"Записки по българските въстания" – особенности на жанра и повествованието


Категория на документа: Литература


По една обща историческа закономерност ценностната устойчивост на Записките се проявява - без това да е парадоксално - в неустойчивостта им, в смяната на отношението към тях. На онова време например дори такива внимателни читатели на Записките и ценители на хубавото в българската литература като Вазов и Пенчо Славейков не отварят и дума за разказваческото майсторство на творбата. И те не са изключение, те са правило, толкова по-красноречиво с авторитета на имената си.

Неизненадващи с най-видимите си разказвачески свойства, Записките не са изненадали тогавашния читател и със сходствата си с художествената литература. В общественото съзнание от последните две десетилетия на миналия век разграничителната линия между "изящна" литература и книжнина изобщо е била не по-малко ясна от съвременното ни делене, а мерилото кое е и кое не е художествена творба, е действувало със същата, а може би и с още по-голяма решителност. И според това мерило никому не би (и в действителност не е!) дошло наум да причислява записките към художествената литература, да ги окачествява като роман или роман-епопея. Това положение се нуждае не само от констатиране, но и от по-дълбоко разбиране, защото в него се отразява една от най-сложните закономерности на художествения процес: близостта на Записките с художествената литература е била "недовидяна" тъкмо в годините, когато тази близост е била значително по-голяма, отколкото по времето, когато се заговорва за художествеността на Записките! Така между Д. Димовия роман "Тютюн" и "най-белетризираните" съвременни спомени отликите са решително по-големи, отколкото между "Под игото" и Записките. По онова време Вазов и читателите му възприемат романа "Под игото" и Записките като принадлежащи на категорично нееднородни повествователни типове, обособени помежду си много по-рязко, отколкото ги виждаме днес.

Още в десетилетието след безвременната кончина на 3. Стоянов в българската литература започват да се очертават развойни посоки, които в областта на епоса можем да доловим в един много дребен, но и много красноречив пример - в начина, по който късният Страшимиров поправя ранни си творби.

Между 80-те и 90-те години разликата между художествена и нехудожествена литература и е била достатъчно ясна (поне толкова, колкото е днес за нас) и според нея романите на Вазов са били именно романи, т.е. художествени произведения, а произведенията на Захари - мемоари, биографии и съответно нехудожествени произведения. Идва обаче ново време, с нови измерения, което започва по новому да чете Записките. Тогава се и оказва, че тази творба не стои толкова далече от своя художествен контекст, колкото е изглеждало в последните две десетилетия на минали век. Големият поврат към внимателно и възторжено отношение към Записките настъпва тъкмо в годините, когато процесът на обособяване между художествени и нехудожествени типове е достигнал най-високата си и субективно най-ясно осъзната точка. Не ще и дума, че в тези години, т.е. десетилетието след Първата световна война, големите национални сътресения от Илинденското до Септемврийското въстание са накарали българина да препречете тази и подобни ней творби с възроден интерес и нов поглед. Промяната обаче надхвърля границите на собствено съдържателния и психологически интерес и в новата обстановка вниманието към "какво разказва" започва да се уравновесява с вниманието към "как разказва". И въпреки че тези две страни, "какво" и "как", са свързани така неделимо както социалното и художественото развитие може да се предположи, че новият прочит на Записките е обусловен от развоя на българския литературен процес от 80-те години на миналия век до 30-те години на този.

