Алеко Константинов - ,,Бай Ганю”


Категория на документа: Литература


АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ (1863 - 1897)

Роден в Свищов в семейството на културен и заможен търговец със силни позиции в местния свят. Учи в Габровската гимназия, а от 1878 г. - в реалната гимназия на гр. Николаев, Русия. Следва право в Одеса от 1881 - 1885 г. В България работи като съдия и прокурор, но е уволнен. За пет години губи цялото си семейство. Работи като адвокат. През 1894 г. се кандидатера за народен представител в Свищов, но не е избран. През 1897 г. на път от Пещера за Пазарджик е убит по погрешка, вм. М. Такев.
1894 - в сп. ,,Български преглед” излиза ,,До Чикаго и назад”.
1894 - 1895 - на страниците на сп. ,,Мисъл” се появяват разказите за Бай Ганю.

,,БАЙ ГАНЮ. НЕВЕРОЯТНИ РАЗКАЗИ ЗА ЕДИН СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРИН”

Не е случайно, че разказите от книгата първоначално се появяват в сп. ,,Мисъл” - и техният автор, и модернистите са ангажирани с въпроса възможен ли е диалогът между родното и западния тип цивилизованост. През 1895 г. излиза книгата, която се състои от две части. Първата включва девет истории, обединени под общото вътрешно заглавие ,,Бай Ганю” тръгна по Европа”, а втората - от три наратива - ,,Бай Ганю се върна от Европа”, ,,Бай Ганю прави избори” и ,,Бай Ганю журналист”. Редакторите на по-късните издаания включват в книгата и всички фейлетони, чийто главен герой е Бай Ганю. Възниква въпросът за границите на текста - дали неговият каноничен вариант трябва да съответства на първото му издание, публикувано приживе на автора, или на следващите, съставени след смъртта на Алеко Константинов.
Историите за един съвременен българин, обединени под непретенциозното заглавие ,,Бай Ганю”, донасят на авора си голяма и неочаквана за самия него популярност. Тази книга става ключова за националната ни литературна класика. Повече от век критиката не спира да обсъжда и коментира, да анализира и интерпретира смисъла на творбата и нейния ефект върху българския културен живот. По повод на нея са изказвани най-различни съждения, често трудно съвместими или дори взаимно отричащи се. Десетилетия наред критическите мнения за ,,Бай Ганю” се групират около две основни тези. Първата, която е лансирана от марксическата критика (Д. Благоев, Г. Бакалов, Т. Павлов) вижда в героя на Ал. Константинов определена обществено-историческа и социална фигура - формиращия се български буржоа. Втората теза, изказана за пръв път от д-р К. Кръстев, обявява Бай Ганю за ,,национален тип на българина в неговите най-несимпатични черти”, т. е. той е концентрация на негативното в груповото съществуване. Към това критическо гледище в една или друга степен се присъединяват Божан Ангелов, Боян Пенев, Владимир Василев и др. Разбира се, в границите на всеки от тези два модела на възприемане и разбиране възникват различни варианти. Най-интересно е противоречието, което се проявява сред привържениците на идеята за националната представителност на Алеко-Константиновия герой. Според създаделите на т. нар. ,,оптимистична теория за Бай Ганю” (Милко Ралчев, Георги Константинов, немския славист Герхард Геземан и др.). Героят на тази знаменита книга не олицетворява най-лошите и отблъскващи черти на националния ни характер. Те твърдят, че той изразява неукротимата жизненост и самозащитния инстинкт на българина, помогнали му да оцелее в условията на робството. Разнообразието от критически оценки за ,,Бай Ганю” потвърждава непреходната актуалност на тази книга, нейната ,,отвореност” за смислово търсене, способността й да поддържа и до днес жив читателския и критическия интерес.

