Атанас Далчев


Категория на документа: Литература


Атанас Далчев навлиза в литературния живот пре 20-те години на века редом с Гео Милев, Фурнаджиев, Багряна и Разцветников и съвсем логично творчеството му отразява тенденциите на този интересен и динамичен период в българската литература. Това е времето, когато символизмът гасне и изчерпва своите възможности и открито атакуван от ново поколение творци, стъпили здраво върху конкретното, земното и добре познатото. Своите първи творчески опити Далчев прави в лоното на символизма, но в последствие се дистанцира от него, отрича дръзко неговата абстрактност и отчужденост от реалния живот и създава собствен свят, в който поставя акцента върху привидно грозното, баналното, отблъскващото. За Далчев удачно твърдят, че прави поезия от прозаичното и до болка познатото, от вещите и предметите. Далчевите предмети и вещи говорят в безмълвието си, отпращат многозначни послания, издигат екзистенциални дилеми и търсят тяхното разрешение.
В лириката на Далчев, така сетивна, уплътнена, овеществена, светът е тясно затворено и безалтернативно пространство, придобило конкретните измерения на стая, къща, болница, зад чиито здраво заключени врати човекът се самоизолира и самоунищожава в самотата си. Сраснал се с това банално и ограничено пространство, лирическият герой губи своята идентичност, руши своето аз и разпилява дните си в едно безрадостно и безсъбитийно съществуване. Маска, сянка, марионетка е човекът, но не е жива и пълноценна личност. Поетически знаци на абсурдното човешко битие, на екзистенциалните дилеми са именно предметите – грозни, излишни, безсмислени, но и неизменни. Огледалата, часовниците, старите прашни предмети, прозорците, вратите маркират контурите на един песимистичен модел на света, в който доминира страданието и звучи тревожният размисъл за отнетия смисъл на човешкия живот.
Подчертан е Далчевият афинитет към затвореното пространство – къща, стая, балкон, хижа. Чрез него се изгражда една крайно песимистична визия за света. Затвореното пространство е и метафора на душата, която не намира съпричастност и простор. По принцип къщата и нейните образни еквиваленти са важна опора за поетическото изразяване на Далчев – те въплъщават цялата обезлюденост на света и невъзможността за неговото стопанисване. Къщата при Далчев трагично се разминава с измеренията и стойностите на дома. Тя е напълно лишена от топлотата, одушевеността и светостта на дома, който приютява и сгрява човека, в който убежище намират човешките ценности. Неуютна, неугледна и напълно откъсната от света е къщата в едноименното стихотворение – „дъждът гризе мазилката”, „по сивите стени избива влага”. По-страшни обаче от тъжната фасада са нейната абсолютна безстопанственост и затвореност, които я превръщат в обиталище на злото, смъртта и неразкритите тайни. Анонимността на наемателя, вечно затворените врати, упоритостта на мрака, които властва и през деня отвеждат настойчиво към идеята за отсъстващия човек и умъртвения живот, без които няма светлина, духовност и събития. Зловещата мистериозност на къщата, в която бродят призраци и вият нощни кучета, допълва усещането за безалтернативност, потресаваща изолираност от света.
Застинала в същата неподвижност и мъртвост е и „Стаята”. Това не е топлият обживян и споделен дом на човека. Стаята е престанала да бъде „светая светих”, тя е по-скоро погреб, затвор, за чиито стени човекът се разпада без идентичност, без ориентири, несподелил с никого своето съществуване. В маркирането на ред отсъствия – стая без топлина, дом без стопанин, човек без лице – се оглежда трайно настанилото се навсякъде небитие, което е прогонило битието. Значенията на пустото и смърт са кодирани и в образа на превръщащото всичко в прах време, в жълтия цвят обагрил предметите в есенно-увяхваща гама и в елиминирането на всякакво движение. Ключови са образите символи на огледалото и часовника. Огледалото обаче не е път към различен илюзорен свят, то е поглед назад към миналото, вглеждайки се в него, човекът напразно ще търси своята настояща идентичност. Потресаващи са образите трупове на мумифицирани часове, които лежат в черния ковчег на часовника. Те пораждат злокобно усещане за безвремие, което обогатява и уплътнява мотива за неизживения живот.
Интересна проекция на затвореното пространство е „Балконът”. Неговото необичайно зазиждане, което го затваря напълно за околните и липсата на врата, която го прави абсолютно недостъпен, илюстрират самооткъсването на човека от света, неговата изолация и космическа самотност. В този смисъл балконът е метафора на човека без мисия и предназначение, който не се вписва пълноценно в реалността на самоцелното битие без смисъл. Балконът остава неоткрит и невидим за минувачите, стопаните не подозират, че го има, тоест балконът съществува и несъществува едновременно. Незабележимостта, неважността и непотребността на балкона са напълно съотносими с човешкото битие, което се разпилява във времето без да бъде осмислено, оценено и споделено със света.
