Бай Ганьо


Категория на документа: Литература


Че разбирането на Бай Ганьо с чужденците е усилие, приключващо почти неизменно с ням спектакъл на Гротесковото тяло, едва ли е изненадващо. Текстът изобилства с неми сцени, представящи разбирането с европейците като поле на приключение и крах на езика: "пооблещих му се насреща, показах му килимчето, нейсе, разбран човек излезе", "един от служителите на театъра го хванал с два пръста за ръкава и му прави съвсем недвусмислени знакове да поизлезе вън; бай Ганьо се облещил насреща му и отговаря също с неми знакове", "Много е лошо, като не знае човек език на чужбина, за най-простото нещо не могат да те разберат, все трябва с ръце, с пръсти да им разправяш, да им показваш..."
Разказвачите (а в текста "Бай Ганьо" това означава Преводачите) непрекъснато превеждат от езика на жестовете, те са експерти в разчитането на "знаковете" и "отчаяната мимика" на Гротесковото тяло: "ту погледне покойника момък, заклати заканително глава и светне мълния с очите си, като че иска да каже: "Хич олмаса, тоя дангалак е изял някои... някоя попара". Нещо повече, Разказвачите-преводачи са привилигировани тълкуватели на жестикулациите на Гротесковото тяло: "Иностранците тълкуваха посвоему тези мимики и едва ли угадваха значението им..." Изобщо в книгата като че очите са водещото сетиво на контакта между героя и чужденците "От време на време тя с очи правеше знакове на бай Ганя... а милионеринът отговаряше с очи..." По особен начин българското продължава да разиграва непрекъснати спектакли пред погледа на европейците, в операта зрелището на пъшкащото и шаващо тяло на героя успешно съперничи на представлението "Картина!", възкликва текстът. В басейна разиграва "комедия" в разказването на който жанр разказвачът Стойчо е майстор. В "Бай Ганьо на гости" Пиршественото тяло е "зрелище". При посещението на изложението в Прага чешките посрещачи и българската група се отдават на мълчаливо "взаимно огледване", а нямата сцена на надничащите през прозореца българи е достойна за "окото" на фотоапарата "Ех, де да имаше една минутна фотография!"
Но ако "знаковете" и "отчаяните мимики" са неизбежни в опита да се разбереш с чужденеца, то не е така при разбирането на българина с българина. Натрапливо често в текста се превежда от български на български, "свещеният език" се рои, той колабира като път за разбиране със сънародника. Отделните думи вече нямат общосподелим смисъл, героите-разказвачи и героят владеят различен "лексикон". "Ти не ги гледай, че са такива мазни (бай Ганьо искаше да каже учтиви, но тая дума е още нова в нашия лексикон, забравя се)..." Отново се възражда ужасът, че сме непреводими: "Когато в другите народи думата хитър е синоним на лукав, вероломен и прикачена на някое лице, би го понижила в мнението на обществото, у нас с епитета хитър се кичат като с най-почтена декорация". "Келепир" и "кьораво" все небългарски думи, са мислени от текста като специфично български и едновременно с това като абсолютно непреводими - "Дали има в европейските езици думи съответстващи на тия, в това им значение". Думите, препоръчващи ни за цивилизовани, са ...крадени: "но думите "вежливост", "учтивост" са новооткраднати от руски език, "деликатност" е зета назаем от французите, а у нас най-подходящ за тия понятия термин е думата "лигавене". Големият залог на книгата, европейската "цивилизация" също значи различни неща в речника на разказвачите и в този на героя, като надреден резултат в книгата проговаря старият български комплекс на криворазбирането и синонимизирането на "цивилизация" с "новата мода", т.