Анализи на Ботеви стихотворения


Категория на документа: Литература


"ДЕЛБА" АНАЛИЗ

в стихотворението "Делба" човекът - лирическият субект, разказва историята на споделянето, на едното сърце, на общата упътеност към смъртта. Но "делбата" не е само споделяне, тя може да бъде – "дарба, подадение, чест, късмет", т.е. "делбата" може да бъде мислена като съдбовна белязаност на човека, като дар и чест, като вътрешно притежание. И сякаш именно това споделя човекът, тъй като текстът още в самото начало подчертава свързаността в идеалното:
По чувства сме братя ний с тебе
и мисли еднакви ний таим,
за да отзвучи в последната строфа:
Напред сега с чувства и мисли...
Идентичността на чувствата и мислите определя високата степен на свързаност - на откриване на брата, на еднаквия с мене като душевност човек. За лирическия говорител и в началото, и в края на текста остава водещо чувството, след което идва мисълта. Емоционалното съпричастяване сякаш доминира над разсъдъчното отнасяне, което остава стаено, недоизречено. Обаче "Делба" не само говори за живота в неговата задружна изживяност, гарантираща преодолимостта на пречките, а и за индивидуалната оцелостеност, за ценностното разполагане на човека в света, тъй като ключови позиции наред с чувството и мисълта, в началото на текста, имат вярата и покаянието:
и вярвам, че в светът за нищо
ний няма с теб да се разкаем.
Вярата в случая е вяра в себе си, в правотата на избора и уместността на действията. Така заявена, вярата манифестира и крайността на себеоценката, граничеща с непогрешимост, защото разкаянието е ненужно и дори невъзможно,
Доброто или злото, произведени от действията, подлежат на оценка от потомството – те са му предоставени, и това е оценка, която ще дойде след смъртта, Настоящето изисква друго – твърдост и последователност на действията, като устремеността към бъдещето е и приближаване до мига на ценностното разполагане на извършеното по скалата на доброто и злото.
За "Делба" е несъмнено важен ефектът на заклинателност, Точно в себеотстояването лирическият субект парадоксално сближава множествеността и единичността:
И глава ний няма да сложим
пред страсти и светски кумири:
сърцето си вече казахме
с печалните наши две лири...
Ние сме двама, но сме една мисъл, един дух, една песен – една глава, едно сърце. Непреклонността в отнасянето към света е обобщена във фигурата на несклонената глава – горда в своята изправеност, а сърцето е ценностният център, излъчващ послание към другите.

в "Делба" финалът е мигът на сепването, на изплуването на човека от вглъбеността в себе си. Сепването е попадане на човека в света, в "сега", затова финалната строфа сплита изречени в първата и втората думи: "напред", "сега", "чувства", "мисли", "делба", като към тях се добавят: "дума заветна", "смърт". Сепването е устремяване към бъдещето, към дълг, към изпълнение на клетвата, към смъртта, тъй като последната делба е последно сливане, последно съединяване на чувства и мисли, последно изплакване на сърцето. Разбира се, този стремеж към смъртта може да бъде четен и като желание за бягство от живота, но той, както се вижда от цялата поезия на Ботев, е стремеж към друг живот, живот във вечността.

„КЪМ БРАТА СИ” АНАЛИЗ
Интимността на личното обръщение - „Към брата си” - е задълбочена от съкровената проникновеност на изповедния тон, в който откриваме пространството на лично духовно страдание - събрало песенната проблематика на „Майце си” чрез далечния отзвук в „душа” и „сърце” на една нова, непозната любовна стихия, в която гласът на родното е в пречистващия благослов на личната ангажираност на поетичния „Аз” с трагичното обещание за надежда, минаваща през странната „красива” среща със смъртта: „смъртта й там мила усмивка”, за да изкове реалната поетична величина на личен и национален ИЗБОР, който в „Елегия” ще очертае категориите - двигателни сили на епохата.
В интимната изповед на „Към брата си” откриваме тежките „тъмни” обеми на „пияната” от болка душа: „туй, що, ГЛУПЦИ, вий не знайте” - очертана във „В механата”, и големия нравствен проблем за ОМРАЗАТА: „но себе си, брате, губя, тия глупци като мразя.” - който в „Борба”, чрез обруганите национални атрибути на молитвено сакралното в ритуала на обред - вяра и морал, съграждащи разрушения олтар на българска душевност, от който реално Ботев извисява молитвено пречистения, действен за всички българи, ВИК: „Хляб или свинец!”. В тази извикана, изречена болка на радост е трагиката на българския дух, чиято величава национална проекция по-късно Ботев ще докаже с личния си съдбовен избор: „Свобода или смърт!”.
За да открие „красивата” - тайна среща с родното, Ботев среща СМЪРТТА. Но предчувствие за ранна лична кончина той изповядва още в психологичната угнетеност на стиховете от стихотворението „Към брата си”:
Мечти МРАЧНИ, мисли БУРНИ
са разпнали душа млада.

