Белетрист – автор на проза, роман, разказ


Категория на документа: Литература


А/ лири-епическото му дарование се разкрива в пълнота от поемата „Кървава кошуля” /риза/. Тази творба има твърде необичайна за тогава композиция /структура/. Тя е организирана като разказ. В нея се преплитат три художествени последователни пространства. Това са:
- далечното историческо минало; повествователното време на разказа . Произведението започва с лирическо въведение, което връща читателя назад във времето, към старата слава на град Прилеп???????Македония и към легендите за юнашките подвизи, за Крали Марко, като защитник на бедните, изведнъж обаче спомена за далечното минало рязко се прекъсва от друга повествователна нишка. Читателят е въведен в душевните преживявания на лирическия говорител от чието име се води повествованието. Това е лирически говорител, който излива емоционалните си терзания, заради страдащия народ. Непосредствено след изповедта на неговата душевна болка, той вече подхваща същинския си разказ. В този разказ случките са съвсем конкретизирани и звучат почти актуално – говори се за събития станали през 60-те години на 19 век, т.е. по-малко от десетилетие. В центъра а разказа е една горестна /тъжна/ майка, притиснала до гърдите си окървавената риза на своя син. В накъсан от ридания транс, тя описва жестоката му гибел. Майчиния разказ многократно е прекъсван от намесата на лирическия говорител. На няколко места той се вмъква в майчиния монолог, за да изрази своите собствени мисли и чувства по повод чутото от майката. Поемата има свои безспорни достойнства. На първо място това е сложната композиция, която е свидетелство за значително по-развити литературни умения и техники при изграждането на художествения текст. Друго впечатляващо качество е преплитането на няколко повествователни пласта, които на пръв поглед изглеждат слабо свързани помежду си, но в крайна сметка създават една многоизмерна панорамна картина на живота в македонския край – край, който носи в паметта си своето славно историческо минало и в противовес на него има жестоко настояще, където хората са убивани и унижавани. Разбира се, обективната оценка ни задължава, да изтъкнем и някои от недостатъците на поемата – тя е твърде сантиментална, понякога разказа страда от излишно и тромаво описателство, стиховият ритъм, често е неиздържан, използват се лексеми, които дори за края на 19 век са твърде архаични. Въпреки тези несъвършенства, творбата печели сърцата на читателската аудитория, защото отговаря на тогавашните възприемателни нагласи.
3. Нешо Бончев. Делото на Нешо Бончев е в малко по-различен аспект от другите изучавани автори. Той е свързан с утвърждаването на българската литературна критика през епохата на Възраждането. Литературната му продукция не е голяма по обем, защото животът му е твърде кратък, но в замяна на това, написаното от литературния критик Бончев е безспорно доказателство за високата филологическа компетентност и изискан литературен вкус. Книжовникът проявява още от младежките си години траен интерес към факторите, които стимулират или възпрепятстват културния живот у нас. Той носи твърдото убеждение, че образованието е решаващият фактор не само за повишаване на интелигентността на нацията, но и за революционизирането на нашата младеж и повишаването на гражданската самоосъзнатост. Това е причината редица от статиите му да са посветени на въпросите и на задачите, които стоят пред новобългарското училище. В тях Бончев твърди, че невежеството е най-лошата болест от която страда народа ни. Тези публицистични произведения са написани изцяло в духа на Просвещението, те с развълнувана пристрастност призовават училище и читалище, да се откриват не само в градовете, но и в най-затънтените села. Отправят се апели към всички по-заможни българи, да правят дарения за разширяване на школната мрежа, а към учителите да не жалят сили за да ограмотяват невръстните българчета. Този будителски дух на статиите напълно съответства на целите и задачите, които си е поставило и следва БКД в Браила, затова е разбираемо, че публицистиката на Бончев е отпечатана преди всичко по страниците на „Периодическо списание” – орган на БКД, а по-късно на БАН. Друг новаторски възглед на автора за онова време е виждането му за мястото и ролята на фолклора. Разбира се и преди него интересът към народното ни творчество е осмисляло усилията на много книжовници – традиционната ни култура се цени, записва и популяризира още от Неофит Рилски, В. Априлов, Константин и Димитър Миладинови, Г. Раковски. За Бончев обаче, това изобщо не е достатъчно. Той е първият ни Възрожденски интелигент, който долавя педагогическата мощ на фолклора, т.е. ресурсите на народното ни творчество като фактор да образова и възпитава. Затова, отстоява мнението, че народните песни, предания, мъдрости и приказки, трябва активно да навлизат в школските помагала, смята, че е нужно те да се превръщат в учебен материал за преподаване, което ще доведе до два полезни резултата: от една страна народната ни култура ще се опази и ще се предава на следващите генерации. От друга страна обаче/ и това е по-стойностното/, фолклорът ще спомогне за изясняването и утвърждаването на националния нравствен идеал. Възгледите на Бончев за възможността чрез народното творчество едновременно да се развиват художествения усет, възпитаността и образоваността на младите е разкрит в неговата статия озаглавена: „За училищата”.