е. с външното, преструвката, мимикрията. За свръхповествователя "цивилизация" е синоним на "умствени и нравствени интереси", на "нравствената атмосфера" на европееца, на "традицията", на "усъвършенстване", на "хиляди проявления на прогреса", на нещата, които "правят живота по-благ, по-приятен". Но речта на разказвачите иронично цитира и конотациите, които съпровождат "цивилизация" в речника на Бай Ганьо. Преведена на байганьовски "цивилизация" означава "да не си прост"; да "си врял и кипял в Европа", означава да си припишеш престиж и да можеш да експлоатираш безогледно властническия ресурс, който безкритичното българско приемане на Европа като свръхценност ти дава на родна земя. В ироничната характеристика на героя-разказвач - "студентът, който каза тия думи, беше много напреднал в цивилизацията" - цивилизация значи интересчийство и келепирджилък ("Бай Ганьо на гости"). Ценността на европейското, но и способността да се манипулира с него, слънчевата, но и сенчестата страна на цивилизацията (с "всичките й прелести и мерзости", казано с думите на друг текст) са многопосочните оси, по които тече "диалогът" между българското и европейското, но и между българин и българина. В тези "игри на Европа", в този превод от роден на чужд, но и от роден на роден език, които книгата обживява в цялата им пъстрота и многозначност, позицията на разказвачите е далеч не по-малко проблематична от тази на "проблематичния" българин. Те са типът хора, за които "цивилизация" е винаги в единствено число. Разказвачите нямат усет за културното многообразие, за ценността на самата множественост на културите. За тях "Европата" е Светът, а не един възможен свят сред множествеността на световете в Света.
В "Бай Ганьо" не само диалогът с европейското е мним (Георгиев 1992), затруднен е и диалогът между сънародници. Разговорът между българи може да се провали в пълния абсурд:
- Какво? Не ме познавате ли, кайш? Ти нали си българин.
- Българин съм.
- Е?
- Е?
- Е хайде, ставай да се разхождаме.
Българското се е разпаднало на различни светове, които нямат какво да си кажат: "Разговорът между бай Ганя и "опърничавото хлапе" не можа да се завърже. От първа среща и инстинктивно те някак сетиха, че не са един за друг, защото според българската пословица (ех, че изящни пословици е създал българският гений!), "краставите магарета през девет баира се подушват". Единият дошел от България, другият живял в Европа, все би имало какво да поприказват, понеже все трябва да има някоя различка между Запада и нашата татковина" ("Бай Ганьо на гости"). Въздишката на бай Ганьо "И тези не ме разбират!" на родна земя ("Бай Ганьо се върна от Европа") обозначава краха на общуването-като-разбиране не само с чуждия, но и със своя.
Като причина или компенсация на краха в общуването, в "Бай Ганьо" се забелязва истински излишък на езици, което скрито коментира проблемите на диалога и наглото му симулиране, на общуването и неговата (не)възможност. Чуждото слово се простира в един изключително широк диапазон от престижните "крилати фрази", през множеството Ботеви цитати и извадки от националния паремиен фонд, до специфичните байганьовски фрази (напр. "оплескахме я").
В говора на разказвачите се вмъкват цитати и културни реминисценции, знаци за една висока и престижна култура - "атлаския лев", "Дон Жуан", Марк Аврелий, "И ти ли, Ожилка, и ти ли, Бруте!" и т.н. Призвани да удържат полюса на "високото" и "цивилизованото", те целят и да иронизират героя, да го дефинират като неподлежащ за изричане, в този висок регистър на езика Бай Ганьо и "женският въпрос" може да бъде само шутовско снизяване на "донжуановското". "Цивилизацията какви чудеса не прави!" възкликва разказвачът, за да обозначи с иронията си невъзможността да се цивилизова Бай Ганьо ("Бай Ганьо в операта").