Поетическата теза за подсъзнателно направен национален избор Ботев вгражда още в началото на втора строфа:
Отечество мило ЛЮБЯ,
неговият завет ПАЗЯ,
но себе си, БРАТЕ, ГУБЯ
тия глупци като МРАЗЯ.
Стиховете са хармонично противопоставени. Първите два стиха носят внушението за национална перспектива и бъдеще чрез проблема за любовта (ЛЮБЯ) и опазена национална трагедия (ЗАВЕТ ПАЗЯ). Те въплъщават положителна градивна емоционално-психологична енергия. Следващите два финални стиха на строфата са реалното поле на лична изповедност, в която, чрез първичната метафорична внушаемост на глаголна форма, - ГУБЯ - разкрива ранимото сетивно предчувствие за близка човешка смърт.
Но тук не е само личната болка на поета. Тя се слива с тъмната, мрачна буря като национална психологична перспектива на омразата, която, като обърната нравствена стойност, разрушава личност, традиция народ.
Личното човешко предчувствие Ботев слива с реалните на национално-историческата ни съдба, оказали се идентични в общата си изолираност и самота
Не само обективната реалност на ВРЕМЕ-СЬДБА и ИСТОРИЯ, но и субективните носители на тези категории, т. е, ХОРАТА, са потопени в поетическата САМОТА на нихилизъм, хаос и безвремие. „НИКОЙ!” и „НИЩО!” са двата водещи поетични мотива на Ботевото лирично предчувствие за сща трагична съдба:
Често, БРАТЕ, скришом плача
над НАРОДЕН ГРОБ печален:
но, кажи ми, що да тача
в тоя МЪРТЪВ СВЯТ коварен?

„ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ”АНАЛИЗ
Тежката душевна криза на АЗ-а е акцентирана в самото начало на стихотворението посредством метонимията „не вливай ми в сърце отрова”. И веднага започва да се разкрива нейният характер. Обяснението протича под формата на размисъл - спокойно и плавно. Колкото повече навлиза в спомена за миналото, с толкова по-голяма сила се надигат в душата му драматичните преживявания. Гласът се извисява, изразите стават все по-ярко подчертани.
Психиката на АЗ-а е уязвена от преживяно мъчително раздвоение между материални и духовни стойности, между дребнаво-егоистичното и общественозначимото, между себеотричането и могъщите пориви на духа. Притегателната сила на красотата и на любовния копнеж са влезли в рязък конфликт с великолепието на гражданската му мечта и бунтовната стихия в душата му. В основата на това сътресение лежи „несподелената любов” като сблъсък на две различни представи за обич и щастие. Един нов тип човешко съзнание, изтръгнало се от домораслия битовизъм, разбрало неговата ограниченост и недостатъчност, се домогва до основна промяна на съществуването. Изживява покрусата от неразбиране и самотност. Тя расте и откроява решението му като окончателно и неотменно. Отказът от преживяното става все по-категоричен. Идва признанието: „в тез гърди веч любов не грее и не можеш я ти събуди” - резонанс на: „млад съм аз, но младост не помня, пък и да помня не ровя...” - от първа строфа. Лирическият говорител е подложил себе си на безпощаден самоанализ, стигнал е в своята самокритичност до себепризнание, направил е избора си и го оповестява също така безкомпромисно, с безмилостна откровеност.
Богатата метафорика на изказа, свързана с въздействието на алитерацията и асонанса, поддържа смислово-емоционалното ударение върху контраста между любов и омраза. И в това междуполюсно пространство витае нещо многозначително и страховито, обсебило безпокойната, тревожно търсеща мисъл на лирическия говорител. Става ясно, че личният конфликт е съпроводен и предопределен от много по-съществено противоборство, от което той е излязъл изцяло променен, прозрял нови житейски ценности. Стопила се е обаче душевната ведрост, радостта от интимния досег. Скръб, болка, безсилно озлобление, една изострена до краен предел чувствителност разяждат душата му.
В тези три начални строфи лирическият говорител размишлява, дискретно опонира, отстоява възгледи, защитава позиции. Думи, изрази и понятия антоними съставят скелета на изложението. Мисълта му се движи скокообразно, следва неуловими логически завои, прави преходи от настоящето към миналото и обратно - сегашното време (първа строфа) се редува с минало (втора строфа) и отново със сегашно (трета строфа). Тук той се бори да бъде разбран. Но същевременно копнежът по лично щастие продължава да пулсира в душата му и на границата с поредната група от три строфи се извършва преходът към една нова емоционална гама.
Категоричността на предшестващата част преминава отново в раздвоение, чието постоянно присъствие е притаено във вметнатото „пък и да помня” от първата строфа. То избухва с нова сила и владее следващите три строфи. Това е властната необходимост от лично щастие, равностойна по сила на общественото притегляне. Проблематиката се разкрива в цялата си сложност. Лирическата героиня („ти”) се противопоставя пряко на гората и на сиромасите. Срещат се микро- и макрокосмосът на човешкото житие. Колосална нервно-психическа енергия е мобилизирана за хармонизирането на тези два свята. И на първо място - за спасяване на любимата и на любовта. Градусът на напрежението рязко започва да се покачва. Гневното отблъскване се сменя с тиха увещателна призивност. Посланието зазвучава все по-изповедно - до молитвеност. Спонтанността взема превес над разсъдъка. Извършва се преход от скритата полемика към риторичната патетика. Като порой, с голяма изразителност, се изсипват риторичните обръщения. Риторичните възклицания, които подсилват логическия и емоционален акцент, са комбинирани с риторични въпроси, красноречиво подсказващи своя отговор. Въпросителните изрази съдържат повелителна настоятелност, заповедните са оцветени с умиление и трепетно очакване. Повествователният тон става все по-драматично раздвижен и експресивен. Докосват се крайностите на конкретното и абстрактното, на личното и общественото. Всичко това обсебва вниманието, изостря въздействието, придава необикновена сила на съпреживяването.
Мисълта усложнява своя ход. Лутайки се във времето, тя прониква в дълбините на историята, открива там широки хоризонти. Двусмисленият риторичен въпрос: „но чуйш ли как пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси?” - от четвърта строфа се разгръща в две грандиозни картини, разменили хронологично местата си - на съпротивата (пета строфа) и на робската участ (шеста строфа). Символиката в динамичното слухово-зрително изображение на бурята от пета строфа, разширената повторителност на действието чрез ударната двустепенна анафора настоятелно внушават идеята за историческа предопределеност, носят борческото послание на стародавни времена. В шеста строфа се разгръща перифразата - сгъстената, синтезирана визия на „нови тег-лила”. Зазвучава мотивът за народностната устойчивост. Покълва идеята за безсмъртието. Лиричното начало получава епическа окраска, драматизмът се обагря все повече с трагизъм - личностен и национален.
Лирическият говорител убеждава, увещава, настоява, упорито изисква. Доизгражда се личностната му характеристика. В нея се включват и посоките на отдалечаване и приближаване до лирическата героиня. Най-краен израз това движение намира във възходящо използваните заключителни обръщения „девойко”, „изгоро”. Изместили студените местоименни форми, те излъчват топлота и нежност, способност за дълбока лична привързаност. Докосват се линиите на двете властни преживявания.
И след една нова удължена пауза, в която емоцията притихва, лумва експлозия. Настойчивата, страстно умолителна анафора на глагола ЗАПЕЙ от шеста строфа приключва с нов подем в началото на последния композиционен къс от седма и осма строфа. В поривната сила на „запей” има безпрекословна повеля, враждебно отчуждение. То за последен път ще се смени в следващите два стиха със страстен призив към осъзнаване и единодушие, който замира в представата за сражението. Това е кулминационният момент в отношението към либето. Речта изведнъж става крайно лаконична, задъхана. Мисълта - бързопреходна, напрегната до скъсване: Сърце ми веч трепти - ще хвръкне, ще хвръкне, изгора, - свести се/ - За първи път се появява бъдеще време. И от неговия емоционален гребен лирическият говорител излита в една друга, фикционална „действителност”. Емоционално-психическото му изживяване е в своя апогей. То помита границите на пространство и време, реалност и халюцинация. Чертае изображението на битката като гигантска природна стихия. Картина страшна, величествена и тържествена едновременно. Единствената глаголна форма в минало време („зинали са”) свързва това апокалиптично видение с баладичния екот на „бури вековни” от пета строфа и доразвива усещането за хипнотичната власт на един архаичен завет. Във всичко това има някаква прастара символика, отглас на митически тайнства и героична епика от безсмъртие и вечност. И същевременно една нова възрожденска чувствителност.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализи на Ботеви стихотворения 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.