Анализи върху творчеството на Никола Йонков Вапцаров


Категория на документа: Литература


вратата не залоствай.
Ще влезна тихо, кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и ще си отида.

Заглавието не се оправдава от началото на поетическото изказване: сбогуването има традиционни послания, които обикновено се свързват с "прошката", с молбата за "изчистване" на вероятните грехове към този, с когото се прощаваме ("прости ме и веч прощавай!" - "На прощаване", Ботев). Текстът на Вапцаров не търси подобни успокоения за душата на прощаващия се. Нещо повече - неговото последно слово "на жена ми" е по-скоро обещание, което с категоричността на направения избор звучи дори като закана ("Понякога ще идвам във съня ти"). Това решение не търси съгласие, то дори предполага неприетостта от другия, за когото човекът от отвъдното (миналото, смъртта) може да се окаже "нечакан и далечен гост". Допускането на подобна възможност мотивира и последващата молба, чиято императивна форма й придава реторичен изказ на заповед ("Не ме оставяй", "не залоствай"). Оказва се, че вместо да търси смиреност и хармонизиране на чувствата в мига на прощаването, Аз-ът провокира любимата с емоции, несъответни на изговорената ситуация. Така и самата ситуация не е ясно назована - липсата на прощални клишета не дава отговор на въпроса, дали героят е още "неразделен" или е вече част от "другия свят", откъдето ще идва "понякога" (неопределено кога и колко). Отново (както и в останалите Вапцарови текстове) границите на времето и пространството са размити, а героят се чувства свободен поради възможността миговете и моментите да се сливат (и пак е "тук, и там - навред" - "Двубой"). Той се чувства като демиург, разполагащ с битието - своето и на другите. Но императивността има и противоположен подтекст - тя е вопъл, породен от страха, че от "любим" може да се превърне в "забравен" ("нечакан" и "далечен", "гост"), че е допустимо да бъде оставен "отвън на пътя", в пространството на неприютеността.

Внезапно, но типично за поетовото говорене, второто четиристишие рязко сменя дискурса, а оттам - и отношението на субекта към любимата. Настоятелността се трансформира в приглушена смиреност ("Ще влезна тихо, кротко ще приседна"). Успокоението след "влизането" възвръща на героя характерните реакции на обичащия - съзерцанието в тишината на тъмнината, сам той невидим, ненатрапващ се, неочакващ нищо в замяна на щастието да бъде за миг в едно време и пространство с жената, която (го) е загубил(а). Нефизическото преживяване на любовта се нуждае от "насищане" ("когато се наситя да те гледам"), а жестът на мимолетното докосване ("ще те целуна") е истинското "прощаване", обещано в заглавието и потвърдено от последните думи на героя - "ще си отида". Така в рамката на една много обикновена, но всъщност имагинерна в своята въобразеност човешка ситуация (идване - отиване) се изрича по невероятен начин драмата на "недовършената" съпреживяност. В нея има всичко - желание и ревност, съпроводени от страха от възможната загуба; тиха нежност, освободена от претенциите на егоизма; непреодолимо желание за притежание, контролирано от предпазливостта да не нараниш другия, и съзнанието за "край", който винаги може да се окаже врата, чакаща да бъде отворена.

Релефът на стиховете съответства на естествеността на говоренето - в равномерното наслагване на 11-сричните редове вторият и четвъртият стих сякаш интуитивно се свиват в отговор на душевното пробождане от отдалечаването и евентуалната неприетост ("вратите не залоствай" е само 7 срички и прозвучава като молитвен кратък вик). Така, макар да се вмества в класическата строфична форма, изказването следва динамиката на състоянията на Аз-а, хармонизиращи се във второто четиристишие с постигането на единението му с Нея. Римовата повторителност е непълна - като непълноценността на срещането - и насочва повече към смисловите разговаряния на съзвучните двойки. В първата строфа те са антиномични. "Сънят" се оказва виртуалният образ на дома, в който се надява да бъде допускан прощаващият се, а "пътят" е отвъдността на идването, смъртта, където той не иска да бъде оставен (забравен). "Гостът" (макар нечакан и далечен) обикновено е натоварен със значенията на пратеника, на благославящия и "залостването" на вратите пред него би било отричането му като добро знамение. Този драматизъм се успокоява в римуването на втората строфа, където краестишните акценти назовават преливащи се едно в друго състояния: "присядането" се разтваря в "гледането" (съзерцанието), "виждането" (прозирането, разбирането) прави възможно и тръгването, "отиването" като вече получило своето насищане преживяване.

