Анализи върху творчеството на Никола Йонков Вапцаров


Категория на документа: Литература



“Писмо”

Н. Вапцаров

Лириката на Никола Вапцаров е проекция на суровото, динамично съвремие на поета – 30-те – 40-те години на ХХ век. Средоточие на текстовете му е реалната драма на човека, пребиваващ в един огрубен, полюсно разполовен свят, който подлага на изпитание устойчивите опори на съществуването. Катастрофичността на битието лишава живота от красота и смисленост, довежда човека до омерзение. Вапцаровият лирически герой обаче успява да преодолее омразата и отчуждението и да открие перспектива за своето бъдеще. Той постига човешкото в себе си чрез вярата и обичта – те изпълват поетическото пространство на Вапцаровите текстове, те са надеждата, че днес или някога доброто ще промени света и човека.

Стихотворението “Писмо”, което принадлежи към първия цикъл от “Моторни песни” /”Песни за човека”/, проследява именно преображението на човека, неговото израстване. Лирическият субект успява да преодолее инерцията на битието и да извърви своя път от тъмнината на изгубените ценности до светлината на вярата в утрешния ден. Преображението става възможно благодарение на обичта – тя е изборът на Вапцаровия човек да продължи напред, да преоткрие хармонията – със себе си, с другите, със света.

Структурата на текста очертава три времеви пласта от битието на герой, постигнал вътрешно равновесие, направил своя категоричен избор. От позициите на настоящето се оценява миналото, откриват се и перспективите на Аза. В спомена живеят морето и машините като знак за природната безбрежност и за човешкия прогрес – еднакво привличащи, еднакво опияняващи: “Ти помниш ли/ морето и машините,/ и трюмовете, пълни/ с лепкав мрак?/ И онзи див копнеж/ по Филипините,/ по едрите звезди/ над Фамагуста?”. В спомена възкръсва времето на илюзиите, на бляновете за докосване до непознати далечни простори с дъха на тропика. Пространството на трюмовете, “пълни с лепкав мрак”, създава впечатление за затвор, за несвобода; то е в опозиция с морето, простора, звездите над Фамагуста – с отвореното безбрежно пространство. “Онзи див копнеж” издава неистовото желание за излизане от затвореността и това не е само желание на лирическия субект, но и на другите /”Ти помниш ли поне един моряк,/ нехвърлил жаден взор далече...”/. В спомена обаче оживява и драмата на човешкото съществуване, на изгубените надежди, вяра, любов: “Ти помниш ли как в нас/ полека-лека/ изстиваха последните надежди/ и вярата/ в доброто/ и в човека,/ в романтиката,/ в празните копнежи”. Стиховете свидетелстват за духовни процеси, които превръщат индивида в жертва, в безпомощно същество, губещо свободата си. Времето на несвободата започва с бавното, постепенно обезличаване на човешкото; времето се трансформира в безвремие – изстиват надеждите, умира обичта. Мъртвата обич в “Писмо” парализира волята, тя е пустота, “мрачна безнадеждност”; поражда страх, ужас. Нейно следствие е омразата: “...после/ някаква омраза/ се впиваше дълбоко във сърцата./ Като гангрена,/ не, като проказа/ тя раснеше,/ разкапваше душата...”. Персонификацията, градираните сравнения, множеството експресивни глаголи назовават и оценяват разрушителната стихия на омразата, нейната нехуманна, неетична същност. Омразата е видяна като смърт – тя поразява сърцето /символ на мъдростта на разума, на чувствата, на живота/.

Без вяра, надежда и любов Азът/ние е ограден от самота, попаднал е в пустотата на безвремието. Невъзможно е единението с другите; човекът е отделен завинаги и от природата: “А там - /високо във небето,/ чудно/ трептяха пак на чайките крилата./ Небето пак блестеше/ като слюда,/ простора пак бе/ син и необятен...”. Вечният, циклично повтарящ се живот /”пак”/ в природата поставя силен акцент върху слепотата /”но ние бяхме ослепели вече”/, върху невъзможната хармония, изгубения рай. В капана на живота човешкото е обезличено. Катастрофичността на битието в текста има различни изражения – открива се в метафората “капан на живота”, която алюзира дебнеща враждебност, жестокост. Тя е в неочакваното и необяснимо отнемане на свободата – “някак много бързо ни хванаха”. Извършителят не е назован – злото е максимално обобщено – то е необозримо, няма граници. Катастрофичността е и в състоянието на безпомощност, на страх и ужас: “Като на някакви животни в клетка/ светкаха/ очите жадно/ и търсеха,/ и молеха пощада”. Разгърнатото сравнение подчертава преломеността. Очите – образ на духовността – са уподобени на животни в клетка; човешкото същество е без достойнство, идентифицирано с инстинкт за самосъхранение; то е част от едно множество, което наподобява ужасена до безпаметство тълпа.

