Бай Ганьо


Категория на документа: Литература


- променена е дистанцията автор - читател, читател - герои, автор - герои:
1. позицията на автора не е "всезнаеща" - има много разказвачи;
2. героят действа самостоятелно (според проф. Симеон Янев той е немирен), идеите но автора и героя са различни (вж. финала на "БГ журналист": Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо. И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност. Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш...);
3. героят сам привлича вниманието на читателя, те общуват помежду си почти непосредствено, без авторски надзор;
4. диалогът автор - читател не се провежда на равнището на текста, а започва след прочитането му.
- сюжетът изцяло е свързан със съвременността.

Композиционно книгата има два основни раздела:
* "БГ тръгна по Европа" и
* "БГ се върна от Европа".

Като основен композиционен принцип е използвана формата на разказ в разказа. Между отделните композиционни части, изграждащи разделите, липсва хронологична последователност. Разположението им е мозаечно.

Формата на разказ в разказа създава усещане за наличието на два свята, които се противопоставят, които са антиподни и не се пресичат, не се докосват, защото са изведени на различни равнища. Разказвайки за "подвизите" на БГ и надсмивайки се над тях, младите интелигенти се дистанцират от своя гост и се спасяват от "заразата", която той носи. (Словото, смехът срещу чумата - Бокачо, "Декамерон"). Това е пътят, който АК е избрал, за да изрази своята убеденост, че има спасени духовни пространства, които няма да бъдат покорени от БГ. Смехът пречиства и създава имунитет срещу порока.

Този разказвач, на когото е отредена особената художествена роля да бъде над, но и вътре в действието, не се конфронтира с БГ (с изключение на автобиографичния образ на Иваница Граматиков) на сюжетно ниво. Един подобен сблъсък би довел до неминуема загуба на разказвача в практическото пространство. Дистанциран от героя чрез ролята си на разказвач, той остава недокоснат, неуязвим. Смехът, срамът и дори погнусата му са неговата морална победа над реалността, в която властва БГ. БГ действа в сферата на материалното, разказвачът - в сферата на идеалното. Този разказвач е сюжетно пасивен за разлика от героя БГ, но пък е изключително активен в идеен план.

Над този разказвач и над централния персонаж стои разказвачът от по-високо ниво, свръхразказвачът, който рамкира текста и обосновава присъствието на героите. Това е авторът. В края на първата и в края на втората част на книгата авторът разказвач се изявява открито, за да изрази своята любов и своята вяра в човека, за да декларира убеждението си, че без съмнение ще настъпят по-добри времена. Авторът споделя и тревогата си, породена от "печалната действителност", "есенцията" на която е БГ.

Наличието на два опозиционни свята в книгата е проекция на сблъсъка на два различни културни модела у нас в края на 19.век - балканската патриархалност и европейския начин на живот. По ръба на този сблъсък естествено има изобилие от комични ситуации и гротесков материал. Синтезиран израз на това време е известната мисъл на Иван Хаджийски, че докато в едната одая бащата върти чекръка, в другата синът чете Оскар Уайлд.

През 90-те години на 19.в. българинът се чувства еднакво отдалечен както от родния бряг на възрожденската традиция, така и от високия бряг на европейската култура. Първата отдалеченост се осмисля като загуба, втората - като недостатък, но и в двата случая това се усеща като същностна липса. В "БГ" това деление е подчертано и на композиционно равнище.

3. Сюжет и послания.

Още подзаглавието на Алековата творба "БГ" - "Невероятни разкази на един съвременен българин", разкрива, че сюжетът е организиран около един централен персонаж и че отношението на автора към него е иронично. Това подзаглавие се обогатява смислово и от встъпителното изречение: Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец. Върху тази фраза е писано много. Почти всеки сериозен тълкувател на произведението я е анализирал. Тя съдържа в себе си ироничната оценка спрямо една механична представа за бързото приобщаване на току-що освободения българин към европейската социокултурна среда. Изречението играе ролята на историческа, политическа и психологическа характеристика, изградена върху външната промяна - събличането на старата обвивка, на ямурлука и обличането на белгийската мантия, чрез която се визират от една страна европейската изисканост, а от друга - заетият от Белгия модел на българската конституция.

Това изречение игрово въвежда в една от най-значимите теми на творбата - темата за България и останалия свят. Погрешно е да се смята, че този проблем е разгледан само в първата част на книгата - "БГ тръгна по Европа", той пронизва цялото повествование. Схванат по-широко, този въпрос, в контекста на Алековата личност и творчество въобще, той е елемент от призива на Алеко за себепознание чрез съизмерване със световния социален и културен опит. Не трябва да се забравя, че самият АК става писател благодарение на досега си с чуждата цивилизация.