Липсата на автентично човешко присъствие Далчев разгръща като мотив и „Болница”. Хората, затворени в тъжното пространство на болницата са бледи сенки и въплъщение на безнадежността, абстрактни обобщения на страданието, на неизживения живот. Разпадащата се човешка същност е убедително внушена чрез поредица от синекдохи – „черни ръце”, „лица побледнели” и т.н. Разчленен, обезличен и неизлечимо болен, човекът изтлява сред зловешата и потискаща черно-бяла предметност на болницата – „бяла варосана зала”, „бели легла”, „черни клони”. Графичната образност е подчинена изцяло на идеята за гаснещия живот. С неизбежно приближаващата смърт в метафоричен план си кореспондират също здрачът, зимата и тишината. А часовникът в своята неумолимост отчита безвъзвратно отлитащото време и идването на края. Предствата за пълна разруха, обреченост и тленност е изградена чрез почти същите предметни детайли и в стихотворението „Хижи”. Екзистенциалното пространство е сведено до прихлупени вехти хижи, които се рушат, подвластни на времето. Всичко е подложено на разтление, всичко е обречено на смърт – „стени с опадала мазилка”, „прозорец изпочупен”, „врата раззината”. Неумолимият ход на времето превръща съществуването в бавна агония, безплоден неживот и чертае контурите на тоталната безперспективност. В контекста на тази смазваща безизходица човешките същества са сенки, маски, неясни силуети. Те „не живеят” и не са”нито хора, / и нито Божи чеда”, защото са лишени именно от човешкото и съществуват без да се докосват до истинския живот. Призрачността и безликостта на човека сянка, който се мярка и разпилява от вятъра, неговата тотална разчлененост отвеждат отново към представата за неизживения живот, който от своя страна доказва абсурда и нелепостта на света. Далчев упорито се приближава до философията на екзистенциалистите, според която човекът е осъден на живот. В този смисъл съвсем логична изглежда оксиморонната констатация, че сред обитателите на бедните хижи „ за щастлив се смята само / студеният и блед мъртвец”.
Неизбежността на смъртта и преходността на живота поетът интерпретира и във „Вратите”. В поетическият свят на Далчев вратата е сред тези образи, които активно носят авторовите послания. Тя се явява поетически знак на съществуващата граница между малкия субективен свят на отделната личност и обективния свят – този отвън. Вратата е и крехната преграда, която човекът издига, за да се предпази от злото и смъртта. Отблъскващият абсурден живот слага своя отпечатък и върху вратите, а времето безпощадно ги руши. Те са „изгнили от вода и зима”, „гризат ги червеи безброй”. Акцентът отново е поставен върху тленността и разпада на екзистенциацията, върху нейната баналност и грозота. От друга страна, безполезността и нестабилността на вратите, която бурята разперва и блъска, маркира илюзорните, напразни усилия на човека да се самозатвори, самоизолира и съхрани крехките рамки на земните дни, да заключи своето убежище за набезите на вечната разбойница смъртта. Песимистичният финал на творбата е отново едно екзистенциално прозрение за уязвимостта на човешкия свят, за безпокойствата на едно съществуване, обречено на смърт.
Вариация на мотива за трагичния жребий на човека е и стихотворението „Старите моми”. За пореден път като отсъстваща е представена индивидуалността на човека, а той самият като тъжно въплъщение на обречеността. Убийствена е еднаквостта на човешките усилия в денонощния ритъм на повтарящите до безкрайност действия. Почти зловещ е кадансът на дните, в които няма събития, промяна и живот. Битието се разпилява, непочувствано и неомислено, в една потресаваща цикличност, която деформира и обезличава човека. С идеята за тази цикличност и ненарушима монотонност е обвързан и чекръкът, който старите моми въртят безспирно. Колелото тук обаче не се съотнася с хармоничната завършеност на кръга а със съдбовната спирала на напразно изтичащото време. Чекръкът и безплодните еднообразни движения на старите моми асоциативно отвеждат и към абсурдните усилия на Сизиф, мита за когото творците екзистенциалисти интерпретират и обновяват. Загубата на човешката идентичност Далчев отново илюстрира, разчленявайки личността – „сухите и тънки пръсти”, „косите посребрени”, „сърца-сакции”. Среброто в косите, белег на изтлялата в безсъбитийни дни младост, уплътнява представата за безпощадно отлитащото време, а сърцата сакции носят идеята за овеществяването на човека, превръщането му в бездушен предмет. Старите моми в своето гробовно мълчание и пълна безстрастност напомнят марионетки, които механично се движат по чужда заповед. Умътвени са поривите, мечтите, присъщият на човека емоционален заряд, който оцветява и овкусява живота. Самотни, отчуждени и печално примирени, те предат нишката на своята съдба. Безответен си остава въпросът къде е смисълът на живота, а болезнено ясна като алтернатива се очертава само смъртта. Абсурдно е че именно смъртта има значимостта на голямо и очаквано събитие, тя е съдбовният жених, който ще скъса нишката на един неизживян живот.