В последните десетилетия вниманието на критиците е привлечено от заложения в ,,Бай Ганю” проблем за срещата на следоосвобожденския българин с културния и поведенчески модел на европейското. Той е продължение на една тема, появила се още във възрожденската ни литература - за нашата национална идентичност, осмисляна в съпоставка със или през мерките на европейската цивилизованост.
През Възраждането, когато се формира и укрепва българското национално самосъзнание, антитезата ,,свое” - ,,чуждо” добива особена актуалност. Творчеството на възрожденските ни писатели и публицисти (Д. Войников, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев и др.) отстоява високата ценност на ,,своето”, на родното. Към Европа се проявява, ако използваме израза на Р. Дамянова, едновременно ,,страх и влечение”. Първата реакция издава опасението от ,,криворазбраната цивилизация”, т.е., че сляпото следване на европейските модели може да доведе до национално обезличаване, до поглъщане на ,,своето” от ,,чуждото”. Втората нагласа изразява желание за приобщаване към духовните ценности и цивилизационните норми на модерния европейски свят. Той обаче невинаги се мисли еднозначно - Европа е просветената, цивилизованата, носителят на напредъка, но тя е и будещата подозрение, двуличната, защото не прави достатъчно за нас и дори покровителства ,,болния човек край Босфора”.

След Освобождението отношението ,,ние - европейците” радикално се преосмисля. Сега се формира нова интелигенция, която е дистанцирана от старото патетично преживяване на родното. През нейния поглед българското губи неоспоримата си висока стойност и върху фона на развития европейски свят изглежда странно, нелепо, ражда насмешка или горчивина. Актуален в този контекст става проблемът за срещата на различните култури и нации, за възможния или невъзможен диалог между тях, за вечния избор между своето и чуждото. С този проблем се занимава книгата на Ал. Константинов. Тя не сблъсква монолитния образ на българина с този на европееца. Творбата представя българското като нееднородно. В нея то е ориентирано към различни ценностни нагласи и модели на поведение, поради което влиза и в различни отношения с чуждото. Бай Ганю въплъщава само едно от проявленията на родното в книгата, един от вариантите на контакт с небългарския свят. Той представя сътресенията, които съпътстват опита на следосвобожденския българин да навлезе в непознати за него етнически, социални и културни полета. Този опит е показан в неговата нееднозначност, в колебанията му между стремежа за пригаждане и ,,вътрешната” непропускливост за нормите на чуждия свят. Следователно Бай Ганю може да се схваща като ,,културно стереотипизаран герой” (Н. Георгиев) или като ,,лош набор от колективни поведенчески практики” (Дубравка Угрешич). Редом с героя на Алеко Константинов пътуват и разказвачите, които са друго въплъщение на ,,нашето”, друг профил на родното на фона на европейското. Чрез съполагането на тези две лица на българското книгата значително усложнява възприемането на понятията ,,свое” и ,,чуждо”. Тя открива и ,,чуждо” (етически и ценностно неприемливо) в ,,своето”, и ,,свое” (харесвано, прието за стойностно) в ,,чуждото”.
Още първото изречение в книгата иронично въвежда желанието ни за бързо поевропейчване и лековерието, с което се въобразява неговото случване: ,,Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че бай Ганю е вече цял европеец”. Приспособяването към ,,чуждото” е изразено чрез алегорията на преобличането, което е акт на символична смяна на епохите - от ,,агарянския ямурлук” към ,,белгийската мантия”. Но то е и чисто формален, симулативен жест, проява на мимикрия, която не може да гарантира и осигури съгласуването на българското с европейското.
Цялата първа част на книгата илюстрира неуспеха на нетърпеливите и прибързани усилия да се оприличиш на европееца, наивността на вярата в лесната достъпност на ,,чуждото”. Тук непрекъснато се изтъкват разликите между европейците и новоизлюпилия се на балканска почва ,,цял европеец”. Доказва го и началото на втората част, където е представен резултатът от задграничното пътуване на Бай Ганю. Промяната отново е проектирана върху територията на облеклото - тя се свежда до появата на вратовръзка около врата на героя и до придобитото от него ,,чувство на собствено достойнство”. Дълбокото преобразяване не се е състояло. Вместо него е налице само спекулативно изтъкване на личното превъзходство, основано върху факта на пътуването. Истинската среща с другата култура не се е случила, пътуването не е реализирало своя познавателен потенциал. То не е променило по същество героя, но го е заредило с ново самочувствие, върху което той гради и новия си публичен образ в българския свят. Ако Европа донякъде потиска балканщината на Бай Ганю и го заставя да се пригажда, то в България неговият ,,криворазбран” европеизъм се изживява като мощно социално предимство: ,,Ти знаеш ли, че цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво!”. Така ,,чуждото”, макар и неусвоено, сега се предполага като лигитимиращо знанията и вишестоенето на героя, неговото превъзходство спрямо другите. Казано иначе, досегът с европейското е превърнат от Бай Ганю в аргумент при спекулативното обработване на българския свят с цел овладяването му. Във финала на книгата обаче прозвучава тъжно-ироничния възглас: ,,Европейци сме ний, ама все не сме дотам!”. Той отпраща читателя към началото на творбата и затваря смисловия кръг на несъстоялата се българска европеизация. Но тъкмо осъзнатата и болезнено изживяна неосъщественост на промяната вече я подсказва като възможна в бъдещето.
Пътуването ,,навън”, за което разказва първата част на книгата, изглежда не толкова опознаване и сближаване с ,,чуждото”, колкото своеобразно пътуване ,,навътре”, към ,,своето”. То носи ново познание за българското, за различните му манталитетни, ценностни и поведенчески профили. На фона на ,,чужбината” релефно изпъкват несъвпадащите въплъщения на родното.

