Борис Пастернак - романът „Доктор Живаго”


Категория на документа: Литература


БОРИС ПАСТЕРНАК – „ДОКТОР ЖИВАГО”

Органично свързан с цялата творческа биография на своя автор, романът „Доктор Живаго” е в известна степен и дълбока лична изповед на Борис Пастернак (1890 - 1960), и отражение на неговия светоглед и художествена философия, на схващането му за предназначението на чевека, съчетано с лирични видения и откровения за същността на историята и за мястото на личността в нея, за Русия, за лутанията и просветленията на интелигенцията в годините на Октомврийската революция и буриите на Гражданската война. „Словото на Пастернак за Революцията – писа Марина Цветаева – е като словото на самата Революция за себе си – с посока към бъдещето. През лятото на 17-а година той крачеше заедно с нея: вслушваше се.” „Доктор Живаго” е роман за „живота и смъртта, за битието човешко, разгледано обаче в известна историческа рамка. В него революцията не е представена като събитие приятно и сладко...Моят герой, Юрий Андреевич Живаго, лекар, човек мислещ и търсещ, надарен с творчески заложби, умира през 1923 година. След смъртта му остават записки и сред различните книжа – написаните на младини стихотворения...които като цяло представляват и последната заключителна част на романа” – бе споделил за своето произведение Борис Пастернак. Централна за романа е тамата за творчеството и заедно с това – за традициите, приемствеността, връзките, чието нарушаване е пагубно за културата, визира се и руската национална специфика, осмисляна в произведенията на Пушкин,Толстой , Чехов – писатели, които създават литературата на „последните въпроси” – морални, социални и религиозни. Романът „Доктор Живаго” е замислен като повествование за една епоха на войни и революции и за съдбата на едно поколение, но също и за еволюцията на идеите за историята и цивилизацията и за мястото на личността в тях, за жизненото крушение и съпътстващото го творческо възвисяване. В първите прозаични опити на Пастернак(„Безлюбие” – 1918 г.) срещаме герои с имена и съдби, подобни на познатите от окончателната версия на романа „Доктор Живаго”, следващ фрагменти от роман с различни заглавия: „Записките на Патрик”, „Когато момчетата пораснаха”, „Записките на Живулт”(1936 г.), за да се стигне през зимата на 1945/1946 г. до започване на целенасочена и продължителна работа върху роман, чиито идеи и настроения са повлияни от следвоенните надежди за промяна на режима, за възможност свободно да се осмислят изтеклите десетилетия на века и на руската история. Сред ранните заглавия срещаме „Смърт не ще има”, като за мото на този вариант на романа е избран красноречиво свидетелстващ за тези настроения на автора цитат от Откровението на Йоан Богослов: „Той ще обърше всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка; първото премина” (21:4). Други варианти на озаглавяване, от които се отказва Пастернак, са „Момчета и момичета” и „Свещта гореше”, като през 1948 г. той се спира на окончателното заглавие – „Доктор Живаго”. Работата над романа продължава до края на 1955г. Пастернак е убеден в нейната значимост и резултатност, възприемана като дело на живота му, той заявява: „Завърших романа, изпълних дълга, завещан от Бога.” След като е бил два пъти номиниран за Нобелова награда (1946, 1947), Пастернак е удостоен с нея през 1958 г. – след отказа на съветски издания да отпечатат романа, Пастернак го предава на издателство „Фелтринели” в Милано, където на 15 ноември 1957 г. излиза италианският превод, а на основата на същия ръкопис на 24 август 1958 г. в Холандия е издаден и руският оригинал на романа. Очакваната награда и световната слава обаче донася на писателя много огорчения – той е принуден да се откаже от Нобеловата награда, заплашен е от експулсиране от Съветския съюз. Радакционната колегия на сп. „Новьiй мир” публикува в открито писмо основанията на отказа си да печата романа „Доктор Живаго”, между които е и следното: „Духът на Вашия роман е дух на неприемане на социалистическата революция. Патосът на Вашия роман е патос на твърдението, че Октомврийската революция, Гражданската война и свързаните с тях следващи социални