Анализ на "Една Българка"


Категория на документа: Литература


Анализ “Една българка” Ив. Взов

Встъпление - Със своето подзаглавие “Исторически епизод” творбата посочва своята нехудожественост, своята неизмисленост и поставя ударението върху истинността си. Авторът смесва две истории – едната е част от героичната история на нацията, а другата – историята на една жена от Челопек. Цитатът от народната песен съобщава едно предварително признание за стореното от нея и възпява постъпката и. Така разказът е един вид връщане към темата за истински героичното.

Първи епизод – Датата въвежда конкретният исторически момент – разбиването на Ботевата чета. Епизодът започва с описание на разминаването между значимостта на събитието и безразличието на селяните. Живеещи в своето делнично време, завладяни от страха, неотърсили се от робската психика, мъжете са се скрили, а жените покорно отстъпват пред забраната на Хасан ага да преминат Искъра. Сред тях се откроява баба Илийца– дръзка, настойчива, упорита. Тя преглъща клетвите, обидите и униженията и дори благославя агата, за да спаси детето си. Нещо повече – провокира бащините му чувства, готова е да се помоли на своя бог за него, за да го убеди да я пусне на отсрещния бряг.

Втори епизод – Делничното време, в което живее баба Илийца се слива с историческото. На преден план е представен животът на героинята, а след това Вазов ретроспективно уточнява срещата и с бунтовника. Изживяла лична трагедия, тя е сполетяна от нова беда – внучето и е болно. Единствената и надежда е да се помоли на Света Богородица. Но за да получи добро, тя самата трябва да стори добро, като спаси бунтовника, тръгнал “за християнска вяра, курбан да става”. Спасението му тя вижда в неговото преобличане. Махането на чудатите дрехи ще го изравни с обикновените хора, ще премахне неговата необикновеност. Четникът изглежда напълно безпомощен и е готов на това преобразяване – от историческото време да премине в делничното. В думите: “Ще те чакам, бабо; върви, бабо, благодаря” се крие надеждата му за спасение. Диалогът между тях е силно развълнуван, драматичен, напрегнат. Кратките, често непълни и недовършени изречения изразяват състоянието им. Мислите на баба Илийца са ту изречени на глас, ту предадени като вътршна реч. Вазов описва емоционалната реакция на героинята и откроява мотивите и да поеме големия риск: “българин е, тръгнало е за християнска вяра, курбан да става” и “ние сме христиени”. Тя поема риск за своя живот, защото са и присъщи човешко милосърдие, вяра в бога, българско самосъзнание и чувство за родова принадлежност. Темата за съчувствието и помощта става важна, защото се откроява на фона на общото равнодушие сред обикновените българи към саможертвата на Ботевата чета.

Трети епизод – На път за манастира тайнствената природа дошълва внушенията на Вазов за неизвестността. Чувствата на безпокойство идват и от мътната река, от канарите, от спящия манастир. Блъскането на портата увенчава пристигането на баба Илийца пред манастира, който я посреща “глух и пустинен”. Над него властва страхът. Получила само хляб, като начин по – скоро да се отървът от нея, тя не намира духовна опора в светата обител и се озовава отново сама в страшната нощ.

Четвътри епизод – Той е най - описателен. В него няма срещи и разговори, а само едно действащо лице, изправено пред най – голямото изпитание на волята и духа. Сама в зловещата нощ , “много смутена”, изпълнена с тревога и безпокойство, баба Илийца се чувства за момент безпомощна. Но само в тъмнината на нощта тя може да помогне. За нея това е време на изпитания.

Пети епизод – Тук е истинската среща между старата жена и бунтовника след майчините и грижи – да го нахрани и облече – у нея надделява любопитството да проумее защо е тръгнал срещу царщината. В съзнанието и редом с желанието да направи добро се поражда и желанието да прозре смисъла на борбата. Решението и да го заведе у дома е продиктувано не само от милосърдие, но и от съпричастност към делото. Угрижен за своята съдба, той не забелязва личното и нещастие. Чувайки отчаяния и вик, тръгва из гората “потресен, безнадежден”. Те се разделят всеки сам със своята мъка. И тогава неочаквано гласът на баба Илийца го настига и обнадеждава “Довечера – пак тук, та да те намеря”.