Към Европа Бай Ганю тръгва със самочувствието на ,,завоевател”, на видял и патил, на опитен пътешественик. Неговият страннически опит обаче е натрупан само в балканското пространство, което той наивно отъждествява със света: ,,Ии, ами аз що свят съм изръшнал! Ууу. Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко!”. Бай Ганю очевидно абсолютизира балканските нрави, приема ги за меродавни и с тях нахлува в европейския свят. Но там те се оказват непонятни, неуместни и невалидни. Затова героят непрекъснато попада в ситуации на осуетено общуване. Те са породени от неговата неспособност да съгласува своето поведение и мислене с културния кодекс на европееца.
Първото условие за установяване на контакт е езикът. Бай Ганю потегля за Европа с балканската си езикава ,,компетентност”, т. е. с ограничен набор румънски и турски фрази. Те обаче се оказват съвършено недостатъчни, за да обезпечат комуникацията. Незнанието на чуждия език поставя героя в комични положения - преследването на маневриращия влак в Будапеща, издирването на псевдоадреса в Прага и др. Въпреки това Бай Ганю се отнася към чуждия език с откровено пренебрежение. Когато изцяло е блокирана способността му да го разбере, той просто го дисквалифицира, обявява го за алогичен. Например виковете на унгарския диспечер героят определя чрез звукоподражателна пародия като ,,хеке, меке”.

За да преодолее затрудненията в езиковото общуване, нашенецът от книгата на Алеко често прибягва до жеста и мимиката. Но те невинаги работят безупречно. В Прага отрицателното за нас поклащане на главата се възприема като съгласие и това създава доста главоболия на Бай Ганю с файтонджиите. Комичното в жестикулациите на героя се проявява и когато той се опитва да изрази социално табуирани обекти - конфузията с ,,грос арбайт”. Често неговите жесто-мимически реакции са в цялостен и рязък контраст със социокултурните конвенции на дадената ситуация (в операта, в банята, на погребението на Марийка). Интересното е, че определени Ганюви мимики и телодвижения са въведени като устойчиви, повтарящи се. Те указват знаковата връзка между ,,външно” и ,,вътрешно”, натоварени са с експлицираща характера на героя функция. Езикът на тялото подсказва такива черти на Бай Ганю като скъперничество (шаване с пръсти в очакване на рестото), безпардонност (потупване по гърба или опиране на пръст в гърдите на събеседника), мнителна потайност (приклекнал с гръб към другите яде или проверява дисагите си), агресивност (заплашително блещене) и др.

