Анализи на творби от Йовков


Категория на документа: Литература


АЛБЕНА
Произведението „Албена" разисква възлов за цялото творчество не белетриста проблемен кръг. Въвличайки ни като своеобразни зрители в историята на една хубава жена, участвала в най-тежкото от престъпленията - в убийството, повествователят ни кара да си задаваме трудни за обмисляне въпроси: подсъдна ли е красотата; ако за да живее в пространството на доброто, той трябва да се откаже от красотата, струва ли си пребиваването в доброто; ако всяко престъпление се наказва, престъплението поради страст, провокирана от красотата, по-малко ли е престъпление и т.н. В разказа „Албена" „криминалната,, история е превърната в история за сложността на конкретния житейски казус, който не може да бъде лесно побран, лесно осмислен и твърдите и уж семантически ясни категории на оценяването-класифициране като „добро" и „зло".

Куцара, мъжът на Албена от разказа, като че ли няма и не би могъл да има нещо общо с жената, в която са влюбени всички („Той беше неугледен, тромав и прост човек, който само работеше и мълчеше.", "...като че не беше жив човек, а вещ.", "Отначало говореха за него, но колкото да се почудят как е могло такова плашило като него да взема такава хубава жена като Албена. "). И Нягулица („Слаба, преди време остаряла, повехнала") не е - като че ли - истинската „половинка" на Нягул („...рус и хубавеляк, ... калпакът му бутнат назад, а перчанът ... разбъркан").3а окото, ценящо хубостта, хармонията в гледките на човешкото, Нягул и Албена са си „лика-прилика". Но наредбите на реалността са по-други. Текстът не обяснява как и защо Албена се оказва жена на Куцар. Йовковски е и начинът, по който в историята на грешницата Албена се намесва детето и. Албена е участвала в убийството на бащата на своето дете, то пък става причина истината да излезе наяве, може би я изпраща на въжето - странна симетрия управлява битието; последната прегръдка на майката и детето и събират не просто хора от една и съща кръв, а и трагически виновни един пред друг човеци, люде, разделени завинаги от греха, който всеки от тях има пред другия.

Пак съвсем по Йовковски в „Албена" красотата се оказва дар, белязващ живота на индивида по двусмислен начин. Тя го прави желан, твърде важен за околните, събиращ сънищата и копнежите на обикновените, и в същото време го отделя от всички останали, товари го с кръста на неговата изключителност и му налага да плати - рано или късно, по един или друг начин - свръх цена за даденото му от съдбата. В разказа красотата и престъплението, красотата и греха се оказват тясно свързани. Нацията „помни" каква е била тя преди престъплението (все се е смеела, очите и са играели); разказът знае и отношението на групата към жената, на която и е харесвало да бъде толкова много харесвана. Албена е извършила нещо непростимо, хубостта и е превърнала в убиец мъжа, запленен от любовта и. Но все пак, когато минава през тълпата, сърцата на хората се обръщат. Като че ли "превеждайки" в женски вариант познатата от фолклора молба на хайдутина, отиващ на бесило, да е хубав в смъртта си, повествователят кара героинята си да пожелае - като последна милост - да се премени, да се нагизди. Ярката и красота сбъдва отново властта си над людете - въпреки всичко, въпреки ясното им съзнание, че пред тях е голямата грешница, убийца.

За пишещия въздействието на изключителната женска красота е също като на магията - именно магията е онова отвъд разума и обяснимостта, онова, което осъществява уж невъзможното. Магията не държи дълго тълпата във властта си. Жените се разгневяват, защото се оказва, че още един мъж е бил готов на всичко заради любовта на красивата грешница, мъжете не понасят, че някой е до нея - съвсем на истина е до нея, защото е споделил с виновната престъплението, както ще сподели и наказанието и. Омразата и гневът се завръщат в думите и жестовете на селяните изпращащи убийците. Но все пак чудото се е случило, така да се каже, пред очите ни - макар и за малко дори колективът е повярвал, че красотата би трябвало да бъде неподсъдна, че за голямата хубост трябва да има прошка, каквото и да е сторила, че тя е такава изключителна, абсолютна ценност, та е сама за себе си мяра и закон. Дори и когато знаем как трябва да отсъдим, скърбим пред необходимостта, да отсъдим срещу красотата, поне за миг желаем някакво - ако ще и фантастично - спасение за нея.

