Анна Kаренинна


Категория на документа: Литература



Заглавието на романа "Анна Каренина" е символ на целия роман. Заглавието предизвиква отзиви у читателя, че главния герой на произведението е жена с това име, че може би в романа се разрива образа на жена - може би аристократка от руското общество.

Заглавието установява първичния контакт с читателя и формира у него определени очаквания. Но когато говорим за романа "Анна Каренина" очакванията до някъде се оправдават, тъй като действително главният герой на романа е аристократка от висшето руско общество, което носи името Ана Каренина.

Романът "Анна Каренина" започва с библейския епиграф: "Мне отмъщение, и я воздам" ("Мое е отмъщението и аз ще въздам") чрез него Толстой сякаш отнема правото на обществото да съди Ана, тъй като то стои морално много по-високо от нея, Анна е провинена не пред хората, а пред Бога, като символ за вечното начало на живота. Поради това наказанието и е в самата нея - в онези дълбоки нравствени страдания, от които тя не е в състояние да намери изход и които я тласкат към гибел.

Още с първото си изречение Толстой въвежда читателя "във вече започналото действие" и центрира проблема за щастието : "Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по свое му!" Това е не само начало на романа, това е деликатното авторово въведение на основната тема в романа - а именно, че ще става въпрос за семейни отношения и то съдейки по началните думи - нещастни отношения. Това се отнася в еднаква степен до всички семейства, включени в произведението - на Анна, на Левин, на Доли и т.н. Толстой отделя особено внимание и място на т.нар. "женски въпрос", който особено много е вълнувал руското общество от онова време. Той излиза със своя концепция за мястото на жената в семейството и обществото, за нейното право на щастие и прелюбодеяние и т.н. Не случайно именно "нравственото отношение към предмета" свързва централните сюжетни линии, в които се разкрива съдбата на Анна и Левин. Чрез тези два образа авторът по различен начин решава централния проблем - проблема за смисъла на човешкия живот и за щастието на човека в семейството и обществото. Отношението към семейството заема изключително важно място при ракриване на персонажа. То определя неговата щастлива или трагична съдба. Това особено важи за жената - за жената-майка и за жената-съпруга. Толстой счита, че нейното предназначение е да пресъздава живота, но не и да прелюбодейства. Всяко отклонение от семейството обезателно я довежда до трагичен край. С особена сила тази мисъл се изявява в образа на Анна - едно от най-пленителните художествени създания на Лев Толстой.

В началото авторът ни представя драмата в едно дворянско семейство, а именно семейното нещастие на Степан Аркадич Облонски - брат на Анна Каренина. Той е изневерил на жена си Дария Александрова и тя научава за това събитие "В къщата на Облонски всичко се обърка. Жената бе научила, че мъжът й има връзки с гувернантката французойка". Това нещастие дава отражение и върху хората, които живеят в този дом. То е бедствие за цялото семейство, най-жестоко страдат от това децата им:
" Жената не излизаше от стаите си, мъжа трети ден го нямаше в къщи. Децата тичаха из цялата къща като подплашени; (...)готвачът си отиде още вчера, повреме на обеда; готвачката на слугите и кочияшът поискаха да им уредят сметката.". Всичко това се явява като картина на вече разпадащото им се семейство. Облонски е представен донякъде като лекомислещ човек, но и грижещ се за себе си, за външния си вид, а докато жена му измъчена и изстрадана от мъки жена. Единствената възможност за тяхното сдобряване е пристигането на Анна в Москва, която може би ще ги сдобри.

