"Под игото" - ­ метаезикови колебания


Категория на документа: Литература



В този смисъл съвсем не е случайно, че в творбата на Вазов доминира т.нар. "авантюрен хронотоп". Основната му, архитектонична функция е да осигурява "слепването" на реалността от несхождащи се в ежедневния живот парчета. Приключението събира героите извън рутинните рамки на не-индивидуализираното съществуване. Така монолитното тяло на битието бива насечено, за да се провиди в границите на разреза неочакваното, различното, несъвпадащото в идиличната картина на предмодерния свят.

Що се отнася до сюжетната структура, характерно за авантюрния хронотоп е засиленото присъствие на мотиви като неочакваната среща, преобличането, бягството, заплахата за живота или честта... Във всички тези перипетии героите участват като константни личностни величини ­ биографично, психологическо време тук няма. Основната ценност, която осмисля авантюрния хронотоп е верността. Тази вярност се подлага на изпитание и трябва да бъде отстоявана на всички нива ­ от моминската чест до самоотвержената отдаденост пред "олтара на свободата". Героите трябва да пре-потвърждават изначалната си самоличност. Единственото, което се променя в тях е "нивото на компетентност", способността за разбиране. Казано в друг ключ, те могат да бъдат "просветлени", но не и "променени". Затварянето на портите пред бягащия Соколов обозначава именно това възвръщане на опиянените от Словото белочерковчани към предишната им, "естествена" личностна мяра.

Не само биографичното, но и битовото време липсва от "Под игото". Но какво, ако не правдива картина на предосвобожденския бит са вечерята у бай Марка, изпитът на ученичките, представлението на "Многострадална Геновева", споровете в Ганковото кафене, многобройните гощавки и разпивки, какви са всички тези "жанрови картини", ако не представяне на времето в неговия "нисък", делнично-живописен битиен ред?

Битовото време е кръгово, равно-повторително, здраво сраснато с цикъла на природните сезони и фазите на човешкия живот "безсъбитийно" време. В романа на Вазов няма нито едно раждане, нито една естествена смърт. Битовото време присъства, но като палимпсест, изтрита страница, върху която са изписани нови значения. Сцените, за които става дума, са реализирани в пределите на едно откровено публично времепространство. Частният живот на "чичовците" е до такава степен изличен, че на базата на "Под игото" е въможно да се направи обобщение за липсата на разграничение между приватна и обществена сфера преди Освобождението. Може би по-точно е да се каже, че приватното лежи встрани от водещите дискурсивни пратики и няма език, на който то да бъде артикулирано. Вазовите герои живеят не в мълчаливия а-историчен цикъл "раждане-смърт-раждане", а в есхатологически напрегнат, просмукан от мощни идеологически токове "век".

Скритият вътък на Вазовия роман е патриархалната културно-комуникативна среда, хомогенното пространство на регулираните от кодовете на ритуала и обичая общопонятни изказвания. Но същинското "ставане" на текста е в непрестанното разчупване и пародиране на тази "архи-основа". Вазов интуитивно търси неправилностите, разминаванията между изказване и очакване, езиковите "грешки", за да възпроизведе де-хомогенизирането на комуникативното битие, разделянето на кодовете и езиците, възникването на плаващи граници на разбиране, удържащи размножилите се субектни позиции. В този смисъл емблематична за реторическата стратегия на автора е грешката на Събка при изпита на ученичките. Затвореният свят на бита свършва там, където започва нарушаването на неписаните правила на комуникацията, там, където се разтърсва осветеното от традицията мирно подплиснуване на дискурса.

"Под игото" може да бъде четено и в светлината на Бахтинианското "карнавално" ­ податките за това в главите "Силистра Йолу" и "Новата молитва на Марка" са очевидни. Но в случая по-интересен за нас е "пирът" у поп Ставри. В този колоритен герой са пародийно проиграни ресурсите на "високия" ­ Свещеното писание ­ и "ниския" ­ пословиците и поговорките ­ дискурс на традицията. Неговото щедро утвърждаващо слово "остранява" всичко, до което се докосне, активно преобръща значенията, триумфално размесва стойностите в една непрестанна катахреза. Точно обратно на епичния свят, където комуникацията протича в регулираните от "силните" кодове на обичая форми, речта при Вазов всеки път се самопоражда в акта на езиковата трансгресия. Един и същи предмет се третира по два коренно различни начина ­ например сватбата. "...Надве-натри да ги обулчи и ­ свършена работа, булото туря перде на всичко", заявява поп Ставри в един контекст на "ренесансова" разгулност и пренебрежене към ритуала. Засегнат от Кандов обаче, той ще стигне до цитати от ап. Павел и до сърдитото: "Бракът е тайнство великое". През цялото време героите цитират нещо или някого, но винаги "погрешно", в комично неадекватен контекст. Домакинът посреща с Христовото: "Чукайте и ще ви се отвори" хлопащите по вратата Соколов и Огнянов, Колчо травестира тропара на Хаджи Атанасия, Кандов говори "като по книга" сред веселото сборище... Регламентираната връзка между контекст и изказване се е разпаднала. Правилата за това какво може или трябва да се каже, къде и от кого, вече не работят. Заедно с индивидуализираната реч е дошло и неразбирането ­ засега само в комичния си, празнично-карнавален вариант. Новото време ни се разкрива като несъвпадане на гледните точки, освобождаване на думите от фиксираните им значения и поява на полупрозрачни лични "речници". Езикът започва да разграничава субектите си, "правилността" и "разбираемостта" отстъпват пред грешката, катахрезата, "слепотата" към светогледните основания на Другия. "Пробуждането" на народа се осъществява най-вече като събуждане на езика. Речта преживява някакъв краткотраен, но пищен цъфтеж между две състояния на силна нормираност. След Вазов, а и при самия Вазов след "Под игото", се появяват нови регламентиращи правила, обуздаващи словото в модните тесни дрехи на "европейските" културни кодове. Но засега още цари комуникативната разпуснатост и произволната синонимия сближава неочаквани семантични редове, заплитайки речта в невъобразими дискурсивни конфигурации. Като герб на това велико време може да послужи този диалог:

