"Под игото" - ­ метаезикови колебания


Категория на документа: Литература


Още по-категоричен е Илия Миларов:

В своя роман авторът ни закрива погледа към бъдещето и с това ни отнема почвата под краката. Със своята мрачна, песимистическа тенденция той подкопава основата на патриотическия принцип...11.

Вазов дори е обвинен от Миларов в "политически атеизъм", т.е. неверие и съмнение в народа и националната идея. Очевидно "Под игото" произвежда значения, които се конфронтират с тогавашните патриотико-прогресистки възгледи за историята.

Съвременното литературознание е установило възловото място на опозициите "разум ­ безумие", "трезвост ­ пиянство", "гордост ­ срам" в смислопораждащия механизъм на "Епопея на забравените". Не само поезията, но и романът на Вазов продуцира своите смисли чрез парадоксалното преобръщане на посочените опозиционни двойки. Дискурсивната стратегия на Вазов е насочена към вкарването на "пиянството" в подредения, разумен ред на очевидните национално-патриотични ценностни парадигми. С други думи, "разумът" включва в себе си "безумието", за да конституира своята смислова цялост. Но възможно ли е "безумието" да бъде рационализирано без остатък?

Като истински "народен поет", Вазов се грижи да положи в културното пространство онзи трансцендентен "втори план", който ще санкционира и осмисли "врявата и безумството" на текущото време. Събитията биват подвеждани към устойчиви смислови редове, които трябва да ги опитомят и остойностят като знаци, препращащи към "нещо друго". При Вазов има богата вариативност на стабилизиращите системи, основани на повтарящото се, необходимото и общоприетото. Един такъв ред се представя от паремиите, пръснати изобилно из текста. Друг механизъм за "подвеждане към инварианта" е отнасянето на героите към редовете на класическата митология и литература. Смисълът на всички тези така обичани от Вазов похвати е в удвояването на реалността, в пре-подредбата на "нулевото" описателно ниво чрез структурно цитиране на семиотични системи от "висок" ранг. Синтагматичното, "реалистично" разгъване на текста се пресича от парадигматичното, идеологическо групиране на значенията.

И все пак оценностяването и осмислянето на ставащото в "Под игото" се извършва главно със средствата на библейско-християнската реторика. Романът демонстрира как националната идентичност измества "верската", като десакрализира и полага в полето на художественото смислови ядра на религиозната дискурсивност.

Водещите семантични центрове на Вазовото Писание са "словото" и "мъченичеството".

Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги посрещнат, сърца открити да ги чуят ­ един народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота (с.286).

Словото на Огнянов и другите "апостоли" не е обикновен медиатор между различните зони на информационна компетентност. То е "отвъдно", трансцендиращо слово, в което се срутват логическите връзки и "правилността" на нормалното съществуване изобщо. Не случайно "словото" е пресъздадено косвено, като ефект, но не и като съдържание. Преобразяването на душите е постижимо единствено като "тайнство", то не е "убеждаване".

Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани, и университанти, и гугли, и фесове, и калимявки и капели. (с.287).

"Тайнството" противостои на разума, то е отвъд разбирането. И това е съвсем в духа на Традицията ­ "Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите", пише ап. Павел в Първото послание до коринтяните. Възвишеното, както ни го представя Вазов, е метафизично явление и стои извън секуларизираната история, извън времето като рационализирана, промислена подреденост. "Лудостта", "Пиянството на един народ" са процепът, през който сякаш просветва "поетическото", трансцендентното, Божественото.

Но излизането от екстатичното, сюблимно състояние и "наместването" в профанното ежедневие, контактът между сакралното и рутинното се оказва територия на разгрома, предателството, отчаянието и подлостта. "Пиянството" имплицитно съдържа и горчивото "изтрезняване". Героичното не може да бъде "одомашнено", то не се поддава на рационализация. Оттук и метаезиковите колебания на "Под игото", напрежението между външните, разумни, "общочовешки" измерения на въстанието и вътрешната му скритост, непроницаемост и немота. Със своя амбивалентен, прояден от срама и малодушието свършек, Априлското въстание не може безпроблемно да бъде подведено към класическите исторически образци12. (Това в още по-голяма степен важи за невъстаналата Бяла Черква.) Метаезикът на "Под игото" се оказва безсилен да прикрие дисконтинуитета между "геройството" и "живота", между просветлението и "трезвостта". Цялото здание на романа е надстроено върху пукнатина, върху разрив, който не може да бъде заличен. Подмяната на верската идентичност с национална и на религиозния императив с просвещенски не води до генерално проясняване и изчистване на смисловия хоризонт ­ "пиянството" и "поезията" остават вградени в темелите на модерната българска рационалност.

Историята ни дава примери за въстания, еднакво нещастни и свети, но не така трагически безславни (с.370).

Това изречение може би хвърля бледа светлина върху скритите пружини на Вазовото безпокойство. "Светостта", като категория на свещеното, извънисторично, тъмно и непроницаемо за разума битие, и "славата" ­ венецът на "този свят", апотеозът на човешкото, светско и светло съществуване. В аурата на това изначално метаезиково колебание, между бреговете на "святото" и "безславното" тече разноречивата, полижанрова протяжност на романа. И крехкият мост, който се опитва да ги свърже е "честта". Всички пазят честта си ­ от Бойчо Огнянов до Рачко Пръдлето. Честта при Вазов е нещо много повече от нравствен кодекс ­ тя е съвпадежът между личната и общностната оценка за човешката същина. "Честта" е неразрушима в своята цялост и до голяма степен съвпада със съдбата. За героите на "Под игото" моралното битие е повече предначертаност, отколкото избор. Произходът на тяхната личностна мяра е затъмнен, лежи извън времето на романа. Не на автора и не на читателя, а на героите е подаден Смисълът и те пребивават потопени в него, непоколебими в своята предопределеност. И никой не изследва така опасно границите на своята мяра както Кандов.