Сюжетът се гради върху две основни тематични линии: любовният триъгълник, в които участват Каренин , Анна и Вронски, и любовните отношения между Кити и Левин. Читателите още в самото начало се натъкват на първите любовни отношения в романа, тези на Левин и Кити. Историята на Левин се разгръща преди историята на Анна. Той е помешчик, учил в Москва, човек имащ умения, задълбочен в тайните на книгите. Пристигнал в Москва с една цел- да поиска ръката на Кити - "балдъзата" на Степан Аргадич. Той я познава от студентските си години, посещавал е дома й като приятел на Облонски, Левин е влюбен в Кити. Но като пристига в Москва, той не знае, че Вронски посещава дома на Шчербацки и се вижда са Кити, и че дори княгиня Шчербацкая одобрява всичко това. Левин научава всичко това от своя приятел Облонски в ресторанта. Но за Вронски

Левин, посещавайки дома на Шчербацки, заварва Кити сама и и казва: "- Бях ви казал, че не зная за дълго време ли съм дошъл... че това зависи от вас ...(...) -Исках да кажа... исках да кажа... Дошъл съм... за да... станете моя жена! " Но Левин получава отговор, който може би и не очаква: "Това не може да стане... простете ми." Първата среща на Левин и Вронски е същата вечер, когато Левин предлага на Кити.Той не става да си ходи след пристигането на Вронски, защото иска да знае , заради кого е отблъснат от Кити и "То изведнъж му се хвърли в очи. Вронски беше среден на ръст, набит брюнет, с добродушно-красиво, извънредно спокойно и твърдо лице. В лицето и фигурата му, от късо подстриганите му черни коси и току-щообръснатата брадичка до широкия му нов-новеничък мундир, всичко беше просто и същевременно изящно".

Пристигайки в Москва, Анна се запознава със Вронски, тъй като е пътувала с майка му. Именно там, на перона на гарата, започва романът между двамата, за да завърши пак там, но по много по - трагичен начин. Анна Каренина е красива и млада жена с черни коси и сиви очи, с вроден чар. Вронски - този харесван мъж е един от най - желаните ергени в Москва, богат и с кариера. Той има усет към красотата и чара. Анна го привлича със своята жизненост и грация: "Той я изпращаше с очи докато грациозната и фигура не се скри...". При тази тяхна първа среща, Анна става свидетел на смъртта на един работник под колелата на влака, на неговата трагична участ. Това събитие предсказва трагичната гибел на Анна в нейния неосъществим стремеж към щастие. Смазаният пазач е първия потрес на Ана в Москва. Без да знае героинята върви срещу собствената си съдба: "Лошо предзнаменование" - кавза тя на брат си Стива и с тези думи неволно определя края си. Чувството за съдбоносност не напуска героинята, неприятно й е да си спомня за случилото се на гарата. Така с майсторско умение и постепенно, но много интересно Л.Толстой изгражда основните настроения на творбата си и темите които ще следим.

Характерни са няколко детайла в тази сцена: пазачът е смазан поради невнимателност, но някой от минувачите извиква "Хвърлил се е", друг отговаря на думите с израза "ужасна смърт", друг казва "-А аз мисля, наопаки, че това е най-леката, мигновена смърт." Анна чува всичко това и тези думи влизат в подсъзнанието й, кодират поведението й, когато в края на романа несъзнателно излиза наяве, от тайните на душата й и определя поведението й.

Пристигайки в Москва Анна отново дава живот на брака на брат си Стива, като сдобрява двамата съпрузи. Но тя всъщност пристигайки в Москва приема злата участ на брат си, съдбата й е предопределена, тя няма как да избяга от нея. Събрала семайството на брат си тя разрушава своето.

Образът на Анна Каренина занимава писателя преди всичко като образ на жена "изгубила себе си" от страст. И той свежда вниманието си не към охарактеризиране на нейния характер, а до проследяване на действието на нейната страст. Анна Каренина е необикновена жена - изключителна не само по отношение на външна, но и на вътрешна красота. В началото на романа авторът ни я показва като жена с репутация на добра майка и съпруга. Но в семейството на Каренини тя е само привидно щастлива или по-скоро мълчаливо, покорно нещастна. Анна жадува за истинско семейно щастие - такова, каквото Каренин не е в състояние да й предложи. Затова и срещата й с Вронски разрушава много бързо нейната съпружеска вярност, за да й даде да почувства какво значи да обичаш истински, "свободно и смело".