Отново в „Периодическо списание” са обнародвани и литературно-критическите статии на автора. Общото между тях е, че всички са писани по конкретни поводи – откликват на новоизлезли публикации, на стихотворения, разкази, драми или повести от тогавашни наши писатели. За чест на литературния критик обаче, в статиите си той винаги успява да надскочи конкретните задачи. Прави анализ не само на достойнствата и несъвършенствата на коментираните произведения, но от единичното търси мащабния поглед на цялостния литературен обзор. В този смисъл, той пише не просто оперативна критика, която откликва на конкретни литературни явления, а създава цяла литературна програма, как да се развива словесното изкуство у нас. Често го вълнуват следните въпроси: Какво и как да се превежда от световните литературни класики?; Какво е наложително да преодоляват като художествени слабости тогавашните български писатели?; Как да се неутрализират опитите на нашите автори, сляпо и наивно да подражават на чуждите творци?; Как да се обогати и усъвършенства езика на художествените творби;. В този смисъл литературнокритическите статии на Нешо Бончев, са един първи опит у нас да се изгради цялостна концепция за развитието на новобългарската литература.

ХРИСТО БОТЕВ – ПОЕЗИЯ И ПУБЛИЦИСТИКА

Жизненият път на Ботев е събран само в 28 г., но талантът на революционната всеотдайност с която се врича в свободата, отдавна са се превърнали в мит на този живот.
Прозата му се отличава с многообразие от художествени и публицистични форми. Те често се преплитат и изграждат нестандартни жанрове. В статията и фейлетона се премесват елементи на памфлета /сатирично произведение/, анекдота, очерка, епитафията /надгробен надпис, кратък художествен жанр/, но всички те се подчиняват на целите, които преследва периодичния печат.
Първите изяви на Ботев като публицист са по страниците на вестник „Тъпан”/1869/ - орган на революционно настроената емиграция в Румъния. Но най-голямата школа за Ботев като журналист е сътрудничеството му в Каравеловите вестници „Свобода” и „Независимост”. С пълна сила журналистическата му дарба се разкрива във вестник „Думи на българските емигранти”, който той издава самостоятелно, но излиза само в 4 броя. През 1873 г. издава и хумористичния вестник „Будилник” в чийто текстове проличава дарбата му на сатирик. Продължение на това издание е вестник „Знаме” /1875/, а в деня на избухването на Априлското въстание през 1876 г. е отпечатан първият, но и единствен вестник „Нова България”. Фактите говорят, че за Ботев журналистиката е мощно оръжие за мобилизация на революционните сили у нас. Той възприема ролята на журналиста като истински народен водач, който воюва не с оръжие, а с пламенното си слово. Неслучайно в статията „Наместо програма”, авторът твърди, че успех могат да имат само ония вестници, чийто материали стоят възможно най-близко до реалността и често представляват истината за живота.
