Анализ на "Косачи", "Мечтатели", "Ветрената мелница"


Категория на документа: Литература


 "Ветрената мелница"

Разказът е написан по повод на истински случай - бащата на Елин Пелин създава проект за вятърна мелница, но не успява да го реализира. Това е най-жизнерадостният разказ на Елин Пелин - в текста тържествува виталното, празничното начало в човешкото битие, освободено от веригите на ежедневието. Животът на героите бедняци е изпълнен с радост, красота, поезия, душевна сила. Не социалният конфликт, a душевният порив движи случката. Героите прекрачват невидимите граници на своето екзистенциално пространство (селото, дома, равнината) и преминават в света на другото, непознатото (височината над селото). Поривът на човека да се осъществи не само чрез очакваното, но и чрез откриваното, новото изтъква творческата природа, заложена у всекиго. Така се внушава необходимостта от равновесиe между делника и празника, между традицията и другостта, между семейната обвързаност и свободата да се изявиш вън от ограниченията на дома. Трудът творчество, изкуството, приятелството и любовта хармонизират духовния свят на човека, побеждават злото и смъртта и превръщат живота във вечен празник .

Заглавието е символично и задава очакване за нарушаване на границите, на стереотипа - творческият порив е изразен чрез символиката на вятъра (символ на космическата творческа енергия, на духовен порив и полет, на свободата, безпокойството, мечтата, търсенето на идеалното и неуловимото). Символиката на вятъра се свързва с мотива за крилата (на ветрената мелница, на орлите, на пеперудата в танца, на любовта). Заглавието разкрива духовния порив към свобода, свързан с труда като творчество и с любовта. Ветрената мелница е метафоричен образ на способността на човека да мечтае, да обича и да изпитва радост от живота. Неслучайно от високите криле на мелницата дядо Корчан зърва малкото бяло облаче над Витоша, което ще донесе дъжд за зажаднялата равнина и щастие за измъчените селяни. Заглавието насочва към оригиналните образи на дядо Корчан и Лазар Дъбака, също характеризирани чрез символните значения на вятъра. Те са хора мечтатели, известни с фантазиите си - нещо твърде необичайно за селяци. Неведнъж двамата се залавят за "вятърничави" идеи, които не довеждат докрай. Такава е съдбата и на последното им творение - вятърната мелница, изоставена заради новата "ветрена мелница" - палавата внучка на дядо Корчан - Христина. Обичайното за българина трудолюбие е представено като творчески акт, в който удоволствието от труда е по-важно от резултата.

Експозиция на разказа е началото на текста с причудливия пейзаж, с образа на лятната суша и въвеждането на двамата герои - Лазар Дъбака и дядо Корчан; завръзка - решението на двамата за построяването на ветрената мелница; кулминация - надиграването между Лазар и Христина; развръзка - решението на Христина да пристане на Лазар.

Лирическото въведение в началото на разказа (I и II абзац) представя обстановката и създава атмосфера на нещо изключително - "скелетът" на мелницата е странно причудлив и оживява еднообразието на скучния селски пейзаж от схлупени къщурки. Загатва и характерите на героите - техният живот е белязан с порива на изключителното (повтаря се детайлът "единствен"), макар и непрактично, макар и осъдено на разруха. Зададени са опозициите: реално-фантастично, обикновено-изключително, материално-духовно, възвишено.