промени не са донесли на народа нищо друго, освен страдания, а руската интелигенция са унищожили или физически, или морално.” В случая на Пастернак обаче Майсторът успява да защити творбата си, да отстоява нейната правота, заявявайки: „Ако истината, която знам, трябва да се заплати със страдание, това не е нещо ново и аз съм готов да понеса всичко.” Авторовото намерение е да се създаде „разбираем за всички” роман, белетристично произведение със сюжет, „тежък, печален и подробно разработен, както е, в идеален вариант, при Дикенс или Достоевски”. Жанровият избор на писателя е в полза на „демократичния” роман, близък до масовата литература и до мелодрамата – по тези закони могат да се изтълкуват острите сюжетни обрати, любовта, смъртта, случайните срещи и трогателните раздели, мистичните елементи, предчувствията, сбъднатите очаквания. Важният въпрос за дълга и саможертвата е ключов в системата от идеи в „Доктор Живаго”. Общ е и мотивът за историческото възмездие: „Посейте пак семената на хищния произвол и деспотизма, и те пак ще донесат същите семена”, е заявено в романа на Дикенс и сбъдването на това предупреждение се превръща в тема на Пастернаковия роман. Няколко паралелни сюжетни линии с неясна в началото връзка, впрочем похват, познат и от творчеството на Толстой; отвличане на главния герой (Живаго при партизаните); инфернален герой-злодей (Комаровски); мнима смърт и появяване на герой под друго име (Стрелников); сюжет за изгубени и намерени деца (съдбата на дъщерята на Лара и Живаго –Таня); съществува и характерният за приказките „вълшебен помощник” (Евграф), героят Юрий Живаго (Лавров). Жанровото характеризиране на романа „Доктор Живаго” се усложнява от присъствието на стихотворната глава, което акцентира явлението, определено от Р. Якобсон като „литературен билингвизъм”, от лиризацията на прозаичния текст, снел в себе си някои от принципите на стиховата организация (ритмизация на отделни пасажи, лайтмотивна система, позволяваща „ритмуването” на ситуации и рефлексии на героите и повествователя и създаваща тъждеството на стихотворната и прозаичните глави на романа). Стремежът на Пастернак да овладее прозаичната реч, да я съвмести с поетичната е един от подтиците му да се обърне към творчеството на Пушкин през 30-те години, когато окончателно надмогва футуристичните и ранномодернистични характеристики на творчеството си в търсене на „нечувана простота”. Авторовата интенция, насочена към романа „Доктор Живаго”. Възможности за атрибуция, текстовете могат пряко да се асоцират с Пастернак и да се разглеждат като поредната негова стихосбирка, но могат и да се потърсят нишките, които ги свързват със събитията в ромата, да се анализират принципите, според които фикционалният свят създава, провокира писането на стихове, филтрирани през съзнанието, гледната точка и жизнения опит на Живаго. Жанровата ориентация на писателя към белетристиката може да послужи за едни от обясненията на най-спорната страна на романа – неговия сюжет. Еквивалентността на персонажите и ситуациите, мрежата от съответствия, неназованите, но подразбирани или предусещани връзки. Свещта в прозореца на улица „Камерхерска” – „Свещта гореше у дома, свещта гореше...” – шепнеше си Юра началото на нещо смътно, аморфно с надеждата, че продължението ще дойде от само себе си, без усилие” – (65). Линейното историческо развитие е изживяна позитивистка представа и Пастернак се опитва да пресъздаде не логически очаквания, причинно-следствено обвързан развой, а да изследва механизмите на случайността, чието присъствие в романа предизвиква изследователите му да използват дори идеята за брауновското движение на частиците. В романа „Доктор Живаго” могат да се обособят три основни смислови зони или тематични центъра, около които се гради повествованието: актуалната история, личната съдба и християнството. Историята на Русия през ХХ век, значимостта и противоречията й, алтернативата, която тя избира след войни и революции, същината на руския дух са представени както чрез детайлизиран реалистичен разказ, обхващащ събития от почти пет десетилетия, така и чрез символизирането на Русия от героинята на романа – Лариса, въплътила милосърдието, гордостта и страданието. Именно това страдание е възприето като нуждаещо се от възмездие, ката оправдание за революционния взрив. Романът регистрира влиянието на обществените катаклизми върху еволюцията на идеите на интелигенцията, той е документ за преживяното от едно поколение – при това не само руско, но и европейско. В този смисъл Първата световна война може да бъде видяна като крах на надеждите за силата на знанието и прогреса, хуманността на европейската цивилизация и на настъпилия век. В романа тази война е възприета като границата между нормалния, смеслен и ръководен от съвестта човешкия живот и настъпилото ново състояние, определено като „скок от безметежната, невинната умереност – в кръвта и воплите, в това всеобщо безумие и жестокост на всекидневното и ежечасното, узаконеното и възхваляваното изтребление”. Гражданската война, последвала революцията, и от дошлите с нея разрухи, крах на ценностите, разпадане на привичните връзки, на познатия свят и от насилствените опити за създаване на нов. „Човешките закони на цивилизацията бяха забравени. Влизаха в сила животинските. Човеците сънуваха праисторически сънища от пещерния век”. Б. Пастернак се обръща в „Доктор Живаго” и към друг насъщен въпрос на своята епоха – състоятелността на опитите за установяване на утопията, на утопичния ред, като във фрагментите на създавания в романа нов свят се разпознават реализирани проспекциите и теориите на Платон – трудовата повинност. Живаго да „обработва градината си”, да живее буквално от труда на своите ръце. Водеща нишка все пак има и това са възгледите на Веденяпин, вуйчото на Живаго – един събирателен образ на руските религиозни философи от края на ХIХ и началото на ХХ век, който оказва решаващо въздействие върху духовното развитие на героя, въхру избора му на съдба и върху въпросите, чийто отговор той търси през живота си. В самото начало на романа прозвучава монолог на Веденяпин за историята и нейното иницииране, за целите на това движение, което е възвестено с появата на Христос. Историята е видяна именно като работа, като вековни процеси, „свързани с последователното разгадаване на тайната на смъртта и бъдещото й преодоляване” и тези думи на Веденяпин са един от първите опити романът да говори за Христос и християнството – тема, която присъства до последния ред и която, подобно на Блоковия Исус Христос „с бял венец от рози” в поемата „Дванадесетте”, предизвиква възраженията и на атеистите, и на вярващите. Според Пастернак същината на романа му се изказва с думите „моето християнсто”, защото не само новата човешка история може да бъде видяна като последица от промените, настъпили с идването на Исус, а и всяка отделна съдба, очертана от Евангелието. Пастернак заявява: „Исках да напиша за Блок статия и помислих, че ето този роман ще напиша вместо статия за Блок...В замисъла ми беше... да разбера московския живот, интелигентския, символистичния...”. Следователно вместо статия Пастернак написва роман, в който също вместо статия за Блок героят Живаго създава стихотворение и това е „Витлеемската звезда”, оказала се фокусът на всички лъчи, синтезът на всички теми, доколкото тези за Рождеството и за културния живот в началото на века се появяват в трета част – „Елхата у Свентицки”, в най-близко съседство с фрагмента за горящата свещ в незнайния и съдбовен прозорец на улица „Камерхерска”, така че стихотворението е ситуационно свързано и с друго – „Зимна нощ”. Лайтмотивът пък на това стихотворение е „Свещта гореше у дома,/ свещта гореше” и той свързва живота и смъртта на главните герои на романа Живаго, Лара, Павел Антипов-Стрелников. В иницииращото стихотворната глава произведение – „Хамлет”, което избягва детайла, географските и хронологическите назовавания, но успява да свърже в едно културата, историята, религията, да бъде едновременно „разказ и диагноза на ЧОВЕШКАТА УЧАСТ”. В стихотворението се разпознават три основни, сложно преплетени, плана със своите компоненти – герой и написан текст:
- театрален – Хамлет – пиеса на Шекспир;
- житейски – лирическият герой на поета Живаго – съдбата;
- евангелски – Христос – Божият промисъл.