През последните десетилетия на миналия век възприемането на творби като Записките е вървяло от художествената литература към нехудожествените типове. В движението към по-ясна обособеност между двата типа и в състоянието на относително по-слабо разграничаване между тях окачествяващата дейност на обществото и критиката съвсем естествено се е стремила колкото може по-точно да очертае границите на художествената литература и колкото може по-категорично да оттласне встрани най-близките и в тоя смисъл "най-опасаните" съседни явления. В светлината на по-сетнешното развитие тогавашната разлика между художествено и нехудожествено се оказва не така голяма , но именно близостта между тях и действуващата вече тенденция към по-строгото им разграничаване разпалва страстта на скрития критически принцип: "Първо да се разграничим!" Това е всеобщ закон в духовното развитие, многократно потвърждаван във всички векове и народи. Тогава, в десетилетието след Първата световна война, когато процесът на разграничаване е достигнал връхната си и най-ясно осъзната точка, когато "романът е роман, а мемоарите - мемоари", посоката на възприемане на Записките се преобръща наопаки - от тях към художествената литература и от отликите към приликите им с нея. И за разлика от първия период сега този въпрос се поставя открито и активно, като част от нова художествена ситуация. В такава посока и така открито може да се постави той само в условия на утвърдено обособяване на художествената литература, когато нуждата от "самозащитно" оттласкване вече не е така остра и когато, напротив, изострила се е нуждата от вторично сближаване между художествено и нехудожествено. Новият прочит на Записките обаче не е или поне не е само носталгично-самоуверено връщане на победителя към стари кръвни връзки и прелестта на един литературен момент, който в близко време няма да се повтори - историческият процес не познава пасивните връщания заради самите връщания. Новият прочит е вероятно част от новия повратен развой в българската литература през 20-те и 30-те години, който най-общо може да се определи като вторично сближаване на художествения и нехудожествените типове, а по-конкретно като сближаване между белетристиката и публицистичните видове (напр. репортажа), между лириката и пропагандистките видове; процес, идейно свързан с голямото "олевяване" на българската литература. На нова основа тази връзка продължава и в наши дни и у себе си ние я чувствуваме много по-определено, отколкото у предходниците си преди петдесет години. Големият читателски и изследователски интерес към Записките нима щеше да бъде така голям, ако не ни вълнуваха въпросите на "литературата на факта", на колажното съчетание, на социологичната и мемоарната литература?...

Ето съображенията, които стояха зад противоречието на постановката, от която тръгнахме - че първите читатели на Записките са били твърде много и твърде малко подготвени да ги възприемат отвъд най-прекия им мемоарно-осведомителен смисъл и функция.

Ако се съди по Записките, литературният момент на тяхната поява е бил благословено време за създаване на такива творби. Такъв е бил той наистина, но само за творци от равнището на Захари Стоянов. Инак за неговите по-малко даровити събратя по перо той е бил достатъчно сложен и труден, криещ много повече опасности от провали, отколкото, примерно, днешният момент крие за мемоариста. Относително по-голямата близост между художествения и нехудожествените типове е оставяла тогавашните автори на спомени, биографии, автобиографии пред небивали трудности в избора на разказваческа нагласа и стил. Биографията на Левски например, написана от Ст. Заимов - един много типичен и масов случай, - направо се разкъсва между стремежа към: фактологична точност и легендна постановка и твърде лошо пъстрее в неорганичното кръстосване на всякакви стилови регистри - от фолклорния до бюрократичния стил и от поетизмите до грубите разговоризми. Същите трудности, макар и значително преодолени, запъват и едно от най-своеобразните явления на оня своеобразен литературен момент - пространните "очерки и спомени" на същия тоя Заимов, "Миналото". Тук смесването между типове, жанрове и стилове е, за добро и за лошо, така сложно и така занимателно, че творбата по право би заслужавала по-жив интерес от учени и читатели.

През първите десетилетия на нашия век с постъпателното обособяване между художествения и нехудожествените типове мемоарите и биографиите също излизат от относителния си кръстопът и тръгват в една от двете посоки. За гравитиращите към художествената литература много симптоматично се оказват мистификационните биографии на поетите от Острова на блажените, силно лирическите, активно фрагментирани спомени на Яворов "Хайдушки, копнения", а вече по-късно "войнишкият дневник" на Людмил Стоянов ("Холера"). Що се отнася до спомените и биографиите, тръгнали по другия път, те се пишат със значително по-малки рискове, отколкото по времето на Ст. Заимов, но пък и със значително по-малки надежди да израснат в особено литературно явление...

За непринуденото, естественото, "самоукото" разказване в Записките се говори с голямо възхищение, но едва ли с чак толкова голямо право. С тези определения ние не само ги хвалим - ние ги и подценяваме. 3ахари Стоянов не е самоук аутсайдер в тогавашния литературен момент - той е дълбоко в него.А за съчинения като неговите този момент е сложен, изпълнен с множество коварни клопки, в чиито челюсти и досега стоят не една и две тогавашни биографии, спомени, пътеписи. Сам Захари си дава сметка за тях и в честите размисли за хода на своя разказ открито ги посочва и противопоставно ги заобикаля, сам той става тяхна жертва - по-често в биографията на Ботев, по-рядка в Записките. Простотата, непринудеността и на тая творба се гради върху сложен контекст, труден избор на пътя и умело съчетаване на разнородни съставки, които в ръцете на другите биха се разпаднали и наистина неведнъж са се разпадали. При това нещата имат не само тясно историческа страна и не е нужно човек да познава тънкостите на тогавашния момент, за да почувствува творческия подвиг на 3. Стоянов; своите превъзмогнати трудности и извоюван успех творбата носи в себе си за всеки читател от вчера и днес.