Публицистиката му се отличава с 3 особености:
а/ дори като наименование на едно произведение има за повод най-малките конкретни факти или частни конфликти, тя успява да изведе читателя до обобщени философски изгледи, до общочовешки размисли. Националните проблеми винаги се осмислят от гледна точка на всеобщото историческо развитие и движение на прогреса.
б/ Ботевата публицистика има силно въздействие върху читателя. До голяма степен причината за това е художественото майсторство, дори до ден днешен автора остава ненадминат като фейлетонист и журналист. Обикнат похват е диалогизирането с други материали от пресата. Ботев спори или не приема, отрича или утвърждава, но никога не оставя читателя равнодушен и пристрастното му оценъчно отношение е винаги факт. В текстовете му богатата образност се преплита с риторични похвати, лиричността съжителства със сатиричен смях, а фолклорните сентенции, стоят редом до максимите на антични мислители.
в/личната му позиция е не само субективно пристрастна, а е граждански мотивирана, тя е продукт на едно високо нравствено гражданско съзнание, на отношението на личност, която не може да наблюдава равнодушно големите конфликти на епохата или важните задачи пред народа си.
Тези три особености се преплитат във всичките му фейлетони, по-известните от които са: „О, tempora, o mores!” – О, времена, О нрави! Самото заглавие е цитат от Цицерон и в случая фейлетониста визира /насочва поглед/ не далечната античност, а собствената си съвременност, безнравствеността на определена класа от сънародниците си: българското чорбаджийство.
„Долапът” е алегория на живота в Османската империя. Смяната на политическия режим в нея е една въртележка, един долап /примитивно средство за вадене на вода/, но свалянето или издигането на различни държавници с нищо не променя живота.
- „Хайде на изложбата!” – критика на българските културни институции и техните активисти – учители, читалищни дейци, членове на книжовното дружество. Към тях Ботев отправя сериозен упрек, че са в дълг към съотечествениците, че не са на висотата на сериозната мисия, която трябва да изпълни българската интелигенция.
- „Тая нощ сънувах” – фейлетон, отвеждащ читателя в Цариград за да го срещне с неуредиците в имперската столицата и разкритикува някои тамошни общественици. Критиката е най-вече към Петко Славейков, заради временните му прояви на пасивност в делото за духовната мобилизация на народа.
- „Политическа зима” – представлява цялостна алегория на инертността и застоя – както в обществено-политически, така и в личен план. Метафоричния образ на зимата, носи идеята за скованата човешка мисъл, за ограничеността на еснафското битие, за липсата на действена активност при отстояване на човешкото достойнство и недостига от воля за борба. Мотивът за съня има важна роля в творбата. Той загатва за приспаната човешка съвест, която според Ботев е най-големият враг не само на българите, а на целия човешки род.
2. Поезия – няколко са факторите, които влияят за оформяне на Ботевия поетичен талант. На първо място това е авторитетната личност на бащата – високо образован за времето си даскал Ботьо Петков. Начетен и представителен човек, той респектира с широката си култура. Счита се, че майката е повлияла, чрез обичта си към народната песен върху Ботевия усет за поетическо съвършенство. Не на последно място трябва да се спомене и пребиваването му в Одеса. Той значимо, не толкова с придобиването на знания в тамошната гимназия, която скоро напуска, а с усиленото самообразование, с опознаването на руската класическа литература и нейните най-високи образци.
Отдавна е наложено виждането Ботевата поезия да се възприема като прослава на героите за национално освобождение и на борбата за радикална /из основи/ промяна в общественото устройство. Нейната специално особеност е, че дори когато творбите отстояват някаква философска идея или утвърждават смисъла на саможертвата в името на високи човешки идеали, тези творби винаги говорят и за най-актуалното като задача пред съвременниците на поета. Всъщност тази симбиоза /взаимопроникване/ между национално-конкретното и значимото е една от предпоставките, лириката на автора да отпраща универсално послание към читателя, дори и в наше време. Художествената илюстрация на тази особеност са: „Хайдути”, „Пристанала”, „Зададе се облак тъмен”, „На прощаване”, „Хаджи Димитър”, „Моята молитва”, „Обесването на Васил Левски”.