Откроени са библейски образи на апокалиптичното наказание за греховност: сушата, градушката. Образът на сушата, нарушаваща природното и социалното равновесие, е метафора на злото и смъртта. Предствена е с фолклорен образ ("триглава хала") и чрез глаголи с двойни представки: "изпосуши", "изпогори". Растителността край реката е изгнила и е "като очукана от град" - сравнението създава асоциации с апокалиптичната смърт. Метафорични знаци на трагичното в селското битие са и "дивотата и мълчанието". Метафоричното описание на реката, отъждествяващо я с живота , с изворите му ("Животворящата и бъблива селска речица...от ден на ден започна чувствително да намалява и да съхне") също внушава усещане за нарушено равновесие в природата, което унищожава хармонията между природно и социално и провокира смъртта. Пейзажът е предаден като трагичен отзвук от минало време (затова глаголите са в минало свършено време) и остава неразгърнат, защото темата е свързана с радостта от труда като творчество и с любовта, които са животворни и съзидателни сили. Те побеждават злото в лицето на сушата и довеждат дъжда с неговата животворяща вода. Пейзажът само мотивира новото "вятърно" начинание на героите, което цели да възстанови устойчивия ритъм на живота. Затова на отчаянието и бездействието на селото долу се противопоставят трудът творчество, радостта и удоволствието горе. Творческото дело на двамата ключови герои - ветрената мелница, е представена като магически ритуал, който довежда дъжда. Затова дядо Корчан вижда едно дъждовно облаче именно от нейния връх - "от високите й криле", и така се осъществява пророчеството му: "Щом я направим, ще завали". Селяните сякаш усещат тази магическа природа на ветрената мелница - затова придават сакралност на нейното пространство и разиграват ритуала за дъжда - "пеперуда". Според митопоетическия модел, земният строеж е видян като аналог на вселенския строеж. Ненапразно за двамата майстори ветрената мелница по библейски е "славно здание" и "велико творение" и неслучайно на върха на мелницата има "венец и кръст". Венецът символизира безкрайността на вселената, а кръстът е символ на нейната вечност. И двата символа се свързват с победа на духовното над материалното. Майсторите на мелницата са наречени с архаичната дума "дюлгери" - строители, демиурзи, тоест божествени творци. Името на инструмента "тесла" призхожда от гръцки и буквално означава "строя, създавам". Героите са творци, защото живеят в синхрон с божествената природа (за което подсказват и значенията на имената им).

Приказката за Лазар и Христина е предадена ретроспективно чрез композиционния похват "разказ в разказа" - като спомен от историята на селото: незавършеният скелет на ветрената мелница е загадъчният призрак на една отминала, но винаги спомняща се красива любов. Различността е в основата на магическото въздействие на отминалата случка. Неслучайно героите са определени като чудаци, като изключение от социалния ред, от традиционния патриархален ритъм на битието. Лазар Дъбака и дядо Корчан са различни със своята изолираност, със самотата си - избрана от самите тях и приемана не трагично. Героите са далеч от социалната организираност на общността и намирайки се извън нея (в буквален и в преносен смисъл), са свободни от регулаторите (нормите) на нейния живот. Тази извънпоставеност е заложена още в миналото на героите и мотивира настоящето им .

Лазар Дъбака 10 години е бил гурбетчия и това го отклонява от социалната му среда, от принадлежността му към един затворен патриархален свят. Той се връща от гурбетчийство без имот, който да го закрепости към земята, но с "парици", опознал големия свят, "налудувал се" "хубавичко." Това променя социалната категория на ЛД, а психическата промяна е започнала от ранна ергенска възраст: "немирен халосник и неподражаем хороигрец". Потенциално ЛД е свободен човек, бунтарски, неспокоен тип, което е предопределено за човека творец. Защото ЛД е човек с творческа същност, талантлив, със златни ръце, всичко му иде отръки , твори с жар, с ентусиазъм. Дъбака не е обикновен, кротък мливар - някакво безпокойство, някаква мечта гори в сърцето му. Той непрекъснато крои планове за фантастични строежи и започва с устрем и с ентусиазъм да реализира мечтите си. Поради младостта ("на около тридесетина лазарника") и ведрия си характер той не чувства самотата си като трагедия - още повече, че съзнанието му е заето с идеи, а ръцете му - с претворяване на тези идеи. Привидно един от общността (вече е "хрисим и кротък"), той запазва своето индивидуално пространство, позволявайки си неразбираеми за другите странности - гради и не довършва тепавица, дарак, ветрена мелница. Живее сам, далеч от селото, от общността - "около воденицата", или строи ветрена мелница на "високия ветровит баир над селото"; заместил е липсващата съпруга с воденицата - нарича я "моето момиче". Неговото присъствие, психиката му, начинът му на живот, заниманията му са провокация към традиционното и естествено го дистанцират от съселяните му - отдавна задомени, отрудени, уморени. Пространството на общността долу (родът, патриархалното затворено пространство, закрепостеността към земята) и пространството на Дъбака и Корчан горе, извън селото (свободата, поривът, безпокойството, творчеството, мечтата, провокацията), не се взаимопроникват, а трептят в някакъв неосъзнат стремеж едно към друго.

