"Записки по българските въстания" – особенности на жанра и повествованието


Категория на документа: Литература


1.3 БЪЛГАРИНЪТ

В Априлското въстание много българи дават първата категорично положителна оценка за самите себе си: ,И така, ние бяхме вече победители... Чак сега българинът позна на дело, че и той чини нещо, че не е вярно всякод-невното доказване на турците „гяур табансъздър" (страхливи).

Ругателското определение е турско, но българинът го отстранява от собственото си съзнание, за себе си се убеждава, че „чини нещо". Събития като въстанието разместват представите му за света и за себе си, като всъщност ги поставят на мястото им. Априлското въстание изправя вътрешния ръст на българина, то е събитие в ис-торически, но и в психологически план.

Ако първите дни на въстанието осъществяват небивало дотогава сцепление на националните сили, потушаването разделя участниците на различни категории и това поставя други въпроси пред народопсихолога и мемоариста. Храбреци, мъченици, малодушни и предатели той трябва да разположи не само по скалата на нравствените оценки, но и в координатната система на българския живот и развитие.

Най-единно и завършено е отношението към геройски загиналите. Те стоят високо в сравнение с всякакъв род и в българската история играят роля на свидетелство, на показател за силата на цял народ. Изключения като Каблешков, Петлешков или Чистеменски показват как се бори, как умира, какъв е българинът. Героят може да „покрие със себе си" не един противоположен пример на страх и малодушие - каквито след въстанието е имало толкова много. Обобщението, съдържащо се в конкретния случай, преодолява неговата единичност - героят се превръща в сумарен образ. Повествователят изтегля черти от неговата характеристика, за да го превърне в показател и символ.

По-сложна и трудна е оценката на мъчениците - основната група въстаници. Разкривайки ужаса на Еледжик или Батак, Захари Стоянов не пропуска и чувството за вина - добре познато на не един водач. „Неутрализирано" от съзнанието, че въстанието не е могло да не избухне, това чувство все пак кълни неведнъж при страховитая изглед на опожарените села в „омирисаната на тела" Тракия или при сърцераздирателния вик на молещите за помощ.

Още в часовете на опиянение се чуват отделни гласове на страх, които ще стават повече и ще звучат по-силно. В дните на най-големите изпитания храбреците остават най-малко. Малодушните търсят - и намират - основания да роптаят, че са излъгани, че не им е осигурена обещаната помощ. Израстването към революционните идеи е показа¬но не като краен резултат, а като п р о ц е с със сложни прояви, понякога и с обратни реакции - отстъпление и страх.

Крайна степен в тази поредица е предателството – също широко разпространено, изобилстващо с унизителни за човешкото достоинство случаи, проява едновременно на ин-стинкта за самосъхранение, на непреодолян примитивизъм и притъпена нравствена чувствителност. Предателят на Бенковски дядо Вълю също не е единичен, а представите¬лен пример за подобно поведение.

Една от най-големите заслуги на Захари Стоянов е, че изгради многопосочен и усложнен образ на българския народ в един от най-ярките и най-тежки моменти от историческия му живот. Включвайки в този образ и смелостта, и поразяващия героизъм, и малодушието, и предателство¬то, той осигурява - на себе си и на потомството - максимално стабилна гледна точка върху българската история. Любовта към отечеството изключва каквато и да било заслепеност и илюзия.

От тази гледна точка се откроява и демократизмът на Захари Стоянов. Неговата вяра в българския народ, при всички горчиви моменти, се оказва по-силна, защото включва и тях, без да бъде накърнена. Оцелявайки, тя търси опора в действителни ценности и неоспори м и истини. Българинът следва пътя си, носейки не само идеалите, но и бремето си.

1.4 БЕНКОВСКИ

Най-вече при него се е разкрило с пълна сила портретното изкуство на Захари Стоянов. Характеристиката е бо¬гата, наситена с детайли, включва биографични моменти, реч, действия, външност. Героят е представен и чрез въздействието му върху околните, често върху самия автор. Но при цялата си пълнота, това е характеристика подбран а, с целенасочено поставени акценти. Изведени са на преден план онези черти на някогашния „копривщенски караабаджия", който го поставят начело на голямото съби¬тие - странно съчетание от суровост и справедливост, от избухливост и трезва мисъл, способността му да подчини другите на себе си, дори деспотачните увлечения. Историческите мерки нееднократно „преоценяват" личността му - като в широко коментирания епизод на Оборище. Изискваните от Бенковски пълномощия за миг хвърлят светли¬на върху истината, че сред множеството подтици, които го карат да действува, има немалко лична амбиция, способна и да подцени насрещния. Но читателското колебание за нравствена оценка е разрешено от също така безспорната истина, че тази амбиция е повече от необходима в момента - тя проправя път и дава насока на събитията. Героят е очертан - и оценен - не в биографичен, а в исторически план.