В шестте глави, описващи преживяванията на влюбения Кандов (включващи търсенето на среща с Рада, опелото на Лалка и посещението при доктора), Вазов въвежда един драстично различаващ се в контекста на цялото хронотопичен модел. Пространството е бегло щрихирано (улицата, църквата), субективното, фрагментарно, нервно-напрегнато време на героя поглъща в себе си света, разлагайки го на неподредени впечатления и мисли. Безсъние, трескавост, бълнуване ­ все родови черти на тип герой и жанр, които сякаш на никого не са така чужди, както на Вазов. Дори и без експлицитната препратка към Вертер и Разколников не е трудно да типологизираме отрязъка като "психологически анализ" ­ в характерния му за литературата на ХIХ век вид. И все пак, толкова неуместно пришити към "българския национален епос" ли са тези страници?

Кандов е единственият герой на "Под игото", който е в състояние да рефлексира върху собствената си "лудост". Екзистенцията му е разцепена между "славата", прояснения ценностен ред на "отсамното", и позора, тъмния, неизповедим хаос на "отвъдното" ­ любовта, болестта, безумието.

Такива широки простори се разкриват пред мене; два свята чудни, велики ми разтварят обятия: науката, отечеството... И колко живот там, и подвиги, слава, и борби, и чудеса... и аз ги не видя, и видя това жалко същество, което ако да не бях видял, нямаше да подозирам, че съществува на земята, както и то само не разбира защо съществува (с.307).

Трескавостта на Кандов дублира метаезиковите колебания на романа, болезненото му раздвоение съответства на Вазовата тревога пред непостижимостта на антиномията "гордост и срам". И двамата се опитват да заговорят ексцеса, "чудото" в смисловата подредба на света, да преведат мълчанието на Другото Битие на езика на историята, морала и изкуството. И в крайна сметка тяхното драматично блуждаене показва, че ако битието е херменевтичен проблем, преследване на съкровения Смисъл, то писането е преди всичко очертаване на границите на разбирането, фиксиране на непрозрачностите и локализиране на текстуалните "черни дупки", които не връщат обратно отправения към тях глас.

И наистина, що е тая Рада, това нещо, нищо, което пълни цялото ми същество и цялата вселена, и рая, и ада?... Какво е тя?... Един скелет, облечен с мръсно, сурово месо... Едно безконечно купище от кокали, мръвки, кръв, жили, влакна, нерви, съдове, жлези, тъкани, хрущяли, смрад, които се наричат Рада и утре ще се сплуят и преобърнат на гной и прах... Тфу! И всичко това аз обичам! И се губя за него? Моят всемогъщ дух, моят божествен разум, моята безконечна мисъл са се прикачили на това тленно глупаво парче, провесили са се на тая паяжина!... Страшно, безумно (с.306).

И така, ако от едната страна е "божественият разум", "безконечната мисъл", то от другата е онова непонятно "нещо, нищо", което в своята непроницаемост ограничава и подкопава всесилното рацио. Пределното натурализиране на "другото" е реакцията на субекта на познанието, чиято сигурна хватка върху Езика и Смисъла изведнъж се е оказала разколебана. Но дори приковано от погледа и разчленено в своята телесност и тленност, "нещото - нищо" продължава да се съпротивлява на херменевтичните процедури. Кандов представя разкривеното от болка лице на рационализма ­ "дълбаещата мисъл". Романът излиза от непроявеното си, спящо битие и се натъква на собствената си събуденост в неговия образ. Събуденост за краха на просвещенския проект, непрестанно провалящ се в опитите си да проясни и усвои феномените на Лудостта, Любовта, "Пиянството на един народ".

Ако това движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната война, то неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече безумство, народите - срам, историята - престъпление (с.371).

Но херменевтичният крах оголва и "произхода" на Поезията, на писането изобщо. "Поетическото" трябва да се надстрои върху и въпреки "разумното", замествайки непосредственото сграбчване на смисъла с изпълнената от парадокси, подмолни премълчавания и шумни екзалтации алегореза. Романът започва именно оттук, от точката на несъвпадането на езиците, от границата, където светът се разделя на светло и тъмно, укротено и диво, "правилно" и "грешно". "Случаят "Кандов" сключва началото и края, в него текстът едновременно се оголва като раждане, болка, страст и се затваря в качеството си на "сляпо петно", загадъчен родилен белег, място, отвъд което четенето е невъзможно.

Затова всеки прочит, който изхожда от предварителната нагласа, че "Под игото" представлява художествено овъншняване на "големия наратив" за "израстването на националния дух", ще подминава терзанията на Кандов. Казваме "овъншняване", защото този начин на мислене предполага, че и четенето, и писането разкриват някаква вътрешна, дълбока истина, която съществува някъде в света на "идеите" или "историята" и съответно трябва да бъде проявена в художествената творба. Пътят, който измина нашето изложение, очертава предположението, че може би истинността на "Под игото" е някъде другаде, че няма есенциален характер, а е резултат от взаимното ограничаване и оразличаване на дискурсивните практики. В скритата си "недостроеност" "Под игото" намеква, че "истината" на текста не е сърцевина, а праг, който не може да бъде преминат, и огледало, през което е невъзможно да се прозре.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Под игото" - ­ метаезикови колебания 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.