Анализационни наблюдения върху личността и творчеството на Христо Ботев


Категория на документа: Литература


анализационни наблюдения върху
личността и творчеството на Христо Ботев

На никой български поет името не е споменавано тъй често и тъй напразно,както името на Ботев. Всяка социална група го счита за своя изключителна принадлежност – той е светецът,когото признават тук всички секти и религии.
Ботев просто не е имал възможност да спре по-дълго време на едно място, да се отнесе по-внимателно,по-критично към онова,що е преживял,да преработва,което е възприемал отвън и което е прочитал случайно и откъслечно.Пък и самата негова натура – не само обстановката и младежката възраст – не е благоприятствала за създаване на една основна,по-уталожена и зряла мисъл.
После – има още едно,което характеризира тия неспокойни богоборци и светоборци.Сякаш цялото това разрушение и отрицание,тази мъчителна и непрекъсната борба се извършва не толкова,за да се осъществи един абстрактен,безкрайно далечен идеал,колкото да се удовлетвори постоянно напрегнатата,готова за дейност воля и да се дойде до вътрешно освобождение.Идеалът често се явява като оправдание,посочва се като мотив на самата дейност,а всъщност мотивът се крие дълбоко в индивидуалните влечения и особености.В случая побужденията за борба идат предимно от вътре,а не отвън – те се крият в непреодолимото чувство на личността и в нейната неизчерпаема енергия.
Едно от съществените и основни качества на Ботев се съдържа именно в тая самопроизволна и първична воля.
Към какво е насочена борческата воля на Ботев?
За Ботев не същестуват прегради и ограничения.Казахме : той не се примирява и не отстъпва – не знае какво е резигнация.Винаги остава верен на себе си,на онова лично начало,което е вложено в него и в което се изчерпва същността на неговия характер.Волята му във всички случаи отстоява себе си,стреми се да събори до една пречките,които я спират и не й дават възможност свободно да се прояви.Над собствената си воля не признава друга – не се прекланя пред ничия сила и не чувства потребност от кумири : “И глава ний няма да сложим пред страсти и светски кумири!”
Стремежът за свобода е също тъй отличителен за Ботев,както и неговата неуморима воля (едното не може да се отдели от другото).Ето защо Ботев е склонен да приеме всяко учение,в основата на което лежи понятието за свобода – отнася се отзивчиво,със симпатия към всички борци,които искат да извоюват свободата на поробените и на отделната ограничена личност.
Достатъчно е за него да знае,че крайният идеал е пълно освобождение – индивидуално,обществено и национално и то освобождение ,постигнато чрез революция ; знае ли това,той застава пръв в редовете на тия,които са възламенени от тоя идеал.
Във всичко,що е извършил и написал ,Ботев се явява пламенен поклонник на свободата.Ако искаме да го характеризираме като поет с една дума,ще трябва да го назовем поет на Свободата.Дълбоко хуманен,със силно развито индивидуално и социално чувство – както загатнахме вече – той не отива до ограничена изключителност и шовинизъм : воюва с еднакъв жар,и за политическо,и за обществено освобождение,готов да се пожертва,както за своя,така и за всеки друг угнетен народ.От съвременниците му само Левски може да се сравни с него в това отношение.
Образът на свободата е даден у Ботев в кърваво осветление.Идеалът за свобода е нюансиран от възбудено революционно чувство.За да го осъществи и прояви волята си,Ботев търси най-краткия път и го намира единствено в обществения и политически преврат – в революцията.Той няма търпение да чака по примера на еволюционистите и на постоянно осмиваните от него наши просветители,докато назреят необходимите условия,които естествено и незабелязано ще доведат до пълно освобождение.Самата негова природа се противопоставя на такова едно търпеливо очакване,което се примирява с безброй злини в момента,понеже ги счита за преход към по-добро,за неизбежно звено в безкрайната верига на еволюцията.
