Анализ на романа 'Тютюн'


Категория на документа: Литература



Романовата вълна през 50-те и 60-те години на ХХ век

Развитието на романа след Иван Вазов е белязано от почти половин век пауза, по времето на която големите епически форми остават в периферията на литературното пространство. Новата "романова вълна" на 50-те години е предизвикана от процеси, близки до същността на следосвобожденската епоха от края на XIX век. Появата на романа като доминиращ жанр в определена културна ситуация е свързана с някакъв исторически прелом. Той поставя в съвършено нови условия не отделни групи в обществото, а цялата общност (национална, социална, духовна) и проследява процесите на промяна във всички битийни и духовни сфери. Ако "Под игото" на Вазов проследява завършващия етап в развитието на възрожденското мислене на границата между двете исторически състояния - робството и свободата, то големите епически творби на 50-те и 60-те години проследяват установяването на новия социален ред, на изхода от икономическата, политическата и духовната криза след Втората световна война. Димитър Димов, Димитър Талев, Георги Караславов (с романите "Снаха", "Обикновени хора"), Емилиян Станев (романите "Иван Кондарев", "Антихрист") и други творци разглеждат трансформациите, свързани с новия начин на самоопределяне на националната общност на фона на преломните исторически събития; повествувайки за големите национални изпитания, романистите утвърждават и изграждат националната ценностна система. Литературата става жертва на идеологическия догматизъм, на пропагандата и налагането на цензура, т.е. липсва свобода на творческата изява - творците задължително трябва да се съобразяват с доктрината на социалистическата (комунистическата) утопия и да създават произведенията си по догмата на т.нар. "социалистически реализъм" (постигане на максимална илюзия за обективност, но задължително във връзка с каноните на новия обществен строй като единствена и сакрализирана истина за настоящето и просперитета на обществото), да налагат образа на комуниста или партизанина - носител на оптимизма на "новото време", което време е победа над "старото" (свързано с исторически отмрелия, антихуманен и "гнил" капитализъм).

Характерна за епохата е и тенденцията към преосмисляне на българската история - в четирилогията на Димитър Талев, в романите на Стефан Дичев, Антон Дончев, Вера Мутафчиева, Фани Попова Мутафова, Свобода Бъчварова, Емилиян Станев.

Павел Вежинов, Богомил Райнов, Дико Фучеджиев обогатяват тематично, жанрово и стилово романа. Поетесата Блага Димитрова създава лирично-есеистичния роман ("Пътуване към себе си", "Лице").

Димитър Димов

(1909-1966)

Димитър Димов представя интелигентската линия в развитието на големите епически форми - създава интелектуалния роман. Неговото културно и литературно образование, вроденият аристократизъм на семейната среда го формират като един от най-изтънчените повествователи в българската литература. Забележителният финес в творческото му поведение се откроява на фона на профанацията, на съзнателно огрубените естетически представи, на идеологическата доктрина. И докато другите творци представят човешкото поведение като функция на събитията и процесите в обществото, то Д. Димов поставя акцента върху индивида, опитващ се да моделира сам битието си. Именно разривът между житейската амбиция на отделната личност и невъзможността за реализацията й в нехармоничния свят определя трагичния облик на всичките му персонажи. Лайтмотивът "осъдени души" (заглавие на известния му роман) пронизва и останалите му произведения и става метафора на дълбоко ранима човечност, която търси себе си независимо от перипетиите на обграждащата я действителност; метафора на сполетяно нещастие, което е своеобразно възмездие на героя заради неговата трагическа вина - устремена към фанатичната си страст, силната индивидуалност загубва нещо много ценно в нравствен аспект, защото съзнателно е направила своя житейски избор в посока към злото. Не историята осъжда героите, а те сами се саморазрушават, като стават пленници на гибелните си страсти. Писателят търси отговор на загадките на човешката душа, интересуват го силните, изключителните натури. Глобалната идея на Д. Димов за човека е, че "животът и хората са безкрайно сложни".