Втората смислова част на текста представя настоящето. Преходът към смислено съществуване е рязък, необоснован. В новото състояние Азът не е част от другите – формата на изказ “ние” е заменена от “аз”. Лирическият субект гледа мъдро на своето някогашно съществуване: “За мен това е минало – неважно”. Повествователният тон подчертава преодоляната негация, духовната извисеност. Първата проява на вътрешната освободеност на героя от властта на омразата е обичта и грижата за другия: “Но ний деляхме сламения одър/ и тебе чувствам нужда да разкажа/ как вярвам аз и колко днес съм бодър”. “Писмо”, както и останалите текстове на Вапцаров, свидетелства за високата диалогичност на неговата поезия; в тази творба интимното обръщение е към другаря – в него прозира желание за приобщаване на другия към новите ценности. Но позицията на героя не е императивна /за разлика от Ботевите текстове/, тя не налага, а само подсказва възможен избор. Постигнатата свобода не ограничава никого, не посяга към чуждата идентичност. Тя е ценност и защото се разбира като вяра /”как вярвам аз”/. Новото състояние е живот; то е отрицание на някогашното, отрицание на смъртта: “Това е новото, което ме възпира/ да не пробия/ своя/ слепоочник./ То злобата в сърцето/ трансформира/ в една борба,/ която/ днес/ клокочи”.

Новото не е конкретизирано – в контекста обаче то се разчита като вяра, надежда, любов – нравствените добродетели, които и от гледна точка на християнството, и от съвременна гледна точка представляват стимулите на всяко човешко същество да остане, да бъде в този живот. Новото не просто възкресява изгубените ценности, то е идея за живота като ценност. Една от проявите на новото е борбата, но друга, много по-силна проява е вярата – във възможното единение между човека, природата, машината: “И то ще ни повърне Филипините/ и едрите звезди/ над Фамагуста,/ и радостта,/ помръкнала в сърцето,/ и мъртвата ни обич към машините...”. Машината в поезията на Вапцаров е знак за прогрес, но и за отчуждение, емблема е на новото време, белязано с противоречия. В “Писмо” машината е и чуждо /”мъртвата ни обич към машините”/, и свое пространство. Но чуждостта е преодолима – бъдещето време на глагола /”ще ни повърне”/ и персонифициращите метафори /”Машината ритмично/ припява/ и навява топла вера”/ превръщат машината в знак на нов ритъм, на упоителна надежда. Машината е и метафора на времето, тя е самото битие, в което е лирическият Аз. Така е и в “Двубой” – “Моторът, който пее горе,/ е труд на моите ръце./ А тази песен на мотора/ е кръв от моето сърце”. Машината не е просто продукт на човешкия труд, а сътворена с обич материална реалност. Вапцаров е първият в българската поезия, който поставя въпроса за етическите измерения на съотношението човек – техника. На отчуждението, на омерзението, до които води епохата – “на дива жестокост, на масло, и пара, и смрад” /”Епоха”/ той противопоставя възможната радост от труда, от живеенето. Драмата на модерния човек от гледна точка на поетическите текстове на Вапцаров е преодолима само чрез жизнелюбието; в тях обичта е равнозначна, равноценна на живеене: “Да знаеш ти живота как обичам!”.