Стихотворенията му утвърждават идеята, че пътят към славата и безсмъртието минава винаги през болката и страданието, че злото не е лесно изкоренимо и за премахването му са необходими скъпи народни жертви. Мотивът за страданието обаче в поезията на Ботев има още едно измерение, освен общественото. То се интерпретира и като лично страдание на лирическия герой, който изживява с болезнена тревожност недостига от зрялост на гражданското съзнание сред народа си. В този смисъл патриотизмът на Ботевия персонаж е многозначно понятие. От една страна родното пространство е обожествено като „свидно, бащино огнище” или като земята на хайдушката романтика, но от друга страна родолюбието не затъмнява трезвия образ за липсата на действена активност сред българите за да премахнат робството. Ботевият патриотизъм не е наивно еднопланов и точно защото обича България, героят му има правото да произнесе и тежка присъда към продажните или пасивните сънародници.
Друг аспект на мотива за страданието е свързан с народната неволя под ярема на двойното иго – национално и социално. Този аспект се пречупва през метафората за песента”Плач”, за да се извиси чак до космическите размери в стиха „Земя и небо, звяр и природа”. Вселенската мащабност на това страдание, отеква и в песните на робините и в стенанието на природата ?”Хаджи Димитър” и „Обесването на Васил Левски”/. Самата грандиозност на страданието, трансформира баладата и елегията в своеобразен химн на безсмъртието на героя.
Ботевият лирически персонаж и многомерна личност.От една страна като борец за свобода той е обект, който предизвиква респект и възхита, особено когато чрез подвига си е доказал своята жертвоготовност и безкористност: „Но стига ми тая награда, да каже нявга народа, умря сиромах за правда, за правда и за свобода”. Съчетаването на революционното с нравственото е най-висшата идеологическа кауза за този лирически герой. От друга страна обаче, не може да се подмине факта, че той е самотна, страдаща, дори в известен смисъл противоречива личност. Изследователи на Ботев отдавна са забелязали,че в рамките на краткия си творчески път, Ботев изгражда един еволюиращ като осъзнатост герой. В неговото гражданско осъзнаване могат да се регистрират няколко етапа:
а/ началният е свързан с периода на абстрактното недоволство и усещането за лична неудовлетвореност от несъвършено устроената действителност. На този етап все още идеята за революция не се е появила, налице е единствено абстрактно лично недоволство /”Майце си”/.
б/ в един следващ момент, Ботевия герой стига до прозрението, че само Отечеството е достойна кауза в името на която си струва човек да живее и да умре /”Към брата си”, „Делба” и „До моето първо либе”/.
в/ нов момент в духовната еволюция на лирическия персонаж е прозрението, че бунтът е единствения възможен начин да се постигне промяна /”На прощаване”/.
г/ висшата степен на нравственото осъзнаване за смисъла на саможертвата като залог за безсмъртието е убедеността, че когато жертвата е за народа, тя е най-голямото личностно себепостигане /”Хаджи Димитър”, елегията „Обесването на Васил Левски”/. Ботевият лирически герой често изглежда скептик /човек, който е обезверен/, което не го прави пасивен, а обостря социалната му активност. Ако в „Елегия” или „Борба”, както и в „Механата” се прокрадват нотки на болезнена самотност, тяхното обяснение можем да открием в чувството за недоразбраност у другите. Наистина поводите за мрачното настроение на Ботевия персонаж са различни, но два от тях са доминиращи. На първо място тежката социална съдба на поробените /”Гергьовден”, „Елегия”, „В механата”/ и на второ място това е пасивността на същия този народ- мъченик или продажната роля на чорбаджии, интелигенция и лицемерни духовници /”В механата”, „Патриот”, „Елегия”/.