Отново към началната фраза. Тя задава проблема, към който авторът ще се връща многократно, ще го вплита в сюжета, ще го осветлява в публицистичните отклонения (напр. В "БГ на гости", където чрез характеристиката на Бодков - двойник на БГ, и избухването на другия студент се очертава моралният облик на "поевропейчения" българин.) Темата присъства в края на І част, във финала на книгата, а е изведена като лайтмотив и в "До Чикаго и назад" и във фейлетона "Скромна лепта в общия жертвеник".

Темата от първото изречение може да бъде превърната и във въпрос: Наистина ли БГ вече е цял европеец? И трите фрази - встъпителната, завършващата І част и завършващата книгата, представляват коментар на автора именно по този въпрос. В първия финал, когато разказвачите стигат до заключението, че БГ истории нямат свършване, четем: Довиждане, бай Ганьо! Обикаляй Европа, разнасяй по всички краища произведението на нашата хубава Розова долина и... моля ти се бе, бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!... С този първи финал по същество приключва изложението от типа разказ в разказа, при което разказвачи, автор и герой се разделят едва ли не като приятели, най-малкото примирени един с друг и обнадеждени за благоприятния по-нататъшен развой на взаимоотношенията им. Авторът разказвач сякаш вярва или поне се мъчи да вярва, че БГ ще се поправи, ще види "лицето" на Европа, защото е възприемчив, главно възприемчив. Завършва и поредицата приключения на героя търговец из Стария континент. Завършва, но с какви изводи! Този български Одисей, Марко Поло, Гъливер и пр. Не може да се характеризира като мост между две цивилизации. Той не открива за народа си нови земи, не цивилизова, той не е културен герой, нито мисионер, нито странстващ рицар. Той въплъщава всичко това, но с обратен знак. Поведението му не е рицарско, а варварско, завоевателско. У него е силна не съзидателната, а разрушителната стихия. БГ няма за цел да се цивилизова, да се научи на нещо, както правят повечето други българи по света. Той иска да наложи себе си, при това, по думите на д-р Кр. Кръстев, го прави по възможно най-несимпатичния начин - просташки, безцеремонно. По този повод проф. Т. Жечев пише: Той е най-окаяният пътешественик на земята. Няма по-отчайващо от неговото пътуване по света като през пустиня - без божествената лудост на Рицаря, без идеала на Одисей. Цялото му жизнено пътуване е просто мърдане в пространството.

Героят наистина не взима нищо от цивилизацията. Хвалейки се колко свят е изтръшкал, той споменава само балкански топоними: Едрене, Цариград, Турну Магурели, Гюргево, Браила... Но излязъл извън Балканите, той не търси центровете на културата, а се среща все със себеподобни - турци, гърци, арменци... Диша смрадта на дюкяни и ханове, гони алъш-вериша и келепира там, където е убеден, че ще го намери. Попаднал в чужда нему среда - в операта, в банята, у Иречек, в пражкото семейство, в Дрезден и т.н. - той вече изглежда анахронично, той е малапропичен като образ. БГ буди у истински цивилизованите си сънародници чувство на притеснение, унижение и срам, а у чужденците - недоумение, понякога смях, понякога съчувствие. В "БГ", а и в Алековото творчество въобще, Европа представлява образ символ. Тя изпълнява ролята на коректив по отношение на героите, разказвачите и автора.

Посредством присъствието на този коректив (Европа) онова, което в родна среда е допустимо, често срещано, даже възприемано като нормално, става грозно, дори безобразно, ако се търси оценката. От друга страна то се превръща в емблематично за героя - той става неповторим. (Например в "БГ на гости": мускал под носа на девойката, свиреща Сметана. Вашият Сметана ли по чини, или туй, дето го помириса, а? Жестът предизвиква отвращение, защото десницата му не ухае на розово масло, а на пот и риба... сиреч на БГ.)

Атрибутите на българското, които героят буквално внася в Европа - мускали, дисаги, калпак, пояс, аба, антерия, люти чушлета..., бидейки атрибути на БГ, стават отрицателна емблема не само за самия геройь но и за българското изобщо. Те се явяват в сатирично травестиран вид - осмени са не сами по себе си, а защото са притежание на БГ, това са "рицарските му доспехи", които вече (след изявите на БГ) са синоним на грубост, изостаналост, нахалство, простащина... В случая е налице модификация на мотива за криворазбраната цивилизация.

