Анализ на "Последна радост" от Йордан Йовков


Категория на документа: Литература


Последна радост

Когато представя войната, Йовков бяга от всякаква едностранчивост. Като цяло той осмисля войната като зло, но присъствието й в творчеството му включително и в „Последна радост” е многопланово.
Героите от разказа приемат обявяването на войната с въодушевление. Хората от селата, които се стичат в града, призовани от мобилизацията, донасят със себе си празнична атмосфера. Улиците се изпълват с шумно пъстроцветно множество.
Първоначалната еуфория е обяснима. Вчерашните орачи и копачи са превърнати от войната в защитници на родината. Битието им се променя коренно, те сякаш попадат в друга реалност, която изисква проява на други качества и умения. Светът на войната им изглежда като свят на храброст и на мъжество. Предстоящото ги изпълва с вълнение, доколкото очакват да изявят друга страна от същността си, да се почувстват герои в качеството си на войни и бранители.
Люцкан наблюдава картината зашеметен. Вниманието му е грабнато от цветята, присъстващи в изобилие в съкровения миг на прощаването. Както всички други, и Люцкан изживява своята илюзия за войната. И за него тя има смисъла на празник, защото оживлението и багрите на цветята му звучат близко и познато. Героят привижда във войната възторг и небивала душевна приповдигнатост. Смисъла на преживения миг Йовков обобщава със сравнението: „Улиците се изпълниха ... с млади и здрави хора, коита сякаш отиваха на сватба.”
Съвсем друг облик добива войната, когато се зареждат дългите уморителни походи, студените, изтощителни дни. Колкото повече героите се отдалечават от познатото обичано пространство на града, толкова повече навлизат в дебрите на чуждото и непривичното, белязано със знака на нецивилизованото. От ентусиазма не е останала и следа, героите са мълчаливи и угрижени. В началото все още има следи от присъствие на духа, войниците се шегуват, дори Люцкан по свой начин успява да се впише в тежката фронтовашка действителност. Но когато към умората се добавя гладът, а впоследствие и ужасът на холерата, всички загубват всякакви илюзии. В този разказ Йовков представя нечовешката същност на войната в лицето на прозаичните ежедневни тегоби. Писателят се отказва да отъждествява войната единствено със сражения. Той описва една нейна същност, която историческите хроники ще пропуснат. В ежедневните лишения и страдания Йовков намира липсващата част от истината за войната.
Тази стратегия на изображение е целенасочено избрана от твореца и това си личи от думите на Р. Самсара „не при ...”. Йовков изоставя патетиката на героизма. В „Последна радост” той описва едно-единствено сражение при това съвсем схематично и дотолкова, доколкото битката дава някакво отражение в съзнанието на Люцкан. Това неминуемо поставя въпроса, каква същност от войната иска да пресъздаде писателят. Когато се търси отговор, трябва да се има предвид коя от всички войни в периода 1912-1918г. става историческа основа на събитието. Битката при Чаталджа подсказва, че Йовков се спира на Първата балканска война като вдъхновение за разказа. Тя е известна със забележителните успехи на българската армия. Това е война, в която българите по изключително убедителен начин побеждават противника. И все пак Йовков не тръгва след патетиката на подвига и на победата, почти не описва финала на представените събития, съсредоточава вниманието изцяло върху времето, предшестващо сраженията. В него писателят търси проява на героизъм – безмълвен, неромантичен, мъченически. Героите на творбата преминават през изпитанията на умората, студа, глада и холерата, докато стигнат момента, в който ще влязат в пряка схватка с противника. Описвайки войната, Йовков се стреми да преодолее празната декларативност. Той внушава нейната човеконенавистна същност чрез страданията, с които тя цялостно се отъждествява. От друга страна, писателят се чувства длъжен да отдаде дължимото на всички, които стоически са понесли нейното бреме и са изпълнили това, което се иска от тях, без да се посрамват. „Последна радост” откроява нейната двойствена същност. Погледната и опозната чрез учебниците по история, Първата балканска война изглежда славна, героична и победоносна, изучена чрез визията на Йовковия разказ, тя е страшна и мъченическа. Писателят не спира вниманието си върху героичните жестове, върху смъртта, която „очите безтрепетно посрещат в битките”. Той насочва погледа си към гибелта, която не може да бъде посрещната „в опиянение и забрава”, която е „невидима, коварна и неумолима”. За Йовков победата се изкупва не само с жертвите на самото бойно поле, но и с тези, покосени от глада, свръхчовешкото изтощение и холерата. Огромна част от мобилизираните така и не доживяват сраженията, умират, без да могат да влязат в ролята на безстрашието и мъжеството. В съдбата им писателят вижда както необяснима несправедливост, така и неизмеримо страдание. Гробовете, които никнат на всяка крачка, са един от най-зловещите символи на войната. Те са знаци на трагична ирония, според която хората умират не покосени от врага, а от невидимата ръка на друга смърт, „свирепа, тържествуваща и ненаситна”. „Събрана в тесния ъгъл между между две морета, смълчана в биваците, ... , голямата армия се гърчеше в стонове и болки, намаляваше и се топеше.” Войната изглежда и по този начин. Тя умее да отнема човешки живот в различни варианти. Понякога позволява на жертвите си да се окичат с безсмъртието на героизма, но в по-голямата им част ги покосява безмълвно, безпардонно и съвсем непатетично. В ролята си на летописец, Йовков се раздвоява между потребността да отдаде дължимото на българския воин заради неговия стоицизъм, заради предаността му, а то друга, се стреми да бъде обективен и убедителен, когато разкрива същността на войната, която той самият добре познава.