Разривът между българското и европейското се проявява и в такива зони на поведение като храненето и междуполовото общуване, наречени от В. Стефанов ,,полагания на телесността”. Ако за европееца всичко свързано с телесното е силно табуирана сфера, то за Бай Ганю тялото е поле на първични наслади и възможност за себедоказване. Това несъответствие между потисканата телесност на европееца и шумната ,,жадност” на Ганювото тяло създава нов набор от комични ситуации. Те поставят героя не само извън европейските културни норми, но и извън културността изобщо. Драстичното разминаване между първичните реакции на ,,нашенското” тяло и европейския кодекс на поведение достига гротескни измерения в очерка ,,Бай Ганю в Дрезден”. Тук ситуацията се усложнява от намесата на българите студенти, които се опитват да съчинят някакво оправдаващо героя обяснение, ,,да съградят един имитативен обяснителен дискурс” (В. Стефанов). Но действията на Бай Ганю опровергават тази извинителна версия и отново го превръщат в необясним и неприемлив за европееца човек. Героят на Ал. Константинов не е лишен от усет за това, че ,,своеволието” на тялото подлежи на санкциониране в новата среда. Но макар да си дава сметка за поведенческата норма на европееца, той хитроумно оправдава изпадането си от нея с диктата на ,,природното”: ,,А, уригнах се, прощавайте; туй малко просташко пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!”. Така природното спекулативно се използва за защита срещу културния императив на чуждото. В своята съпротива срещу обуздаващия тялото натиск на средата Бай Ганю отива и по-далеч. Той използва телесното си самочувствие, за да изтъкне преимуществото на българското над чуждото. Показателен за това е епизодът в банята, когато героят арогантно се удря в гърдите и крещи: ,,Булгар! Булгар!”. Сега, лишен от дрехи, той се чувства неоспорим ,,телесен фаворит”. За немците обаче поведението му си остава непонятно, граничещо с лудостта, понеже липсата на дрехи според тях не освобождава човека от социалните регламентации.
Всички ситуации, в които се изявява напористата телесност на Бай Ганю, очертават опозицията ,,природа - култура”. Непрестижната култура в лицето на Бай Ганю спонтенно или спекулативно се обявява за по-близка до природата, по-естествена и необраменена с многото забрани на развитата цивилизация. Така сблъсъкът между изостаналите Балкани и напредналата Европа получава нови смислови измерения. Той не само изявява нашето малокултурие на фона на европейците, но формира и представата за тяхната уязвимост от позицията на българското. В тази посока се движат и разсъжденията на Н. Георгиев в неговата студия ,,Името на розата и на тютюна”. Той твърди, че сблъсъкът между ,,телесния Ориент и обезтелесения Запад”, представен от Ал. Константинов, подсказва българското и като стадиално по-младото, по-енергичното и по-жизненото пред лицето на състарената, вяла и сякаш обезплътена Европа.

Важен момент от цялостната характеристика на Бай Ганю е неговото търговска дейност. Той е не просто пътуващ човек, а ,,делови” предприемач, който гастролира на европейския пазар със ,,скъпоценната” си стока - гюловото масло. Но и в тази си роля героят се оказва несъвместим с европейските правила и норми. Без да си дава сметка за нищожните мащаби на своята търговийка, той непрекъснато преувеличава нейната застрашеност. В съзнанието му европеецът добива чертите на хитроумен джебчия, чиято единствена цел е да го лиши от свидните му мускали: ,,Ами че ти отде знаеш какви са онези на касата? Прибере ти гюла - завий си края нанякъде…”. От негова гледна точка европейският свят е не само чужд, но и злонамерен. Затова и търговското му занятие непрекъснато се пази в тайна, а самата ,,стока” грижливо се укрива близо до тялото.
За да се разберe по-добре тази подозрителност на Бай Ганю, трябва да се вникне в нейната не толкова лична, колкото историческа обусловеност. Героят е представител на социум, в който още няма утвърдили се институции, които да гарантират доверието на гражданите в обществената система. По тази причина и чуждата ,,институция” - касата, буди у него подозрение и боязън. Всъщност той пренася върху нея опита си от общуването с европейците, своята неспособност да ги разбере и предвиди. Опазването на мускалите от посегателството на чуждото, което уж ги застрашава навсякъде, дори и в банята, ги превръща от стока за рязмяна в особено средство за противодействие срещу чуждостта.