"В бай Ганьо се върна от Европа" и в "Бай Ганьо журналист" обаче и героите, макар да са твърде далеч от представите за европейска ерудираност, щедро се ползват от престижния жанр на латинската сентенция, с което слагат по едни иронични кавички както на склонността на разказването към боравенето с културни цитати, така и на самите крилати фрази и другите форми на анонимно чуждо слово заради тяхната общо взето всеобща приложимост ("O tempora, o, mores... Туй дето и да го туриш, все си е на мястото"; "Да му теглим едно Tempora mutandur). Тази особеност на "Бай Ганьо" сякаш хвърля ретроспективна светлина и върху "Епопея на забравените" и усъмнява във възможността безпроблемно да се изкаже българското в неговата съобщимост, но и в неговата уникалност чрез високия език на историческите и културни реминисценции. Писмото до княза, плановете за вестникарски статии в "Бай Ганьо журналист" (текстове в текста, в които може напълно безразборно да се сменя "Timeo Danaos et dona ferentes" с "Vox populi, vox dei"; "фин дю сийекъл" с "Tempora mutandur", в които Калигула и Тамерлан са "синоними" на "този Цицерон, този Нютон") представляват истински разгул на клишето. Фрагментите от високия възрожденски език, преизобилието от езика "Ботев" и цитатите от поствъзрожденската преса и площадния език ("Да живей великият патриот!", "Долу гнусният тиранин!", "На бесилката Климента!", "Да живей Климент!") споделят същата съдба. "Нашето мило отечество", "петвековното робство", "благородни патриоти", "величието на Аспаруха и Крума", "братския руски народ" (ако се види "зор" винаги може да се подкара пак "старата" - "Задунайска губерния") нищо не значат, те винаги могат да бъдат написани "наопаки". Разпаднал се е единният духовен хоризонт и памет, в които българското е могло да се самоозначава и да диалогизира със себе си и с Другия, останали са само, казано с думите на текста по друг повод, "остатъци от минало величие" - някакъв невъзможен "лексикон", състоящ се от фрагменти от езици, в който всичко е синоним на всичко, и в който говоренето се случва чрез синтаксис в стил "нареждане като броеница", "наблъскване на каквото ти дойде на ума". Hе коментира ли този дребен наглед детайл в самоироничната книга на Алеко Константинов и ценностите на самото свое случване като писане, представено като цитиране - записване на анекдотични разкази също в основата си жанр на "чуждото слово"? Задрасканото "на кръст с дебели чърти, дръпнати от сърдита ръка" писмо на бай Ганьо като че ли обозначава неспособността изобщо да се изрече нещо значещо в така конструирания български свят.

КОМУНИКАТИВНИ И ХУДОЖЕСТВЕНИ УПОТРЕБИ НА ЕЗИКА НА ТЯЛОТО, ЖЕСТОВЕТЕ И МИМИКИТЕ В "БАЙ ГАНЬО" ОТ АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
Валентин Стоянов
web
Присъствието на тялото и неговите функции в "Бай Ганьо" са били неведнъж обект на критически интерпретации. В тях телесното се възприема като антипод на духовното, на културното и цивилизованото.
Възможно е обаче тялото да бъде разгледано и от още един ъгъл - от гледна точка на невербалните послания, които отправя, от гледна точка на комуникативните му функции, на смисловата натовареност на жестовете, позите и мимиките му.
Книгата на Ал. Константинов е изключително благодатна в това отношение, тъй като героят е поставен в необичайна ситуация. Той е далеч от пространството, което обитава, в което се чувства сигурен, знае съвсем слабо чуждия език, непознати му са обичаите и културните особености на новата среда, често остава без преводач. Всичко това изисква от него да мобилизира всички свои способности, за да постигне комуникативните си намерения и да приключи успешно търговията си.
В целия текст на книгата езикът на тялото е използван 138 пъти. Анализът на случаите, когато героите общуват с жестове и мимики, е показателен както за ситуацията, в която са попаднали, така и за техния характер и за целите, които си поставят.