Обичта като ценност изгражда ясната, премислена представа за бъдещето: “За мен е ясно, както че ще съмне - / с главите си ще счупим ледовете./ И слънцето на хоризонта/ тъмен,/ да, нашто/ ярко/ слънце/ ще просветне”. В това бъдеще Азът отново ще е един от множеството, но ще е и сам със своя избор, със своята жертва. Готовността за саможертва е мотивирана от обичта към живота, от вярата и надеждата, че е възможно да се пробуди достойнството на милиони, да възтържествува справедливостта: “И нека като пеперуда малка/ крилата ми/ опърли най-подире./ Не ще проклинам,/ няма да се вайкам,/ защото все пак знам,/ ще се умира”. Сравнението загатва стремеж към свобода, така дълбоко вкоренен, така вътрешно присъщ на човека, както е присъщо на пеперудата да се стреми към светлината, дори да изгори. Лирическият Аз прозира неизбежността на смъртта, но открива и смисъла на саможертвата. Естествено, мъдро, “човешки”, той приема своя край като достойната цена за едно щастливо “утре”, пречистващо света от “отровната плесен”. На закономерната биологична смърт се противопоставя не идея за безсмъртие в борбата / както е в българската литературна традиция/, а радостта от сливане с безброя: “Но да умреш, когато/ се отърсва/ земята от/ отровната си/ плесен,/ когато милионите възкръсват,/ това е песен,/ да, това е песен!”. “Писмо” завършва с ключовия за Вапцаровия контекст образ на песента – тя е духовното пространство на неговия лирически герой, съградено чрез трите универсални човешки ценности – вяра, надежда и любов.

Стихотворението “Писмо” е художествена проекция на драматичния път на Вапцаровия лирически човек, който успява да пресътвори ада на разпадналата се духовна идентичност в нов свят – на постигнатия смисъл, на откритите екзистенциални опори. Себепознанието е изстрадано, то се разчита като опит и мъдрост. Постигнатите истини за света и за себе си раждат зрящия човешки дух, устремен към едно бъдеще, в което принципите на вярата, надеждата и обичта ще са гаранти за човешкото щастие.

“Кино”

Лириката на Никола Вапцаров се вписва в сложната обстановка между двете световни войни, която е белязана с противоречивост и напрегнатост. 30-те и 40-те години на ХХ век са време на различни идеологически системи, на социални противопоставяния. Противоречията намират отражение и в културното пространство – творците споделят различни становища за българската класика, за същността и проявленията на художествения метод. Възгледите на Вапцаров за изкуството изискват простота и искреност; той си поставя художествената задача чрез стиховете си да предаде “на бъдещите хора” драмата на човека от своето време, да разкаже за всекидневието на живота, защото хората живеят в реален, не в измислен свят, изпитват реален глад и реална жажда за по-добро съществуване.

Стихотворението “Кино” настойчиво поставя въпроса за изкуството. Текстът отрича баналното изкуство, клишетата на масовата култура, които създават разкрасена, изкуствена представа за живота, отдалечавайки човека от настоящите проблеми на съвремието. Иронията и сарказмът са основни механизми на изграждане на творбата; чрез тях лирическият говорител изказва несъгласието си от подмяната на действителността с фалшиви образи.

Началото на стихотворението чрез наречие конкретизира пространството: „Отвънка беше шум”. В контекста на цялата творба „отвънка” ще се противопостави на „вътре” – топоса на киното. „Вън” е животът действителност – шумен, суров, еднообразен (неслучайно началният стих е двукратно повторен). „Вътре” е условното пространство, мястото, в което човекът общува с изкуството. Лирическият герой преминава от едното пространство в другото, воден от необходимостта да се докосне до изкуството, да преживее неговата магия. Обещание за съпреживяване съдържа афишът: „Една човешка драма”. Заглавието не включва времеви и пространствени ограничения, то задава универсална проблематика, насочва към драматизма на човешката съдба, който според Вапцаров сближава, обединява обикновените хора, обречени да живеят в едно сурово време, в епоха на „дива жестокост” (”Епоха”). Принадлежността на героя към обикновените доказва единствената монета в ръката му: „И конника на Крум/ се потеше/ от стискане/ в дланта ми”.