Разхождайки из Европа своята окарикатурена емблематичност, БГ "патриотически" се стреми да я наложи, като старателно се предпазва от "заразата" на европейските маниери. Всъщност той манипулира със свещени понятия като родина, народ, българин, свобода, без да излиза извън своя свят на келепира. Стъпил върху грубия си утилитаризъм, героят представя нещата така, сякаш отколе познава този чужд свят, но той не му харесва (гроздето е кисело) и той се е заел да го променя. Както се угажда на капризите на малко дете - не от глупост, а от умиление, така и БГ използва думи като "пърдон" и "супа", защото трябва да бъде на равнището на хората, с които общува. Смешното е, че той счита, че слиза до това равнище, защото смята себе си за център на вселената. Каквото и да му кажат, дежурният отговор на БГ е: Знам аз! Почти винаги тонът му е нетърпящ възражение, наставнически.

Същевременно БГ усеща враждебността на обкръжаващото. Това постоянно го държи нащрек. Ала "капаните" на цивилизацията той открива там, където те най-малко съществуват - например в любезността на чиновниците. Недоверчивостта, страхът да не бъде измамен (всеки съди сам по себе си) води отново до подмяна - на истинските опасности с мними. Комизмът на ситуациите, в които попада, се схваща и от разказвачите, и от читателя, само не и от героя.

Образният модел "дивак сред цивилизованите" Алеко използва за критика на балканския парвеню сред европейците. Но БГ се проявява много повече като дивак сред своите, отколкото сред чуждите. Във ІІ част на творбата, най-вече в "БГ прави избори" и в "БГ журналист", героят действително достига до пълна деградация, превръща се в социален и морален изрод. Широко популярна е тезата, че в Европа БГ е смешен, а в България той става страшен. По принцип тя не е невярна, но не следва да се абсолютизира. БГ не престава да бъде смешен във ІІ част (спомнете си неадекватното му поведение при вестта за падането на правителството на Стамболов, например.) БГ е страшен и в І част, например в "БГ в Дрезден", където поведението му може да бъде окачествено като нечовешко.

Всъщност двете части на книгата влизат в постоянен диалог. Изказвайки мнението си за учените мъже (ония, които са набрали знания и опит из Европа), БГ още в "БГ на изложението в Прага" ги нарича страшни диванета, чуди се как ги държат на служба и им се заканва: Ама чакай, ще се върне бай ти Ганьо в България, па видя щем кой е кум, кой е сват. Той заплашва със саморазправа не защото е бил подигран (той е достатъчно дебелокож, за да не отдава кой знае какво значение на подигравките: Дума дупка не прави.), а защото вече е решен да застане в редицата на властимащите и усеща заплахата, идваща от тези беладжии хлапета. Доказателства за политическите амбиции на БГ, които се развихрят във ІІ част, откриваме още в изповедта му пред Иречек: Па и мене нали ми се иска - я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли?

В контекста на художествената цялост оптимистичният завършек на Бай-Ганьовите похождения из Европа всъщност е фалшив. Изказаната вяра, че в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила... ("БГ в Русия") е още едно средство на автора да засили, да подчертае и да покаже още веднъж невъзможността на БГ претърпи положителна еволюция. Така АК подготвя читателя за предстоящите "подвизи" на героя, в сравнение с които предишните - европейските, ще изглеждат невинно забавни. БГ вече е в несравнимо по-благоприятната за изявите му родна среда, където той се чувства сигурен, защото няма кой да потиска самочувствието му. Особено важно е да се отбележи и фактът, че докато в Европа героят е повече сам (българите там, с изключение на Бодков, не са от неговата порода), на родна почва той се мултиплицира, намира си компания по свой образ и подобие. Впрочем това мултиплициране също е подчинено на вътрешната логика на творбата - то става постепенно, започва от Европа, където въпреки изолираността си, въпреки че е заобиколен от културни сънародници, той доминира над всичко и всички и с безбройните си изяви налага усещането за мнозинство. В този смисъл показателно е, че един БГ се предава "щафетно" от разказвач на разказвач, всеки от които е имал среща с него. Черти на БГ са вложени в епизодични персонажи като:
* Бодков от "БГ на гости";
* Димитров от "БГ в Русия;
* "отвореното момче" от "БГ в Швейцария".



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Бай Ганьо 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.