През последните петдесет-петдесет и пет години - а в тях едва ли може да се намери значителен български стилист и литературовед, който да не е посветил на Записките поне кратка статия - въпросът "за" и "против" художествеността на Записките получи три основни разрешения: че те са; че не са художествено произведение и, трето, донейде компромисно, решение, че носят само отделни художествени свойства. Тълкуването и оценяването на Записките върху мерилото на художествеността изглежда закономерна и нужна стъпка за съвременното мислене.

За възможностите ми обаче това е задача откровено непосилна, а за разбиранията ми - откровено прибързана, поради което ще си позволя да разгледам някои основни разказвачески свойства на Записките в светлината на основните закономерности на разказването, без да търся на всяка цена и във всеки случай преки съответствия или несъответствия с художествеността. Спецификата и силата на тези свойства, както мисля, може да бъде разкрита на първо време и без намесата на художествени мерила. И едва в края ще се опитам да въведа резултата от направените наблюдения в руслото на въпроса са ли Записките художествена творба и какъв е техният жанр.
II.

На равнището на изходния смисъл Записките разказват важни и внушителни неща за българина, за човека и народните маси, за свободата и робството, за величието и падението. На следващото равнище отделни, най-често ключови, единици на разказа се спояват в нови цялости, които действуват със своето неназовавано, но обективно присъствуващо в текста и действуващо в една или друга степен на читателя значение. Ето един малък начален пример. Средищен миг в прелома от роб към борец е представлявала тогавашната въстаническа клетва - миг трепетен и величествен, описва многократно и наложен като ключов в творбата. Много скоро сред героичното опиянение обаче на разказвача и на някои други въстаници се налага да се кълнат още веднъж - но вече не сред верни другари, а сред конекрадците и разбойниците в ловешкия "парцал-кауш", не върху кама, револвер и кръст, а върху прословутата "зелена паница". И не мъжественото "заклех се" завършва втората им клетва, а гърлестият хохот на хапузарите, възхитени от дебелашката си ориентална шега... Грозотията на тази втора клетва и нейния "контекст" е такава, че човек трябва да има духовната; сила и вековната изобретателност на разказвача, за да може донякъде да я преразкаже. Същинската сила на неговия дух и на неговата творба обаче е в обединяването на девет главоломно различни клетви в рамките на един разказ. Клетва пред вяра и народност в навечерието на великата борба, клетва в позора и безсилието на погрома: съчетаването на тези характерни, набиващи се в паметта на всеки читател мотиви става източник на богати надредни значения и внушения, ценни със смелото обхващане на многоликостта на човека, на неговата борба и още по-ценни с присъединяването си към основната; смислово-структурна насоченост на Записките. Никъде в своя ход творбата не свързва открито двата така сходни и така противоположни епизода, но това мълчание е показателно само за начините, по които Записките постигат внушенията си, не и за съмненията съществуват ли тези връзки обективно или не.