Д. Димов оставя богато литературно наследство: разкази, пътеписи, романи, драми ("Жени с минало", "Виновният", "Почивка в Арко Ирис"). Първият му роман е "Поручик Бенц" (1938 г.), чието действие се развива на фона на драматизма на Първата световна война. Следват: романът "Осъдени души" (1945 г.) - трагедията на обсебените от силна страст човешки души е ситуирана във времепространството на Гражданската война в Испания; романът "Тютюн" (1951-53 г.) и други, в които писателят утвърждава в българската литература модерен художествен стил, характеризиращ се с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност.

Романът "Тютюн"

Най-известното произведение на Д. Димов е белязано чрез скандала на неговото първоначално отричане и абсурден случай на наложен идеологизиран прочит (цензуриране), което поражда и втората променена редакция на текста (автентичната версия излиза през 1951г., а редактираната - 1953/54 г.). Така романът заживява чрез своите две редакции. Случаят "Тютюн" е показателен за огромния идеологически натиск върху творците в укрепващата тоталитарна държава. Упреците към Димитър Димов се състоят в това, че е отделил прекалено голямо внимание на представителите на буржоазния свят, а положителните образи от народа (партизани, комунисти) са останали в периферията и са бледи, неубедителни; необоснован е и приоритетът на личния, вътрешния свят на героите, а би трябвало да доминира социалната (класовата) детерминираност на героите; писателят е станал жертва на идеалистическото схващане за човешката личност, на фройдистки влияния и на недостатъчно овладян художествен метод на изображение (т.е. не е овладял метода на социалистическия реализъм). Писателят получава "високо" партийно поръчение, което е безкомпромисна идеологическа повеля - да преработи романа си, като обогати революционната линия в сюжета и уплътни образите на "положителните герои" като алтернатива на "обречения" свят на Борис и Ирина. Плод на натиска от страна на идеологическата конюнктура (както писателят споделя, "с голяма неохота и под голям морален натиск") е втората версия на романа - с добавени 250 страници, с нов герой - партизанката Лила, и нова, паралелна, любовна линия - между Павел Морев и Лила. Посланието на втората редакция трябва да се определя като "психологически стрес на умиращата буржоазна духовност, чиято смърт отваря историческо пространство на хората на новото време". Получава се едно утежнено, механично разводнено издание. Независимо от насилствено зададената посока на промяната, от разширените социални и идеологически параметри на текста, Д. Димов прецизира с още по-голямо майсторство тези моменти, които представят първоначалния замисъл. В крайна сметка читателят остава още по-пристрастен към представителите на умиращото общество (Борис, Ирина, светът на "Никотиана"), тъй като именно тяхната психологическа задълбоченост и трагичност звучат убедително и внушават естетическото послание на творбата. Героите от втората сюжетна линия, задаваща положителната социална перспектива, остават схематични и немотивирани. "Второто раждане" на първата редакция (оригиналната версия) става през 1992 г., когато издателство "Труд" я предлага на съвременните читатели, някои от които не я познават.

Замисълът на романа "Тютюн" първоначално обхваща идеята да се пресъздаде животът на три поколения тютюнотърговци. Д. Димов е имал намерението да проследи историята на загиването на старите родове и нахлуването на нови, безскрупулни и енергични търговци, които променят цялостния облик на обществените отношения. Впоследствие писателят съсредоточава действието върху финала на трагедията: въвежда последното поколение търговци, подчертава рентиерските нюанси в тяхната психология, бонвиванството има (живеенето в наслади, удоволствия, гуляи), безгрижното пилеене на натрупаното. В романа присъстват характерните черти на европейския реалистичен роман от средата на 20. век и на епическия роман от 50-те и 60-те години: на преден план е историческата тематика; темата е разгърната и в личен, и в обществен план - човешката съдба се осмисля във връзка с обществените процеси, една невъзможна любов се появява на фона на значими исторически събития, изобразяват се различни социокултурни среди (провинцията и столицата, бедните и богатите); стремежът е към обективно, реалистично отразяване на действителността. В произведението проличават и някои тенденции на европейския роман към психологизация - засилен интерес към преживяванията, към "вътрешното действие", към романтическото раздвоение на човека между мечтано и действително, поставя проблемите за нравствено-психологическата цена на амбициите, за трагичната ирония на нравственото падение, съпътстваща социалните превъплъщения на човека.