В повечето случаи жестовете са използвани като изява на индивидуални чувства, намерения, отношения или като заместване на вербални канали на общуване. Само в 12 случая (9%) жестовете имат ритуален характер - сваляне на шапка (3 пъти), прекръстване (2 пъти), ръкостискане, преобличане, целуване, ставане на крака. Сред ритуалните жестове се откроява скачането в басейна със своите символни и пространствени внушения. Преди да скочи при "простите немци" Бай Ганьо заема по-високо място в пространството - върху оградата на басейна. След демонстрацията на това, кой е той всъщност и кои са българите, героят отново застава на издигнато място - "възлезе бързешката по стълбите, изправи се малко разкрачен". Усещането му за превъзходство над немците се чете и във високомерния му поглед, и в геройското удряне по гърдите. Много по-важно тук е символното значение на водата и на потапянето на героя в нея. Традиционната й роля за духовно пречистване и обновление е принизена в средство за физическо очистване и за демонстрация на фалшиви стойности.
Малко на брой са и жестовете, които са свързани с културни или национални различия (поздравът на Бай Ганьо към майката на Иречек, жестът "по въсточному" с шаване на пръсти).
Случаите на невербалното общуване не са разположени пропорционално в отделните произведения. Най-често езикът на тялото се използва в първата част - "Бай Ганьо тръгна по Европа" - общо 109 пъти, а във втората част - едва 29. Невербалното общуване в двете части се отличава и по използваните видове жестове. Във втората част отсъства обръщането на гръб към събеседника, както и шаването с пръсти. И двете липси са пряко свързани с промяната у героя и в обстановката около него. Чрез обръщането на гръб (4 пъти - за да извади нещо от дисагите, и един път - за да развърже кесията си) Бай Ганьо демонстрира своето недоверие към околните и защитава най-ценната вещ, която има. Но в България дисагите не са негов атрибут. Тук той не разчита на розовото масло, кашкавала и хлебеца, а на журналистическото перо и изборната бюлетина. Липсата на другия жест - шаването с пръсти - е разбираема. Героят владее езиковия канал за общуване и, което е по-важно, в България той не обяснява, а заповядва. Промененото му социално положение изисква и нови жестове - Бай Ганьо вече си позволява да удря по масата (3 пъти) - демонстрация на власт и сила, която е немислима извън България. Борбата му за власт и лавирането между опозицията и управляващите пораждат друг негов жест - кашлянето в шепа. Това всъщност е жестов сноп, състоящ се от три отделни действия - навеждане на главата (показващо желание за прикриване и известна виновност), прочистване на гърлото (осъзнаване на съдбоносното значението на това, което ще се каже) и закриване на устата (прикриване и говорене на неистини), като всичко това най-често е придружено с оглеждане на обстановката. Всички тези жестове говорят за психично притеснение, за желание да се скрият от околните (съответно - от управляващите) истинските намерения. Това са жестовете на заговорниците, на неискрените хора.
Трябва да се спомене и присъствието във втората част на един друг жест, който се реализира повече като намерение, а не като реално действие - целувката. Това е един дълбоко ритуален акт, символ на взаимната връзка, на духовното сливане. В "Бай Ганьо" този жест е изцяло опошлен и лишен от духовната си същност. Той (макар и да се явява само като намерение) е белег за окончателното падение на героя, за доближаването му до морално деградирали личности като Асланов и Димитров:
"Пък и за почитание ако дойде думата, аз пак не се давам. Ти ще цалунеш ръка, аз - двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз - краката; ти ще цалунеш на друго място, аз - на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш бе, кьорпе?" ("Бай Ганьо и опозицията - ама де-де").
До невербалното общуване прибягва най-често самият Бай Ганьо - 107 пъти (от тях - 87 в Европа), а останалите герои - само в 31 случая.
Тези факти акцентират върху един от проблемите, които поставя книгата - въпросът за общуването между различни култури, между различни народи. Героят може да се разглежда не само като национален, социален и пр. тип, но и като човек, озовал се в среда с различен комуникативен код, като човек, търсещ най-подходящия начин да бъде разбран и да се утвърди в тази нова обстановка. Така противоречието между Бай Ганьо и Европа не се изразява само в сблъсъка между телесно и духовно, между материално и интелектуално, между варварство и цивилизация. Това е сблъсък между различни кодове на общуване, породен от непознаването и неовладяването на всички необходими канали за връзка.
