Българинът и чуждият свят в книгата "Бай Ганьо"


Категория на документа: Литература


Най-ярката черта на героя, проявена и в двете части обаче, се оказва уникалната му способност да се приспособява към всяка среда, без да губи безграничното си самочувствие. Ако в първата част то се базира върху идеологемата “Отечество”, (“Булгар! Булгар!”), във втората – върху идеологемата “Европата”. В България героят доказва умението си да променя според личния си интерес своята публична самоличност, т.е. да си изгражда фалшиви образи и да борави с тях според конкретната обстановка. В Европа, както се посочи, той демонстрира високо патриотично самочувствие, а у нас – самочувствието на европеец, обходил модерния свят. Докато в чужбина рекламира българските ценности (тютюна, розовото масло, историческите бойни подвизи), в родината той натрапва европейците. Налице е рязко ценностно преориентиране – в първата част Европа е чужда и враждебна за бай Ганьо (той се страхува от нея, мрази я и не я цени); у нас обаче тя става стойност, удобна за новите му политически манипулации, т.е. параван , зад който той крие властническите си амбиции.

Посочи се как бай Ганьо борави с възрожденския идеал “Отечество”. Още по-голям майстор се оказва в използването на културния еталон “Европа”. Така без да сменя духовната се същност, в България той сменя само маската – на безкористния патриот с тази на истинския европеец. И у нас спекулативният му европеизъм изпъква първо в облеклото – бай Ганьо се завръща с вратовръзка (модерен европейски знак). Ако в Европа използва мита за българската извисена нравственост с материална подбуда, в България за осъществяване на пробива в политическата йерархия той борави с друг удобен национален мит – за живелия в чужбина компетентен българин, надвишаващ по познания изостаналите си сънародници. Ето защо го виждаме да се вживява в нова роля – учител на невежите си сънародници. Следователно, за да се домогне до властта, той имитира пародийно възрожденския образ на просветител-мисионер. Менторското му самочувствие изразяват ред негови снизходителни реплики към сънародници: “ живи да ви оплача аз”, “ все аз ли ще ви оправям”, “ти мене ли ще учиш”. Основен аргумент за превъзходство над другите е фактът, че много е пътувал и видял. Така Алековият герой налага в обществото един нов свой фалшив образ – на истински европеец. Той се гради също върху комичното несъответствие между социални претенции (че е демократ-конституциона¬лист) и скрити егоистични намерения. Оказва се, че и в България бай Ганьо пародира образа на цивилизатора, призван да бъде мост между неравностойни култури (в чужбина – пътуващ търговец, в България – депутат, запознат с европейската политическа традиция ). Ето защо в чужбина бай Ганьо карикатури възрожденските национални емблеми, а в България – европейските (например принципа за свободно и демократично провеждане на избори).

У нас обаче бай Ганьо проявява вече не смешните, а страшните последствия от синдрома на кривораз-браната цивилизация, защото от позицията на свръхевропеец той започва да “цивилизова” според собствените си дебелашки европейски критерии. Способността му да деформира демократичните достижения на модерния свят разкрива сцената при избирателните урни (“Бай Ганьо прави избори”). Неговото победоносно изкачване по стъпалата към мястото за гласуване пародира библейския мотив за изкачването на Бога по небесната стълбица. Библейският модел е преобърнат, защото на върха се оказват безнравствените политически спекуланти, а в подножието са изтласкани истинските народни избранници, т.е. власта се обсебва не от Господа, а от Сатаната. В този смисъл погледнат през призмата на християнския морал, бай Ганьо олицетворява зловещия образ на Антихриста, нарушил всички Божи забрани (той краде, лъже, подстрекателства към насилие, произнася напразно името на Бога). Така във втората част на книгата образът му се демонизира и бележи пълния триумф на злото, а в конкретно исторически план (последните две десетилетия на миналия век) – пълната победа на некултивирания над култивирания тип българин. Тази ужасяваща развръзка изразява основното морално послание на творбата: криворазбраната цивилизация застрашава тотално бъдещето на социалния морал в България; новият властник Ганьо Балкански е способен на пълен хуманитарен срив – обществото започва да се управлява от човек без политически принципи, за когото политиката е само зона за натрупване на материални облаги. Става ясно, че мотивът му за пътуване в обществената йерархия е също толкова прагматичен, колкото и пътуването му из Европа.

