Богомилство


Категория на документа: Литература


Труден за разрешаване е въпросът, къде точно е възникнало богомилското учение. Изразът, че поп Богомил започнал да проповядва ерес „в българската земя", е твърде общ и може да се отнесе към различни области на българската държава през X век. „Българска земя" по това време са били и Мизия, и Тракия, и Македония, т. е. трите главни територии, които са влизали в границата на държавата. Богомили, ако може да се съди от Беседата на Козма, са живеели и проповядвали в самата българска столица — Преслав, където вероятно е действал самият Козма и където е било съставено и неговото антиеритическо произведение. Освен в Североизточна България значително разпространение е имало по това време богомилството и в югозападните български краища. Това са били области, сравнително отдалечени от средището на българската патриаршия, което създавало благоприятни предпоставки за възможността да се проповядва едно антицърковно учение. Едно сравнително сигурно доказателство, че през X век в югозападните български краища се ширели еретически възгледи, ни дава заключителният пасаж от пространното Климентово житие, съставено от византийския архиепископ Теофилакт. В него се казва, че след смъртта на- този голям български проповедник и просветител („Изгони гибелната ерес, която след твоята смърт в Христа се вмъкна сред твоето паство като заразителна болест и която разпръсва и погубва овцете от стадото ти, което ти укрепи, о свети и предобри пастирю” ), и се отправя подкана към светеца да я прогони и така да спаси своите пасоми. Макар и името на тази ерес да не е посочено, най-вероятно е да се приеме, че в случая става дума за богомилите, които се появили и проповядвали в югозападните български земи след, смъртта на Климент (т. е. след 916 г.).
Интересно е да се отбележи, че като борец срещу богомилите е споменат и Климентовият сподвижник Наум, който също е работил, както се знае, в югозападните български земи. На една стара иконка в охридската църква „Св. Богородица" той е изобразен в една планинска местност, преследван от богомилите, както гласи изрично гръцкият надпис на нея.
Свързването на Наум, който умрял през 910 г., с борбата срещу богомилите е безспорно анахронизъм и представлява легендарно известие, но независимо от това то свидетелства за значителната роля на ереста в югозападните български земи през X век, което дало основание на автора на иконата да представи този български светец като обект на тяхното преследване.
Заслужава да се отбележи обстоятелството, че в югозападните български земи през IX—X век все още имало известен брой езичници. Това се вижда пак от Пространното Климентово житие, където четем, че големият български просветител полагал неуморни усилия да привлече това езическо население в лоното на християнската вяра. За наличието на езичници в югозападните български краища може да се заключи и от житието на Наум, за което вече стана дума. А езичеството, както добре се знае, е било благоприятна предпоставка за пораждането на антицърковни възгледи, отразени в богомилското учение.
Освен настроени езически хора в югозападните български земи в края на X век живеели и доста арменци. Това се дължало на колонизаторската политика на византийския император Василий II (976—1025 г.), който по думите на арменския историк Асохиг докарал през 988/989 г. една значителна арменска колония в македонските области, за да укрепи границата си на север. Между тези арменци е имало и павликяни. А наличието на павликяни-дуалисти е създавало благоприятна почва за пораждането на богомилството, твърде близко по своите схващания с павликянството.
Не е без значение да се изтъкне и фактът, че югозападните български земи през IX и X век се превърнали в резултат на делото-на Климент Охридски и неговите ученици в едно от главните средища на образованост и просвета. Там са били обучени, ако се съди по житието на Климент, над 3000 души за учители и свещеници. А създаването на образовани хора, които знаят да четат и да пишат, които умеят да проповядват, е било важна предпоставка за появата на богомилството като едно учение, което се е градяло не само на стихийни, спонтанно бликнали антифеодални и антицърковни настроения, но и на добро познаване текстовете на „свещените книги"
Обстоятелството, че югозападните български земи били през X век един от центровете на богомилството, обяснява голямото му разпространение в тях през следващите столетия. Там възникват, както ще видим по-късно, главните еретически религиозни общини, с които властта е била принудена да води борба. За силата на богомилското движение в тези краища говорят и запазени до ден днешен топонимически названия, например селата Торбачи, Богомила, Кутугерци, Богослов, Богословец, Йеремия и др., долината Богомилско поле и пр. В югозападните области са били разпространени такива названия за означаване на богомилските привърженици като бабуни, торбеши и кудугери, които се появяват в по-късно време и които свидетелстват също за голямата популярност на ереста в тези краища. Заслужава да се отбележи най-сетне, че към югозападните български земи ни насочва и една легенда във връзка с поп Богомил, запазена сред населението на Бабуна планина, Богомила, Нежилово и др. Тази легенда гласи, че родното място на поп Богомил било селото Богомила и че неговият гроб се намирал до самото село. Там бил изграден малък параклис, който според преданието служел на богомилите за молитвен дом. Пак по предание се говори, че богомилите се събирали в пещерата до селото Нежилово. Разбира се, тия легендарни сведения не могат да се докажат със сигурност, но самият факт, че те са били създадени в тези области, е указание за това, че през средновековната епоха богомилското учение там е било действително силно разпространено.
Фактът, че богомилството през X век е имало за средище югозападните български краища, не изключва обаче и други центрове на разпространение. Такъв център е била по това време Тракия и по-специално областта около Пловдив. За това свидетелства изрично един текст от сръбския Синодик, съставен през 1221 г. по повод църковния събор в гр. Жича, Сърбия, свикан срещу тамошните богомили. В този текст се проклинат най-напред „всички еретици, иконоборци и павликяни, и богомилци, сиреч не богомилци”, след което се отправя отделна анатема срещу ереста на богомилите и нейните разпространители, която била възникнала според думите на съставителя „в Македония българска, във Филипопол и околността му. Разпространяването на богомилството около Пловдив през разглеждания период не било случайно. В този град, както вече се отбеляза, били заселени през втората половина на IX век голям брой павликяни, а по-старо павликянско население имало в Тракия още от средата на VIII век. Към тия павликяни се прибавили сега и богомили. Ако се съди от израза „ ", следва да се заключи, че неизвестният автор на анатемата е имал пред вид в случая такива богомили, които били преки последователи на поп Богомил, макар че неговото име е пропуснато в текста. Това известие на сръбския Синодик, макар и от по-късен произход, е твърде важно. То доказва, че наред с Македония Тракия е била също център на новата ерес.
Освен в югозападните български земи и в Тракия през X век привърженици на богомилството са проникнали и в други краища на България. Ако се съди от Беседата на Козма, чийто автор е живеел и действал вероятно в Североизточна България и е заемал служба в самата столица Преслав, би трябвало да се приеме, както се каза, че през разглеждания период богомили е имало вече и там. Заплахата от новата ерес стигнала до ушите на самия цар Петър и това го накарало на два пъти да се обръща с писма до цариградския патриарх Теофилакт и да го запитва как да се справи с еретиците.