Обобщаващата тенденция в изграждането на образа действува най-резултатно в разказа за потушаването на въстанието.

Могъщата фигура на водача, желязната му доскоро во¬ля, обаянието му над мнозина намират в този момент своя мъчителен противообраз. От обаянието не е останало нищо („Никой не искаше да знае вече кой е войвода, кой е Бен¬ковски "), а и самият той се е превърнал в отчаян и мало¬душен човек. Отделни негови постъпки (уплахата от змията) го поставят по-долу и от доскорошните му подчинени.

Но всичко това странно не засяга - поне в основите му - образа на Бенковски. Определенията „българският войвода", „оня, който искаше да стане цар", „главният ви¬новник за Априлското въстание" му прилягат все така плътно. При това те зачестяват тъкмо във втория том, където тягостните моменти от крушението изобилствуват и не губят героичното си съдържание, въпреки че обстоятелствата, а и самият Бенковски, са вече далеч от героичното.

Причина за това са отново двата плана в изграждането на образа. Водачът не е само човек на име Гаврил Хлътев, с избран псевдоним Бенковски, родом от Копривщица, по занаят абаджия - б и бил такъв в други, нереволюционни времена. Бенковски е преди всичко средищна личност, раздвижила народ и история, предизвикала на бой цяла импе-рия, превърнала народната цел в лична съдба, прокарала бразда между роб и поробител. В него летописецът вижда върха на една народна сила, избрала го, за да го постави начело. Издигнал се така високо, Бенковски сякаш се ражда отново - превърнал се е в това, което народното движение е искало от него. Войводата е и личност, с присъщите на всеки индивидуални черти, и фигура с определени от историята контури. Захариевият Бенковски надмогва действителния - той е откритие, без да е измислен. Този образ не пострадва от „оня" бивш водач, който скача уплашено, като види змия.

Обобщеният план п о г л ъ щ а контрастните прояви, издигайки се над тях. Той има ролята на своеобразна подемна сила, която връща героя на определения за него пиедестал в случай на опасност от свличане надолу.

1.5 Волов

На пръв поглед обобщаващите оценки за него са много по-малко, вниманието на автора е по-слабо - и защото не го е придружавал, а и защото Волов не заема водаческото място, от което сам се е отказал. Той се разкрива не в „поредица", ав отделни ситуации.

Всъщност силата му е различна, някъде и противопо¬ложна на силата на Бенковски.

Първият водач на Априлското въстание е на собствения си връх, когато и ръководените от него събития се движат „по върховете си". Тогава те имат нужда от първично силен дух като Бенковски, комуто „приляга" да бъде начело. Во¬лов, обратно, изпъква, когато трябва да се поддърж а смелостта на множеството, да се предварди спадът на духовете, да се предпази народът от обезверяване. Най-известен - обратен на Бенковски - е случаят със змията на Оборище.

Истинската сила на Волов е в способността да се откаже доброволно от първенството, да оцени Бенковски като „по-достоен". Липсва му каквато и да било показност и само-изтъкване, по-присъщо му е да отстъпи, да остане в сянка - черти, които в нагорещения исторически момент най-малко могат да обърнат внимание върху себе си. Но чрез тях се улеснява ходът на въстанието. Самооценката на втория апостол всъщност е оценката на историческата об¬становка за него.

Така представен в обстоятелствата, Волов „вторично" привлича вниманието върху себе си - с непосредствеността и добродушието си, с неподправеното благородство и по-изтънчена емоционалност.

Така, независимо от „изходните данни", водачите на Априлското въстание са характеризирани преди всичко с ролята и мястото си в събитията. Колкото по-ярка е една личност, толкова по-силно е подчертана пряката й обусловеност от обстоятелствата. Историческите мерки са рамката и, насочващата светлина, те оформят силуета и определят мащаба и.

1.6 ИВАН АРАБАДЖИЯТА

Той се отличава от другите в много отношения. Никога не става водач, агитатор, апостол. Няма дар слово. Липсва му и онзи младежки пламък, който характеризира повечето от «лудите глави». Силата му е – в непоколебимото доверие, което внушава към себе си, във всекиминутната готовност да извърши всичко, което му се нареди, без нито за миг да помисли, че върши подвиг. Героизмът му не съзнава себе си. Но без мълчаливото участие на хора като него, без опората на водачите в тях никой не би извършил делото си. От такова присъствие и участие имат нужда тъкмо най-големите.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Записки по българските въстания" – особенности на жанра и повествованието 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.