Другата важна особеност на Записките също се корени в отношението между казаното и неказаното - вече в буквалния смисъл на думата, функционална доминанта на Записките е достоверността, а водеща сила в хода на разказването е ходът на действително станалите събития. Или припомняйки си едно от ключовите места в Аристотелевата "Поетика" - съпоставката между история и художествена литература, - можем да допълним, че Записките разказват за неща, действително станали, а не за това, което би могло да се случи "по вероятност или необходимост". Колкото и ясно да е наложена обаче, достоверностната доминанта не предоставя на събитията и само на събитията да определят какво ще бъде разказано. Успоредно с подчинението пред събитийния ход в Записките действува още една разказваческа линия, линията на подбора: буквално от първата до последната дума тази творба носи значението, че разказаното в нея е подбрано и извлечено от много по-широкия кръг на премълчаното, че много още би могло да се разкаже и много още - да се премълчи. С една дума, носи значението на активен, преодоляващ противоречията си целенасочен подбор. Пасивният подход към творбата - за жалост твърде разпространен - би оценил горните примери приблизително така: полагането на клетва от революционните дейци е било факт, безобразната лъжеклетва в ловченския затвор е била факт, разказвачът, верен на истината, ги е разказал и в това няма нищо особено, т.е. няма субективна насоченост, няма производни значения, няма взаимно осмисляне между двата епизода. Такъв подход може да е адекватен за повечето мемоарни произведения - именно за ония, чиито амбиции не отиват по-далеч от добросъвестната осведомителност. Спрямо Записките обаче той е един вид читателско и аналитично престъпление. В тази творба непрекъснато действува скрито, а в много случаи и разкрито от разказвача трептене в подбора кое да се разкаже и кое не; в тази творба се разказват неща, включително и епизодът със зелената паница, които сами носят значението, че биха могли да бъдат премълчани и все пак - за чест на автора! - не са премълчани; в тази творба има голяма сходна и противопоставителна близост между ред ключови места, има много голямо, непознато за "обикновените" мемоари и "разсредоточаване"в целите на разказа. Ето защо в тази творба се кръстосва собствената осведомителна стойност на разказаните реални събития с вторичните им значения и с производното осмисляне от взаимодействието между тях. И тъй като за разлика от З.Стоянов не можем да устоим на изкушението да цитираме "Гетя", ще допълним, че тази осмисленост на разказаното дава право да отнесем към Записките принципа, който е следвал немският класик в автобиографичните си книги: "Важното в отделния факт от нашия живот е не неговата достоверност, а това, че той означава нещо." Разбира се, при цялата му привлекателност тоя цитат не е дотам точен спрямо Записките, защото тяхната сложност и богатство се крие в съчетаването между преките достоверни значения и вторичната осмисленост - съчетаването, а не подчиняването на първите пред вторите.

Достоверност и подбор в разказването са неща от различен порядък и не се изключват взаимно, защото непълнотата на дадено описание не води до неистинност на това, което е казано в него. По един белег обаче те решително си противоречат и, най-просто казано, това е противоречието между пристрастност и безпристрастност. Никоя мемоарна творба не може да заобиколи въпроса, какво да разкаже и какво да премълчи, доколко откровено да изяви "пристрастията" на разказвача и доколко хладнокръвно да остави фактите "да говорят сами за себе си". В Записките противоречията в тези две двойки (подборност - пълнота, анонимност - оценъчна активност на разказвача) достигат острота, каквато не съм срещал в друга мемоарна творба. И може би това е една от причините, поради която не съм срещал и по-добра мемоарна творба от тях.

Следващата важна черта в разказваческото своеобразие на Записките е пряко продължение от предходната: непрекъснатите търсения в подбора на разказвания материал са обратимо свързани с търсенията в целевата насоченост на разказа. Най-очебийна, но далеч не единствена тяхна изява са конструктивните колебания кое е първостепенно и кое второстепенно в ценностно-функционалната система на творбата. Сам разказвачът многократно споделя напрегнатата многопосочност в разказването си, с нея дори той въвежда читателя в обширното си произведение: "Преди да започна разказа си, съответствуващ на заглавието на настоящата книга, аз моля читателите си да имат минутното търпение и ми позволят, за да ги запозная с някои предварителни обстоятелства, некасаещи се до главния предмет на книгата" (I, 29) . Размислите му върху посоката на разказа, извиненията му пред читателя, че се е отклонил от "главния предмет", обещанията, че ще бъде кратък, изпъстрят Записките буквално от първото изречение. Открито назованите колебания в посоката, темпото, функцията и жанра на разказването изявяват най-скритата същност и своеобразие на Записките. В тази величествена, проста и загадъчна творба могат да се наброят от петнадесет до двадесет разказвачески типа и изказови постановки. Широтата на погледа, житейската и национална "енциклопедичност" са първите, но не и единствените положителни спътници на това разнообразие. Отделните типове и постановки се наслояват една върху друга - често на основата на приликата, но още по-често на контраста и активното отрицание, което сам разказвачът "разконспирира" в множеството си самонаблюдения от рода на "аз не пиша рапорт", "аз не пиша пътепис", "аз не пиша отчет", "аз не пиша сладникав роман". Какво се поражда в това наслояване? Очевидно голямото разнообразие - така живо, напрегнато и динамично - е не само пряк изразител на страстния борчески патос и смелото съчетаване на противоречията и противоположностите в Записките; то има и собствена стойност, то само по себе си се включва в единството на творбата като активен аналог на кипя: щото жизнено богатство, обхванато от творбата. Друга важна последица от всичко това е, че в своето наслояване и сблъскване едни разказвачески типове и постановки биват потиснати, осмени, отхвърлени и чрез своето пречупване дават сили на другите, утвърдените. И най-сетне този напрегнат динамизъм превръща Записките в "творба в действие", творба, която смело застава пред многообразието на света и богатството на разказваческите възможности и постига себе си като резултат, пък и като, жанр в процеса на търсенето, отхвърлянето и утвърждаването.