Творецът Йовков ни изправя пред сложността на една роля, която уж играем от раждането, та до смъртта с лекота - ролята на човека. Излиза, че две от основните му потребности - потребността от пребиваване в доброто и потребността от красота - също не подлежат на лесно хармонизиране. Избирайки да удовлетвори едната, човекът се обрича на загуба, на разлъка с другата. Това означава, че тъгата винаги ще е негов спътник, че накърнеността на света е неговия дял, че непълнотата на битието е онова, което му е дадено.
„Албена" е само един от многото текстове, заради които Йовковото творчество от десетилетия присъства в класическия фонд на българската художествена словесност. То пресъздава битието през погледа на творец, натрупал и знания, и печал, но и надежда за човешкото в не лекия си път. Поривът по красота и добро, по достойно съществуване за индивида и за групата присъства в много от Йовковите произведения. Макар и да са посветени на тукашната действителност, но тукашните хора, те носят универсални послания, разбираеми за всяка - не само за българската, дори не само за балканската - културна среда.
СЕРАФИМ
Разказът “Серафим” е свидетелство за утвърждаване на хуманноста и “ като висша ценност в живота и хорските взаимоотношения, като природна добродетел на обикновения човек от народа и определящ белег на нравствената му изключителност. В чисто етичните си аспекти е убедително разкрит проблемът за любовта, за човешкото благородство и духовна щедрост, които се откриват в привидната чудатост и особеност на образа на Серафим.
Творбата на Йовков е разказ за “малкия-голям” човек,чиято щедрост е неприсъща за околните. Малък и незабележим в битовата си орисия, Серафим без колебание дава последните си пари и пак поема пътя със старото си, износено палто.Неусетно и без корист извършва големия си нравствен и духовен подвиг, а наградата за душата му остава единствено в удовлетворението от запазената хармония със собствените принципи, с личните морални представи.
В регионално оцветения свят на Йовков дрехите функционират на първо място като знак за етническа и регионална принадлежност. Представа за значимостта и високата знакова функция на дрехите дават и напреженията, предизвикани от някакъв стилистичен срив в облеклото на героя.Нарушеното единство провокира любопитството, предизвиква учудване и желание на всяка цена да се разбере загадката:”Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше откъм Енювото кафене и самси Еню…не можеше да го познае кой е.Посред лято, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякал дълго зимно палто…а краката му бяха обути с цървули.
Чудат, непривичен и необясним ще остане за Еню не само външният вид на Серафим, но и неговият благороден жест, защото за собствената му закърняла душа чуждата мъка и хорското нещастие нямат особена стойност; защото за него, щом собственото ти палто е “оръфано, разнищено, навред продупчено”, неоправдано е да раздаваш парите си на другите. Така и няма да разбере Еню, че именно в това изпъстрено с кръпки, дрипаво и “разнищено” палто е тайният смисъл на Серафимовото щастие, истинската му наслада от живота.
Повествователната гледна точка е свързана с разкриването на портретните характеристики на героя, но в нея под формата на психологическия детайл-усмивката- са вложени истинските духовни характеристики на личността - широка и добродетелна вътрешна природа.С усмивка идва Серафим сред хората и с усмивка си тръгва. Чуждо е за него раздразнението и озлоблението на Еню, когато го молят за пари; чужди са му и сметките ще получи ли обратно средствата или не:”Как тъй ще даваш пари на човек, когото не познаваш?”.Серафим е снел опозицията “свое-чуждо” в името на една универсална хуманност.
Серафим живее не просто под небето, той е центърът на света и затова си ляга точно в средата на мегдана. Той има съзнание за своята мисия и иска да е отворен към всички световни посоки - вятърът като семе да разнесе по земята облагородяващата му сила. От центъра на този малък свят той излъчва нравствена мощ, която заразява Еню с желание за добротворство.