Ние знаем,че за да набави средства за революцията Ботев не се стеснявал от общоприетата нравственост : участвал е в обири,убийства и е фалшифицирал монети.Понякога увлечението му – диренето на средства по този начин е отивало до крайност,довеждало го е до самозабрава,едва ли не до забравяне на самата крайна цел.Обзет от неудържима енергия,той е давал широк простор на своя темперамент : дирил е бури и често ги е намирал в опасни авантюри,в тревожен бохемски живот и в нощни скандали.Ала каквито и да са били проявите,душата е запазвала своето безкрайно благородство.
Ботев обича толкова силно,колкото силно и мрази.Първото и главно впечатление,което остава у нас от вътрешната – най-съществената страна на неговото творчество е патосът – патосът на любовта,на радостта,на скръбта,на гнева и омразата.Основният тон е патетичен.Поетът сам не знае кое у него е по-силно – любовта или омразата,но чувства,че и двете са свещени.
Може би в обичта на любимата жена той е чувствал и обичта на майката : в неговата песен майчиното страдание неразлъчно е свързано със страданието на либето.
Един от малцината наши национални поети – от рода на двамата Славейковци,казва че Ботев не само оплаква робството на своя народ,вдъхновява се не само от историческата му съдба,но и носи в себе си неговата огромна душа и вътрешна мощ ; всичко онова ,що е останало непокварено и здраво в българския характер,незасегнато от робството и робската покорност.В изгнание той живее с дъха на българската земя,с тоновете на народната песен, с нейните модулации и мелодии,които тъй дълбоко проникват неговото българско сърце.Сам той неволно излива чувствата си в многообразния ритъм на тая песен – и когато тя оживява в неговите поетични вълнения,той постига своя блян по родината и изчезва в нейното слънце,в нейните хубости,в поезията на найния бит.Това,което тъй много обича се приближава и става реалност.
Подчертавам : това не е пасивна скръб,не е пасивна меланхолия или пък някакво сковано,вцепенено страдание ; всъщност то е активно чувство,както всяко друго,на което се е отдавал Ботев.У него еднакво са свързани със стремеж към действие,с волеви елемент и страданието и ликуването,и любовта и омразата.
Разнообразните чувства се менят,сменят се - от скръб той преминава към радост,от възторг към негодувание,от обич към ненавист.Всяко чувство отделно запазва интензивността си,категоричния си характер и своята абсолютност.Патосът остава един и същ в основата си,все еднакво силен,понеже се корени в самата душа на поета;менят се само неговите обекти и видове ; неговото конкретно съдържание,но не и психологическата му същност и първооснова.
Също така са силни у Ботев и различните,понякога противоположни настроения, които поражда у него един и същ обект.Ние знаем,че пред страданието на народа,пред любовта към роба изчезва неговата обич към едно отделно същество и в новото му обръщение към първото либе долавяме вече не задушевност и нежност,а един груб жест – “Запей или млъкни,махни се!”
Сам той осъжда миналото си,отвръща се от себе си,презира се,че е бил влюбен в една жена,роб на любовта си.И когато си спомня за преживяното някога,за жената,която е обожавал,той не може да се изрази иначе освен с тона на жестокост и грубост : вместо да каже,че е любил една жена,той казва,че е въвирал чувствата си в калта…Това,което по-рано е било извор само на нежни чувства,на стихийна привързаност,сега буди у него яд,самопрезрение и жестокост.Едните чувства са толкова силни,колкото и другите ; възникнали от един и същ образ,те запазват своята глъбина и изключителност в даден момент,а менят само съдържанието си.Такива са и чувствата,които определят отношението му към народа : Ботев ту го обича безумно и е готов да го идеализира,ту пък жестоко и сурово го клейми за робските му инстинкти.В зависимост от две различни ситуации тоя народ му се явява в два противоположни образа.
Омразата тук е по-силна от любовта : тя побеждава и него,и неговата любов.Любовта му омръзва,омразата – не!Има моменти,когато са му досадни и непоносими любовните песни.
Не искам да кажа,че Ботев не е обичал безпределно своя народ – подчертавам само,че омразата си той изразява по-силно,отколкото любовта си – в патоса на омразата и гнева много по-определено изпъква неговата индивидуалност.
Стихотворението “Кажи ми, кажи, бедний народе” погрешно е наречено от него “Елегия” : по образи и основно настроение то е по-скоро сатира ; тук ние виждаме не поета на жалбата , на тихото съзерцателно елегично чувство, а възнегодувалия революционер.