Изпитанията на духа, осъзнатата и приета саможертва са основата, на която по сложен и за мнозина спорен начин Пастернак съотнася Исус, Живаго, Хамлет, като прякото тълкуване на темата прозвучава в коментарите на писателя към превода му на Шекспировия „Хамлет”, определен като „драма на дълга и самоотричането”. Приложимостта на тези коментари към собственото творчество на Пастернак са напълно основателни, тъй като дори и в преводите си той е „автобиографичен”. Пастернак възприема монолога „Да бъдеш или да не бъдеш” в близка обвързаност с концепцията за героя си в романа: „Това са най-трепетните и безумни редове, написани някога за тъгата на неизвестността в преддверието на смъртта, по силата на чувството възвисяващи се до горчивината на Гетсиманската нота”. Живаго може да бъде възприеман като прекомерно безволен и слаб, пасивен, но именно стихотворението „Хамлет” е обяснението и оправданието на героя, жизненото му крушение е всъщност изкуплението за едно по-висше знание за предназначението на личността, видяна в нейната неповторимост, но и в подчинеността й на природните закони и на висшата воля. За Пастернаковото стихотворение особено важна е и темата за града, с визията за съвременния човек, обсъдена в прозаичната част на романа: „Улицата, която постоянно тътне ден и нощ, е също тъй неразривно свързана със съвременната душа, както започналата увертюра с театралната завеса, криеща тъма и тайна, още спусната, но вече аленееща от светлините на рампата”. Стихотворната глава има свой сюжет – от човешкия бунт през житейските превратности до примирението в преддверието на вечността, тя придава дълбочина, плътност на разказа за „страшните години на Русия”, но и за човешката участ през поредния век на войни и революции, във века на възмездия, надежди и отчаяния. Името на Живаго посочва един от възможните човешки избори. В Евангелието „Сьiн Бога Живаго” е фраза – атрибут на Христос (Матей 16:16; Йоан 6:69). Името на героя на Пастернак подчертава, че се прави опит за ново въплъщение на евангелския сюжет, че съзнателно се търси уподобяването между героите и съдбите и така конкретно историческата драма на Юрий Андреевич Живаго получава ореола на всечовечност. Романът на Пастернак, неговата форма, неговият език ни изглеждат традиционни, утвърдени, верни на руската класическа проза от ХIХ век. Близостта на „Доктор Живаго” в някои от елементите му до класическата форма на романа ни кара постоянно да се връщаме към привичните романни схеми, да търсим в творбата това, което отсъства от нея, а което присъства, да тълкуваме традиционно: да търсим директната оценка на събитията, конкретното прозаично, а не поетичното отношение към действителността. Всъщност „Доктор Живаго” дори не е роман. Пред нас е своеобразната автобиография на самия Пастернак – автобиография, в която най-неочаквано липсват каквито и да било външни факти, съвпадащи с реалния живот на автора. Централният образ в романа, доктор Юрий Андреевич Живаго, възприеман в рамките на привичните ни изисквания, изглежда безцветен и неизразителен, а стихотворенията му, приложени към произведението – неоправдана добавка, която като че ли е ни в клин, ни в ръкав и стои изкуствено. И все пак се усеща, че авторът (Пастернак) пише за себе си, но като за другиго, и си измисля живот, в който би могъл да се представи на читателя, максимално разкривайки вътрешния си свят. Реалната биография на Пастернак не му дава възможност да изрази откровено цялата тежест на положението му между двата лагера по време на революцията – така както превъзходно го е показал в сцената на битката между партизаните и белите. Героят на творбата доктор Живаго, като лекар е юридически неутрално лице, но въпреки всичко е въвлечен в сражението на страната на червените. Той ранява и дори, струва му се, убива един от юношите гимназисти, а след това намира и в него, и в убития партизанин един и същи псалм 90, носен като талисман – смятало се е, че той може да предпазва от гибел. Най-високата точност на самоизразяването е присъща на лирическата поезия. Лирическият герой, измислен и дистанциран, фактически е най-автентичното себеразкриване на поета. Поетът пише едновременно за себе си и не за себе си. Той може да създаде за лирическия си герой измислена среда, да му припише различна от своята възраст, той