Не по-малко песимистична и трагична е визията на човешкото съществуване в „Дяволско”. Още заглавието кодира в себе си смисъла на творбата, отвежда към естетиката на диаболизма. Дяволът олицетворява абсолютната дисхармония, властващото вечно зло, тайнствените сили, които предопределят човешкото падение и прокълнатост. Подвластен сякаш на тези тъмни и рационални сили, които го парализират и убиват бавно, лирическият Аз в стихотворението отчаяно търси своите отговори на свръхземните въпроси. Съзнанието му е крайно депресирано, отчуждено и нестройно, но достатъчно активно и будно, за да реагира остро на абсурда, да отекват в него болезнено различни усещания. Човекът отново е в затвореното пространство на стаята, лежи смазан и обезсилен, агонизира самотен „тъй близко до самия небосвод”. В неговата статична вцепененост, в тази пълна обездвиженост на тялото се отглежда, от една страна, безпомощността на тленното, от друга страна, и неспособността на човека да живее доброволният избор на живота-неживот, който затваря зад стени и покрив, непреодолими, от тук нататък като преграда. Лирическият Аз трагично усеща парализирането на волята си за живот, собственото си изтляване, пустотата и смъртта витаят около него и приковават настойчиво погледа му върху предметите – знаци на смъртта. Часовникът отмерва педантично отиващото си време, пропилените часове живот, които са напълно лишени от изконната си значимост, напротив, равнозначни са най-кошмарни мъки и изтезания. Безсилието и статичността на лирическия човек, умиращат в самота, е в пълен контраст с шумния и кипящ живот навън. Светът се движи, променя, преживява събития, без да подозира единичната потресаваща драма – тя остава незабелязана, невписана, трагично изолирана. Диманика и живостта на света са внушени чрез акумулиране на глаголни форми и съществителни: „фучат”, „звучат”, „тътнат”, „автомобили”, „ветрове”, „смехове”. Обидна за лирическия Аз е тази виталност и пъстрота на света отвън. Сблъсъкът на неговата малка и потискаща реалност с пълноценността на другата реалност, в която той не може да се впише, рефлектира остро върху разстроеното му съзнание и провокира ярост, инстинктивно озлобление. Напразен обаче е този порив да заглуши безнадежността, да намери отдушник за скръбта. Отчетливи и болезнено ясни са прозренията, до които човекът е стигнал в опита си да осмисли битието и собствената си трагедия. Той знае, че не може да преодолее преградата между себе си и света, да надмогне отчуждението, да напусне мрачната стая затвор. Неосъществимостта на връзката между него и света метафорично е маркирана от прозореца „със старите саксии без цветя”. Безрадостен и безполезен е прозорецът – от него лирическият Аз отмъщава на света за собствената си самотност и уязвимост, като замеря хората с пръст. Човекът безпощадно, с убийствена самоирония, идентифицира своето присъствие – „аз съм една ненужна жалка мърша”. Единственият спасителен бряг си остава смъртта, тя е и абсурдната надежда на човека да бъде забелязан, да възстанови загубеното си достойнство: „И аз ще се изплезя на света, / обесен върху черния прозорец”. Маската на изплезената и хилеща се смърт за пореден път доказва, че човекът е марионетна кукла в трагично изкривения водевил на времето.
До най-силни художествени внушения за изчезването на човека, за парадоксалния му живот – неживот Далчев достига в своята прочута „Повест”. Ключовият и болезнено неразрешим екцистенциален въпрос „кой съм” отеква с цялата си провокативност и драматизъм в историята за отдавна заминалия и никъде незаминавалия стопанин. Парадоксалната ситуалция, върху която се гради текстът и се реализират посланията, е ориентирана и заключена отново в пространството на къщата, която по далчевски не е дом, а лирическият субект е стопанинът, който всъщност не стопанисва този несъществуващ дом. Къщата и стопанинът са основни битийни категории, чрез които поетът ще докаже абсурдността на света и погубването на човека. Къщата не е домът храм на топлината и близостта, стопанинът не е живата и пълноценна личност, която с присъствието си да освещава, одухотворява и съгражда.
„Повест” започва с трагична последица – къщата е вече опразнена, „опакована”, обезлюдена”, тя сякаш се е изчерпала. А листът със словата „Стопанинът замина за Америка” настойчиво се налага със значенията на скръбно известие на некролог, оповестяващ края.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Атанас Далчев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.