За разлика от гюла националният произход не се укрива, а гръмко и тържествено се излага на показ. Принадлежността към българското е фундаментът, върху който се изгражда образът на Бай Ганю. Според В. Стефанов това е начин да се очертае полето на ,,чуждостта”, да се изтъкне самозащитно разликата между ,,нашето” и ,,тяхното”. В тези случаи героят привидно е воден от чувство за национално превъзходство, което обаче прикрива усещане за непълноценност. Това обяснява защо Бай Ганю с натрапчиво постоянство търси и, разбира се, открива ,,недостатъците” на европейците, непрекъснато изтъква тяхната ,,некачественост”: ,,Ама проста работа са тези немци, един гвоздей не им стига умът да забият, па казват, че ний сме били прости”. Чрез пренебрежителните си коментари, които принизяват чуждото, Бай Ганю всъщност се опитва да се справи с културната му непроницаемост. Подобна оценъчна агресивност прикрива неувереност, уязвимост, неадаптивност. Понякога националистичното самочувствие на Бай Ганю със замах унищожава границата между ,,нашето” и чуждото, като приписва на другите зле прикривана българска идентичност: ,,Ти не си ли българин, право кажи? Вий всички сте българи, ама се сърбеете”.
За Ганю българското е ценностният център на света, но тази мисловна нагласа няма нищо общо с възрожденския патриотизъм. Доказват го контактите на героя с другите българи зад граница - тогава той се опитва да използва общия национален произход, за да извлече от него лична облага.
През Възраждането и особено в периода на освободителната ни борба срещата на българи в чужбина била среща на национални съмишленици. Тяхното общуване се основавало на патриотичната солидарност и вазимопомощ (,,Немили-недраги”). В новата историческа и културна ситуации Бай Ганю лукаво използва възрожденския мит за подкрепящото се българско зад граница, като го подчинява на личните си интереси: ,,Какво бива най-сетне един българин да приберат”. Героят се опитва да натовари своите сънародници с чувство за вина и дълг, като събуди у тях традиционни патриотични нагласи. Той очевидно спекулира с общия етнически произход и иска да употреби сънародника за своя полза. Подобно поведение компрометира стария националнокултурен код, подменя из основи неговия смисъл, превръща етническото родство в измамен етикет.
Всъщност повествованието в ,,Бай Ганю” непрекъснато дискредитира високия език на Възраждането и така, според фразата на Инна Пелева, ,,разклаща цялата сграда на българската национална идеология”. Всяка нация разпознава и определя себе си чрез набор от символи, имена и сюжети. Именно към тези идентификации на българското Алековата книга е особено иронична. В нея например вместо трикольор се развява нечистото българско бельо (,,Бай Ганю на изложението в Прага”). Балканът, който през Възраждането се превръща в символ на всичко прекрасно и героично в националния ни живот, също е смислово уязвен. Алековият герой, въплъщаващ срамното и отблъскващото в националната ни психика, си е присвоил прозвището ,,Балкански”. В доосвобожденската символика присъства и розата като емблема на ,,своето”, на неговата красота и неповторимост (,,Маминото детенце” на Л. Каравелов). В книгата на Алеко Константинов розата вече е сведена до търговски продукт, полученото от нея е само стока, чиято стойност се измерва в пари. Всяка нация гради себепознанието си върху определени исторически имена и сюжети. Тя опазва и предава във времето разказите за тях, за да поддържа груповото самочувствие, да захранва гордостта и достойството на съставящите я индивиди. У героя на Алеко също работи тази традиционна нагласа за възприемане на българското. Когато Бай Ганю съветва как да бъде представено родното пред чехите, той настоява: ,,…кажи нещо я за Филип Тотя, я за Крума Страшний, или изпей някоя песен …малко ли ги имаме ний, за Аспаруха кажи или земи, че надуй кавала…”. Всъщност, както се вижда, за героя на Алеко особено важни са онези личности, които символизират бабаитското и воинското в националната ни история. Той сякаш не помни за Кирил и Методий, чиито имена споменават чехите. И още нещо, изказването на Бай Ганю отпраща към Ботевата поема ,,Хайдути”, но контекстът ни я напомня иронично. Героят подканя някого да направи ,,в истинския живот” това, което лирическият аз в едно стихотворение казва, че ще прави. Така на Ботевото възвишено слово са му отнети признаците на високото, особеното, изключителното. То е принизено и профанирано чрез неговата буквализация. Същият реторически механизъм работи и спрямо песента ,,Не щеме ний богатства…”. Тя, композирана по стихотворение на Ст. Стамболов, става химн на Априлското въстание. В книгата на Ал. Константинов обаче тази песен вече е част от българския кръчмарски репертоар. По подобен начин се променят и други речеви формули от предосвобожденското време. Например фразата ,,България мила майка”, когато е изречена от Бай Ганю, рязко губи възвишеното си значение, защото се оказва погълната от един откровено нелеп контекст - ,,България мила майка не може без лютичко”.
Има и други места в книгата, снемащи ореолите на словесни жестове, които преди Освобождението са били натоварени с високо идеологическо значение, и превръщащи ги в обезценено клише. Например в епизода на пътуването до Прага натрапчиво се повтаря фразата ,,братя българи” или само думата ,,братя”, които са иронично употребени. Повече от ясно е, че това назоваване отпраща към идеята за славянското единство, съпътстваща освободителната ни борба. Алековият разказ обаче красноречиво говори, че не може да има нищо общо между културните чехи и малокултурните българи.