Заключение

След падането на България под турска власт тези социално-религиозни учения бързо упадат.Богомиството изчезва просто светкавично.Причината за това е ,че новите господари изповядват друга религия-исляма,против която богомилите не са пригодени да се борят.Отпорът срещу мюсюлманството и ислямизацията се осъществява в името на православието,т.е. от странана официалната църква.с отпадането на „главния враг”-църквата,богомиството напрактика губи смисъла си.Ето защо то престава да съществува.

Оценките,давани на богомилството,са противоречиви.От пълното му заклеймяване като деструктивна сила(„религия на отрицанието),според проф.П.Мутафчиев,до до издигането му за най-голямо постижение на българския народ през Средновековието,според акад.Д.Ангелов-в тези рамки се лутат учените,опитвайки се да дадат отговор как трябва да се възприема това еретическо учение.Не може да се оспори нприносът на богомилите за развитието на обществено-религиозната мисъл в средновековна Европа.Но едва ли трябва да се гордеем с това,че точно в България се появява една така популярна ерес.Наистна богомилите носят нещо свежо,нехарактерно за тогавашната обстановка.Оказва се лесно да се отрича църквата и да се хули властта.но трудно е да се предложи какво да замени тези утвърдени стожери на обществото.за това са нужни реформатори.Богомилите обаче не са такива.В това отношение те се отличават от Джон Уиклиф,Мартин Лутер,Жан Калвин и др,които векове по-късно ще се борят срещу католическата църква,предлагайки радикални промени.Историците сочат,че идеалът на богомилите е времето на първите христянски общини от 1-2в.,т.е. една епоха,отдалечена с осем века от времето на цар Петър 1.Но историята не познава такива връщания назад.
Освен това богомилите се оказват радетели на един строг аскетичен живот,изключващ обикновените човешки радости.Дори отношението им към жените и труда не говори в тяхна полза.
Жените се оказват еманципирани,изравени с мъжете,така,както това ще стане реалност едва през 20 век.

И все пак,въпреки сериозните си недостатъци,богомилството си остава най-голямото социално-религиозно народно движение през Средните векове и то далеч не само в България.