Филмът на „Метро” обаче не оправдава очакванията на лирическия герой. Той предлага не драма, а мелодрама, сантиментална история, разказана на фона на изкуствено подредена природна картина – „небе/ просторно-синьо”, „дървета” (и в тях, „разбира се – славей”), „синина”, примамлива – мека и зелена трева. Лирическият герой – зрител, подробно възпроизвежда клишетата на масовата култура – от задължителната красота на пейзажа до лукса на вещите – двете луксозни лимузини, които се сблъскват на завоя. Показността на богатия „друг” свят безболезнено е пришита към създадения декор. Изкуствени са и участниците в „драмата” – техните жестове възпроизвеждат точно холивудския свят, в който хората са излъскани, неестествени, а отношенията – програмирани за сцена, за екран. Ироничното отношение на лирическия Аз прозира в назоваването на персонажите – „Това е нашия герой/ и нашта героиня”. Зад първоличните притежателни местоимения всъщност стои чуждостта на един далечен свят, който не вълнува лирическия герой. Самите персонажи не преживяват случката като драма; жестовете им са не по-малко изкуствени, показни, театрални: „След удара/ излиза джентълмен/ и взема във ръцете си челични/ като перце примрялото момиче./ Отваря си очите - / те горят,/ премрежват се / и гледат небосвода”. Вапцаровият герой реагира с ирония, преминаваща в сарказъм, на фалшивите репродукции на живота. Той отказва да се впише в групата на манипулираните, отношението си към фалша заявява чрез коментар, съчетаващ мнимото възхищение с рязък преход, който сваля маските. Подвеждащият възторг („Да видиш ти какво момиче, брат”) изведнъж преминава в саркастично, приземяващо сравнение – „като жребица от разплодник”. Възприемането на екранната история като банална е предадено и чрез имената на участниците в драмата – Джон и Грета (типични за чуждия свят). Кулминацията на негодуванието на лирическия Аз е изразена чрез дисфемизъм в стиховете „Един размазан Джон/ целува сластно Грета./ По устните му -/ сладострастна лига…”. Драстично е свален романтичният ореол на преживяното и е отпратен в зоните на профанното, на похотта и пошлостта. Следва императивното „Стига!” на лирическия герой, който категорично отказва да оцени като положителен модела на американската мечта.

Риторичните въпроси: „Къде е тука нашата съдба?/ Къде е драмата?/ Къде съм аз?” изискват изкуство, което да отрази реалния живот, драмата на настоящето и позицията на индивида, който изстрадва своята съдба. На умението да се измисля животът и да се поставя в декора на безоблачната идиличност лирическият Аз противопоставя друга гледна точка за изкуството. Тя настоява за правдивост, за насоченост на вниманието към „барутното време”, за разкриване на истината: „Гърдите ни са пълни с дим,/ а дробовете ни – с каверни”. Герой на изкуството трябва да бъде работникът, чието битие, както и в други Вапцарови текстове, е белязано от знаците на динамичното технократично време – „сред дим,/ сред сажди/ и машини”. Това битие, равнозначно на борба за хляб, отдалечава героя от сантимента, от лековерното възприемане на живота. На всеки детайл от филма той противопоставя фрагмент от лично преживяното в съвременността, за да подчертае тоталната различност на световете – този на екрана и този в действителността. Особено драматично той преживява факта на собственото си отсъствие от екранния свят. Вапцаровият герой изисква изкуство, което да знае за неговата участ и да я интерпретира честно и правдиво; за да може да се съпреживее фикционалният свят, е необходима идентификация, разпознаване на собствената драма. Лирическият Аз не открива в изкуството територия на развлечението; според него мисията на творците е да обясняват живота, да помагат на човека да открие верния път.

Съзнанието за непринадлежност на героя към филмовия свят е така болезнено, че той забравя фикционалната природа на изкуството и влиза в спор с филмовите персонажи. Текстът преминава в полемика, в диалог, за да разкрие същностен белег на Вапцаровата поезия – нейната диалогична устроеност: „Та може ли да любим/ и скърбим/ с наивната ви лековерност?”. На масовата култура се противопоставя говореща с езика на ежедневието поезия – полемична, демаскираща измамните екранни илюзии. Тя е истинското изкуство, тя е драмата – „Останалото -/ е и з м а м а”.

Суровото, апокалиптично време според Вапцаров изисква поезията да се пише “не с мастило”, а “с кръв” /”Не, сега не е за поезия”/. В напрегнатата епоха на “дива жестокост” сливането на изкуството с битието на човека, творящ историята, е неизбежно. Затова поезията трябва да намери начин да осмисли ставащото, да го изрази в такива думи, в които всеки да разпознае собствения си тежък и нерадостен живот. Вапцаров намира своя начин, своята формула – неговите “навъсени и къси” стихове, неговите “думи прости” успяват да пренесат през поколенията истинското и смислено послание към човека, да превърнат “простата човешка драма” в изкуство, във вечност.