Като цяло, творбата на Ал. Константинов сериозно колебае валидността на възрожденската идеология в новата историко-културна ситуация, като скъсва с устойчиви навици за представяне и мислене на ,,своето”. То не само вече не може да заявява себе си като винаги достойно за уважение, но губи и своето нравствено-психологическо единство, вътрешната си монолитност.
В първата част на ,,Бай Ганю” образът на българина става нееднозначен, типологически разнороден. Тук редом с героя са поставени и разказвачите, които представят друг, противоположен вариант на взаимодействие с чуждото. Техният ценностен и познавателен хоризонт надраства стария националноидеологичен образ на света. Това са личности, способни да познаят и оценят чуждото като културна и поведенческа алтернатива на българското. Нещо повече, за тях западният тип цивилизованост е истински ,,своето”, Европа е културното пространство, към което те желаят да принадлежат, без да се отричат от националната си принадлежност. Разказвачите в ,,Бай Ганю” сигнализират за появата на нов тип български интелигент. Той е скептично настроен спрямо патетичния патриотизъм, вдъхновил Възраждането. За него българското вече не е безспорен източник на национална гордост. То е по-скоро драматична и проблематична обвързаност ,,по родов белег”, която изисква сериозно преосмисляне.
В книгата на Алеко разказващите за продавача на гюлово масло образуват дружеска общност, неформален кръг, чийто манталитет, образованост и поведение са в противоречие с тези на героя, също представител на българското. Свидетелите на Бай-Ганювите ,,подвизи” зад граница се забавляват с разказите за тях. Смехът е начин те да потвърдят своята общност и ценностна заедност. Но този смях е и израз на отграничаване от старата солидарност по етнически белег, защото тя най-често поражда срам, води до потискащо и негативно преживяване на патриотическите клишета.
В книгата на Ал. Константинов разказвачите често изпълняват ролята на посредници в контакта на Бай Ганю с европейския свят. Те въвеждат героя в новата за него среда и когато се налага, обясняват на европееца неговото поведение. Следователно разказвачите са не само свидетели на ,,невероятните” приключения на Бай Ганю, но и активни участници в тях. Те се опитват да омекотят сблъсъка между двете сили, да направят възможно тяхното общуване.
Но разказвачите са и медиатори между представяните истории и читателя, защото направляват възприемането на текста чрез своите коментари и оценки. Те като познаващи и двата културноповеденчески кода придават смислова двумерност на случката, прекарвайки я през двете оптики на възприемане, както е в очерка ,,Бай Ганю в банята”:
1. ,,Немците окаменяха на местата си. Те по всяка вероятност приеха моя другар за някой новодошел, непостъпил още в лудницата възточен човек, и аз забележих на лицата им не толкова негодувание, колкото съжаление”.
2. ,,Горделивият тон, с който се изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: ,,Ето го, видите ли го българина! <…> Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи - Прости били българите, а! гиди чифути с чифути!”.
Като цяло, образите на разказвачите, поставени редом с този на Бай Ганю, подсказват раздвояването на българското при срещата му с чуждото. ,,Нашето” проявява едновременно неприспособимост и адаптивност, недиалогичност и способност за общуване. Това са все реакции, които пораждат не само песимистична, но и оптимистична прогноза за нашото ,,отваряне” към света.
И така, в ,,Бай Ганьо” ,,своето” се оказва немонолитно - общата етническа принадлежност не прави еднакви стойностните системи на индивидите, мислещи се като ,,българи”. Напротив - Ганю и разказващите за него всъщност изпитват отчужденост един спрямо друг. Българският интелигент иска да бъде част от Европа и се срамува от простия и навсякъде злепоставящ го сънародник. Той е раздвоен между полученото по рождение и желаната от него идентичост. Образованият българин не възприема като наистина ,,чужди” европейците. За него такъв е по-скоро малокултурният и невъзпитаният ,,свой”, с когото той не иска да се идентифицира.
В книгата на Ал. Константинов досегът с чуждото разединява дори съставящите българското социални групи. Например образът на нашето студентство зад граница също е нееднозначен, различно вписващ се в териториите на културната другост. В очерка ,,Бай Ганю на гости” тази нееднородност е илюстрирана чрез фигурите на Бодков и ,,студента с жлъчен поглед”. Първият е достоен наследник на байганювщината, а вторият - неин яростен изобличител и отрицател. Иронично е изобразено и българското студентство в Швейцария, потънало в ,,груби и безплодни глаголствания”, в самодоволна ориенталска леност. Редом с това се споменава и за друг тип български студенти, занимаващи се сериозно и задълбочено с образованието си.
Следователно първата част на ,,Бай Ганю” категорично руши възрожденския културен мит за нравствено-психическото единство на българското общество. Тя изтъква започналия процес на неговото разединяване при контакта му с европейския свят: ,,Настанало е времето, когато се разпукват културните монолити, когато се ,,преобръща” и социално се огъвкавява отделният човек” (В. Стефанов). Тази част от книгата не решава, а само остро поставяпза обсъждане проблема ,,ние и Европа”. В нея ,,нашето” е уловено в процес на сътресителна културноисторическа промяна, чийто изход е твърде неопределен и неясен.