От тази гледна точка е съвсем естествено героят да използва по-рядко езика на тялото в България - тук той владее напълно словесния канал, има своето място в обществото и не е необходимо да се налага чрез жестове и мимики (както е в Европа).
Героят много добре разбира, че за да има успех в чужбина, трябва да знае европейските езици. И той прави всичко по силите си, за да научи поне отделни думи: "Бай Ганьо знаеше езици, по турски да ти приказва като турчин, влашки разбираше, сръбски, руски чат-пат, но немците и чехите не разбират ни един от тези езици. Не може да се каже, че бай Ганьо съвсем не знаеше немски, знаеше някоя и друга дума".
Ако се абстрахираме от иронията на разказвача - интелектуалец, "навлязъл" много по-дълбоко в културната среда на чужбина, и от балканския привкус на "полиглотските" умения на героя, не може да отречем неговия интерес към чуждото. Да, този интерес е материален, свързан е с личната изгода, но героят сам е направил първата стъпка за научаване на европейските езици. Грешката на Бай Ганьо е не само в това, че се задоволява само с "някоя и друга дума", а най-вече в това, че недооценява значението на другия канал за общуване - невербалния. Всъщност той не го пренебрегва, точно обратното - почти всяка негова постъпка е придружена със съответните жестове. Но героят използва същия език на тялото, който е обичаен за България и за Балканите, без да се съобразява с културните различия на европейските жестове. Бай Ганьо съзнава този свой пропуск - "Много е лошо, когато не знае човек езика на чужбина, за най-простото нещо не могат да те разберат, все трябва с ръце, с пръсти да им разправяш, да им показваш... А пък всяко нещо показва ли се?". Или: "Я виж онази там, със синия фустан, а? А бе, я ми кажи, как ги познавате вий коя е такваз, коя не е? Аз много пъти съм се бъркал, а?". Тази реплика неведнъж е анализирана в критическата литература, но единствено откъм съдържанието й, откъм грубите прагматични измерения на интереса на героя към жените. Но допустим е и друг поглед към ситуацията - от гледна точка на необходимостта да се познава езика на тялото, да се прецени човек не само по неговите думи, но и по поведението му. Близо 10 пъти в целия текст се налага разказвачите да поясняват едни или други жестове на героите или да използват изрази като "Иностранците тълкуваха по своему тези мимики..." ("Бай Ганьо в банята"), подчертавайки по този начин необходимостта от перфектно действащи канали за общуване. Героят изпада в изключително тежки ситуации - блокиран е както вербалният, така и неезиковият канал за комуникация с чужденците. Как тогава той няма да попадне в комични положения и как ще прояви най-доброто от себе си!
Определено Бай Ганьо не е готов да наблюдава и да изучи чуждия език на тялото. Той механично използва (макар и в редки случаи) жестове, типични за Балканите и за Близкия изток:
"Влиза след малко майка му. Бай Ганьо едва се повдига от стола си, прави с ръка едно двойно движение към челото си и снизходително изговаря..." ("Бай Ганьо у Иречека").
Героят има някакви минимални познания от западния етикет (повдигането на тялото), но не може да изостави ориенталското поздравяване чрез темане. В резултат се получава комична смесица от различни жестове, гарнирана с едно снизходително пренебрежение.
Другата грешка на Бай Ганьо е, че се старае да се утвърди в новата и непозната среда прекалено активно, агресивно и дори арогантно, което не му позволява да прецени отстрани, обективно както своето поведение, така и начина, по който се възприемат жестовете му. От гледна точка на общуването Бай Ганьо използва един неефективен подход - с прекалено силен акцент върху собствената си личност, с агресивно овладяване на пространството, с минимален анализ и зачитане на чуждите невербални послания.