Днес жанрът на "Тютюн" се определя не само като епически роман и социална епопея, но и като психологическа драма и романтичен роман, в който се съчетават исторически, социален, психологически, философски и нравствено-етичен план на изображение. Историята е осмислена от интелектуално-философски и моралистичен аспект. Използвани са похвати на екзотичната белетристика на 30-те години - т. нар. "булевардни романи". Епическата творба е панорама на действителността у нас в началото на 30-те години (в навечерието на II световна война) до победата над хитлеристка Германия (края на войната). Действието преобладаващо се развива в малко градче на Южна България, което се превръща в представителен образ на българското пространство. Художественото време следва съдбата на "Никотиана", обречена на гибел в историческия й двубой с тютюноработниците. В центъра на повествованието е конкретен исторически преломен момент (навечерието на II световна война) - време на тотална криза (политическа, икономическа, духовна) и преобръщане на ценностите; време на сблъсък между греховно устроения свят, осъден да загине (олицетворен от "Никотиана"), и света на унизените и оскърбените. Светът на българското обществено пространство между двете световни войни е деформиран, социалното се мисли единствено като сблъсък между интересите на наемния труд и предприемаческия капитал. Старият свят е силно негативизиран, а бъдещето е светло и желано, то е върховна и съдбовна цел - според наложената идеологема.

На фона на този гигантски сблъсък (исторически, социално-класов, идеен) са проектирани индивидуални човешки съдби, лични човешки драми. Писателят разглежда човека и неговата съдба в преломно историческо време, за да постави въпроса има ли победители в историята и да внуши, че това зависи от избора на отделната личност. Героите на Д. Димов са силни, волеви хора, фатално устремени към своите цели и жертви на своите страсти. На преден план в изображението са душевните им противоречия. Героите са строго индивидуализирани, всеки има своето неповторимо присъствие, но в същото време между тях има нещо общо. Персонажите и от двете сюжетни линии (на стария и новия свят) онагледяват типове морално и социално поведение, те илюстрират взаимодействието между индивида и неговата социална среда. Според автора човекът е и следствие, и причина на обществените условия, той е създаван от тях, но и сам ги създава. Този двустранен процес е трагичен, но в него се съдържа импулсът на общественото развитие.

Д. Димов претворява дълбоките конфликти на преломната епоха и как те влияят върху съдбите на хората - т.е. авторът представя героите си исторически детерминирани, предопределени от социалните условия, но и изплъзващи се от своята обреченост да бъдат илюстрация единствено на историческите съдбовни промени. Героите на Димов се оказват по човешки твърде сложни и с това провокират социалния и историческия детерминизъм, зададен от идеологическата конюнктура (тази сложност на образите обаче се отнася единствено до онези герои, които представят обречения свят на "Никотиана"). Така романът и се вписва, и не се списва в епическия схематизъм на 50-те години - в творбата определяща е историческата мащабност на конфликта, преломът на историята е потърсен като прелом на конкретни човешки съдби; историческият и екзистенциалният пласт взаимно се преплитат и обуславят. Но именно връзките между личността и историята се оказват далеч по-сложни и непредвидими. С най-голяма сила това се отнася до Ирина, но и не само за нея.