Заключение

Записките на Захари Стоянов се отличават преди всичко със своите мощни картини. Ако е вярно, че художествената мисъл предшествува всяка друга в живота на едно културно общество, трябва да призная, че художественните картини като идея още не са оценени и разбрани.

В искуството си Захари Стоянов има една особенност, която липсва за другите. Не се чувствува никакво усилие да създаде онова, което тъй много ми харесва. Красивото иде съвсем естествено, като внезапно изскача из разваления понякога стил и ни стресва със своята красота… Няма друг писател толкова могъщ и даровит, който е твърил тъй свободно, като Захари Стоянов.

Човек на народа, той иска да пише за народа, за «братята сиромаси». Затова той винаги вмъква в трагичното и комичния момент, шегува се в най-напрегнатите моменти и така пази едно равновесие, което едновременно плаши и разсмива. Писател, който разчита на собствената си сила и не принадлежи към литературата на времето си, а просто към самия живот. Той не пише, за да обогати литературата или за да ни даде литературни образци. Само силна индивидуалност може да се отдели на страна и да върши своето дело, което е еднакво полезно и на историята, и на литературата, и на художественото творчество и на общата културна революция.

Най-хубавото произведение на Захари Стоянов са неговите «Записки по българските въстания». В тая знаменита книга оригиналният разказвач показва дълбоко чувство, и творческо въображение, и усет за жизнена правда. В трите тома на «Записките» са събрани толкова разнообразни богатства, че те винаги ще има с какво да ангажират с нашето внимание. Преди всичко тук е отразено личността на автора. Разказания неговият живот преди Освобождението, изложени са неговите идеи, чувства, настроение. Обрисуван е неговия духовен образ – той е един от героите в това обширно повествование, герои, с когото най-често се срещаме. В «Записките» той е изобразил себе си с оная искреност и онова внушение, на които са способни най- непосредствените писатели, истинските таланти. Пред мен е една дейна, подвижна натура, испълнена с жажда за свободен живот и култура. Той притежава дар за остро наблюдение, вижда и чува чсичко. А гдето не види и не чуе – измисля, и измисля тъкмо онова, което съответствува на положението. Склонност, която подтвърждава още един пътбелетристичния му талант. Той доизгражда живота въз основа на своите наблюдения.

По жанр «Записките по българските въстания» е книга без образци и без предходник, защото не съществува епопея във формата на «записките». Жанрът на голямата творба има всяка белега на неповторимостта. Това се е случило и с произведението на Захари Стоянов. Нима е било лесно да се реши той тъкмо на тая жанрова структура, той, не особенно искусният в опита на световната литература? Помогна ли са му освен личните богати впечатления още и художественият инстинкт за израз и на субективното. И творбата му сама става жанров образец, недостигнат от поколенията, недосегаем от прехвалената мощ на всепогребващото време. В нея живее духът на автора – със силата и обменностата на ума му, с находчивостта му, с артистичната му широта, с чувствата му на поета със силата му на разказвач, сладкодумен в приказката си, благородно светъл в смеха си, мъдър в проникновенията си, оригинално фантазен при възсъздаване на реалните, земните форми на нещата. Неговият не избиран език ма затрогва до задъхване – едновременно извисен и тържествен, непосредно добродушен и весел.

Със записките си Захари Стоянов си създаде нетлен паммятник, който няма да бъде повален нито от партизанска злоба, нито от вълните на новото течение, нито пък съеден от мухъла на вековете.

Библиография

1. Захари Стоянов, Из «Записките по българските въстания. С., 1979
2. «Записките по българските въстания» разказ на очевидците 1870-1876 (съкратено издание). Предговор, подбор и приложение Димитър Михайлов. Велико Търново, 1996
3. Захари стоянов, Знаеш ли ти кои сме? С., 2002
4. Очерци за български писатели, част втора. С., 1973



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Записки по българските въстания" – особенности на жанра и повествованието 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.