С всичките си качества, колкото и малко да са те в разказа, Еню е изключително земен човек, практичен и явно с успех нарежда житейските неща.Серафим идва да смени неговата ценностна система, да му даде нов закон и да пренареди живота му. Серафим е окаяно беден. Като е отнел всички блага на земното му тяло, Йовков ги е прехвърлил върху душата, за да бъде в цялостния си живот пълно подражание на светостта в нейното християнско разбиране.Очите му са “влажни,замъглени,насълзени” - като очите на плача.Сякаш душата на Серафим е във вечен плач над участта на ближния, без да погледне за миг към себе си.Състраданието е простичката философия на героя.
Серафим е незабележим - само едно палто и изразително лице-нищо друго. Кротък; пипа бавно, тихичко си прибира хляба, не поглежда дори преминалата покрай него млада жена, сякаш се бои да не обърка живота край себе си. И гладът на Серафим е особен. Той яде само хляб, реже по малко и сладко дъвче сухите залъци. В общите грижи за тленното си битие Серафим се радва на оскъдицата и Йовков държи да подчертае това - във финала героят хвали скъсаната си дреха “с някаква особена радост в гласа си”.
По особен начин е внушена милостивостта на Серафим. Отново в края на повествованието става ясно, че той всъщност е всемилостив, че години наред постъпва така / “често даваше някому парите си” /.Упованието в Бога и вярата в човека са единствените мотиви на неговия подвиг. Серафим тайно дарява парите си на Павлина. Нито Еню, нито читателят, нито Йовков е разбрал как героят е открил жената, как е разбрал къде живее, кога е станало всички това.Серафим постига свещен статут; в него има нещо изключително, което не е само във външния вид. Птиците, които не разбират нито от дрехи, нито от пари, са го усетили. Те идват без страх, за да се нахранят от добрата ръка на героя. Добротата на Серафим поразява дори безсловесните Божии твари, така че Еню е обречен да го следва в пътя към доброто.
Представата за Серафим се изгражда не толкова върху непосредствено изобразеното, а предимно върху постъпката. Портретът, миналото и настоящето на героя, които са описани, се оказват несъщественото, а онова, което най-силно говори за нравствената му същност, остава в пропуснатото време.”Серафим” започва с описание на портрета на героя.”Но най-често очите на Еньо се връщаха върху палтото на непознатия:едно време то ще е било синьо…навред кърпено…”.А в края е казано:”…но често даваше някому парите си, както ги беше дал тая сутрин на Павлина.Оттогаз на партото му взеха да се явяват тия големи кръпки от сива аба.”Кръпките придобиват ново значение, защото причината за тяхното появяване не е толкова сиромашията, колкото доброто сърце на бедняка. Социалната характеристика прераства в нравствена. Акцентът неочаквано пада върху този извод - зад бедната, грозна и неугледна външност се крие благородно сърце.Тази най-значима идея в разказа Йовков внушава чрез художествената функция на пропуснатото време.
Със своето поведение, със своите качества Серафим е идеалният пример за християнин. Той е готов да получи Царството Божие. Като доброволен пленник е константен и някак вечен. Серафим отдавна е възлязъл над времената, в които живее - недосегаем и недостижим за хората, които са останали в тях. Те могат само да му подражават, да се стремят към него, без да го постигат, защото той е посветен. Не е агресивен по отношение на живота, нито към хората, нито към безсловесните твари - той не вика птичките, те сами идват при него.
Разказът “Серафим” е свидетелство за изключителността на нравственото и духовно благородство, за съзидателността и човечността на обикновения човек За “чудноватия” Серафим човешкото съществуване не се изразява в трупане на материални блага и богатдства. Има далеч нещо по-важно и по-смислено, и то е - любовта между хората. Обикновен, сам социалноонеправдан, Серафим се превръща в най-красноречив изразител на авторовия повик за истинска обич и доброта, за безкористна и всеотдайна хуманност.
ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА

Творбите на Йордан Йовков изграждат цялостен художествен свят, провокиран от основния екзистенциален въпрос за смисъла на човешкото присъствие в света, но има един разказ, в който са събрани неговите и въпроси, и отговори; който представлява цялостна философия – „Песента на колелетата”.
Чрез образите на песента и колелото заглавието свързва идеята за вечност с представата за кръговост, цикличност и повторителност.В културното съзнание песента е символ на духовност, мъдрост и устойчивост във времето, а колелото символизира движението, преливането на начало и край.Срещането на двата образа предполага търсенето на хармония между преходното и вечното.
Чрез обикнатия прийом да се скрива зад героите си Йовков осмисля света през очите на Сали Яшар.Описвайки своя герой, писателят поставя акцент върху духовното и разгръща идеята, че човекът общува със света чрез душата си.След часове на работа, героят има нужда от вглеждане в живота наоколо.Той осъзнава, че е част от света, и за да познае себе си, му е необходимо да наблюдава онова, което го заобикаля.Йовковият герой умее да „чете знаците” на видяното („…щъркелите… отхвърляха главите си назад, като че за да погледнат към небето и към Бога”.). Съзирането на общуване с Бога в поведението на щъркелите по залез, утвърждава впечатлението, че съзерцанието е домогване до тайните на битието.
След вглеждането в природата героят обръща поглед към себе си:”Идеха часове, когато Сали Яшар преставаше да гледа навън и обръщаше мислите си към самия себе си”.Чрез самовглеждането на Сали Яшар текстът въвежда мотива за съзидателния труд, за труда творчество, който издига работата над делничните цели на препитанието.Чрез плодовете на труда човешкото съществуване се докосва до приказното, трудът се оказва първата връзка с вечността.Образът на пеещите каруци се превръща в метафора на съзидателната човешка дейност.
Но магията на творението и удовлетворението от работата все още не са успели да потушат мъката на Сали Яшар.”Каруците пееха по пътищата и сякаш разказваха как един човек може да бъде много богат, но и много злочест”.Пред лицето на смъртта земното, материалното богатство е безсмислено.Погребал двамата си сина, старият майстор е изправен пред жестоката истина: „Няма да им занеса нищо от моите жълтици…нито ще взема нещо за себе си, когато и аз отида при тях.”Познал най-голямата житейска мъка-мъката по изгубеното чедо, в края на земния си път Сали Яшар има своя проверена и неоспорима, изстрадана и категорична представа за земното щастие:”…по-хубаво би било да беше беден, но да бяха живи двамата юнака”. „Достигнал дотук” героят се озовава пред най-тежките екзистенциални въпроси:Как да осмисли живота си, когато съдбата го е лишила от най-свидната радост?Как да надмогне страданието и да остави диря след себе си?
Дневният ритъм, установен от години, е нарушен от внезапното боледуване на героя.Делникът се разпилява, работата замира, а мислите на Сали Яшар са насочени не към възможната смърт, а към най-светлите мигове от живота.Желанието на болния да види любимата дъщеря е мотивирано от стремежа да потърси изцеление в спомена.Очаквайки връщането на Шакире, бащата сякаш очаква връщането на самия живот.Чрез своите изострени сетива героят осъзнава, че каруцата, която известява приближаването на любимото дете носи радост и щастие.Образът на Шакире въплъщава представата за облагородяващата сила на женската красота.
Оздравелият Сали Яшар си спомня за гостуването на дъщеря си и отново осмисля живота си в привечерните часове пред дома си:”Много случки си спомняше Сали Яшар, все свързани с Шакире”.
Отказът от слово у Йовков не е изолация и липса на диалог.Йовковите мълчаливци водят най-сложния, най-мащабния диалог с вечността.Именно в такъв момент на мълчание сред динамиката на работата(„…той три пъти подред слага чука си на наковалнята и …оставаше дълго замислен…”) Сали Яшар достига до прозрението за смисъла на своя живот.Възкресените спомени и виденията правят възможно общуването с Бог, предизвикват уникално душевно състояние.Те формулират и простата истина за смисъла на съществуването, посочват на стария майстор онова,с което земният му живот ще пребъдне във вечността.Със скръстени като за молитва ръце той нарушава своето мълчание: „Аллах!…- Аз съм бил сляп до този момент, защото сега сетивата му са се отворили за невидимото, защото сега провижда същностното.Този епизод е и кулминацията в сложно композирания разказ на Йовков.
Изключителното в труда на Сали Яшар е неговият творчески характер.Каруците, които той създава, са плод на неговите ръце, на душата и сърцето му, а не на богатството, което може да събуди подозрения.
Макар че времето на Сали Яшар е отдавна минало и неговите каруци не пеят по пътищата на Добруджа, разказът „Песента на колелетата” винаги ще вълнува, защото са вечни проблемите за изкуството, за творчеството, за смисъла на човешкия живот, които Йордан Йовков поставя.Решението им е моралистично, но дълбоко хуманно, стоплено от обичта на писателя към човека.Откритията на Сали Яшар – за хубостта, за себапа и за любовта – са прозрения на хуманиста Йовков и приобщават читателя към общочовешки и непреходни истини.
ПОСЛЕДНА РАДОСТ