Както всеки роман, и "Тютюн" представя основния исторически конфликт чрез много лица и картини, но фиксира читателското внимание върху две сюжетни линии, които се движат симетрично и обуславят екзистенцията на двата противоборстващи свята: умиращия свят, представен от Борис, Ирина, Костов, Барутчиев, татко Пиер, Мария, Спиридонов, фон Гайер; "Никотиана" е обобщена метафора на обречеността на този свят, - и зараждащият се нов свят като алтернатива на стария (герои от новия свят са комунистите и работниците от съпротивата - Павел, Стефан, Варвара, Макс Ешкенази, Спасуна, Динко, Шишко). Светът на бедността и светът на богатството са двата контрастни образа в творбата. Социалната действителност е представена чрез огледалните образи на двете класи, които притежават особена симетрия: те са антиподи в своята същност, но всеки от тях е раздиран от своите противоречия. И макар да са антиподни, двата свята странно се доближават и докосват чрез крайностите си - крайности в общественото устройство, които уязвяват целостта на човешкото общуване. Изобразена е победата на единия свят над другия, но от друга страна, "победителите" се оказват също губещи - те се оказват не по-малко отчуждени от човешкото и не успяват да открият за себе си самоличност извън дефинициите на идеологемата. Авторът се интересува от нравствено-психологическия аспект на човешките проявления, особено на трагичното, гибелното, на обречеността на надеждите и победите и в двата свята. Контрастът е традиционен романтичен принцип и основен похват в романа. Героите са обвързани в антиподни двойки, представящи нравствения облик на двата антагонистични свята: на празния и егоистичен живот се противопоставя суровата и жертвена борба, всеки образ има своя паднал двойник, своята подвижна сянка, своя контрапункт: Борис - Павел и Стефан, Борис - Динко, Ирина - Лила, Зара - Варвара, Костов - Макс Ешкенази, татко Пиер - Шишко, Бимби - Чингис. От друга страна, всеки герой съществува и у някого другиго като възможност, като степен и граница на собствената си деградация: смелият играч, хазартаджията от голямата игра на века Борис Морев в последните си дни напомня вече жалкия джебчия Бимби; гордата и недостъпна Ирина постепенно започва да наподобява любовницата на татко Пиер - продажната и лекомислена Зара (Казва го и самият повествовател: "Светът на тютюна беше превърнал Ирина в Зара"); изтънченият Костов започва да прилича на пияния си слуга Виктор Ефимович.

Д. Димов заема много от Вазовия повествователен модел (в "Под игото"): малкото градче в Южна България се превръща в образ на българското пространство в историческата ситуация от навечерието на войната. Монотонният начин на живот в него, свързан с общия поминък на тютюнопроизводството, е застрашен от множество промени. И както у Вазов една голяма метафора назовава историческия модел (преломното време между робството и свободата) - "пиянството на един народ", така у Д. Димов "Никотиана" е метафора на обречеността на обществения и човешкия свят. Д. Димов обаче се оттласква от българската романова традиция, свързана предимно с бита и с националните борби. Център на проблематиката в "Тютюн" (а и в "Осъдени души" и "Поручик Бенц") стават герои - отчуждени, безродни и обезродени, трагично самотни. Авторът се насочва към изключителното, силното, катастрофичното, демоничното в човешкия характер, към гибелните, фатални, разрушаващи личността човешки страсти; създава епическа широта и дълбок психологизъм на повествованието. Персонажите му са космополити - без определен национален облик, те са чужденци навсякъде, защото осъзнават различността си от установения стереотип: чужденци за другите (не могат да установят диалог с другите), чужденци за самите себе си (не могат да надмогнат силата на страстите, които ги погубват). Те са безотечественици, които пътуват и се отдалечават от себе си, от своята човешка същност - неуспели да остареят, уморени от гибелнот еднопосочие на душите си. Героите на Д. Димов са и ницшеански личности - силни, властни, свободни, независими, самотни, самоубиващи се. Изгубили връзка с простите човешки неша, те са подчинени на едно химерично желание/на една страст и на него/на нея отдават цялата си колосална енергия без страх и колебание. Прицелеността към химера, волята за наслада са по-силни от инстинкта за живот и водят до гибел. Нарушавайки личната хармоничност, героите разрушават хармонията в света. Вървейки към светлината, остават в мрака - без опора, без приятели, без чувства.

В центъра на повествованието е историческото време и съдбата на човека в него. Димитър Димов обаче се интересува преди всичко от човешкото присъствие на света, който е обречен да загине, от личните човешки драми в него, интересува се от нравствените и психологическите причини за моралното и духовното пропадане на хората, за невъзможността им да извървят своя личностен път, да го изпълнят със смисъл; изследва онези психически предразположения и нравствени причини, които закриват хоризонтите на личността. Крахът на индивидуалния път е пряко обвързан с невъзможността на един свят да удържи високите смисли на битието, това е свят на "болестта" и разрухата. Конфликтната основа на романа не е нова - това е сблъсъкът на греховно устроения свят, олицетворен от "Никотиана", и света на трудещите се - потиснати, унизени, смазани, но осъзнали участта си и приели предизвикателството на схватката. На фона на този конфликт се разиграват и личните драми. Независимо че е притисната от идеологемата, творбата е прицелена в сложността на човешкия свят и изследва пречупването на историята като пречупване на съдбите. Романът уж копнее за "новото", светлото, опитимистичното, но е властно привлечен от перипетиите на "старото", на "осъдените души", които вечно се скитат по несигурните пътища на историята - неуспелите, бродниците, обречените, смъртните чеда на страстта и греха. Тези герои са психологически уплътнени, социалната им мотивираност е на втори план. Тяхната задълбоченост се оглежда в схематизма и поведенческата немотивираност на героите от II-я сюжетен план (дори и във втората версия на романа).

