Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин.


Категория на документа: Литература


"Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин"

Историята на критическото четене на книгата на Алеко Константинов ни е оставила няколко посоки на интерес, които откриват от нея едни страници за сметка на затварянето на други.

В назоваването на жанра от страна на първите "близки" читатели на "Бай Ганьо" - д-р Кръстев и Пенчо Славейков, има също толкова безгрижие, колкото се приписва на писането на самия Алеко. Kнигата за Кръстев е "пъстра огърлица от (необединени от една художествена идея) анекдоти и действителни случки", друг път е съставена от "очерки" и това название, изглежда, за критика е толкова естествено, че веднъж дори го поставя на мястото на "разкази" в подзаглавието "невероятни разкази за един съвременен българин". И за Пенчо Славейков разказът не е присъщата жанрова фигура, защото начинът на работа на Алеко - "писал из един дъх повечето под непосредствено впечатление, като е имал пред очи в най-общи черти мотива, който е засягал въображението му" - е "твърде изгоден за очерки". Липсата на прибираща в някакви жанрови очертания норма е отбелязвана и по-късно, докато самата тази липса стане норма на четенето: "За едного то би било репортаж, за другиго - пътеписни разкази, за трети - сборник от разкази или от анекдотични разкази, за четвърти - повест, за пети - роман и т. н.", пише д-р Милко Ралчев в книгата си "Истинският Бай Ганю. Увод в изучаването на Алеко Константинов". Такова разнообразие си струва да разбираме не като неспособност да се определи какъв е видът на писането на Алеко, а като способност да се прецени, че книгата разчита на различни, често несходни жанрови очаквания, за да се сдобие с един по-особен, хлабав режим на разказване, при който линейността на историите за героя може да бъде внезапно прекъсвана, за да започне да обръща внимание върху себе си една друга история - тази на разказването за героя.

Спрямо композицията, разколебана от отсъствието на управляващо и даващо цялост жанрово очертание, читателите са много по-критични и много по-несъгласни един с друг. За д-р Кръстев "В Бай Ганю липсва всяка композиционна работа и всяка целесъобразна вътрешна разпореда, диктувана от художествени смисли; отделните части, работени без план, само по внушение на минутата, не образуват едно цяло" ("Алеко Константинов от В. Миролюбов. Шест статии"). За литературния критик Божан Ангелов "... разказите се слагат един след други без вътрешна прагматическа връзка, без завършек ..." и още "Тази свободна, халтава анекдотична формула има може би само едно хубаво достойнство - че не затваря живота в тесните рамки на една изкуствена фабула..." (ст. "Алеко Константинов. Литературни характеристики" 1919 г.).

Отново д-р Ралчев е този, който дава повече права на читателя, като във вече цитираната книга пише: "а те (отделните части, б. н.) могат да бъдат четени поотделно и разбъркано, без да се промени впечатлението или да се промени целостта на формата". Настояването, че книгата се събира в някаква цялост въпреки жанровата си неопределеност и разпиляността на "вътрешната разпореда", се усилва с времето и за Велчо Велчев, в текст от средата на четиридесетте години на двадесети век, няма съмнение, че "Бай Ганьо е завършено, цялостно произведение с ясно набелязана композиция (...) а не сборник от разкази с общ герой, както обикновено се мисли".
Вниманието към героя, най-коментираната фигура в българската литература, би могло да ни даде още интуиции спрямо сложността на книгата. Няма съмнение, че той "не е жив човек". Нещо повече, опитът да бъде видян така, поради илюзивните ефекти, на които Алеко е майстор, би довел до следното: "На всеки отделен момент от неговия живот, авторът е дал пълна илюзивна реалност ... тяхната съвместимост (на тези моменти, б.н.) в едно лице би била нещо невъзможно или би било психологически monstrum". От какво обаче тези моменти са все пак съвместени, при очевидната неестественост, направеност на образа?

Във вече цитираната статия Божан Ангелов говори за подредбата на частите на книгата по начин, който въвежда привидността на книгата или, иначе казано, говори за книгата през усещането, че тя е повече от онова, което е: "Тези очерци имат повече изглед на забавни анекдоти, които другари в приятелски кръг се надпреварват да разказват, и по всичко изглежда, че с тях не се изчерпва цялата история на бай Ганя. Те могат да се продължат безкрай, защото не са поставени в ограничените рамки на една обща фабула". "Имат повече изглед", "по всичко изглежда", "могат" - все изрази, които отлагат не просто преценката на критика, но като че ли и самото четене на "цялата история на бай Ганя". Психологическата "невъзможност" на героя действително предполага безкрайната възможност на разказите за него, тъй като, когато той е само "схема", "очертание", би могъл да понесе всяка ситуация, всяко "престъпване" вън от реалността в местата на "невероятното", всяка измислица. Въпреки това историите за героя спират. Краят на тяхната възможна безкрайност идва от другаде - от разказа за разказването на тези истории. Историите спират от невъзможността, нежеланието, отказа да бъдат разказвани. Репликите "Остави се, гнус ме е" и "Остави се, не мога повече" от края на първата част на книгата откриват важността именно на разказа за разказването и дават отговор на много от въпросите, свързани с подредбата на частите, героя, целостта и разпада на четенето.

Когато се обърне внимание на логиката на този разказ, се разбира, че книгата не е просто "пересказ", преразказ на случки и събития, както Пенчо Славейков говори въобще за написаното от Алеко. Привидният преразказ, привидното "записване", се оказва "писане", добре премислен и свързан ред от разказани истории. Историите, изглежда, не въвеждат толкова теми - между главните са храненето на героя и отношението му към "женския" въпрос. Проследяването дори само на тях обаче ще покаже, че героят изглежда непроменлив, но променливи са ситуациите, в които той попада и още по-важно - променящо се е преживяването на неговата не-културност, не-възпитаност, не-съвместимост. То минава от недоумение и смут през срам, за да стигне до нетърпимост и погнуса. С други думи, докато по отношение на героя има преразказ, възпроизвеждане на неговата "схема", на списъка от ниски качества, които се представят в различни ситуации, по отношение на разказвачите има разказ за един усилващ се срам, има "производство" на погнуса.

Един от най-работещите механизми на това производство е оставянето на буквалното тяло на героя само, без езиковата му, без символическата му "опаковка". В "Бай Ганьо в банята" впечатлението от "някой новодошел, непостъпил още в лудницата възточен човек" е задържано спрямо самообявяващото се българско тяло, което тук говори не толкова чрез езика, а чрез "тона", чрез гласа, чрез природното. Така тялото е отнето от "дрехи" като "сливнишкия герой" и "балканския гений", както "тонът" казва: "Ето го сега пред вас, цял целеничък, от глава до пети, в натура!".

Тъй като това не е погнуса само от конкретния герой, от неговото конкретно тяло, а от корпуса, от тялото на безброй текстове, в което "високото българско" се преживява като "природно", "юнашко", може да се каже, че книгата на Алеко Константинов създава първия негативен образ на българското. В него всички възрожденски представи са комически преобърнати - мястото на българската юнашка смърт-живот - Балкана, се оказва част от името на срамния герой, а самодивите от баладата "Хаджи Димитър" - баба, която с траурни нокти гони въшките на легналия на рогозката "юнак". Възрожденският ореол около юнашкото тяло е отнет, за да се види, че българското, зад езиковите етикети и под зле съчетаните дрехи остава безпомощно, не-културно, лишено от език, чрез който може да приближи себе си до света и да разкаже себе си на този свят.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.