Бъдещето като глаголно време изравнява изказването с бляна, но както и в останалите текстове на Вапцаров той има статут на реалност в битието на човека, за когото вярата е единственият възможен начин за живеене - независимо кога и къде ("И бронебойни патрони за нея няма открити! Няма открити!" - "Вяра"). Категоричността на внушенията се поддържа и от ямбическия ритъм, който изглежда "неприложим" в ситуацията на лирически-интимното изповядване на прощалното слово, но именно със своята акцентност той и драматизира, и утвърждава дълбочината на изречените с простота и заразяваща истинност чувства, побиращи се в едничката дума любов. Именно събирателността на любовното чувство - към Живота, Човека, Родината (народа), Нея... - обяснява и разноречивостта на изразяването му в поезята на Вапцаров. И ако финалът на "Борбата е безмилостно жестока..." завещава обичането-бъдене на многоликия, надличностен Аз-Ние в бурята на живеенето-оцеляване с другите като него, то "Прощално" е вътрешната перспектива на неумиращото-обичащото човешко в неговата съкровена уникалност - за някого.

„Борбата е безмилостно жестока”

Лириката на Никола Вапцаров е проекция на суровото, динамично съвремие на поета – 30-те – 40-те години на ХХ век. Средоточие на текстовете му е реалната драма на човека, пребиваващ в един огрубен, полюсно разполовен свят, който подлага на изпитание устойчивите опори на съществуването. Катастрофичността на битието лишава живота от красота и смисленост, довежда човека до омерзение. Вапцаровият лирически герой обаче успява да преодолее омразата и отчуждението и да открие перспектива за своето бъдеще. Той постига човешкото в себе си чрез вярата и обичта – те изпълват поетическото пространство на Вапцаровите текстове, те са надеждата, че днес или някога светът и човекът ще бъдат променени по посока на смисленото, пълноценно съществуване.

Последните две стихотворения на Вапцаров – „Прощално” и „Борбата е безмилостно жестока” – са своеобразна проверка на вярата и обичта. Двата текста са неразривно обвързани с личната биография на поета – написани са преди разстрела, ето защо могат да се четат като изповед и житейска равносметка. И в двете творби основна е темата за смъртта, и в двете тя се мисли като обич, но за разлика от „Прощално”, посветено на любимата, в „Борбата е безмилостно жестока” обектът на обичта е друг. „Предсмъртно” изказва вярата на лирическия Аз във вечната връзка между личността и народа. Субектът предлага едно ново, различно от традицията осмисляне на борбата и смъртта и изказва своята вяра, основана на обичта, в единението на Аза с другите във вечността.

Началото на текста въвежда темата за борбата; лирическият Аз е изцяло погълнат от мисълта за нейната същност. Азът е постигнал истината: „Борбата е безмилостно жестока”. Още с първия стих творбата се противопоставя на утвърдените в българската литература модели за представяне на смъртта в борбата. По традиция тя се естетизира – видяна е като “мила усмивка”, за нея Балканът пее хайдушка песен (Ботев); тя е “гроб юнашки” (Яворов); тя е жалбата на поета, която ражда вечно живата балада (Пенчо Славейков – „Сто двадесет души”). В “Борбата е безмилостно жестока” естетизацията отсъства, липсва романтичното отношение, възвисяването. Началото на текста определя борбата като “безмилостно жестока” – жестокостта е характеристика на битие, в което няма пощада, няма човечност; жестокостта е смърт. Тя не може да бъде милостива. Поетическата фраза („безмилостно жестока”) съдържа наречие и прилагателно. Думите имат един и същ смисъл, но са различни части на речта. Така словосъчетанието чрез дублирането на смисъла на думи от различни граматически категории алюзира абсурд, от който няма изход.