може и да го дари с неизпитвани лично от него чувства, но и тогава пак ще бъде самият той чрез някого другиго. Погрешно е схващането на онези, които не признават понятието „лирически герой”, че поетът винаги има предвид само себе си, щом пише от първо лице. Поетът пише и за себе си, но разкрива духовното си, поетично „аз” понякога извън реалните събитя и обстоятелства на своя собствен живот. По същия начин поетът може да пише и в трето лице, но пак за себе си. Човек притежава удивителна способност за превъплъщение, но това е същевременно и способност да въплъти в другиго соствените си мисли и чувства, собственото си отношение към околния свят. Поразително е, че читателят на лирика много често възприема чрез нея и самия себе си, в една или друга степен се отъждествява с лирическия герой. Юрий Андреевич Живаго е именно този лирически герой на Пастернак, който и в прозата си остава лирик. „Доктор Живаго” като за лирическа изповед на самия Борис Пастернак се потвърждава от факта, че Живаго е поет, както и Пастернак, и стиховете му са дадени в романа. Това не е случайно. Стиховете на Живаго са стихове на Пастернак. И те са написани от едно лице – имат един автор и един лирически герой. Много страници в романа и особено посветените на поетичното творчество са строго автобиографични. Ето как Пастернак описва поетическото творчество на Живаго – и в това описание се проявява най-важната черта в летературната дейност на самия Пастернак. „След две-три лесни строфи и няколко сравнения, които изненадаха и самия него, работата го завладя и той усети близостта на онова, което се нарича вдъхновение. Съотношението на силите, които ръководят творчеството, сякаш изведнъж се преобръща. На първо място вече не е човекът с неговото душевно състояние, което той се опитва да изрази, а езикът, с който ще го изрази. Езикът, родина и съкровищница на красотата и смисъла, започва сам да мисли и да говори вместо човека и става музика – не като външно слухово звучене, а като устремност и мощ на вътрешното си течение. Тогава подобно на речната грамада, която със самото си движение оглажда придънните камъни и върти воденичните колела, леещата се реч сама, по силата на собствените си закони, създава път мимоходом ритъма и рамата, и хиляди други форми и структури, още по-важни, но досега неразпознати, неовладени, неназовани. В такива минути Юрий Андреевич чувстваше, че не той върши най-важното, а нещото извън него, нещото, което е над него и го управлява, а именно състоянието на световната мисъл и поезия и онова, което й е предначертано за бъдещето, следващата поредна стъпка, която й предстои да направи в историческото си развитие. И той се чувстваше само като повод и опорна точка за нейното задвижване. Освобождаваше се от упреците към себе си, от недоволството от себе си, временно се избавяше от усещането за собственото си нищожество. Той се оглеждаше и озърташе наоколо.” Поетичната образност на авторовия език и поетичната образност на думите и мислите на главния герой в романа също няма различия. Автор и герой – това е един и същи човек, с едни и същи разсъждения, с еднакво течение на мисълта и отношение към света. Живаго е изразител на съкровения Пастернак – това е очевидно. Образът на Живаго – еманация на самия Пастернак – става нещо повече от автора: той се саморазвива, Юрий Живаго се превръща в представител на цялата руска интелигенция, която с цената на известни колебания и духовни лишения признава революцията. Живаго-Пастернак възприема света какъвто е, колкото и да е жесток в дадения момент. Като разказва за себе си чрез друг човек, Пастернак не се стреми да убеди читателя в правилността на мислите си, колебанията си – Живаго е съвсем неутрален към читателя и неговите убеждения. Това не би било възможно, ако писателят говореше директно за самия себе си. Читателят би се почувствал убеждаван, уговарян, молен да сподели чуждите възгледи – та това са възгледите на самия автор, на реалния човек! Живаго е личност, сякаш създадена да възприема епохата, без ни най-малко да се меси в нея. Главната действаща сила в романа е роволюционната стихия. А главният герой доктор Живаго никак не й влияе и не се опитва да й влияе, не се меси в хода на събитията, той служи на тези, при които попада – на червените партизани, и веднъж по време на