В главата “Бай Ганьо журналист” бай Ганьо отново е видян като предприемчив и “лукав хитрец”, който търси “келепира” – този път в журналистическото поприще. За да не го изпусне бай Ганьо е принуден да мени мнението и позициите си в обществото. Пример за това е неговото колебание срещу кого да е насочен вестникът: правителството или опозицията. Той няма морални или политически принципи, колебанието му се определя единствено от съмнението “колко ще изтраят днешните”, а не от някакви морални стойности или безпристрастие. Знак за политическото му хамелеонството са и думите му: “като подушим, че им се разклатят краката, да им ритнем едно текме и с новите пак на власт”. Излиза, че той винаги ще е с тези, които са на власт, за да има “келепир”; той е безпринципен, не отстоява никакво мнение, пародия е на журналист и дори е антижурналист. Доказателство за последното твърдение е и неговата философия за журналистическата професия – за него това е лесна работа, която се извършва на принципа: “Тури си едно перде на очите, па псувай наляво и надясно!”.

Изборът на заглавие на вестника е още едно доказателство за отношението на бай Ганьо към новата му дейност – той не я извършва с някаква идеологическа цел, а от просто келепирство. Произволното избиране на име за заглавие на вестника говори за стремежа на бай Ганьо да постави най-впечатляващото име, но не и отговарящото на съдържанието на вестника, т. е. заглавието, което би трябвало да казва нещо за съдържанието е също покелепирчено. Така “Народно величие” се оказва пародия на онези вестници, списвани през Възраждането от истинските величия (Ботев, Каравелов) и след Освобождението – Захари Стоянов.

Метаморфозата на недодялания простак в социален хищник, нахлуващ безцеремонно в следосвобож-денската действителност, Алеко представя като поява на непознат обществен тип. Социалистическата критика (марксическата) го определя като “новоизлюпения буржоа-парвеню”, централен герой на европейската критико-реалистична литература от края на ХIХ в. Следователно тази оценка не отграничава бай Ганьо от чуждия свят, а точно обратното – отъждествява го с него. Парвенюто е герой, който без аристократичен произход, интелектуални и морални способности, благодарение на нагла агресивност, успява да се изкачи по етажите на властта. Според марксистите той е продукт на конкретна епоха (“първоначално натрупване на капитали”), поради което не може да се появи нито по-рано, нито по-късно, а само в ранния стадии на капитализма. От тази позиция бай Ганьо е видян не като расов, а като класов тип (ориенталски вариант на един световен социален тип).

Направените дотук наблюдения очертават различни типолотични характеристики на бай Ганьо: “хумобалканикус” (национална), човека-лумпен (универсална), буржоата-парвеню” (социална), полуинтелигента и т.н. Те показват сложността на неговия образ, в който комично се срещат различни култури (ориенталска, патриархално-възрожденска, буржоазно-следосвобожденска, славянобългарска).

От фейлетона “Бай Ганьо прави избори“ става ясно, че образът на европейската идентичност е двумерен. Бай Ганьо олицетворява фалшивата ни приобщеност към модерния културен ред, а неговият политически опонент Граматиков (Алеков автопортрет) – унижението на идеалиста-интелигент с възрожденс¬ки и европейски норми на социално поведение. В България обаче антиподната двойка “автор-герой” има ново представяне, продиктувано от нови морални взаимоотношения – частичната интеграция между тях се разпада, защото бай Ганьо върши не смешни, а чудовищни неща, поради което не може да бъде оневиняван. Тук авторската позиция “срам” се замества с “ужас”. Прави впечатление и друга промяна – бай Ганьо не присъства като споменен образ в разказите на очевидци, а е представен като жива, актуална реалност. Подмяната на разказвача очевидец с “всезнаещия “автор е продиктувана от стремежа на Алеко да покаже героя като реална безнравствена сила, срещу която обществото веднага трябва да въстане

Така срещата с чуждия свят се превръща в средство за национално познание. Бай-Ганьовите пространствени движения раждат горчиви морални констатации за пречките ни по пътя на европеизацията, за духовното разединение на българския социум, за страшните последици от фалшивото поевропейчване, за историческата ограниченост на много възрожденски митове.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българинът и чуждият свят в книгата "Бай Ганьо" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.