Концепцията за историческото време до голяма степен предопределя и типа композиция. Определят "Тютюн" като роман "на един нов живот" или по-точно - на едно ново поколение. До голяма степен композицията на романа може да се оприличи на популярния модел на "възхода и падението" - в избрания исторически отрязък са проследени както раждането на поривите и изковаването на принципите, така и завладяващата мощ на страстите и тоталната разпродажба на съвестите. Романът започва с избора на жизнения път за основните герои Ирина и Борис и завършва с неговия край. Композиционно творбата следва този път във възловите му събития, които трябва да се превърнат в доказателство за изгубените и предадените илюзии. По пътя от малкия провинциален град към големия свят на тютюна героите ще преживеят сдобиването с една нова самоличност, която ще се окаже погубваща. Съдбата на героите доказва нравствената теза за грешния път към кариерата - ускорители по този път не могат да бъдат само страстта, уменията и амбицията. В движението по този път е необходим етически компонент - нравствена мяра , която да гарантира смислеността на човешките действия.

Основното послание на романа най-общо звучи така: "Светът на "Никотиана" е обречен на миналото, идеята за обществен напредък е спорна".

Греховният свят на обреченото минало

Заглавието на романа събира в себе си конкретно исторически и преносни значения. От една страна - тютюнът е поминъкът на хората в тази част на България, техният труд, техният живот. Тютюнът играе много важна роля за политическата ориентация на българската държава и предрешава много от съдбата на буржоазията. От друга страна обаче, тютюнът е носител на различни символични смисли: тютюневият свят е светът на нищетата, на тежкото социално потисничество, на мизерните условия за работа и живот, на насилието в тютюневите складове, на сблъсъците между тютюноработниците и полицията; образът на тютюна се свързва с обобщения образ на света на капитала, той е отровата, която ражда смъртоносни болести - съсипва дробовете на работниците във фабриката (туберколозата), умъртвява света на трудовите хора, но и душите на притежателите на фабриката, тютюнът е проклятието, което не отминава жертвите си, а обрича всичко на гниене и разпад (четенето на тютюна като препратка към социалната действителност е задължително от наложената идеологема) - повод за такова разчитане дава отровното въздействие на растението върху човека и пристрастието на човека към растението; в тази посока образът на тютюна препраща към силата на човешките страсти - тютюнът е една от емблемите на порока, на слабоволието, на наркотичния плен и зависимостта от порока, тютюнът е самата болезненост на желанията, изтръгване от разумните обяснения за вредността и опасността, тютюнът е изкусител, той примамва всички, прави ги безсилни да му се съпротивляват - в този смисъл - като страст - тютюнът може да има двойствена проекция: страстта като сила и мощен двигател по пътя към набелязаните цели, но страстта може да бъде и разпадаща, да "изкривява" съдбите, душите, дори телата (и в двата случая типичен пример е Борис Морев - неговата страст към върховете на тютюневия свят постепенно се превръща в лудост, в неизцерим бяс, който го води направо към смъртта); страстта е пагубна, човекът на страстта е погубен - той губи себе си, душата си, разума си. Максимално обобщаващият план на разчитане символното значение на тютюна препраща към болестите на човечеството - отново Борис Морев може да бъде разчетен като герой посредник между различните измерения на тютюневия свят: той познава болестите на битовата мизерия и болестите като морална поквара. Метафоризациите на болестта са проникнали цялостната тъкан на романа. Задушливата и неизмерима мощ на тютюна разрушава социалния стабилитет, здравото в човешките отношения и ценното в човешкия светоглед.