Прякорът на героя - Дъбака - го свързва с дъба - свещеното дърво на Бога и в езическите, и в християнските ритуали; дъбът е аналог на Дървото на живота, символ на сила, закрила, дълголетие, устойчивост. Името Лазар е алюзия за вечното възраждане и възкръсване на живота в природата. Смисълът на усмивката е един от ключовете към същността на героя. Идеите на ЛД се раждат с усмивката му, като веселостта на замисъла му се трансформира във вдъхновение на труда. Усмивката е знак за виталност, игра, задявка, вътрешна сила и власт, душевна свобода и красота. Душевната красота е заявена и чрез външния лик на героя - "русолик левент ", "обичливо лице ", "големи сини очи ".

Усмивката характеризира и дядо Корчан, тя изпълва с радост и празнична атмосфера художественото пространство на разказа. Прякорът му произлиза от турската дума "кория" (гора) и съвпада с изображението на героя - "горянин" (вятър, който духа от планината; горски дух; змей, който според народните поверия живее в гората) - човек, който живее в хармония с природата. И дядо Корчан е белязан със знака на различността - и той е самотник, загубил е всичките си близки (жена, дъщеря, зет), останала му е само внучката Христина. Старецът не превръща загубата в трагедия. Той е свободен от задължения, от социални тегоби, необвързан със земя и дом. Има чувство за хумор, сърцето му е младо, живее свободно като птица, жилав, държелив, непреломен от годините и нещастията - "як и здрав старчуга". Портретът му притежава черти на отвъдност, на асиметричност, на различност от обичайното: "шеговит и малко глух, и малко куц!" Старецът разбира, че е по-добре да строиш вятърни мелници, отколкото да тънеш в праха на шопското село, притиснат от немотията и бирниците, че с тези вятърни мелници най-добре изразяваш човешката си същност.

Приятелството между Лазар Дъбака и дядо Корчан също не се вписва в традицията и изглежда странно, но е дълбоко и истинско. И двамата имат сродна душевност: духовно свободни хора, трудът им е творчески, носи им радост и удовлетворение, способни са да мечтаят и да претворяват мечтите си в реалност. Сближава ги и чувството им за хумор - тяхната веселост, шегите им са израз на жизнеутвърждаващата им философия на обич и благодарност към живота, който им дава толкова, колкото им е нужно. Двамата напълно се реализират във "ветрените" начинания - започват и не довършват, защото не ги интересува резултатът, а идеята и пътят, устремът за нейното осъществяване. Това ги прави спокойни, хармонични, мъдро снизходителни към себе си и към света. Те са свободни да мечтаят и да претворяват мечтите си в дела. Затова образите им са изградени на принципа на контраста и на фона на страшната суша, която потиска другите в селото, предава ги на отчаянието, представено от трагичните метафори "мълчание и затишие". Дъбака и дядо Корчан не се предават на унинието, не бездействат, а намират изход от трагичната ситуация в труда творчество.

