Анализационни наблюдения върху личността и творчеството на Христо Ботев


Категория на документа: Литература


…Само – църррр!Там на една муха изпили кръвта,тука на друга свестили маслото ; там вързали 50-60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място покойно,т.е. – в Диар Бекир и в Акия,тука връзват други и им четат баснята за вълкът и агнето ; там окачили едного за въже да се поизсуши.
Ботев е особено злъчен към журналистите и литераторите, които се опитват да спрат колелото на историята с писания за спокойствие , търпение и надежда без активно революциооно действие. Нарича ги “литературни телци” и “мудрословеснейши патки”,а произведенията им “политически бурени”, ”литературни зеленчуци” и “всевъзможни билки”.
Обявява се дръзко и против просветителските еволюционни теории.Насочва ударите си пряко към Каравелов.Ботев нарича всеки,който се е отказал от революционно действие “предводител на гъските” и “цар на кокошките”,”защитник на българския народ,който има мозъчен ревматизъм”.
Въпреки заглавието-метафора,внушаващо политически застой и фактите в съдържанието,разкриващи липсата на революционно действие,фейлетонът на Ботев има оптимистично звучене.Вярата на поета-революционер в събуждането на българския народ от дълбокия сън е изразена пряко и косвено.Чрез разместането на двете части на мотото-сентенция се налага идеята за тържеството на светлината (символизирана чрез зората) над тъмнината (символизирана чрез нощта).Използването образа на петлите също създава усещане за настъпване на новото ; на революционното действие и раздвижване.Неслучайно последната дума на фейлетона е глаголът “измина”, употребен в минало свършено време.По този начин се внушава идеята за възтържествуването на новото,борбата,свободата.
Косвено оптимизмът на Ботев произтича от цялостното звучене на творбата. Гневният изобличителен тон на фейлетониста,непримиримостта му към бездействието и еснафското съществуване доказват,че в българското общество има сили,които ще преодолеят робската инертност.
“Политическа зима” е изключителна творба – и с богатството на идеите,и със сполучливо намерените образи,със словесното майсторство.Фейлетонът диша поетична сила и ние се пренасяме не само в политическата обстановка,но и в душевността на европейските политици,които лъжат и грабят народа,а това е все още актуално и в наши дни.Творбата съчетава различни чувства – идейна страст, мъка и разочарование,вяра и оптимизъм.”Политическа зима” и до днес стои измежду най-хубавото,създадено в областта на фейлетонното творчество.
На Ботев винаги му се е струвало,че другите около него спят – не живеят,а спят; те не са тъй енергични,тъй стремителни като него – сърцето им не бие тъй усилено,душата им е подобна на свещ,която едва мъждее.В гнева и ненавистта най-рязко и определено се изразява неограничената воля и нравствената сила на тая изключителна личност.
Ботев ни е оставил само около двайсет стихотворения.Ала и половината от тях са достатъчни да го обезсмъртят,ако не бе го обезсмъртил неговият подвиг.С тях той ще живее несъмнено като даровит поет.Някога може да се оспорва поетическото име на мнозина днешни стихотворци,които са написали томове,обаче името на Ботев ще остане непокътнато в историята на българската поезия и в съзнанието на поколенията.
Олицетворение на неувяхваща,вечна младост,той няма да остарее за нас и за бъдещето : българската младеж винаги ще се увлича от неговите пламенни стихове,от неговия идеализъм,ще го счита за свой учител и вожд,който никога не загубва обаянието си пред своите възторжени ученици и поклонници.Ботев остава един от най-хубавите и светли спомени на младостта ни.Когато преповтаряме неговите песни,отново изпитваме трепетите на младостта,които са ни окриляли и въземали.Той е живата вода на българската поезия и който пие от нея отново се подмладява.Макар да е умрял твърде млад,всичко у него е крайно изразително.Той застава пред нас като цялостно художествено произведение : да се отнеме или прибави нещо значи да се измени основно впечатлението ни от него.Ние не можем да си го представим по-друг ; за нас той се явява само с една възможност и в един образ – тоя,в който се е изляла неговата правдива поезия.
Той е самотен.Чувството на безизходна самотност не го напуска дори и когато е в средата на своите другари,между най-близките си.Никой не е в състояние да го разбере и да се отнесе съчувствено към него.Естествено тая самотност – като нещо наложено,а не доброволно избрано – е била за него твърде мъчителна.Със състрадателната си душа,със съчувствието си към другите той не е бил създаден за самотност.В противоречие с нея е било,както общественото,така и националното му съзнание,от което се определят гражданските,социалните и патриотични мотиви на неговото творчество.
За Ботев любовта към жената в едно робско време е недостойно чувство : да люби една жена,да чувства,че й принадлежи всецяло,за него значи да изневери на отечеството си и на идеалите си.Сега той ненавижда,което е обичал някога,с отвръщение си спомня за някогашното време,когато е плакал за мил поглед,за въздишка и е забравил своя граждански и патриотически дълг.Тогава е бил роб,влачел е вериги,безумствал е за една нейна усмивка.Стоновете на роба го пробуждат от любовното опиянение – миналото няма да се върне вече.Пред кървавата напивка любовта занемява.Сега той не може да обича,както преди,да се самозабравя в егоистичното си чувство,да се отдава на една радост,която е само негова и нейна.