Образът на "Никотиана" стои в центъра на художествения свят и е ос на всички движения в романа. Демонизираният образ на "Никотиана" заема централното място в болния свят - тютюневият концерн (съвметно със заглавието) се превръща в мощна персонификация на упадъка, греха и смъртта; в символ на прокълнатите, "осъдени души"; в метафора на злото в човешкия живот - злото, което човекът доброволно е приел, избрал, привлечен хипнотично, или злото, на което е бил жертва; олицетворява заплахата човекът да стане жертва на собствените си стремеж, превръща се в алегория на пагубната човешка съдба - към която героите съзнателно се стремят или която ги застига въпреки тяхното желание. Всички, независимо дали са слуги, или господари, се оказват смазани от това "допотопно чудовище". Всички сюжетни линии - свързани и с личните отношения, и с обществените процеси, се пресичат в тютюневия концерн. Той обхваща в мрежата си всички персонажи. С него са свързани възходът и падението на Борис, отношенията му с Ирина, както и социално-икономическите процеси от края на 30-те и началото на 40-те години на 20. век. Хищното чудовищно създание е минимодел на социално-икономическото и политическото устройство на живота и на обществото, то унищожава съдби и "изяжда" собствените си родители (татко Пиер, Борис, Костов, Мария) - майсторът, създателят е станал жертва на собственото си противочовешко творение. Безумната страст към печалба и власт е видяна като зловещ изблик на ирационални сили и стихии, които бележат с разпад и жертвеност всичко - и болните тела, и болните души. Като роман, който се подчинява на идеологемите, "Тютюн" се стреми да разпредели "правилно" болестите. Старият свят е неизлечимо болен свят, докато здравето е предвидено за железните во̀ини на комунистическата идея (Лукан, Павел Морев, Варвара и пр.). За смъртта на Мария е уточнено с безстрастието на диагнозата: "Сега тя беше само изстинал труп и тялото й сякаш почиваше от мъките на света, който я бе създал и проял". Историята се стоварва над героите като наказание, като неумолима съдба. Единствено здравото тяло на Ирина остава устойчиво на болестите, но заболява душата ѝ. И телесното, и душевното боледуване са последици от греховния живот в греховния свят, представен като варварски. Никой няма шанс в света на варварството - хармоничните герои (като Ирина) губят своята съшност, а нехармоничните са създали своя свят според същността си и също изгубват своето човешко лице.

Композиционна рамка на романа:

- Начало на романа: "Гроздоберът беше към края си." - Според Жан Приор в "Универсални символи" гроздоберът изразява "присъдата, произнесена от небето над света". Сезонът есен - символизира плодородие, равносметка, мъдрост, заник на живот, преход между живота и смъртта. Началното изречение може да се осмисли и чрез "Откровението на Йоан" - глава XIV на "Апокалипсиса" - дава основание да се предпостави, че творбата ще нарисува конкретния образ на Апокалипсиса, т.е. на обречеността на духовния свят, апокалиптичното наказание за греховност (постигнало Содом и Гомор, Вавилон) - гл. XIV, стих 18, 19, 20.
- "Ирина тръгна между лозята по остатъците на един древен римски път". Образът на римския път осъществява метафоричен паралел между света на "Никотиана" и Римската империя като въплъщение на греха, нравствената слепота, духовната разруха.
- Тютюнът, който се простира от двете страни на шосето, се вписва в образа на Апокалипсиса чрез идеята за цената и сладостта на страстите (силни, катастрофични, гибелни, греховни, фатални за човека): "... Берат най-благоуханните и скъпи листа на тютюна".
- Срещата на Ирина и Борис - на шосето, сред тютюна. С немска книга за тютюните в ръка Борис пресича пътя на Ирина, тя не успява да се изтръгне от властта на очите му - "остри, тъмни и пронизващи", както не успява да се изтръгне от света на "Никотиана". Тютюнът изпълва света, в който са положени героите. Пътят (пътуването) е образ, моделиращ романа както в сюжетен план, така и във връзка с битието на героите. Началото и краят на романа са рамкирани от представата за пътя. Старият римски път от лозята създава илюзия за древност, предопределеност, но и за разтление в разкоша от времето на залеза на Римската империя. Излизането му на шосето, обградено с тютюневи ниви, въвежда историческото в плана на сегашността. Финалното изречение от мислите на Павел също е свързано с пътя: "Животът вървеше неспирно напред". Познатото съответствие живот-път внушава идеята за нова перспектива, за "другия" път.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализ на романа 'Тютюн' 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.