"ПРОЩАЛНО" - РАЗЛИЧНОТО ВАПЦАРОВО СТИХОТВОРЕНИЕ

Теменуга Тенева web

Вапцаровият лирически човек обитава времена и пространства, между които границите са заличени - свободното преминаване от "вчера" към "днес", към очакванията на "утрешния ден" се осъществява с убеденост, която е присъща единствено на една космополитна личност, експлицираща опита на миналостта в драматизма на епоха, "препускаща лудо напред". И в това неустоимо движение се съвместява битието на предците, "миришещи на лук и вкиснало", с новото "място за живеене" на техните деца - работещите хора в сегашността-завод - и сигурността за постижимостта на света, в който "ще имаме хлеб тогава, ще имаме хлеб...". Подобно преживяване на действителността като неоспорима възможност предпоставя и множеството предположени ситуации, в които си се представя лирическият Аз - "Ето, да кажем, вий вземете - колко? - пшеничено зърно от моята вяра..." ("Вяра"), "Тогава, когато и аз остарея..." ("Не бойте се, деца"), "Работех пак в завода, а пък то - уж същия завод, машини същи..." ("Сън"). Те са изречени с характерната за Вапцаров реторика, оглеждаща сегашността на постигнатите от лирическия му човек истини в техните "други", но съществуващи едновременно състояния, съмнения, провокации. Защото проверката на ценностите се осъществява винаги в някаква екстремна ситуация на застрашаването им (ограбването на вярата, безхлебието на децата, войната). Истинността на въобразеното е толкова убедителна, че превръща илюзията, хипотезата, мечтата в неотделима част от реалното битие на героя.

В този контекст и смъртта не се осъзнава като "отвъден свят", а само като още една от възможностите на човека да бъде, да присъства в неспокойствието на живота, продължен от другите, защото всеки "друг" си всъщност "ти" чрез отдадеността, с която си заченал бъдещето ("Но да умреш, когато се отърсва земята от отровната си плесен, когато милионите възкръсват - това е песен, да, това е песен!" - "Писмо", "Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме!" - "Борбата е безмилостно жестока..."). В глобалността на "размноженото" битие на Вапцаровия човек обаче едно стихотворение се вмества с уникалността на привидно непривичната за него интимност, с която се изповядва "прощаването" с любимата. Осемте стиха на "Прощално" са съвършени с красотата на пределната простота - в изказването (липсва каквато и да е поетическа претенциозност), в човешките жестове, изразяващи съкровеността на чувствата (съзерцанието на любимия по време на сън, целувката, нетърсеща отговор). Единственото друго стихотворение, назоваващо обичането като тема - "Любовна", полага интимността в условията на нейната невъзможност ("И в тези дни, кажи ми ти,/ когато ни притягат в обръч,/ в сърцето грях ли е, кажи,/ че пазя още кът за обич?"). Съвместяването на "барутната тревога" на военното време с признанието "колко я обичам!" приобщава този текст към познатите поляризации на Вапцаровата експресивност, вместваща екзистенциалното в полето на социалното, което заплашва с разпад емоционалната същност. Подобно внушение имат и "Песен на жената" и "Писмо" (от цикъла "Песни за една страна"), но в тях кризата на интимността е изречена от огледалната на Аз-овата позиция (още едно от предположенията му) - на жената, изплакваща незавръщането на загиналия си любим.

На първо четене "Прощално" като че ли не е изказване на напористия до агресивност познат субект от повечето текстове на поета, който вярва до болка; бори се с живота, защото го обича; крещи, за да оцелее... Изказани в две класически четиристишни строфи, "последните думи" към любимата не уточняват нито ситуацията на прощаването (раздяла, очаквана смърт?), нито времето на случването му - в какъв момент от живота на изричащия ги, в каква действителност. Творбата излъчва спокойствието на една себенамереност, освободена от тревожността на очакваното потвърждение, защото знае, че ще бъде "за" другия, "със" другия и отвъд физическата близост. Но всъщност само една толкова страстна натура може да обсеби ненатрапчиво, но с категорична настоятелност обичания човек, дори извън пределите на реалността:
Прощално
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гост.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализи върху творчеството на Никола Йонков Вапцаров 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.