боя им с белите дори взема оръжието и против своята воля стреля срещу атакуващите момчета, които го възхищават с храбростта. Волята в известна степен е убежище от света. След като не взимаш еднозначни решения, значи не можеш да имаш еднозначен поглед върху самия себе си, не можеш да имаш откровена автобиография, а ти трябва подставен герой, в чиито уста да вложиш всичко необходимо и в когото читателят да повярва повече, отколкото в автора, особено след като в него няма никаква принуда и вместо „укритието на волята” той е дарен с „откритостта на безволието”. Разликата между автора и неговия герой. Самият Пастернак, естествено, съвсем не е безволев, защото творчеството изисква грамадни усилия на волята. Това е огромна намеса в живота – да създадеш образа на епохата. Може би и самият доктор Живаго не е безхарактерен във всеки един смисъл, а само в този – в усещането си за грамадността на събитията, които не зависят от неговата воля и които го носят и отвяват навред. Образът на Юрий Живаго, които е сякаш пронизан от цялата околна природа, който дълбоко и благодарно реагира на всичко, е извънредно важен, защото чрез него, чрез отношението му към всичко наоколо, е предадено в романа отношението на самия автор към действителността. „Юрий Андреевич от дете обичаше вечерната гора, пронизана от проблясъците на залеза. В такива минути стълбове светлина сякаш минаваха и през него. Като дар на живия дух изпълваше гърдите му този поток, пронизваше цялото му същество и двукрил излизаше иззад раменете му.” Събитията на Октомврийската революция, също нахлуват в него като самата природа. За Пастернак природата е живо чудо, отношението му към природата е мерило за отношението към Русия – и неговото, и на неговия герой. Русия за Живаго е светът около него. Тя също е изтъкана от противоречия, изпълнена е с двойственост. Живаго я възприема с любов, която буди в него най-висше състрадание. Той се озовава самотен в Юрятин – и ето неговите твърде важни чувства: „Ето пролетна вечер навън. Въздухът цял е разчертан от звуци. Гласовете на заигралите се деца са разпилени на различни далечини, сякаш за да потвърдят, че цялото пространство е живо. И това пространство е Русия, неповторимата му, славна през моря и планини, прочута родителка, мъченица, твърдоглава, смахната, лудетина, боготворена, с вечните й величествени и гибелни прищевки, които никога не могат да се предвидят! О, как сладостно е съществованието! Как сладостно да живееш на този свят и да обичаш живота! О, как винаги ти се ще благодариш на самия живот, на самото съществование, да им изкажеш благодарността си в лицето!” Думите се сливат с образа на Живаго и звучат като обобщение на всичките му лутания между двата лагера. Равносметката на тези лутания и заблуждения е любовта му към Русия, любовта към живота, пречистващото съзнание за неизбежността на всичко, което се извършва. Пастернак чрез Лара (това е вторият герой, лишен от характерност, затова също близък до автора) изказва неприязън към голите обяснения: „Не обичам съчиненията, изцяло посветени на философията. Според мен философията трябва да бъде скъперническа подправка за изкуството и живота. Да се занимаваш само с нея, е така неестествено, все едно да ядеш само хрян.” В романа си Пастернак не обяснява, а показва, и обясненията на Живаго-Пастернак за събитията са наистина само „подправка”. Общо взето, авторът приема живота и историята такива, каквито са. За да се разбере това негово отношение към събитията, трябва да се цитира. Действието се развива по време на победата на Октомврийската революция в Москва. Когато революцията побеждава, докторът купува от едно вестникарче извънредно издание, в което е публикувано „правителствено съобщение от Петербург за учредяването на Съвета на народните комисари, за установяването на съветска власт в Русия с диктатура на пролетариата”. Отношението на Пастернак към революционните събития. Първо, изказването принадлежи на Юрий Живаго, кето ще рече, че е изказване и на самия Пастернак. Второ, то е посветено конкретно на току-що избухналите и още продължаващи събития на Октомврийската революция. И, трето, обяснява отношението на напредничавата интелигенция към революцията: „...