Как може да обича нея,щом сърцето му е изпълнено със злоба и омраза към народните врагове!И какво може да му даде тя?
Природата заживява с неговия бунтовен дух.Неведнъж е вдъхновявало Ботев това единно битие на бунтовника и природата.Одухотворена и загрижена,тя взема участие в трагичната съдба на юнака ; страда заедно с него,бди над него като същинска майка.Ала стихийното,величественото сливане на природата със съдбата на юнака се извършва през нощта,когато изгреят звезди и месец.Тогава Балканът пее хайдушка песен,песента на тоя,който умира в неговите исполински обятия.
Това мистично сливане на природа и бунтовник достига своята пълнота и абсолютност в момента,когато тя пее неговата песен - когато той заживява в нейната безсмъртна песен.Тя живее в неговия хайдушки копнеж,той се възражда от духа й и усеща в гърдите си пулса на нейното огромно сърце.Той и тя се сливат в една величествена красота,в едно дихание и изчезват в една песен.Постепенно тия песни се сливат и се превръщат в трагична симфония,сливат се със страшни и злобни многохилядни човешки викове,с риданията и предсмъртните стонове на безброй души.Тогава не само небето,но и цялата настръхнала земя започва да гърми и тътне и това е хаосът и безумието на смъртта.
Смъртта – това е неговата Мелюзина,която го гледа с безкрайна любов и го примамва с тъмните си чарове,със своите блуждаещи огньове.Той върви след нея като запленен средновековен рицар и не пита накъде го води тя.Той чувства,че накъдето върви тя – през тия страшни долове и бури – там е неговият път.Смъртта – това е най-красивият образ,който е очаровал Ботев,най-хубавата мечта,която трепти в песните му и в неговата душа – в нея се сливат всички устреми на неговата воля,в нея се разрешава неговият трагичен патос и непобедимо желание за вечна младост и красота.
Ботев няма търпение да се спира над всеки израз и образ,над всяка стилистична фигура,защото за него е важно не как ще се изрази,а какво ще изрази,важна е не художествената форма,а съдържанието.Поради това в песните си влага често хаотичността на своята душа,бързите скокове от един чувствен тон към друг.Понеже чувството е по-силно от външната музикална форма,която му поставя ограничения,то често я преодолява,разрушава я и се разлива вън от нея.
Ала какво са външно издържаните,но безкръвни стихове на мнозина днешни наши поети в сравнение с неравномерния,но огнен стих на Ботев,с неговите не монотонни,а многотонни песни!Нищо по-лесно от това - да се напише един бездушен правилен стих.Стиховете на Ботев са оживени от безсмъртно дихание,в тях трепти неговото собствено сърце,обляно в кръв - и поради това те ни завладяват.Когато се увличаме от тях,ние забравяме схоластичните канони на стихосложението,не забелязваме неправилността на стъпките,непълнотата на римите и не се питаме дали хорей или ямб е искал да спази поетът.Мисълта си той изразява по най-непосредствен начин – движението на стиха зависи от движението на чувството,ритъмът се определя от ударите на сърцето.
Като че ли поетът с някаква определена умисъл,ръководен от предварителни съображения,е подбирал и подреждал отделни думи и звукове,за да създаде тия единствени в поезията ни стихове.А всъщност всичко това се е извършвало в неговото подсъзнание,творила е една сила,по-голяма от художническото съзнание– за нея той не е имал ясна представа,чувствал е само една потребност : да й се отдаде всецяло.
Към такъв волев акт е насочено не само възбуденото чувство на отделната личност,но и колективното революционно чувство – чувството на масата,която е робувала векове наред.Предишните пасивни жалби на робите преминават сега в ропот и страшна закана,в сурово решение или да се умре,или да се пресъздаде светът в името на кървавия идеал.Ботев гледа на колективната борба през призмата на своето чувство – и както неговата индивидуална воля,така и общата се изразява в крайното и неотменно решение на социалната революция.
И тук индивидуалността се проявява като основа и начало.От нея излизат,към нея се връщат лъчите на Ботевата личност и поезия.Индивидуалността е тази,която прави особено ценно всичко създадено и извършено от тоя вожд на поколенията и властелин на душите.Тя остава като нещо безконечно и непроявено до край.Сам Ботев ,като личност ,излиза извън рамките на своята поезия,извън фактите на своя живот : което е бил той,е много по-голямо от онова,което е създал и проявил.Когато се вживяваме в неговата лична съдба,ние чувстваме колко е прав пророкът на героичното,който казва,че великият в едно отношение би могъл да бъде велик и във всяко друго отношение.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализационни наблюдения върху личността и творчеството на Христо Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.