Поради същата причина и Христина (останала сираче) принадлежи на тяхното общество, белязано с различност. Тримата оформят един нов колектив, противоположен на традиционния социален и духовен свят на другите - забраненото в обичайния свят тук е разрешено и обратното. Христина е устроена като дядо си и Лазар - тя не е като всички. Девойката е господарка на дома си (в селото), господарка е и на съдбата си, което я освобождава от много патриархални ограничения (позволява си да излиза вън от дома си свободно, неограничавана, да се пилее някъде из мелницата). Хубава мома с "пиперливо" езиче, дяволита, "дива кокошчица" - свободна, своенравна. Но Христина живее в селото, интегрирана е в него - обичана е от съселяните си, те се отнасят към своеволията на сирачето снизходително, с разбиране (за разлика от иронично-дистанцираното отношение към Лазар Дъбака и дядо Корчан). Христина е идеализирана с портретното си описание, което е в духа на фолклорната традиция и е знак за красива душевност: тя е с "висока и стройна фигура", с "ясни небесни очи", с "бяла" кожа (бялата кожа е традиционен определител за физически и нравствено красива жена) и "босилкови клепки", с "русо...хубаво лице", сравнено с "радостна заря в сърцето на стария ерген". Оказва се, че Христина е с по-добре осмислен опит за човешките отношения (за разлика от Лазар и от дядо си ) - поради интуитивния си женски усет тя е инициативната, водещата в отношенията си с Лазар. Христина обръща посоката на сюжетното действие със свободата на духа си и с неуловимата си женственост. Тя не само става видима причина за незавършването на мелницата, но във II част на разказа налага една нова (в сравнение с I част) поетичност. Детското в нея, пародийната закачливост на "труда ", естественото и вписване в хорото, сливането на нейната игра с чудните звукове на гайдата - всичко това не само връща Лазар Дъбака към миналото му, но и пробужда вътрешните трептения на неговата душа. Чрез Лазар и Христина трябва да се възвърне изгубеното, нарушеното равновесие между природното и социалното. Неслучайно именно Лазар съобщава, че дядо Корчан е видял облаче, а това е вестта за идващия дъжд (някога именно при дъбови дървета хората са излизали да се молят по време на суша) и така държи ключа за вероятното възстановяване на социално-природния ритъм на битието. Името Лазар на свой ред актуализира библейския сюжет за мъртвия и възкресен за нов живот Лазар. Както Христос възкресява Лазар, така и Христина връща Елин-Пелиновия Лазар (дистанциран, т.е. мъртъв за общността ) към подчинения на естествените и традиционните начала живот - в патриархалния социум и в патриархалното семейство. Докато на небето се зараждат дъждовните облаци и дъждът ще оплоди земята, за да възкреси живота, на земята се ражда любовта между двама млади и тази любов притежава космическата енергия да оплоди и съживи цялата земя. Елин-Пелиновата идея, че и любовта (като творчеството и дъжда) е божествено създание, е кодирана във фрагмента, който разказва как се заражда любовта между Лазар и Христина. В началото на фрагмента Христина произнася концептуалните думи: "И аз мога да правя ветрени мелници като вас", като при това е изобразена с тесла в ръцете. Финалът на фрагмента се изгражда от шеговитите думи на Дъбака: "Аз си намерих друга (ветрена мелница)". Думите на героя окончателно поставят равенство между изкуството да се твори и изкуството да се обича. Неслучайно на ритуалния танц за дъжд, който се играе около мелницата, съответства любовната ръченица, при която двамата герои признават любовта си без думи.

Възстановяването на социалното равновесие става чрез играта. Уникално съчетание между "сериозно" и "наужким", тя се противопоставя на строителството на ветрената мелница, за която Дъбака вече се е заловил съвсем сериозно. Но "немирната" млада жена съумява да изтръгне строителя от неговата вдаденост в сериозното, за да го увлече подире си в играта, сред хората "долу", където се е "завъртяло" хорото, създаващо организирано и защитено социално пространство. Танцът е едно своеобразно предизвикателство към Дъбака, както неговите градежи са провокация към уседналостта на селския живот. Христина е умела "игралица" и подобно на строителите на ветрени мелници, забравя себе си в унеса на танца - творчество, потъва в неговата съдбовна и поетична ритуалност, изразява свободния си дух, поривите и мечтите си, радостта си от живота, достойнството си. Танцът (хорото и ръченицата) символизира единението на хората, тяхната радост от света, празника на душите, красотата на волността, на младостта и любовта. Надиграването в ръченицата възвръща ритъма на самия живот, завършва инициацията на Лазар. И в танца той "се забравя" - и в него разкрива своята пламенна, страстна творческа натура: "Едно надмощие, едно мъжко надмощие личеше във всяко негово движение". Танцът - надиграване - идеализира двамата герои - те са прекрасни със своята отдаденост на танца - творчество, свобода, себеизразяване, надмогване на другия: "Христина...изви като лебед бялата си шийка", "Дъбакът пък съвсем се беше забравил", "подскачаше като елен, заситваше с чудни движения...". В митопоетическото творчество лебедът е свещена птица, която снася бялото яйце на доброто, а еленът е свещено животно и на богинята на природата Артемида, и на Афродита - богинята на любовта. Двамата герои са идеализирани и със символиката на огъня като пълно себеотдаване в творческия акт: лицата им са "пламнали". Танцът концентрира в себе си най-високата смислова енергия на творбата - надиграването е и естествено продължение на вдъхновения труд на ЛД, и избавление на Лазар от "смъртта" на самотния, изолирания от общността, безбрачния. Затова облогът е разрешен чрез неговото спечелване/загубване - всеки отстоява себе си и всеки устоява на думата си, като съдбовното обвързване между двамата млади възстановява нарушеното социално равновесие: необикновеното, различното се връща към познатото, делничното, интегрира се в патриархалната общност, изпълнявайки необходимите за личността и общността ритуални действия (сватба, семейство, дом). Затова новото семейство напуска хълма (горе) и се спуска към селото ("надолу").