На Ботев винаги му се е струвало,че другите около него спят – не живеят,а спят; те не са тъй енергични,тъй стремителни като него – сърцето им не бие тъй усилено,душата им е подобна на свещ,която едва мъждее.В гнева и ненавистта най-рязко и определено се изразява неограничената воля и нравствената сила на тая изключителна личност.
Ботев ни е оставил само около двайсет стихотворения.Ала и половината от тях са достатъчни да го обезсмъртят,ако не бе го обезсмъртил неговият подвиг.С тях той ще живее несъмнено като даровит поет.Някога може да се оспорва поетическото име на мнозина днешни стихотворци,които са написали томове,обаче името на Ботев ще остане непокътнато в историята на българската поезия и в съзнанието на поколенията.
Олицетворение на неувяхваща,вечна младост,той няма да остарее за нас и за бъдещето : българската младеж винаги ще се увлича от неговите пламенни стихове,от неговия идеализъм,ще го счита за свой учител и вожд,който никога не загубва обаянието си пред своите възторжени ученици и поклонници.Ботев остава един от най-хубавите и светли спомени на младостта ни.Когато преповтаряме неговите песни,отново изпитваме трепетите на младостта,които са ни окриляли и въземали.Той е живата вода на българската поезия и който пие от нея отново се подмладява.Макар да е умрял твърде млад,всичко у него е крайно изразително.Той застава пред нас като цялостно художествено произведение : да се отнеме или прибави нещо значи да се измени основно впечатлението ни от него.Ние не можем да си го представим по-друг ; за нас той се явява само с една възможност и в един образ – тоя,в който се е изляла неговата правдива поезия.
Той е самотен.Чувството на безизходна самотност не го напуска дори и когато е в средата на своите другари,между най-близките си.Никой не е в състояние да го разбере и да се отнесе съчувствено към него.Естествено тая самотност – като нещо наложено,а не доброволно избрано – е била за него твърде мъчителна.Със състрадателната си душа,със съчувствието си към другите той не е бил създаден за самотност.В противоречие с нея е било,както общественото,така и националното му съзнание,от което се определят гражданските,социалните и патриотични мотиви на неговото творчество.
За Ботев любовта към жената в едно робско време е недостойно чувство : да люби една жена,да чувства,че й принадлежи всецяло,за него значи да изневери на отечеството си и на идеалите си.Сега той ненавижда,което е обичал някога,с отвръщение си спомня за някогашното време,когато е плакал за мил поглед,за въздишка и е забравил своя граждански и патриотически дълг.Тогава е бил роб,влачел е вериги,безумствал е за една нейна усмивка.Стоновете на роба го пробуждат от любовното опиянение – миналото няма да се върне вече.Пред кървавата напивка любовта занемява.Сега той не може да обича,както преди,да се самозабравя в егоистичното си чувство,да се отдава на една радост,която е само негова и нейна.
Как може да обича нея,щом сърцето му е изпълнено със злоба и омраза към народните врагове!И какво може да му даде тя?
Природата заживява с неговия бунтовен дух.Неведнъж е вдъхновявало Ботев това единно битие на бунтовника и природата.Одухотворена и загрижена,тя взема участие в трагичната съдба на юнака ; страда заедно с него,бди над него като същинска майка.Ала стихийното,величественото сливане на природата със съдбата на юнака се извършва през нощта,когато изгреят звезди и месец.Тогава Балканът пее хайдушка песен,песента на тоя,който умира в неговите исполински обятия.
Това мистично сливане на природа и бунтовник достига своята пълнота и абсолютност в момента,когато тя пее неговата песен - когато той заживява в нейната безсмъртна песен.Тя живее в неговия хайдушки копнеж,той се възражда от духа й и усеща в гърдите си пулса на нейното огромно сърце.Той и тя се сливат в една величествена красота,в едно дихание и изчезват в една песен.Постепенно тия песни се сливат и се превръщат в трагична симфония,сливат се със страшни и злобни многохилядни човешки викове,с риданията и предсмъртните стонове на безброй души.Тогава не само небето,но и цялата настръхнала земя започва да гърми и тътне и това е хаосът и безумието на смъртта.