Шести епизод – Той започва с различна природна картина. Изчезнала е зловещата тайнственост на нощта. Настъпило е дългоочакваното просветление. Бунтовникът е приел самоубийството като единствено възможно решение. Така той остава в историческото време, в което открива истинското спасение на духа си като човек, верен на борбата за свобода. Преминаването му в делничното време с помощта на баба Илийца за него би означавало физическо спасение, но и снемане на ореола му на герой.

Старшното време, страхът и свободата

Чрез разказа “Една българка” патриархът на българската литература ни пренася в неспокойното бунтовно време, изпълнено с малодушие и страх, но и с героизъм и саможертва. Отразявайки духа на времето, преплитайки част от герочната история на нацията с тази на една обикновена жена от Челопек авторът откроява темата за истински герочното.

На фона на страшното време, робската психика и страха, сковал обикновения човек от народа, родолюбецът Вазов разкрива величието на своята героиня, дръзнала да изпълни своя християнски дълг. В ужасяващата робска действителност, когато страхът е сковал населението на Челопек, Б.И. надмогва личната си болка, преодолява мисълта за собствения си живот и поема риска да спаси един народен син, обрекъл се на свободата на поробената си родина.

Със своето подзаглавие – “исторически епизод” – разказът поставя ударението върху своята истинност. Датата 20 май 1876г въвежда конкретно очертаната откъм време и място на действието, напрегната, тревожна обстановка. Типична за робството е картината в експозицията на творбата. И ако тук драматичната атмосфера е само очертана, то в развръзката на действието жестокостта на турците е най-силно пресъздадена. В тази своеобразна рамка на робската действителност още по-силно се открояват постъпките на Б.И. и на Ботевия четник. Този факт носи авторовото послание за свободолюбивия дух на българина, който не се подчинява на насилието и робството.

Епизодът започва с разминаването между значимостта на събитието и безразличието на селяните в Челопек. Живеещи в своето делнично време, завладяни от старха, неотърсили се от робската психика мъжете са се скрили, а жените покорно отстъпват пред забраната на Хасан ага да преминат Искъра. Гневни и груби са думите на поробителя към беззащитната рая. В това страшно време “мъжкото население” е нащрек, а жените безропотно се подчиняват.

Но “една селянка”, “висока, кокалеста, мъжка на вид” се оказва различна от останалите “куп жени”. Дръзка, настойчива, упорита тя не се страхува да заговори озлобените турци, да моли, да настоява, да преглъща клетвите, обидите и униженията. В опита си да провокира бащинските чувства на Хасан ага тя е готова дори да благослови поробителя, за да го убеди да я пусне да премине реката. Това е първата и победа, първата крачка по пътя към доброто, на спасението на младия бунтовник.

Ретроспективния момент – завръзка с разказа – е срешата на Б.И с ботевия четник. На преден план Вазов представя живота на геринята, сполетяна от лична беда. Единственият начин да помогне на болното си внуче тя вижда в молитвата си към Света Богородица. Но за да получи добро, тя самата трябва да стори добро като спаси този “чудат момък”, изпречил се на пътя и към манастира. Решението и Вазов мотивира с вътрешната и реч: “българин е … тръгнал е за християнска вяра курбан да става” и чрез твърдо изреченото “ Ние сме христиени”. От този момент историята на героинята напуска делничното. Темата за съчувствието и помощта става важна, защото се откроява на фона на общото равнодушие на обикновените българи към саможертвата на Ботевата чета.

Епизодът в манастира е потвърждение на истината, която Вазов внушава: страхът по време на робство ражда родоотстъпници. Опасното време е изплашило и служителите в манастира – “глух и пустинен” е той. Двата епитета дообогатяват представата за страшното време на робството. Изображенито на природната картина е образ на страха, който владее душата на героинята. Но това е страх не за собствения и живот, а за това дали ще може да изпълни обещанието си. В същото време природното описание показва куража и да измине сама страшния път в тъмната нощ. Авторът оценява смелостта на своята героня и ни потготвя за срещата с едно жалко и страхливо същество в лицето на отец Ефтимий.

Разменените реплики между калугера и ратая са изпълнани с напрежение и неприкрито насочват към страха, който панически е обзел тези божи служители – страх от турци и от бунтовници. Отец Ефтимий е забравил призванието и вярата си в бога. У него говори страхът за собствения живот, чувството му за самосъхранение.