Последната сцена насочва повествованието към началото на разказа - към ветрената мелница, която се явява смислов фокус на текста и негова композиционна рамка, поставяща въпроса за мъдростта на незавършеното творение. Незавършената ветрена мелница е постигнала своята завършеност с друга ветрена мелница - с Христина, тоест с любовта. Тази метаморфоза е предсказана от дядо Корчан ("Лазаре бе, ти трябва да се ожениш. Ветрените мелници хабят младостта!") и от тъждеството на ветрената мелница с красива девойка: мелницата е с "тънка, висока снага" (като "високата и стройна фигура" на Христина). Ветрената мелница и Христина са своеобразни двойници - ветрената мелница е заменена с Христина, незавъртелите се криле на мелницата - с въртящата се във вихъра на танца Христина. Целият текст подготвя тази метафора (или метаморфоза), а ЛД дори я изрича на финала: "Аз си намерих друга (ветрена мелница)". Двамата млади се отправят към селото, за да изградят своето лично щастие в интимната отдаденост на другия, в градежа на семейно огнище. Христина предизвиква промяната в социалния статус на героите, но Лазар (мъжът) е този, който е призван да я осъществи на дело - отново да изгражда, да изпитва радост и удовлетворение, но този път от любовта, от семейното съжителство, които също са празник за душата - както творческия труд. Любовта, освободена от условностите на ритуалното сватовство, сгледи, уговаряния на зестри, годежи и т.н., е представена чрез приставането на Христина. Приставането е висш израз на свободния избор по зова на сърцето. То (приставането) е благословено, защото свързва две сърца без сметки, без умисъл за имот, защото е израз на победа на духовното над материалното. Христина чувства, че този зрял мъж е много по-млад от всички младежи, които я заобикалят, защото творчески огън гори в сърцето му .

И в труда, и в играта ЛД влага цялата си душа, за да съгради нещо. Във всепоглъщащия процес на творенето са еднакво стойностни както окончателното изграждане на ветрената мелница, така и прелестната незавършеност на създаденото. Полезното (мелницата) е изтласкано на втори план и отстъпва място на любовта - другата плоскост, където човекът осъществява себе си. Символични образи на живота са хорото, кръгът и кръговото движение на живота - като израз на балансираност, уравновесеност, цялостност, пълнота, безкрайност и хармония на патриархалния свят. Надиграването затваря кръга на живота с идването на Христина, свързва мечтата, въображението (горе) и земното, виталното, реалното (долу), самотния щастливец и патриархалната общност. Ветрената мелница остава единствен свидетел на битието на двама души - свободни, различни, мечтателни, творчески натури. Затова и незавършеното творение на ЛД е знакът на вечността (глаголите са в сегашно време), на вечната незавършеност и променчивост на света, на изместване и допълване на стойностите в него, на кръговостта на света, на взаимозависимостта между природно и социално, духовно и материално, полет в творчеството, в мечтата и приземеност в традиционния битов порядък на патриархалния социум, между самотата и единението с колектива.

В смелостта да следват мечтата, любовта, трепетите на душите си - независимо от непосилното ежедневие, е изразена истинската човешка същност на Елин-Пелиновите герои. Разказът започва с нарушаване на порядъка в природата и завършва с възстановяване на равновесието в общността. Двете начала (природно и социално) се вписват в законите на всеобщата хармония.

"Косачи"

Човекът в разказите на Елин Пелин е част от една човешка общност, свързана и подчинена на природните закони на битието - човекът приема света като даденост и се опитва да се хармонизира с него.