Лирическият герой е самотен – друг аспект на неговата драма. Той категорично се оразличава от оценката на другите – водачи, идеолози, хроникьори, които оценяват отстрани, които мислят едромащабно за историческото движение. Оценката на борбата като “епична” не принадлежи на лирическия субект, той се дистанцира от нея (”Борбата, както казват, е епична”), натоварва я с ирония. Знак за различието е вметнатият израз, отделен със запетаи. „Другите” не са назовани – по този начин е подчертана личностната позиция, достигнатото познание, вникването в истината. “Жестоката” борба убива, „епичната” борба не забелязва простата човешка драма, тя изтрива, заличава личността: “Аз паднах. Друг ще ме смени и...толкоз./ Какво тук значи някаква си личност?!”. Лирическият Аз приема безусловно края в борбата; миналото свършено време изключва всякакви илюзии за оцеляване, откроява необратимостта на събитието. “Аз паднах” поражда асоциации за съдбата на поета, но в същото време обобщава съдбата на всеки от безброя, чието място ще заеме някой анонимен друг. „Ще ме смени” открива не перспективата на Аза, а на борбата и на трагизма на човека в борбата. Азът остава без настояще, Азът няма и бъдеще. Чрез многоточието след съюза „и”, чрез смисъла на разговорното „и толкоз” се внушава тъгата от прозрението. Тя се усилва, обогатена с горчива самоирония в стиха: „Какво тук значи някаква си личност!”. Препинателните знаци само загатват вълнението и тревогата на Аза, вътрешната непримиримост не с края, а със заличаването на човека, дори когато то е в борбата (все едно дали е убийствена или величава). Трагизмът от заличаването е потвърден от мотива за тленността: “Разстрел и след разстрела – червей./ Това е толкоз просто и логично”. Смъртта е биологичен край; натуралистичният детайл напълно я дискредитира.

Финалното двустишие обаче осъществява рязък обрат. По силата на противопоставянето (осъществено и чрез противоположния съюз “но”) поетическото видение откроява надмогването на смъртта: “Но в бурята ще бъдем пак със тебе,/ народе мой, защото се обичахме!”. Финалът утвърждава единението между Аза и неговия народ – в конкретния момент, завинаги – единение, постижимо чрез обичта. “Ще бъдем” е последно желание, последна надежда, заклинание; „ще бъдем” е съдбата на обичта. Множественото число и бъдещето време на глагола са изрази на вярата в съпричастието на личността и множеството във вечността. Чрез миналото време на „се обичахме” последният стих напомня за смъртта, за разстрела. „Обичахме се” като семантика и граматическа форма внася носталгията по живот, по обич, напомня за прекъснатите връзки – поради смъртта. В последното написано от Вапцаров двустишие се утвърждава смъртта като обич. Обичта е взаимна; тя е вярата в народа, в способността му да надмогва собствената си ощетеност и да бъде в борбата. Обичта е и надежда в дълговечната памет на този народ.

„История”

В преломни епохи усещането за значимост на събитията и за отговорност пред историята става особено осезателно. Тогава всеки миг е градене на бъдещето, всяка постъпка - изковаване на съдбата на поколенията. Съвременността на Вапцаров е тревожна и драматична - време на социални противопоставяния, на разколебаване на нравствено-етичната ценностна система. Творчеството му е „поглед” към действителността, свързан със съдбата на едно поколение, принудено да понесе тежестта на бремето, лишено от право на избор, възмъжало, преди да успее да изживее младежките си радости.

Стихотворението „История” е поетичен размисъл за една жестока действителност и мястото на човека в нея. Лирическият говорител изказва позицията на анонимното множество от обикновени хора, чиято съдба трябва да бъде разказана, защото тя твори историята.

Самото заглавие изразява едновременно личното и универсалното като вътрешен смисъл на съдбовната връзка между човека и историческия момент. Творбата е отправена към бъдещето, основите на което са заложени в съвременните за твореца събития. Тя носи ясно подчертаната лична и историческа отговорност на поета пред бъдещите поколения. С тази проблематика е свързан размисълът на Вапцаров и философско-поетическите му внушения.

Стихотворението „История” разкрива драмата на поколение, простило се с безгрижието на юношеството и младостта и преминало изведнъж в зрелостта. Светът се оказва суров и негостоприемен за него. Съдбата му е предопределена от социалните трусове, а животът му е подчинен на страданията и нещастията, които съпътстват вселенския конфликтен сблъсък на човека с времето. Настоящето поражда отчаяние и безнадеждност:

Живот ли бе - да го опишеш?

Живот ли бе - да го разровиш?

Разровиш ли го - ще мирише

и ще горчи като отрова.

Подобно време създава сурови хора. Въпреки това лирическият герой е съхранил хуманния си поглед към света. Той осъзнава, че в историята се вписват само големите събития - „Ще хванеш контурите само”, но е убеден, че по-голямо значение имат съдбите на хилядите обикновени хора, чрез които се градят същността и смисълът на събитията. Конфликтът между човека и света, безпощаден и отнемащ правото на личен избор, е в основата на житейската драма. Поетът рисува сурова картина на съвременността. Бедността, духовната нищета, безнадеждността, примирението, безизходицата бележат това време:

Като мухи сме мрели есен,

жените вили по задушница,

изкарвали плача на песен,



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализи върху творчеството на Никола Йонков Вапцаров 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.