За свободата на своя народ героят е готов на безрезервна саможертва. Когато мисли за смъртта в битката, той не е настроен песимистично, напротив, метафоричните образи смърт – усмивка и гроб – почивка, говорят, че той я възприема като възжелаван край, като мечта. Смъртта, но само тази на бореца-герой, не поражда страдание, а само тревога, дали след личната гибел каузата ще намери последователи. От тук идва и стремежа на персонажа още приживе да осигури приемници на своето дело /”Кажи им майко, да помнят”……….”и като брата си да станат”/. Друг извор на тревожна отговорност пред бъдещето е жестоката истина, че сънародниците не са дорасли да прозрат новата религия – вярата в борбата, а не вярата в Бога и в смирението /”Моята молитва”/. На близките си – майка, невръстни братя, либе – той иска да остави не толкова спомена за себе си, колкото завет да помнят каузата му и да продължат вече започнатото дело.
3. Художествено майсторство на Ботевото литературно наследство се открива в много насоки. Преди всичко, то личи в умението на автора да съчетава традиция и новаторство. Лириката му е продължение на най-високите постижения на българската фолклорна песен като образност, ритмична организация, внушение. В същото време стихотворенията му са наситени със съвсем актуални идеи като: за смисъла на човешкия живот, за индивидуалната отговорност пред народа и човечество, за вечната духовна неудовлетвореност от постигнатото, за невъзможността да съществува изолирано лично щастие сред всеобщата неволя. Всъщност тези авангардни /напредничава/ идеи, гарантират общовалидността на Ботевата поезия и осигуряват непреходната й стойност в потока на времето.

ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ. ЕТАПИ В ТВОРЧЕТВОТО МУ.

Роденият в Копривщица голям български писател и общественик е трябвало, според настояванията на своя баща да изучи търговията с каквато цел малкия Любен е изпратен в Пловдив, ала стремленията на Каравелов са съвсем различни. Жаждата му за образование го отвеждат от Пловдивското гръцко училище, чак в Русия, където като свободен слушател посещава лекции в Историко-филологическия факултет на Московския университет. Там той влиза в близък контакт с руския духовен елит, но същевременно поддържа и активни контакти с местните славянофили и с революционните демократи. По-късно съдбата го отвежда в Сърбия, където работи като кореспондент на руския вестник „Голос”. Там пък животът му се преплита с активистите на „Омладина” /това е организация на сръбската либерално настроена младеж/. Като техен съидейник, Каравелов е арестуван и осъден и лежи 6 месеца в затвор. След излизането от тъмницата, тъй като не може да остане повече в Белград се премества в Румъния, където живее в последните 10 г. преди Освобождението.
Така активната творческа дейност на писатели би могла условно да се раздели на 3 периода, всеки от които има своя специфика. Прието е да се наричат руски, сръбски и румънски период.
1.През руския период /1860-1867/ Каравелов публикува редица повести и разкази в руския печат, 9 от които излизат и в книга – това е сборникът „Страници от книгата на страданието на българското племе”. Там се обнародвани следните произведения: „Войвода”, „Турски паша” „Българи от старо време”, „Божко”, „На чужд гроб без сълзи плачат”, „Слава”, „Сирото семейство”, „Дончо и Неда”, „Сока”. Доминиращата тема в тях е робството. То е видяно от различни гледни точки: като социално бреме за отрудените хора, като морална поквара, която сеят гръцките духовници, като културно невежество на българите и изостаналост от просветния свят.
Най-представителна творба от тази група е повестта „Българи от старо време”Сюжетът е изграден върху битова основа, а действието се движи от конфликта между стари и млади. Всъщност този конфликт съвсем не е нов за БВЛ. Среща се още в „Стоян и Рада” на Геров и в „Криворазбраната цивилизация” на Войников. При Каравелов обаче, конфликта между поколенията е пречупен през суеверията и предразсъдъците на старите /Дядо Либен и хаджи Генчо/, които предизвикват младите /Павлин и Лила/ да тръгнат против волята на родителите си. Нещо повече – завистта, интригантството, клюката са отрови, които могат да погубят и най-чистите човешки взаимоотношения. Своето отношение към двуличието и безнравствеността на жалките клюкари, авторът е показал дори и чрез физически портрет на носителите на такива качества. Те са грозни, отблъскващи и като че ли самата природа им е отнела шанса да събудят каквато и да е симпатия.
