в своето време непознати до този момент идеи и дава на бъдещите поколения важни блага и ценности. Признанието за гениалността на поета се прокрадва още в критическите студии на Вазов, публикувани през 90-те години на 19. век. Напр.: „Той се появи на попрището в едно време на най-силно кипене на пробудений народен дух, когато силните умове и силните характери, послушни на тайний глас на призванието си, се являват да ръководят или да изразят общественото съзнание на масите.”
Двадесет години по-късно д-р Кръстьо Кръстев казва следното: „...истинското величие на Ботьова не е в това, което той е създал, а в пътищата на развитие, които неговите творения приложиха на идящите след него художници на словото.” И Гео Милев през 20-те години на 20. век: „Неговата поезия - това бе един стихиен трус, който разтърси българската литература и българската душа в нейния последен и тежък сън: това бе първата, внезапна и могъща, манифестация на българския гений.”

ІІ. Тематични и смислови ядра в Ботевата поезия

1. Самотността и страданието на неразбрания човек („Майце си”)
„Майце си” е първото публикувано Ботево стихотворение. То очертава облика на личност, която се чувства самотна сред света, отчуждена от неговите залисии и обикновени занимания. Говорещият изповядва пред майка си болката си от това, да води двойствено съществуване: „весел ме гледат мили другари,/ че с тях наедно и аз се смея,/ но те не знаят,че аз веч тлея,/ че мойта младост слана попари”. Душевните терзания на героя явно остават неразбираеми за околните, а и самият текст не уточнява причината за тях. Само имплицитно, по подразбиране, може да се предполага, че става дума за важни идеи, които нито могат да бъдат споделени, нито реализирани. Нещо повече - те са някак смътни и неоформени.
В стилистичен и в съдържателен план тази Ботева творба е една от най-органично свързаните с народнопесенната традиция. В нея се съдържат класически фолклорни мотиви като тези за майчината клетва, за попарената младост, за принудителната прокуденост от дома. Лирическата ситуация в стихотворението е подобна на тази в народната поезия - и тук синът се обръща към своята майка, питайки я за важни неща. Но както в „На прощаване” и в „Майце си” той не намира ответ, въпросите му се превръщат в реторични. Причина за това е вероятно фактът, че с оглед смисловите внушения на творбата важни са не евентуалните майчини отговори, а обстоятелството, че тя е единственото близко същество, пред което Ботевият герой може да открие душата си.
Във фолклора напускането на дома от страна на сина обикновено е обвързано с акта на майчино проклинане - заради това, че е загърбен родовият дълг, че е пренебрегната патриархалната обвързаност, че е избран самостоятелен път.Този мотив Ботев разработва по специфичен начин. Откъснал се от дома, поел към чужди страни, неговият герой не намира щастието си, не постига удовлетворение. Нещо повече - той е застигнат от тежка и мъчителна орис: „...скитник ходя злочестен ази/ и срещам това,що душа мрази”.
Смислоопределящ в стихотворението е и друг фолклорен мотив - този за „язвената” младост. Но ако в народното творчество той обикновено е свързан с темата за „забранената”, неосъществената обич, с разлъката от любимата, в случая е изяснен чрез съзнанието за съсипани мечти. Съществото на лирическия Аз е драматично разтерзано, но не от любовна мъка или непосилна тъга по близките (майка, „баща и сестра и братя мили”), а от трагическа безпътица:
Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах - що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!

2. Търсенето на съмишленик и съратник
(„Към брата си”, „Делба”)
„Към брата си” и „Делба” могат да бъдат прочетени като специфично продължение на „Майце си”.
„Към брата си”
вече ясно споменава причината за душевните терзания на героя: животът „между глупци неразбрани”- един събирателен образ на всички, които не изповядват неговите родолюбиви ценности: „Отечество мило любя,/ неговия завет пазя”.
Стихотворението за първи път въвежда образа на страдащия народ („народен гроб печален”, „плач народен”), а лирическият герой изповядва желанията на сърцето си, свързани със съдбата на общността. Душата му откликва на народното страдание, но копнежите и поривите му не срещат отзив сред останалите (едно специфично продължение на мотива за страдащия и неразбран самотник, въведен още в „Майце си”).
Важен в стихотворението е и образът на коварно смълчания свят (проф. Валери Стефанов). Тук са налице две много важни характеристики на Ботевото преживяване на реалността. От една страна, светът е мъртъв, защото е в застой - в него липсват онези важни събития, които биха променили хода на историческото време. От друга страна, светът е коварно смълчан пред усилията на Ботевия човек да промени статуквото*, да измени обстоятелствата.
Стихотворението
„Делба”
отбелязва важна за Ботевия герой промяна – той вече не е сам в коварно смълчания свят. Има съратник, с когото споделя общи идеи, обща съдба и общи представи за това, какво може да раздвижи блатните води на историческото безвремие. Заедно с него, със „стъпки по-твърди”, той ще действа в името на голямата промяна. И ще бъде готов да заплати кървавата й цена - смъртта: ”на смърт, братко, на смърт да вървим”. Стихотворението е посветено на Любен Каравелов.

3. Робският живот и неговите стожери



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българска литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.