Виещият вятър на зимната буря по време на съдбоносната среща между Анна и Вронски: "Страшна буря вилнееше и свиреше между колелетата на вагоните, по стълбовете иззад гарата(...) Бурята стихваше за миг, но след това отново връхлиташе с такава сила, че сякаш не можеше да й се противостои", сякаш символизира онзи страшен вихър на страстта, който ще ги изтръгне от обикновените релси на живота и издигайки ги до шемета на блаженството, душевно ще ги измени и унищожи.

Толстой находчиво използва в описанието на Анна прилагателното "прелестна", тоест въплъщава в нея способността да бъде прелестна и прелъстяваща: "Тя бе прелестна в семплата си черна рокля, прелестни бяха пълните й ръце с гривни, прелестна гъвкавата й шия с бисерна огърлица, прелестни виещите се коси на развалилата й се прическа, прелестни, грациозните леки движения на малките й крака и ръце, прелестно това хубаво лице в своето оживление; но в нейната прелест имаше нещо ужасно и жестоко." В описанието се промъква намек за излъчваните от Анна изкушения, визирани като проклятия на тялото. Това е нейното описание на бала, на който е поканена Анна, точно тук тя усеща, особеното внимание на Вронски към нея. Това се усеща не само от Анна, Кити вижда погледите на Вронски към Анна и усеща, че той не е влюбен в нея. Затова и думите т.е. мислите на Кити за Анна "Да, у нея има нещо чуждо, дяволско и прелестно". В романа Анна и Кити са противопоставени по физически признак. Анна е пълна, стабилна натура; Кити е описана като слаба, почти кльощава. Това може да се обясни с разликата във възрастта: н е петербургска дама около трийсетте, Кити - едва осемнайсетгодишно момиче.

Описвайки душевният смут на Кити, а след това и на Алексей Александрович Каренин, Лев Толстой показва отрицателното в образа на Анна, изтъква нейната вина. Защото колкото и прекрасен да бъде човек, той няма право да се държи така, че умишлено да причинява страдания на другите. Затова авторът затвърждава своето мнение за Анна чрез мислите на Кити: "Да, у нея има нещо чуждо, дяволско и прелестно".

Основно място сред ключовите образи заема "железният селянин". Този образ преследва Анна от момента, когато в Москва, тя става свидетел на гибелта на работника в гарата под колелата на влака. Странният селянин преследва Анна във виденията й и почти винаги е свързан с релсите или с желязото. Анна се връща в Петербург, спи във вагона на влака и й се струва, че "Тоя селянин с дълга снага започна да стърже нещо в стената,(...) сетне червена светлина заслепи очите й и сетне всичко се закри от стена. Анна почувствува, че пада в някаква пропаст." Така в съня на Анна й се открива истинската й съдба. Селянинът е образ на смъртта, неин предвестник. Именно него Анна вижда насън преди раждането и е сигурна, че трябва да умре. " И това нещо се обърна и аз виждам, че е селянин с чорлава брада, дребен и страшен. Поисках да избягам, но той се наведе над един чувал и започна да се рови в него... ..." При това този селянин говори на френски и казва: "Желязото трябва да се кове, да се чука, да се мачка". Учудващо е, че и Вронски сънува този селянин: "Струва ми се, селянинът от хайката дребен, мръсен, с чорлава брада, правеше нещо наведен и изведнъж заприказва на френски някакви странни думи". Този селянин прониква в съня и на двамата герои, като неотменна тяхна сянка, като предвестник на страшна съдба и зла участ, която ще се стовари над тях с гръм и трясък. Той представлява не само психологически израз на разкъсващите ги душевна тревога, но и своеобразен поетически символ на новия железен век, който унищожава човека със своята нелепа и жестока безсмислица.

Именно тази тревожна, достигаща до трагизъм атмосфера, в която основните герои на романа или загиват, или едва се спасяват от отчаянието и дебнещата ги смърт определя и вътрешната връзка на развиващите се паралелно и сякаш независимо една от друга сюжетни линии на Анна и Левин, колкото и различни да са техните жизнени съдби.