Получила само хлаб – като начин по-скоро да се отърват от нея – с “тревога и безпокойство” Б.И напуска манастира и се отправя отнова сама по пътя на доброто. Тя преодолява естествения си човешки страх от зловещата нощ и препятствията, защото е майка и христоянка, решена да помогне на един родолюбив българин. Поведението и в следващите епизоди е просто човешки дълг, дадено обещание, взето решение. В това смутно, “лошо” време, надмогнала болката от смъртта на внучето си, тя намира сили не само да изрече: “Довечера пак тук, та да те намеря”, но и да изпълни обещанието си. Последвалото самоубийство не ни изненадва, защото за бунтовника то е единствено възможно решение. Така той остава в историческото време, в което открива истинското спасение на духа си като човек, верен на борбата за свобода. Преминаването му в делнично време чрез помощта на Б.И за него би означавало физическо спасение, но и снемане ореола му на герой.

Така робското време, страхът, жестокостта на турците и смъртта се преплитат на финала на разказа с порива са свобода и саможертва. Над цялата картина, над всичко разказано и преживяно Вазов извисява копнежа за свобода и българския дух – непреклонен и непречупен от страха на робското време.

Баба Илийца пред най-голямото изпитание

на /пред/ духа и волята.

В четвърта глава на разказа “Една българка” Иван Вазов разкрива образа на Б.И – смела българка, която изправена пред тъмните води на Искъра, пред безсилието и отчаянието, успява да подтисне страха си в името на спасението на един човешки живот.

По пътя и към доброто, към изпълнението на благородното дело се изпречват препятствия, които поставят на изпитание духа и волята на тази обикновена жена. Озовала се сама в тъмната нощ пред заключената за кола ладия и придошлия Искър, тя проявява твърдост и решителност, смелост и борбеност в желанието си да помогне, да изпълни своя човешки и християнски дълг, да победи страха у себе си.

Вазовата героиня тръгва сама в тъмната нощ по пътя към Искъра, за да се срещне с бунтовника и изпълни клетвеното си обещание. Душата и е тревожна и смутена от малодушното поведение на калугера, пред който не е могла да разкрие тайната за един човешки живот. с болка в сърцето си тя е разбрала, че това е човек , който от страх за себе си е забравил и род и родина. Душевното състояние на героинята е в унисон с нощния пейзаж, внушаващ самота и ужас. Дрезгавата нощ навява страх с тайнствената си застрашителност и дебнещи опасности. От пейзажа лъхат пустота, самота и горест. Дълбоко драматичен, изпълнен с враждебност, той ни съприкосновява с безпокойството и естествения човешки страх, обзел душата на възрастната жена. Сърцето и прелива от трвога и безпокойство. Фактът, че сяда на земята да си почине показва бързината, с която се е движела, за да стигне по-бързо до бунтовника. Поразяват ни силата на характера и, нейната човечност и доброта. Желанието да спаси един човешки живот диктува всяка нейна стъпка.

За да провери силата, волята и духа на своята героня авторът я поставя пред непредвидено препятствие: ладията не е завързана, а заключена за кола. “Втрещена”, тя разбира, че и ладиярят го няма. Явно е, че се е страхувал да пренощува тук в това опасно и размирно време. Вазов внушава мисълта, че страхът, завладял душите на местното население е превъзмогнат от тази единствена, храбра, милостива и вярна на дълга си българка. Изпаднала в безумно отчаяние тя се пита: “що да чини?”. Страшният шум на Искъра всява ужас в измъчената и душа. Б.И се бори с безсилието и страха си. Не може да се върне, защото пред очите и още стои измахнатото лице на момъка. Примрял от глад, страх и безпокойство той я чака в гората с надежда и упование. Като майка и българка тя не може да го изостави. Майката в нея иска да помогне на един страдащ син, а българката - да спаси един родолюбец.

Усещането за безсилие и страх постепенно отстъпва пред най-големите изпитания. С неимоверни усилия и упоритост героинята се заема да измъкне забития в земята кол. Този момент е кулминационната точка в разказа и е доказателство за изпитанието на волята, силата и добротата на Б.И. Желанието и да стори добро и дава сили да изтръгне кола. В този момент тя сякаш съвсем е забравила детето си, оставила го е на милостта на Бог. Картината е динамична и напрегната. Натрупването на глаголите придава свръх напрежение на момента. Причастните форми “запъхтяна” и “уморена” разкриват волята и желанието и да победи. Подтекстово се долавя мисълта на писателя за душевната сила на тази жена. А тя идва от убедеността и, че на доброто трябва да се отговори с добро, на жертвоготовността – с жертвоготовност.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анализ на "Една Българка" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.