Смъртта – това е неговата Мелюзина,която го гледа с безкрайна любов и го примамва с тъмните си чарове,със своите блуждаещи огньове.Той върви след нея като запленен средновековен рицар и не пита накъде го води тя.Той чувства,че накъдето върви тя – през тия страшни долове и бури – там е неговият път.Смъртта – това е най-красивият образ,който е очаровал Ботев,най-хубавата мечта,която трепти в песните му и в неговата душа – в нея се сливат всички устреми на неговата воля,в нея се разрешава неговият трагичен патос и непобедимо желание за вечна младост и красота.
Ботев няма търпение да се спира над всеки израз и образ,над всяка стилистична фигура,защото за него е важно не как ще се изрази,а какво ще изрази,важна е не художествената форма,а съдържанието.Поради това в песните си влага често хаотичността на своята душа,бързите скокове от един чувствен тон към друг.Понеже чувството е по-силно от външната музикална форма,която му поставя ограничения,то често я преодолява,разрушава я и се разлива вън от нея.
Ала какво са външно издържаните,но безкръвни стихове на мнозина днешни наши поети в сравнение с неравномерния,но огнен стих на Ботев,с неговите не монотонни,а многотонни песни!Нищо по-лесно от това - да се напише един бездушен правилен стих.Стиховете на Ботев са оживени от безсмъртно дихание,в тях трепти неговото собствено сърце,обляно в кръв - и поради това те ни завладяват.Когато се увличаме от тях,ние забравяме схоластичните канони на стихосложението,не забелязваме неправилността на стъпките,непълнотата на римите и не се питаме дали хорей или ямб е искал да спази поетът.Мисълта си той изразява по най-непосредствен начин – движението на стиха зависи от движението на чувството,ритъмът се определя от ударите на сърцето.
Като че ли поетът с някаква определена умисъл,ръководен от предварителни съображения,е подбирал и подреждал отделни думи и звукове,за да създаде тия единствени в поезията ни стихове.А всъщност всичко това се е извършвало в неговото подсъзнание,творила е една сила,по-голяма от художническото съзнание– за нея той не е имал ясна представа,чувствал е само една потребност : да й се отдаде всецяло.
Към такъв волев акт е насочено не само възбуденото чувство на отделната личност,но и колективното революционно чувство – чувството на масата,която е робувала векове наред.Предишните пасивни жалби на робите преминават сега в ропот и страшна закана,в сурово решение или да се умре,или да се пресъздаде светът в името на кървавия идеал.Ботев гледа на колективната борба през призмата на своето чувство – и както неговата индивидуална воля,така и общата се изразява в крайното и неотменно решение на социалната революция.
И тук индивидуалността се проявява като основа и начало.От нея излизат,към нея се връщат лъчите на Ботевата личност и поезия.Индивидуалността е тази,която прави особено ценно всичко създадено и извършено от тоя вожд на поколенията и властелин на душите.Тя остава като нещо безконечно и непроявено до край.Сам Ботев ,като личност ,излиза извън рамките на своята поезия,извън фактите на своя живот : което е бил той,е много по-голямо от онова,което е създал и проявил.Когато се вживяваме в неговата лична съдба,ние чувстваме колко е прав пророкът на героичното,който казва,че великият в едно отношение би могъл да бъде велик и във всяко друго отношение.

Христо Ботев,”Политическа зима”
(анализ)

Трудно е да се пише за Ботев и творчеството му без традиционните клишета.Но още по-трудно е да се предаде спецификата на личността му,защото именно тези фрази го затварят в рамки,които той многократно надхвърля.Ботевата поезия от бич срещу поробителите се превръща в учебник по народопсихология.В своите произведения Ботев описва и характеризира хора от различни прослойки : обикновения народ,чорбаджии,духовни лица,интелигенция ; изяснява отношенията помежду им,техните нрави и ценности.Народът като цяло го интересува живо и е неговата постоянна тема.