Силовият метод за общуване на героя най-ясно проличава по начина, по който той завладява физическото пространство около себе си. Девет пъти в книгата Ал. Константинов представя подобни похвати на героя. Подходът му към жените е винаги един и същ - "И аз хоп! - през кръста". За Бай Ганьо навлизането в интимната територия е единственият начин, за да покаже своето "благоразположение" към жената, да покаже интереса си и намерението си. Думи не са необходими - достатъчно е бързото и брутално действие на мъжкаря. Но всеки психолог би си задал и друг въпрос - дали тази жестова демонстрация на "мъжкото" не е продиктувана от стремеж героят да се представи в точно определена светлина, да се освободи от някакви комплекси. Неслучайно обект на "ухажванията" на героя са само слугини или чужденки, за които героят може да каже, че са "таквиз"!
Безапелационното навлизане в чуждото лично пространство е най-подходящо представено в "Бай Ганьо на изложението в Прага": "Отпърво той седеше на крайчеца на канапето, сетне почна да сяда по-удобно; сетне трябваше троица да седим на едно канапе, трябваше Иваницовият син да се свие на крайчеца на другото, за да има възможност бай Ганьо да заеме хоризонтално положение". В тон с преобладаващата литературоведска практика действията на героя могат да се тълкуват като символ на постепенната промяна в общественото му положение - в началото на книгата Бай Ганьо е човек, нуждаещ се от помощта на сънародниците си, а в края той определя съдбата на голяма част от хората. Но и в този случай, както и в доста други, се правят задълбочени и верни обобщения, но се пренебрегват видимите факти. Героят не просто е агресивен човек - той се нуждае от широко лично пространство. Чрез него той не само осигурява спокойствието си, но и създава специална зона, която най-точно отговаря на представата му за собствената му значимост. Тази зона, белег на високия му социален статус, ще го спаси от явните комплекси пред интелигентите, с които пътува в ограниченото пространство на купето. Осигурил си широко лично пространство, Бай Ганьо вече не е част от "простите хорица" от съседното второкласно купе. Издигнал се в своите очи, той смята, че се е издигнал и в обществото.
Завладяването на физическото пространство е само малка част от жестовете и мимиките на Бай Ганьо. Най-често използваният от него елемент от езика на тялото е свързан с погледа му - 38 пъти в книгата. Високият процент говори за стремежа да се осъществи визуален контакт със събеседника (или с обекта на "ухажването"), когато е невъзможно да се реализира езиков контакт. (В отделни случаи шаването на пръстите измества погледа при стремежа за по-пълна изява на чувствата, но този жест е пределно неясен и трудно преводим и затова се използва само 11 пъти в целия текст.)
В една част от случаите, когато Бай Ганьо използва визуалния контакт като единствен канал за връзка, погледът му показва неговото душевно състояние: той "гледа умилно цяла минута" ("Бай Ганьо пътува"), "изгледа високомерно немците" ("Бай Ганьо в банята"), "Той изгледа подозрително лежащия до сестра му покойник" ("Бай Ганьо в Дрезден") и т.н. В по-голяма част от случаите обаче погледът на героя издава агресивните му намерения, желанието му да доминира над останалите, да ги подчини: "При тия думи той така изгледа едного от чужденците, че го накара да се закашля и да мине в друго купе" ("Бай Ганьо на изложението в Прага"), "Бай Ганьо се сърди, блещи се и прави сърдити жестове" ("Бай Ганьо у Иречека"). Характерни за героя са намигването, мятането "на мълнии с очите", както и продължителността на погледа.
Клатенето на глава е вторият по честота на използването жест на Бай Ганьо (12 пъти). В почти всички случаи той е неодобрителен или заканителен жест; издава отрицателната нагласа на героя, който отхвърля определено поведение. "...ту погледне покойника момък, заклати заканително глава и светне мълния с очите си..." ("Бай Ганьо в Дрезден"). В половината от случаите клатенето на глава е придружено и с движения на пръстите или на цялата ръка. Съчетаването на тези две движения в един жестов сноп говори за стремежа на героя да бъде разбран. Въпреки това този жестов сноп остава с ниска комуникативна ефективност. В тези случаи Бай Ганьо трудно достига желаната степен на общуване, докато при навлизането му в чуждото пространство е 100% ефективно.