Анна и Левин изпълняват в романа различни противоположни сюжетни линии, в съдбата на Анна е въплътен трагизмът на разпадащото се буржоазно семейство, а в съдбата на Левин - идилията на патриархалния брак. И все пак Анна и Левин не са идейни антигонисти, а родствено близки същества. Това което ги обединява, е дълбокият конфликт между стремежа им към открита и честна изява на чувствата и мислите, към истински човешки отношения изградени върху любов и разбиране между хората, и окръжаващата ги действителност на враждебност и жестокост, на лицемерия и лъжа. И Анна, и Левин търсят свой път в живота, влизайки в противоречие с утвърдените "нравствени" понятия на обществото, и двамата, преминали през лични изпитания или съмнения, достигат до мисълта за ужасяващата несправедливост на окръжаващите ги човешки отношения, в които "всичко е неправда, лъжа и измама", най-сетне и двамата търпят крах в своя идеал за щастие и красота, за нравствена и социална справедливост.

В романа "Анна Каренина" ние наблюдаваме удивителното умение на Л.Н. Толстой да изобразява най-тънките нюанси в развитието на чувствата и най-скритите движения на неспокойната човешка мисъл, да разкрива диалектическата противоречивост между изреченията лъжа на думите и неовладяната правда на погледа и усмивката, да създава ярко осезаем пластичен израз и най-неуловимите преходи на човешкото преживяване. И все пак образите на Анна и на Вронски, на Каренин и на Левин представляват ново художествено откритие на писателя, тъй като в тях Толстой създава истински трагически характери.

Много силно е изразено трагичното начало в романа на Анна Каренина, защото тя е най-цялостна и безкомпромисна натура, с най-силен вътрешен порив за красота и щастие, с най-правдива и открита изява на чувствата. Поради това и нейният конфликт с дребнавите страсти и половинчатите чувства, с лицемерния морал, получава най-остър и най-гибелен характер.

Осъзнала фалша на света чувства и отношения с Каренин, прогледнала за истинското голямо човешко чувство, Анна прави отчаяни усилия, за да се изтръгне от окръжаващата я атмосфера на измама и лъжа, в която искат да я принудят да живее както живее Каренин, така и цялостната светска среда, с която я е свързал нейния брак. Тя с възмущение отхвърля предложението на Каренин да запазва външната узаконена форма на семейните си отношения, след като те вече реално не съществуват. "ще разкъсам тая негова паяжина от лъжа, в която иска да ме уплете; да става, каквото ще. Всичко друго е за предпочитане пред лъжата и измамата!". Същевременно Анна с ужас усеща как сама все повече затъва в лъжата, как все повече я обвива паяжината на фалшивото светско лицемерие. Покрусена тя напразно се мъчи да намери опора в гордостта си, да спаси човешкото си достойнство: "Аз се гордея с положението си, защото...гордея се със... гордея се... - Тя не се доизказа с какво се гордее.Сълзи от срам и отчаяние задушиха гласа й. Тя се спря и заплака."
Ана намира в себе си сила, за да разкъса задушаващата я лъжа, в която живее, свободно и открито да се отдаде на своето голямо чувство. Но с това драматизмът на нейното положение с нищо не се променя. Напротив, съдбата й от ден на ден става все по-трагична и безизходна. Хората които стоят морално по-високо от нея я отритват и оплюват заради нейната честност и смелост. Те затварят пред нея вратите на домовете си, за да ги открият широко пред онзи, който фактически става виновник за нейното нравствено и физическо "падение", докато Ана е отхвърлена от обществото, в което дотогава е живяла, то Вронски е приет радушно навсякъде - в домовете, клубовете, балните салони. Тази крещяща обществена несправедливост, която предизвиква възмущение у Ана и от която с такава лекота се ползва Вронски, поражда онази дълбока пукнатина в отношенията им, която все повече се разраства "Ревнуваше го не от някоя жена, а заради отслабването на любовта му. Понеже нямаше още обект за ревността си, тя го търсеше. При най-малко загатване насочваше ревността си от един на друг обект. Ту го ревнуваше от ония груби жени, с които той можеше толкова лесно да има отношения благодарение на ергенските си връзки; ту го ревнуваше от светските жени, с които можеше да се среща; ту го ревнуваше от някакво въображаемо момиче, за което той иска да се ожени, след като скъса връзките си с нея." , ще ги отблъсква един от друг с мъчителни сцени на ревност, с ударите на справедливи и несправедливи сбивания, ще разкъсва и унищожава поезията и красотата на чувствата им, за да ги доведе най-накрая до неизбежната им гибел, която им е предопределила съдбата.