Всепризнатият шадьовър на Ботев в областта на фейлетонното творчество е последният му фейлетон “Политическа зима”.По замисъл това е най-дълбоката и същевременно най-богата сатирична творба на Ботев.Фейлетонът е написан,когато назрява разривът между Ботев и Каравелов.Единадесети брой на вестник “Знаме” е конфискуван от Каравелов , защото Ботев продължава сатирата си срещу революционната идеология,чиито изразител е Любен Каравелов.
Зимата през 1875 година била необичайно студена и продължителна.Събитията и дописките за суровата зима стават формален повод за тласък на Ботевото въображение.Фейлетонистът свързва климатичнте условия с политическия мраз и по този начин творбата се ражда като една блестяща,обобщаваща,богата на значения метафора,което личи и от заглавието.
Формално затворената композиция на творбата се постига чрез мотото-сентенця,което се повтаря с разменени първа и втора част в края на творбата.В началото Ботев цитира класическата народна сентенция : “Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?”.В края този текст става част от Ботевото художествено-публицистично повествование и звучи така : “Дали се две нощи смесиха,или се зора довърши?”Това не грешка,случайно хрумване или остоумна игра на думи.То е премислено,целенасочено действие,което дава път на авторовия оптимизъм и вярата му в тържеството на светлината,символизирана чрез зората ; на революционното пробуждане и края на политическия застой. Убедително го доказват и завършващите експресивно-образни изречения-междуметия : Кукуригу!ето петлите!Джав,джав!ето кучетата!Зимата свърши и нощта се измина.
Използването на съня като структороизграждащ елемент,характерен за Ботевата поезия и проза не е самоделно,а дава възможност за съчетание на възможното с невъзможното,на дребното с важното,на реалното и нералното.Сънят дава възможност за удивителни полети на въображението.
Ботев започва с встъпление,написано с иронично-извисен тон,с което разкрива образа на героя,от чието име говори.Това е лъжепатриотът,неговият съвременник, който спи непробудно.За хора като Ботевия “българин патриотин” връх на щастието е да имат “топла соба,самун хляб,парче сланина и няколко глави праз лук…,но… и една от тия две болести : млада жена или стар ревматизъм”.Той не мисли,нито за това,което става по света,нито за мъката на съотечествениците си.Чрез характеристиката на недосъбудения герой,направена в контраст със страшата картина на политическия живот,поетът осмива овчедушието на своите съвременници.С приповдигнат глас,в който се чуват горест мъка,смях и сълзи,Ботев рисува живо картината на политическия живот в Европа.Той изобразява света като кръчма,в която са се събрали изгладнелите,дрипави и измръзнали народи,докато правителствата и политическите ръководители вършат тъмните си сделки за тяхна сметка.С няколко думи само или със сполучливо намерени образи,поетът внушава представата за типичното в характера на европейските политици,улавяйки най-точните етнически и исторически характеристики :
Г-н Бисмарк възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравето на Германия ; дядо Горчаков раздава коливо за “бог да прости” славяните ; майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите,сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце ; Мак Махагон плете кошница за яйцата,които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и Лотарингия ; лорд Дерби си точи севастополската костурка,за да надроби прясно сирене за европейската търговия на възток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие ; испанските “братовчеди” са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите ; владетелят на чизмата се наговаря с човекът от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата,който ще да се изчисти сам) и , наместо хляб и макарони да дадат чист въздух на Мациниевите дечица ; безбрадото пръчле на солените,възседнало буцефалът на Александра Македонски и исторически иска да докаже,че само немецът може да бъде пастир на козлите ; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата,яде червата на раята,пие дипломатическа боза и вика “Аман от пияни хора”.
Направил преглед на европейския политически живот и европейската психика, Ботев отово се връща към своя герой – пасивния лъжепатриот,който “лежи на гръб” и се радва на “спокойствие”.Чрез неговата пасивност,през неговите очи на човек, безразличен към народната съдба,Ботев сочи състоянието на поробените българи. Всичко е мирно и спокойно,та нали има султански ферман с “единадесетте точки на българското щастие”.
Ботев е нарисувал и картината на “българския рахатлък”,описван в цариградските вестници.По всичките краища на паяжината е спокойно :



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализационни наблюдения върху личността и творчеството на Христо Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.