Ако може да се говори за "патентовани" жестове, специфични за даден индивид, то запазената марка на Бай Ганьо е засукването на мустака - винаги на левия. Шест пъти в текста героят демонстрира превъзходството и мъжкото си самочувствие по този начин. Точно тук откриваме двойствения характер на всеки жест - той насочва не само към личността на човека, но и към културната среда, от която той произлиза. Засукването на мустака е "юнашки" жест, подчертаващ силата, самоувереността, но е и балканско позьорство. В четири от случаите засукването на мустака е пред жени: "Той потегли с цяла шепа и завъртя нагоре левия си мустак, издаде навън лактите си, изкашля се на дебело и погледна с едно око госпожицата ... погледна я и й пошава с пръстите на лявата си ръка, обърнати нагоре, като че искаше да каже: "...посрещаш ли, моме, посрещаш ли? Хубаво правиш, посрещай, аз обичам" ("Бай Ганьо на изложението в Прага"). Жестът тук е част от цял жестов сноп, който внушава високото самочувствие на героя. Това самомнение обаче е развенчано от контраста между юнашкия жест и липсата на юнашки атрибути - оръжие и кон например, както е в епоса за Крали Марко, в песните на Чинтулов, в "Българи от старо време". Бай Ганьо заменя тези материални носители на мъжкото с актуални за онова време символни знаци - дисаги, мускали, изборни бюлетини.
Показателен е малкият броя на случаите, в които другите герои използват езика на тялото. Чужденците използват този канал за връзка 13 пъти, българите - 16 пъти, а разказвачите - само два пъти. Нежеланието (или невъзможността) на разказвачите да използват този канал за връзка е показателен за един от проблемите, които поставя книгата "Бай Ганьо" - ролята на словесното и несловесното общуване в диалога между културите и личностната нагласа към този тип комуникация.
Цялата книга съдържа 19 текста (ако обединим кореспонденцията на героя в един текст). От тях в 13 текста (т.е. в 68%) разказвачът е или спътник на героя, или наблюдател на случката, или героят се изповядва пред него ("Бай Ганьо в двореца"). От друга страна, само в 2 случая от всички 138 (т.е. в приблизително 1,5%) езикът на тялото е използван за общуване от разказвача. Откъде идва тази сериозна разлика между присъствието на разказвачите и невербалната им пасивност?
Тя би могла да се обясни по два начина. От една страна, спътниците на Бай Ганьо са се интегрирали до известна степен в чуждата среда. Те познават не само обичаите и езика, но и сигналите на тялото - разчитат успешно невербалните послания на чужденците: "Немците окаменяха на местата си. Те, по всяка вероятност, приеха моя другар за някой новодошел, непостъпил още в лудницата въсточен човек, и аз забележих по лицата им не толкова негодувание, колкото съжаление. А бай Ганьо, вижда се, прочете по лицата им безкрайно удивление на неговото изкуство..." ("Бай Ганьо в банята").
Спътниците на героя са посредници между две култури, те могат да превключват между различни послания, канали, тълкувания. Те са преводачите - и в речта, и в езика на жестовете.
Но нека да се върнем пак към цитата от "Бай Ганьо на гости": "Много е лошо, като не знае човек езика на чужбина, за най-малкото нещо не могат да те разберат, все трябва с ръце, с пръсти да им разправяш, да им показваш... А пък всяко нещо показва ли се?".