1.Сръбския период е кратък /1867-1869/. По-значимите повести и разкази от него са: „Крива ли е съдбата”, „Наказал я Бог” и „Из мъртвия дом”. Тези творби Каравелов създава под силното влияние на Достоевски – автор, който винаги му е бил фаворит. В прозата си от сръбския период Каравелов се стреми към максимална правдоподобност: като критически реалист той показва действителността без да спестява нищо от отблъскващата й грозна същност. Не случайно в творбите от тази група водеща тема е съдбата на жената. Тя е най-неоправданото в личен и в обществен план същество, с отнето човешко достойнство, подложено на морални и физически унижения. Тези повести и разкази оказват по-голямо влияние върху развитието на сръбската и по-малко върху българската литература.
2.Най-продуктивен е румънския период. Писателят създава 17 нови белетристични творби. Повечето са публикувани във вестниците „Свобода” и „Независимост” и в сп. „Знание”. Най-известни сред тях са: „Нешо”, „Хаджи Ничо”, „Маминото детенце”, „Стоян” и „Богатият сиромах”. Появява се една новост – някои от тези произведения Каравелов обединява в цикли. Така например трилогията „Отмъщение”, „После отмъщението” и „Тука му е краят” по своята същност могат да се възприема като първи опит да се изгради жанр на романа. Основание за това са общите персонажи и хронологическата структура на разказа. Отделни други 3 повести авторът отпечатва под общото заглавие „Три картини из българския живот”. Това са: „Маминото детенце”, „Прогресист” и „Извънреден родолюбец”. Свързваща роля в тях има проблемът за възпитанието /любима тема на автора/. Идеята, че ако човек се отроди от нравствените проблеми на българина, неизбежно ще стигне до морално пропадане. Това се олицетворява от образа на Николчо в „Маминото детенце”
Каравелов има заслуги и като фолклорист. В това отношение емблематичен е сборника му „Памятники народного бита болгар”/1861 г./. Той съдържа над 3000 фолклорни единици – легенди, предания, описания на обреди, поговорки, пословици. За автора събирането на материали от народното творчество е важно патриотично дело и проява на отговорност пред бъдещите поколения.
Журналистическата дейност на Каравелов се определя от разбирането му, че каквито са вестниците на една страна, такова ще е и нейното бъдеще. Пишейки на родния си, а също и на сръбски и руски езици, той е колос не само в родната журналистика, но и активен деец в руския и сръбския печат. Самостоятелно издава вестник „Свобода”, „Независимост” и списание „Знание”. Те са свидетелство за дарбата му да пише на различни теми и в различни жанрове. Проблемите за националната и духовната свобода, за създаване на славянска федерация, за образованието и просветата, за научните открития по света и отговорностите на интелигенцията – всичко това е само част от въпросите, които го вълнуват в десетки негови статии. Връх на публицистичната му дарба са близо 100-те фейлетона от рубриката „Знаеш ли ти кои сме?”създавана съвместно с Ботев / предполага се,че около 90% са на Каравелов, а останалите са на Ботев/. Тези произведения илюстрират колко майсторски творецът владее всички форми на изобличение – от лекия и безобиден хумор през иронията, до хапливия сарказъм. Това са оръжията с които сатирикът воюва срещу родоотстъпници, псевдоучени, лъжливи патриоти, лицемерни владици, бездарни писачи и продажни журналисти. Затова е напълно основателно твърдението, че именно Каравелов е основоположник на фейлетона в нашата литература.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Белетрист – автор на проза, роман, разказ 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.