Учителят Петър Дънов

Петър Константинов Дънов, наричан от последователите си Учителя или Беинса Дуно е българин, основател на религиозно-философско учение, което се самоопределя като „езотерично християнство“ и окултизъм[1], и което е смятано от българската държава за религиозно и е регистрирано от Дирекцията по вероизповеданията като отделно вероизповедание. Това учение в България е известно под името дъновизъм, а последователите му - дъновисти. Последователите му се наричат ученици на Всемирното Бяло Братство.

Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 година (29 юни стар стил, Петровден) в Османската империя, село Хадърча, днес Николаевка, Област Варна, България. Петър Дънов е трето дете на свещеник Константин Дъновски и на Добра Георгиева. Негов дядо по майчина линия е чорбаджи Атанас Георгиев (1805-1865), български възрожденски деятел за църковна независимост. Баща му Константин Дъновски (1830-1918) е първият български свещеник във Варна. До шестгодишната си възраст Дънов е ням. С часове се вцепенява на едно място и гледа в една точка, което издава ранна шизофрения.
През 1872 година Петър Дънов постъпва в основно българско училище в село Хадърча, а след освобождението от османска власт завършва петокласна мъжка гимназия във Варна. На 24 юни 1886 година завършва американско методистко училище в Свищов, в което изпада под влияние на протестантството. От есента на 1887 до лятото на 1888 година учителства в русенското село Хотанца.
През август 1888 г. заминава за САЩ и се записва студент в Методистката теологическа семинария Дрю в град Медисън, щата Ню Джърси, и я завършва през май 1892 г. През есента на 1892 г. се записва в Теологическия факултет на Бостънския университет, защитава дипломна работа „Миграцията на германските племена и тяхното християнизиране” и се дипломира през юни 1893 г. Една година посещава занятията в Медицинския факултет на Бостънския университет и през 1894 г. получава сертификат, даващ му право да практикува медицина.[3]
През 1895 г. Петър Дънов се завръща в България, установява се във Варна и отказва предлаганите му длъжности на методистки и теософски проповедник. През 1896 г. издава книгата „Науката и възпитанието”, в която анализира пътя на човека в световната драма и говори за основите на нова култура, която предстои да настъпи през идващия век.
През 1896 г. е един от учредителите на Дружественото читалище „Петко Рачов Славейков”, избран е за негов библиотекар-домакин и през следващите години държи пред варненското гражданство сказките: „Произхождението на человека”, „Преглед върху древната и модерна философия”, „Науката и философията”, „Защо и как живеем” и „Основите на просвещението”.
През 1897 г. Петър Дънов учредява със съмишленици във Варна „Общество за повдигание религиозния дух на българский народ“, в което по-късно членуват д-р Георги Миркович, Мария Казакова, Тодор Стоименов, Пеню Киров, Анастасия д-р Желязкова и Милкон Партомиян. Същата година издава брошура с мистичен текст под заглавие „Хио-Ели-Мели-Месаил”. Така той застава в центъра на духовно общество, което по-късно прераства в „Синархическа верига“ (1906 г.) и обществото „Всемирно бяло братство“ (1918 г.), а последователите на Дънов започват да го наричат „Учителя“. Според тяхното гледище, след 1897 г. е по-правилно да се говори за Учителя Беинса Дуно, вместо за Петър Дънов, въпреки че псевдонимът Беинса Дуно започва да се употребява в публикации едва в началото на 30-те години на 20 век. Според някои източници етимологията на името „Беинса Дуно“ е със санскритски корени и според една от интерпретациите може да се преведе като Този, който носи доброто чрез слово. [4] Според други интерпретации на негови последователи, името е с корени в така наречения ватански език, който според Дънов е първичният протоезик на човечеството. Самите последователи на Дънов не са единни в тезата за произхода на името. Теологът Светослав Иванов твърди, че: Беинса Дуно е окултно име, отразяващо духовното и творческо взаимодействие между Господ, Учителя-Петър Дънов и учениците Му при съвместна работа върху Словото, музиката и Паневритмията. Беинса Дуно не е духовен псевдоним на Петър Дънов. Ясно се вижда, например, че в Свещения подпис той се е подписвал със стилизирана лигатура от буквите П Д, голям юс и котва. Съчетания от имена като "Учителя Беинса Дуно" или "Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) са абсурдни и неисторически. [5]