В много от разказите си Елин Пелин представя темата за необходимостта да се надживее обикновеното, делничното, тривиалното, да се откъсне човек от своето жестоко и обречено на неволи битие, за да съхрани човешкото у себе си, красотата на емоционалния си свят, достойнството си. "Малките хора" на Ел. Пелин са обикновени, бедни и отрудени, притиснати от тегобата на ежедневието, но и способни да съградят една паралелна реалност на душевни полети, на радост, блаженство и щастие - чрез копнежа, мечтата, бляна, фантазните образи и представи. Чудачеството, трудът - поезия и творчествo, танцът, любовта са също ценностни алтернативи на потискащото селско битие (разказът "Вeтрената мелница"). В разказите "Косачи" и "Мечтатели" световете, създавани от човешкото въображение (в приказката и песента), са осмислени като истинската реалност, в общуването с която човекът познава себе си.

Експозиция на разказа е нощният летен пейзаж и началното представяне на петимата герои; завръзка - конфликтът между Лазо и Благолаж; кулминация - тревожните мисли на Лазо, породени от закачките на косачите; развръзка - Лазо напуска другарите си и поема по обратния път към дома.

Заглавието на разказа "Косачи" подсказва социалната принадлежност на героите и основното им занимание - те са косачи, хора на изнурителния полски труд, напуснали родния си край поради недоимък. Песимистичният смисъл на думата "косачи" се свързва с апокалиптичния символ на смъртта и в сюжета на разказа смислово се обвързва с непосилния живот на героите. Оптимистичният смисъл на заглавната дума произтича от славянската митология, в която косата е свещен инструмент на върховния славянски бог Перун - бог на слънцето и небето. В този контекст героите са косачи, понеже са деца на слънцето и със своите мечти принадлежат на небето. Продължение на тази идея има в мотива за "чудна лятна нощ", която донася "мир", тоест хармония между земя и небе. В сюжета проекция на тази идея са вълшебните приказки на Благолаж. Те внушават, че човекът съхранява своята духовна същност, когато избяга от несгодите на житейския битовизъм и потърси спасение в магията на вълшебните приказки. Сюжетът на разказа е така построен, че от избора на най-младия герой Лазо зависи кое от двет значения на думата "косачи" ще бъде валидно за човека. Лазо избира да остане верен на любовта си и така Елин Пелин внушава, че човекът е дете на слънцето.

Разказът "Косачи" илюстрира виждането на писателя за особената връзка на човека с природата. Темата за тайнството на природата се преплита в общо лирично звучене с темата за тайнството в живота на човека - неговата нужда от приказното, необикновеното, чудесното, романтичното, от вълшебството на любовта. Човекът влиза в чудно съприкосновение с тайнствения и примамливо-загадъчния свят на природата, за да преживее света не прозаично, банално, а чрез поезията на чувствителната си и мечтателна душа. В тайнството на нощта (пространство на покой и хармония, мечтателност и вълшебство, но и на неизвестност, безпокойство и символична смърт) и най-невероятното започва да изглежда възможно, а човешкото съзнание се изкушава да потегли към други светове.

Пейзажът в началото на разказа създава усещане за тайнственост, за неразделна, хармонична връзка между човек и природа - човекът е частица от един голям, жив, бездънен, безкраен и топъл свят, който го обгръща и приласкава в необятните си дълбини. Природното описание задава опозициите нощ - утро, мрак - светлина, небе - земя, мълчание - говор, за да открои чрез тях двойствеността на човешкото битие, трептящо между истината и приказката, между реалното и фантазното, материалното и духовното, жестоката действителност и красивата мечта. Атмосферата е подчертано романтична - "прохладна и свежа", "чудна лятна нощ" - време за тайнствено общуване между земята и небето, между хората и всемогъщата природа за тайнството на човешката любов. Романтичната атмосфера (нощта, огъня, тайнството на природата) е подготовка за случката диалог, белязана е с необикновена поетичност, лиричност, одухотвореност. Земята е персонифицирана в образа на жена. Нощта има не само приказна, но и зловеща загадъчност, тя приютява като майка, но и плаши. Нощта е и време на силите на злото, на мрачната прокоба и суеверието, свързани и със страховете на Лазо ("Марица ... пълна с удавници..." - реката е одухотворена; тя е метафора на живота, граница между реалното, действителното и фантазното, мечтаното битие, между живота и смъртта).