Йовков отрича войната не само заради смъртта и неизбежните жертви, а и заради деформациите, които внася в душите на хората, в човешките взаимоотношения. Изключителните изпитания, на които тя поставя човешката издръжливост на участващите неминуемо рефлектират върху емоционалната нагласа и поведение. В разказа са представени сцени, които представят как може да бъде обезобразено човешкотоУмората и гладът внасят хаос в човешките мисли и действия. Когато „само някой кочан мисир” е единствената храна, „която не всички имаха”, всякакви задръжки отпадат под напора на инстинкта за оцеляване. „Редът, другарството, най-простата човещина – всичко се удави и заличи ... у всеки, дори и у най-кроткия, заговори само звярът.” Човешките идеали, отвоювани с векове, нравствените максими, възвишеността на мисълта и на духа биват брутално изтласкани и низвергнати. Именно затова войната изглежда така брутална и неприемлива, защото тя обезсмисля и унищожава веки порив на разума и на духовността. Тя превръща човека в отрицание на самия себе си и това писателят не може да й го прости. Крехката фигура на Люцкан, така неуместна на фона на отприщените ниски инстинкти, става метафора на пожертваната човешка добродетелност, на изгубената непорочност. Бруталността на войната писателят внушава с въздейстащи описания, сред които особено драматична е сцената с биещите се от глад войници. Люцкан става неволен свидетел на нечовешката ярост, с която двамина се сражават за парче кукуруз. Надвитият в схватката, гладен и озверял, виждайки бялата хризантема върху гърдите на Люцкан, я грабва и ожесточено я стъпква в калта. Неговото поведение е алюзия за войната като пълно отрицание на красотата. Тя не търпи емоции, не позволява дори и нищожна изтънченост на духа. Поведението на войника е отблъскващо и възмутително, но писателят не бърза да издава обвинителни присъди. В неговите думи той влага една безотрадна, но неоспорима истина за действителността, описана в „Последна радост”. След серията прояви на грубост и на животински гняв, непознатият войник отсъжда: „Хората мрат от глад, а той с цвете се закичил.” Цветята са един от героите в разказа. На тях Йовков посвещава специално внимание. Те си имат запазена територия в човешкия живот. Съпътства хората от раждането до смъртта и са неизменна част от ритуално-празничното битие. В творбата цветята са езикът, посредством който Люцкан общува със света. Жестът на озверелия войник е превърнат от Йовков във внушение за войната. Сред нейната безпардонност и примитивност цветята са неуместни. Войникът съзира някакво смущаващо несъответствие между нечовешката борба за оцеляване и хризантемата, с която се е закичил Люцкан. Очевидно това са жестове от взаимно изключващ се порядък. Колкото и да е отвратително поведението на войника, то носи внушенията не само за потъпкана чувствителност. Моментът не е подходящ за цветя. Те са част от друга реалност. В жестоката действителност на героите присъствието им е нелепо, ражда неприязън и негативизъм. Фигурата на закичения Люцкан изглежда някак предизвикателно, тя драстично се сблъсква с нечовешкото омерзение, на което са подложени всички. Срещу тази несъвместимост на ситуациите реагира непознатият войник. Физическите и емоционални изтезания, на които са подложени хората, се нуждаят от друга символика. Сълзите, които премрежват очите на Люцкан, са жест с боагт подтекст. С тях героят оплаква както собствената си трагична участ, така и драмата, която преживява грубо нахвърлилия се върху му непознат. Разбиращата душа на Люцкан умее да разпознава страданието. Героят е жестоко наранен и отхвърлен, но разбира, че това се случва не само с него, а с всички. Войната не познава пощада и този, който е надделял в едно, е загубил в друго. Писателят търси същността на войната не само в битките с противника, но и в борбата срещу човешкото. Стъпканата в калта хризантема става символ на свят, доминиран от първичност и душевна грубост, в който няма място за поезия и за аристократизъм на възприятията и чувствата. Люцкан оплаква и тази изгубена човечност и благот на характера.
След тази случка героят сякаш изгубва основанията на своето съществуване. Любовта му към цветята е низвергната и осъдена, а с това му е отнето и мястото, което заема в света. Героят е убеден, че няма да преживее холерата, но съдбата е решила друго за него. Тя е определила той да види безславното и мъченическо умиране на много свои другари, сред които Вартоломей и Рачо Самсара, да надживее Софас и да участва в боевете за Чаталджа. Там, на бойното поле, Люцкан преживява своята „последна радост” – милостив дар от съдбата. Битката той преживява като сън. Успява да премине през огъня на сраженията, защото заревото на артилерията той възприема като алени лалета. С този образ той преживява боевете, бива ранен и пада покосен сред жертвите на кървавата жътва. Когато за последен път идва в съзнание, той я съзира – стрък бяла лайка. Това е неговото осъществено предсмъртно желание, неговата последна радост. Малкото беззащитно цвете последно изпраща Люцкан от този свят. Цветята са голямата любов на героя и той получава шанса да се прости с това, което най-много обича. Стръкчето бяла лайка е натоварено от разказа и с друго послание. То става символ на прекрасното и доброто, истински вечни и неунищожими. Непознатият враждебен свят на войната не е успял да разруши всичко. Люцкан, устремил поглед в бялата лайка, вероятно е осъзнал, че войната ще свърши и все някога предишният мирен свят ще се върне, събирайки и подреждайки отломките от себе си. Макар крехка и беззащитна, лайката е оцеляла. В нейното съществуване е вложено посланието за неминуемо възраждане на изгубената в страданията на войната предишна хармония. Виждайки лайката, Люцкан сякаш възвръща себе си и напуска света умиротворен.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализ на "Последна радост" от Йордан Йовков 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.