Може да се каже, че тези думи са колкото на Бай Ганьо, толкова и на разказвача, но в един по-ранен период от неговия живот - когато той за пръв път е излязъл в Европа: не са ли попадали в подобни абсурдни, комични ситуации и тези интелигенти, които сега се надсмиват над неумението на героя да се впише в чуждата среда? Фактите от миналото на спътниците са напълно премълчани. Как са "пробили" те в новата среда, как са се интегрирали в нея - на тези въпроси няма отговор. Читателят вижда крайния резултат: разказвачът е добре приет в едно немско семейство и прочита в очите му "искрено съжаление" за отчаяното си положение; или много добре се познава с касиерката - "една хубавичка и весела мома", която обаче не допуска волности (следоватално е имало такива опити - "Бай Ганьо в операта"). Явно тук конфликтът културност - некултурност, интелигентност - ограниченост се трансформира в проблема за същността и функциите на двата канала за общуване - словесния и несловесния. Този, който владее и двата начина за комуникация, ще се впише съвсем спокойно и точно в чуждата среда; който не ги владее - ще бъде обект на съжаление и присмех. Разказвачите много добре тълкуват чуждия език на тялото, но защо самите те не го използват? Дали защото според тях двата канала не са равнопоставени, дали защото предпочитат словесния пред несловесния?
За отговора на този въпрос може да спомогне и тълкуването на поведението на Бодков. От всички студенти в чужбина единствено той използва езика на тялото, и то когато говори с българин: "От разказите на студента, акомпанирани с разни жестове, с които той украшаваше и даваше повече сила и значение на думите си, Бай Ганьо узна, че младият момък (...) атакира с една неотразима настойчивост дъщерята на своята хазайка вдовица".
И в други случаи в книгата при разговорите помежду си българите използват жестове и мимики, но не толкова активно и целенасочено. Тук езикът на тялото е свързан повече със смисъла на казаното (който отправя към нечестното поведение на Бодков), а не толкова с чувствата на говорещия. Този факт би изглеждал необичаен, ако не го свържем с качествата на студента и с нежеланието на разказвачите лично да използват жестове. Бодков е единственият индивидуализиран, откроен отрицателен герой измежду българските студенти. Той е "лика-прилика" с Бай Ганьо, стремежите и личните им качества съвпадат почти напълно. Може би и чрез неговото поведение разказвачите внушават идеята, че езикът на тялото е сякаш несвързан с културата, с интелигентността, с духовността. Според непряко изразеното им мнение езикът на тялото е за парвенюта като Бай Ганьо, за духовно мерзки хора като Бодков, но не и за личности, вписали се в културна Европа!
Подобни разсъждения могат да се доразвият и чрез сравнение между употребите на езика на тялото в "Бай Ганьо" и в друго произведение на Ал. Константинов - "До Чикаго и назад". Такъв сравнителен анализ има поне две сериозни основания. И в двата случая героите са поставени в непозната обстановка, сблъскват се с нови явления и нрави. Освен това повествователят в пътеписа (който в случая е и автор) може да се приеме като част от групата разказвачи, забавляващи се със случките около Бай Ганьо - той е със същата степен на интелигентност, култура, чувство за хумор и т.н. Така възниква въпросът: как ще се държи човек, присмиващ се на неумението на Бай Ганьо да общува, когато попадне в подобна ситуация? Кои канали за общуване ще използва и как ще се отнася към тях?
Преди всичко прави впечатление, че в пътеписа езикът на тялото се използва изключително рядко. Явно е, че героите се затрудняват при общуването и при обясняването на някои факти от американския начин на живот, но самите те почти не прибягват до жестовете и мимиките. Показателен е и следният епизод: "Казват, че нюйоркските моми били кокетни. В какво им се състои кокетството - господ ги знае! Гледаш две животни - виждат се, срещнат се, без да чуеш някой нежен звук или да видиш някое нежно движение, или да забележиш някое приятно изменение в образите им, току видиш заобиколят се, погледнат се и хоп! ... сприятелили се. Аз не намерих някоя разлика и в срещата на американец с американка: срещнат се, мъжът излае нещо с дебел глас, жената излае с тънък и не трепва ни един мускул на лицата им."



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Бай Ганьо 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.