откровението се бухва право във въртопа на продължаващото ежедневие...” Революцията – това е именно откровение и като всеки факт тя не подлежи на обичайните оценки от гледна точка на моментните човешки интереси. Революцията не може да се избегне. Събитията й не търпят намеса. Тоест намесата е възможна, но ходът на историята е неотвратим. Тяхната неизбежност и неотвратимост сякаш парализират волята на всеки човек, въвлечен в тях. И в този случай откровено безволевият човек, който обаче притежава ум и деликатна чувствителност, е най-яркият герой на тази творба. Той вижда, възприема, дори участва в революционните събития, но участва само като песъчинка, подета от бурята, вихрушката, виелицата. И никак не е случайно, че в Пастернак, както в Блок в „Дванадесетте”, основен образ-символ на революционната стихия е снежната буря. Не просто вятърът и вихрушката, а именно бурята с нейните безчет снежинки и пронизващия студ на междузвездните пространства! Неутралността на Юрий Живаго в Гражданската война е декларирана в професията му: той е военен лекар – тоест официално неутрално лице според международните конвенции. Диаметралната му противоположност в романа е жестокият Антипов-Стрелников, който активно участва в революцията на страната на червените. Стрелников е олицетворение на волята, олицетворение на стремежа към активни действия. Неговият брониран влак се носи с най-голямата възможна скорост и безпощадно смазва всякаква съпротива срещу революцията. Но и той е безсилен да ускори или да забави тържеството на събитията. В този смисъл и Стрелников е слабодушен като Живаго. Двамата герой обаче са не само противопоставени, но и съпоставени. И това, че и двамата са свързани с Лара, която е между тях и еднакво ги обича, също никак не е случайно. В руския класически роман има няколко женски образа, които като че ли символизират Русия. Тези символи са повече или по-малко пълни или поточно непълни, но алюзията за връзката на женския образ с образа на Русия все пак съществува, тя сякаш просветва през повествованието, през самия образ в различните автори. Татяна, Ларина у Пушкин. Лара – това е също Русия, самият живот. Тя временно изчезва от съдбата на Живаго, за да се появи отново след неговата смърт – и да благослови тялото му. Пред нас е философията на историята, която помага не само да се осмислят събитията (без да се оценяват), но и да се изгради живата материя на романа – роман-епопея, роман – лирическо стихотворение, което показва всичко наоколо през призмата на висшата интелектуалност. Действителността тук не е просто отразена, а е пречупена през личните винаги изострени сетива... Такива са и „историческите поеми” на Пастернак: „Деветстотин и пета година” и „Лейтенант Шмит”. Борис Пастернак винаги е бил далече от стерилността в поезията. Далеч е от нея и в отразяването на историята. Революционните събития се изправят пред него в цялата си неподправена сложност. Те не се вместват в голите христоматийни схеми на приетите описания, чиито автори понякога са хора, невиждали и непреживели самите събития. Противоречията може би са в емоционалното им възприемане, защото Пастернак не тълкува събитията. За „Животът – мой брат” поетът пише: „...стана ми все едно как се нарича силата, родила тази книга, защото тя беше безкрайно по-голяма от мен и от поетическите концепции, които ме заобикаляха.” Същото би могъл да повтори и за романа „Доктор Живаго”. Това е свидетелство за изключителната му скромност и за съзнателната позиция на битоописател на събитията.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Божанкова, Р. Лара, Лолита, Нонита. Владимир Набаков в две междутекстови перспективи. В сп. Литературна мисъл, 1995-1996, № 4.

Цветков, Л. Духовните търсения на Пастернак. В сп. Литературна мисъл, 1990, № 9.

Пастернак, Б. Романът – Доктор Живаго. В кн. Народна култура, София 1989.

ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ – „НЕОФИТ РИЛСИ – БЛАГОЕВГРАД
ФИЛОЛОГИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

на тема:
Борис Пастернак. Романът „Доктор Живаго” – особености на поетиката.
по
Руска литература на ХХ век.

Благоевград, 25. 11. 2011 г.

Изготвил: Проверил:
Иванка Китанова, III курс Проф. д-р М. Панайотова Българска филология, Фак.№ 0936008



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Борис Пастернак - романът „Доктор Живаго” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.