В разказа “Последна радост” Йордан Йовков отделя толкова място на предисторията на военните събития, на мирния предвоенен живот на гражданите, колкото и на самата война. Разказът е писан три години след свършването на войната, писателят се е освободил от тираничната сила на нейното присъствието в живота му, той не се чувства безусловно подчинен на нейната динамика.

Разочарованията изживени от автора се изразяват в особена позиция спрямо живота, която заема неговият нов герой в “Последна радост” – продавачът на цветя Люцкан.
Колкото нов и различен да изглежда, той в сравнение с героите от по-ранните разкази на Йовков, в които винаги изпъква на преден план нормалното и здравото, а не чудатостта, все пак той е свързан с тях – в стремежа си да опази връзката с миналото, с предишният си начин на живот, в който е можел да прояви най- щедро това, което е било негово душевно богатство. Люцкан изобщо не се мъчи да намери равновесие между копнежите си и представите си живота от преди и новата реалност, в която се е озовал. Той заживява изцяло със спомените си от предишните срещи и случки и всички вълнения, които те са му причинявали, а реалността на войната изчезва от погледа му. Изживява като на сън грубото й, сурово всекидневие, без да се включи истински в него, сякаш то не го засяга.

Неумението на Люцкан да се ориентира и да разбере какво става около него, липсата на практическа съобразителност са форма на неговата приспособимост към жестокото и неморално военно обкръжение. Неговата безпомощност прави грозотата на обстановката да се очертава по-рязко и недвусмислено.
Душевната нагласа на Люцкан и войната с нейните груби закони не могат да бъдат съгласувани. Те изцяло се изключват взаимно. Когато говорим за Люцкан и войната това изглежда като противопоставяне на неравностойни величини – безпощадният валяк на едно огромно, неконтролирано движение и крехкото единично съществуване. Но тук в действителност са изправени един срещу друг два принципа: в безпомощният продавач на цветя е въплътена унизената и стъпкана поезия на човека. И тя все пак не може да бъде лишена от достойнство.

Затварянето на Люцкан в неговият собствен свят е последната възможност за човека да съхрани безкомпромисно вътрешната си цялост в една разпокъсана действителност, в която са нарушени нормалните човешки връзки. Физическата немощ служи на желанието за откъсване от непоносимата реалност, в която са получили пълна свобода разрушителните инстинкти. Потиснатата жизненост на Люцкан става необходимо условие за реализирането на неговата духовна същност. Елементите, които изграждат представата на писателя за света в оня момент са така дълбоко и безнадеждно разединени, че това засяга и самата човешка личност, чиито основни страни вече не могат да се проявят в хармония.

Люцкан мечтае за живот, от който е бил откъснат насила. Мечтите му го насочват не към нещо ново, а към нещо познато и изживяно. И ако се връща с копнеж към спомените си, то не е защото предишният му живот не му е предлагал ограничения, а защото в него той е имал най-важното- бил е необходим сред другите хора. Имал е своето място в живота: той е принадлежал на празниците в него и сам ги е създавал. Според съгражданите си той се заема със задачата да им тълкува езика на цветята – собствените им чувства преведени на този език се преобразяват в нещо по-красиво и възвишено и те сякаш започват по друг начин да гледат и на себе си.
Предсмъртният устрем на Люцкан е към живота, действителната хубост на света. Радостта, която изпълва душата му в последния миг идва от това, че в невероятните и прекрасни кръгове е открил познатия малък цвят: “В угаснали вече поглед заблещука слаба искрица, устните се мъчеха да се усмихнат. Пръстите се разшаваха и бавно с мъчителни и отчаяни усилия се насочиха към засмения цвят, леко разлюлян от вятъра…”.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализи на творби от Йовков 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.