Жестокият със своето бездушие светски морал, срещу който тя дръзва да се опълчи, намира ново страшно оръжие, за да я прониже и унищожи, посягайки на най-святото й чувство и лишавайки я да види сина си Каренин я заплашва със сина й Серьожа, Ана е на кръстопът, спомняйки си за писмото: "Как не можах да отгатна какво ще направи? Той ще направи онова, което е свойствено на низкия му характер. Ще си остане прав, а мене, падналата, ще погуби още по-жестоко, още по-подло..." "Сама можете да си представите какво очаква вас и вашия син" - спомни си думите от писмото му. "Това е заплаха, че ще ми отнеме сина и навярно то може да стане според глупавия им закон. Но нима аз не зная защо той казва това? Той не вярва дори в моята любов към сина ми или презира (както винаги се е надсмивал) това мое чувство; но той знае, че не ще захвърля, не мога да захвърля сина си, че без сина ми за мене няма живот дори с оня, когото обичам, и че ако оставя сина си и избягам от него, ще постъпя като най-окаяна, паднала жена - той знае това нещо и знае, че не ще имам сили да го направя."

Невъзможността на Анна да има до себе си двете същества, които най-много обича на света, и без които не би могла да живее, става за нея нов, още по-трагичен източник на страдание и независимо, че Толстой осъжда "прелюбодеянието" на Анна, той търси повод да реабилитира жената-майка у нея. Този трагизъм намира най-висша художествена изява на срещата на Анна с пробуждащия се от сън Серьожа на сутринта на неговия рожден ден - истинско майчино чувство с цялото страдание и блаженство, на отчаяние и възторг, на дързост и унижение, които то носи със себе си. В тази сцена авторът много подробно и детайлно рисува срещата между майката и сина и взаимните чувства, които тя предизвиква у тях: " Сънливо усмихнат, с все още затворени очи, той се пусна от таблата на кревата и с пълничките си ръчички се хвана за раменете й,долепи се до нея, като я облъхна с оная мила сънна миризма и топлина,каквато излъчват само децата, и започна да търка лицето си о шията и раменете й".

И все пак, макар да рисува образа на Анна с дълбока симпатия, разбиране и човечност, Толстой не снема от нея личната и трагична вина, тъй като, увлечена от страстната си любов към Вронски, тя става причина, не само за собствените си страдания, но и за неоправданите с нищо страдания на детето. Егоистичното, разрушаващо начало в любовта на Анна към Вронски особено ясно се откроява пред беззаветната преданост на Доли към децата й, пред спокойната и горда майчинска радост от Кити. За да разкрие трагичната опустошеност на Анна от изпепеляващото я чувство към Вронски, Толстой я лишава от майчинска обич към детето, родено от нея.

Единствения човек, който държи на Анна въпреки всичко случило се е Доли, която се явява в нравствен добродетел на Анна. Доли я обича и й съчувства, показател за всичко това са изречените от Доли думи: "- Не смятам нищо - каза тя, - но винаги съм те обичала, а щом обичаш, обичаш целия човек такъв, какъвто е той, а не какъвто искаш да бъде." , при посещението й на Анна в имението на Вронски.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анна Kаренинна 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.