Героите са бедни селяни, принудени от сиромашията да са далеч от невести и домове, замечтали за топлината и ласката на любовта и на дома. Лишени от миговете оскъдно човешко щастие, те с жажда слушат приказката на Благолаж за божествено красивата и неукротима царска дъщеря. Чрез образа на Благолаж е изказана ценността на приказното, на красивата измислица, на мечтата. Мечтанието е част от човешкия свят в Елин-Пелиновите разкази. То е израз на простичката човешка жажда да се изживее животът по-добре - така, както Бог го е наредил; чрез фантазно-чудното човекът да се издигне над убийственото всекидневие, да съхрани хуманността си, да се предпази от оскотване, от обезличаване и да остане верен на човешката си същност. Името на Благолаж буквално означава "благо (сладко) лъже" - според героя сладкодумник приказката е оная "блага лъжа", без която трудно се живее, която е красиво бягство от действителността: "Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор ... или за нас, голи-голтаци..." Човекът става идентичен на себе си не когато затъне сред прозата на живота - представена от такива битовизми и натурализми, като "дрипавите гащи на дядо Тодор", "голи-голтаци", "смачканата калимявка на дядо поп", а когато живее сред магията на вълшебните приказки.

И песента е езикът на душата - пеещият човек изказва себе си, преоткрива себе си и чудото на живота. Нощната песен оповестява човешкия свят като свят, който будува и тъгува в тъмнината на томителните (сладостно мъчителните) си желания, на вечната си жажда по ласка, съпричастиe, любов. Дочутата любовна песен е огледалото, в което душата на Лазо все още не се е оглеждала. Според Благолаж приказките и песните са необходими на хората - те са за това: "да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек". Истината е бедността и несретничеството, а красивата измислица е съкровената истина на душата. В спора между Благолаж и Лазо се утвържадава необходимостта от вълшебството в човешкия свят, от поезия на въображението, отстоява се неговата истинност. Внушава се, че то е истинската действителност на човешкия живот, защото отключва човешкото у човека и е предизвикателство за самопознанието. Човекът е определен като точка на докосването между изкуството и реалността извън него. Същевременно той е осъзнат и като резултат на това преобразяващо докосване. Чрез изкуството човек освобождава въображението си, за да разбере себе си и да постигне същността на човешкото въобще.

Чрез диалога, чрез приказката и песента се утвърждава ролята на Словото в изкуството (най-вече устното) в битието на хората, в конструирането на неговата хармония. Преобразяващата роля на изкуството в този процес се демонстрира чрез поведението на Лазо. В парадоксалния сблъсък между измамната красота на приказно-фантазното и суровостта на живота се разкрива душевната драма на Лазо, уязвимостта на неговото въображение. Разказаната приказка, песента, подхвърлените недомлъвки дават воля на въображението му, потапят го в съмнения за верността на младата му съпруга, която е изоставил, за да спечели пари, събуждат ревността му. Приказният сюжет, който буди недоверието на младежа, много скоро се оказва реалността на собствения му живот. Природното описание хармонира с тихата и безмълвна драма в душата на Лазо: "Далеч нейде се вдигна тънък писък като жален стон на някоя поразена от куршум душа...", "Тайнствената нощна тишина стана някак зловеща". Приказно-романтичното и трагичната безизходица се сливат в едно, приказката "наужким" заживява реално във въображението на Лазо и в крайна сметка го отпраща при любимата невяста, за да охранява своето човешко щастие чрез изживяната, постигнатата любов. Така приказното се реализира в реалния човешки живот, Лазо напуска битието си на самотник гурбетчия, за да се потопи в хармонията и блаженството на дома, на любовта, да превърне миражите на сърцето си в реалност (нещо нехарактерно за отрудения селянин). Името Лазар се свързва с библейския Лазар (възкресения от смъртта) и се тълкува като преобразения, възкресния и спасения за истинския живот (живот в името на любовта) чрез чудото на словото.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализ на "Косачи", "Мечтатели", "Ветрената мелница" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.