Втората част на Алековата книга описва не по-малко ,,невероятните” приключения на Бай Ганю в България. Ако в ,,европейската” част героят пътник се движи по пространствения хоризонтал, то в ,,българската” той напредва по социалния вертикал. Сега бай Ганю се появява като водач на партийна делегация, кандидат и победител в парламентарните избори, редактор на вестник. Н. Георгиев твърди, че това движение не е посъпателно, че то не изписва някакъв явен ,,публичен” възход. Според него във втората част на книгата Бай Ганю е поставен в различни социални ситуации, които създават усещането за произволно ,,изпробване” на персонажа в границите на българското. Тази интерпретация не изглежда неоспорима, доколкото депутатският мандат е временен, а медийната власт върху съзнанието на сънародника - трайна, обещаваща далеч по-продължителен и сигурен властов ефект.
Всъщност втората част може да бъде пълноценно разбрана само в контекста на първата. Героят вече е достатъчно дискретитиран като непроницаем за модерната културност, което придава особена иронична острата на неговия социален възход в границите на българското пространство. Ако в Европа Бай Гню среща сериозни трудности с приспособяването, то на родна земя той с удудваща лекота печели победа след победа. Това обаче не се дължи на натрупаното като позитивен опит по време на пътуването. Напротив, сега Бай Ганю дава воля на своя грубиянски и циничен прагматизъм, който в първата част е подложен на непрекъсната корекция, потискан е от културните императиви на Европа, съзнателно или не е обуздаван, ,,опитомяван” и изтласкван.
Казано иначе, двете части на книгата влизат в твърде печални за българския читател отношения на ваимно допълване, като открояват, всяка по своему, ,,нашата” отдалеченост от нормите на модерното цивилизовано живеене. Онзи, който в Европа е приеман като налудно-екзотична рядкост, в България се ползва с успех, добира се до престижни социални позиции, кичи се с популярността на политически лидер. Това е подчертано и чрез различната ситуираност на героя в полетата на чуждото и родното. Ако в Европа Бай Ганю е по-скоро самотна, странна и чудата фигура, то в България той неизменно се появява в обкръжение от примитиви поклонници - Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина и др. Те умножават внушението за триумфиращата пошлост и я превръщат в парадоксална мярка за нашата ,,нормалност”. Това преобръщане на ценностните нагласи, управляващи ,,нашето” и чуждото, се изтъква и чрез образа на Иваница Граматиков, чийто прототип е самият Ал. Константинов. Ителигентът идеалист Граматиков губи изборната битка с Бай Ганю, защото използва само цивилизовани и законни средства, за да спечели народното доверие.
Много критически текстове отбелязват, че образът на Бай Ганю от първата част не се припокрива с този от втората. Действително, в действащия на българска земя герой сатирично са заострени негативните му черти. Ако в първата част на книгата Бай Ганю е повече анекдотичен персонаж, чието поведение поражда очистителен смях, то после той става въплъщение на аргесивната пошлост и бруталността, заплашващи да се превърнат в опасно социално явление.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Алеко Константинов - ,,Бай Ганю” 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.