През 1898 г. записва и произнася пред Варненското благотворително дружество „Майка” беседата „Призвание към народа ми” , която е апел към социално и духовно самоутвърждаване. На следващата година написва „Десетте свидетелства Господни” и „Божието обещание”. От 1900 г. Петър Дънов свиква ежегодни събори, които първоначално нарича „срещи на Синархическата Верига“. Оттогава до 1942 г. през месец август се провеждат годишни събори на Всемирното бяло братство на различни места - във Варна (1900,1903, 1905-1909), в Бургас (1901, 1902 и 1904), в Търново (1910-1925), в София (1926-1941), на планините Рила и Витоша.
От 1901 г. до 1912 г. пътува из селищата на България, изнася сказки и прави френологични изследвания на избрани представители от българския народ. От 1904 г. пребивава продължителни периоди от време в София, в дома на Петко Гумнеров на ул. „Опълченска” 66. Започва да изнася публични проповеди под форма на беседи. Централно място в тях заема фигурата на Христос, схващан като историческа, космична и метафизична личност.
През 1912 г. в село Арбанаси, Търновско, работи върху Библията и съставя „Завета на цветните лъчи на светлината”, който излиза от печат през септември същата година. На титулната страница е изписано мотото: „Винаги ще съм предан раб на Господа Исуса Христа, Син Божий, 15 август, Търново, 1912“.
На 16 март 1914 г. произнася в София първата официално стенографирана неделна беседа „Ето Човека“, с която слага начало на сериите „Сила и Живот” Петър Дънов, „Сила и Живот“.. В тях Петър Дънов излага основните принципи на своето учение, което нарича „Новото учение на Всемирното бяло братство“.
На 8 февруари 1917 г. открива в София цикъл от специални лекции пред омъжени жени, който продължава до 30 юни 1932 г. През 1917-1918 г., по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов го интернира във Варна, тъй като разколебава духа на войниците на фронта. Живее в хотел „Лондон” (днес „Мусала”) и води преписка със свои ученици. След края на войната бързо нараства броят на последователите му из цялата страна и през 30-те години на 20 век достига около 40 000.
На 24 февруари 1922 г. открива в София езотерична школа, която нарича Школа на Всемирното бяло братство. Състои се от два класа ученици. Общият окултен клас се открива с лекцията „Трите живота”, а Специалният (Младежки) окултен клас – с лекцията „Двата пътя“. Лекциите пред двата окултни класа продължават ежеседмично 22 години – до декември 1944 г.
През 1927 г. Дънов създава край София селището Изгрева (днес квартал Изгрев), в което събира свои слушатели, последователи и ученици, за да центрира работата на езотеричната школа. Установява се постоянно в Изгрева, където проповядва в специално построен салон. От 19 август 1927 г., на годишния събор на Всемирното бяло братство, изнася поредица от беседи, обединени в цикъла „Пътят на ученика”.
В периода 1929-1932 г. Дънов осъществява контакт с теософския водач Джиду Кришнамурти (в град Омен, Холандия), който по същото време излиза от Теософското общество и разпуска ордена „Звездите на Изтока”.
През лятото на 1929 г. Дънов за първи път извежда своите последователи и ученици на лагер край Седемте рилски езера. На 21 септември 1930 г. открива ново течение на своите проповеди, наречено неделни утринни слова, които продължават до април 1944 г. От 1934 г. започва работа върху паневритмията – цикъл от двадесет и осем упражнения, съставени от мелодия, текст и пластични движения. По-късно към нея добавя упражненията Слънчеви лъчи и Пентаграм.
На 4 май 1936 г. активист на политическата партия Демократически сговор му нанася побой, който предизвиква мозъчен кръвоизлив и парализа. Въпреки заболяването, на 14 юли Петър Дънов излиза със свои ученици на лагер край Седемте рилски езера и до 12 август напълно възстановява здравето си.
На 22 март 1939 г. записва послание към учениците си, озаглавено „Вечният завет на Духа”. В началото на 1944 г., по време на въздушните бомбардировки над София, организира евакуирането на Изгрева в село Мърчаево (на 24 км югозападно от София) и се установява в дома (сега музей) на своя ученик Темелко Гьорев. Завръща се на Изгрева на 19 октомври 1944 г. На 20 декември 1944 г. изнася пред Общия окултен клас беседата „Последно слово”.
На 27 декември 1944 г. умира вследствие на пневмония. Тялото му е погребано в квартал „Изгрев“.
Идейна и методологична доктрина
Различните аспекти в учението на Петър Дънов са изложени и развити в около 4 000 негови проповеди, изнасяни в периода 1914-1944 г. Публикувани са в няколко многотомни поредици: лекции пред Общ окултен клас, лекции пред Специален окултен клас, неделни беседи, съборни беседи, утринни слова и други.
Главни категории в учението са любов, мъдрост, истина, правда и добродетел, схващани като атрибути на разбирания като историческа, космическа и мистична личност Христос. Централна макро и микрокосмична категория в дъновизма е любовта, която функционира в различните аспекти на човешкото битие като стремеж - в емоционалната сфера, като чувство - в душата, като сила - в идейната сфера на Аз-а или ума, и като принцип - в духа. Основен космогоничен възглед е така нареченото Велико всемирно братство – организъм, съставен от еволюиралите човешки души - ложи на Великите посветени и техни ученици - и деветте степени на йерархията от свръхсетивни същества (ангели, архангели, начала, власти, сили, господства, престоли, херувими и серафими). Върховен ръководител на Великото всемирно братство е Христос.
Историята на световната култура Петър Дънов разглежда като проекция на космически ритъм, структуриран от глобални периоди - полярен, хиперборейски, лемурийски, атлантски, пети, шести и седми - и подпериоди. Подпериодите в настоящия пети период се наричат културни епохи: Рак (древноиндийска), Близнаци (древноперсийска), Телец (древноегипетска), Овен (гръко-римска), Риби (западноевропейска), Водолей (славянска) и други. В тях човешкото съзнание се проявява и еволюира през степени на колективно, индивидуално, висше колективно и космическо. Според Петър Дънов от 1914 година човечеството навлиза в епохата на Водолея, тоест осъществява еволюционен преход от Пета към Шеста културна епоха в рамките на Пети период. В него водеща в еволюционен смисъл е индоевропейската раса. През настоящия междинен етап се правят първи стъпки във висшето колективно съзнание. Една от неговите социални форми е постигнатият чрез висшите аспекти на любовта живот за Цялото. Разширеното колективно съзнание, осъществяващо живота за Цялото, се разглежда като атрибут на предстоящата Шеста (Славянска) културна епоха и на произтичащата от нея бъдеща Шеста раса. Шестата раса ще се прояви в бъдещия Шести голям период и ще реализира в още по-голяма пълнота културата на любовта.[12]
Психологичният аспект на човешкото развитие според Петър Дънов е последователната трансформация през четири културологични архетипа: старозаветен, новозаветен, праведен и ученик. Преходът към последния се схваща като съвкупност от школски езотерични методи, целящи преобразуване на представно-понятийното съзнание в образно (имагинативно), и се обозначава с термина „разцъфтяване на човешката душа“. Езотеричният ученик трайно свързва съзнанието си с Христос, непрекъснато го преживява в своята мисловна, емоционална и волева сфера, и постоянно се учи от това, което той върши в него. По този начин съзнанието на ученика, и специално неговото етерно тяло, естествено се приема за обект и субект на така нареченото. „Второ пришествие на Христос“.
Основни методи за духовна работа в Школата на Всемирното бяло братство са молитвени събрания, музикални и дихателни упражнения, четене на Словото на Учителя, посрещане на изгрева на слънцето, Венера, Сириус и други небесни обекти, планински екскурзии, живот в братски общности, годишни събори и други. Специални методи са Заветът на цветните лъчи на Светлината, работата с езотеричния символ Пентаграм, и танцът паневритмия. Всички методи се схващат като езотерични практики за преживяване на Христос посредством целостта на човешкото същество и специално чрез неговото етерно тяло.
Христология
Петър Дънов говори преди всичко за божествената същност и изява на Христовото същество. Той най-общо казано определя Христос като Божествено космично същество, идващо от централното слънце на нашата Галактична система, което слънце Дънов нарича с името Алфиола. Според Дънов Христос е колективен Дух, сбор от всички Синове Божии. Той утвърждава максимата: "Христос е Глава на Великото Всемирно Братство", като изтъква, че Христос е един и неделим, и представлява в макрокосмичен и психологичен план най-пълната изява на Любовта като принцип в Битието. Под термина Велико Всемирно Братство Дънов разбира организъм, съставен от еволюиралите човешки души и девет ангелски йерархии.
Петър Дънов категорично отхвърля второ физическо въплъщение на Христос. Той изтъква, че възгледът, че Христос ще се роди отново като малко дете, е неправилен и твърди, че днес Христос не може да се роди от жена. Дънов смята, че Христос се е родил и се ражда в сърцата и в душите на хората, при това едновременно в много души. Белегът, по който може да се различи това раждане на Христос вътре, е че човек ще бъде полезен както за себе си, така и за окръжаващите, ще настъпи едно вътрешно оживление и възкресение, така нареченото пробуждане на човешката душа, а хората ще си подадат ръка като братя.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Богомилство 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.