- Според мене, да оставят тая Милка свободна; защо да я насилват непременно да се венчава? ­ каза Кандов.

Дядо поп изгледа Кандова.

­ Как, да не се венчава? ­ попита в недоумение.

­ Да я оставят свободна, и тя има човешки права ­ каза намръщено студентът.

­ Ама как свободна? Да си дигне ризата на прът ли? Да се разберем де!

­ Странни понятия за човешките права ­ забележи Николай Недкович.

­ Щом не стеснява свободата на другите, може да живее както обича, няма нищо ­ обясни Кандов.

­ И ако стане най-разкошна, пак няма нищо? ­ ппита попът.

­ Как най-разкошна?

­ Республика де! ­ поясни нетърпеливо попът.

Кандов го погледна в недоумение. (с.132)

В "Под игото" авантюрният хронотоп, който по правило обхваща личното, остросюжетно време на романтичния герой, се пресича от, да го наречем, "съборния" хронотоп на трапезата, кафенето, църквата, училището, театъра... Това са местата, където общественият организъм би трябвало да изживява своята литургична "слятост". В "Под игото" обаче това са местата, където дискурсът се разпада и разделя между частните "наречия" на героите, които от своя страна сочат разминаващи се исторически и екзистенциални редове. Вазов лови формите на обществения живот, търси феномените на "заедността" и в същото време показва как тази заедност е минирана от разноречието. Всъщност героите на Вазов не преследват нищо друго, освен словесното си себеутвърждаване. Това е несъвместимо с жанровите конвенции на епоса, който претендира да пресъздава именно "заедността", неразличимостта на отделните "речи" в един свят на смислов консенсус. "Всичките действуващи лица в романите на г.Вазова, от Огнянова до Рачо Пръдлето, се хвалят до остървение", тежко отсича Пенчо Славейков9. Именно "хваленето", словесното разточителство и необузданост бележат раждането на Аза ­ точката, където равната тъкан на дискурса се разкъсва, за да се провиди единичното, необяснимото, "поетичното".

Сигурно никъде другаде в българската литература не се чете толкова много, колкото в "Под игото". В плана на повествованието личното съществуване е изпълнено преди всичко с тълкуване на текстове, с обяснение значението на едно или друго. Спори се за съдържанието на вестниците, за превода на Drang nach Osten, за предсказанията на Мартин Задека и т.н., и т.н. Всичко подлежи на интерпретация, а стратегиите на четене различават и обособяват субектите. За героите на "Под игото" светът е книга, битието ­ херменевтичен проблем. Нещо повече ­ светът не е застинал и завършен, той подлежи на пренаписване ­ Русия може да спечели Кримската война според желанието на чорбаджи Мичо. Героите съществуват като индивидуалности тъкмо чрез волята си за интерпретация на знаците, изграждащи текстуалната мрежа на реалността. Оттук и голямата роля на писмата и съобщенията в чисто сюжетното разгъване на романа. Огнянов се усъмнява в Рада заради едно писмо, писма и документи попадат у бея и от тяхното разчитане зависи хода на действието. Излишно е да припомняме ролята на "пророчествата" за просветлението на хора като бай Марко. Това, което трябва да се отбележи, е, че правилността на интерпретацията няма същностно значение. Важна е "волята за тълкуване", желанието за налагане на собствена стратегия на четене. Героите се самосъздават чрез възможността да правят "грешни" интерпретации. И това съответства на водещата "тенденция" на текста. Въстанието не е резултат на "разума" или верния прочит на знаците на битието, както бихме казали ние, а на "лудостта". Свободата е преди всичко престъпване на общата норма, разчупване на окаменелите речеви рефлекси и комуникативни стратегии. Екстазът, интерпретативното "пиянство" е основано върху правото на "грешка".

В "Под игото" "действителността" бива подменена от разнородните текстове, управляващи поведението на героите. Тези текстове на свой ред се разтварят в потопа от интерпретации, "писмото" се размножава в плетеницата на кръстосващите се прочити. Героите премоделират "реалността" така, както Цанковица представя момите от тлаката пред скрития Огнянов ­ съобразно оригиналния си комплекс от индивидуални и родови ценностни филтри. Вазов рядко цитира текстовете, които героите разчитат. В по-късните редакции на романа например са отпаднали писмото на Мердевенджиев до Рада и писмото на Бенковски до комитета в Бяла Черква. Светът на "Под игото" не е фиксирана и общопонятна подредба, а поле на разгорещена "война на интерпретации", в която "същностите" непрестанно се изплъзват, размити от несъвпадащите слова на героите.

Героите на Вазов диалогизират помежду си на границата на разбирането, често прекрачвайки в нелепицата и грешката. Отделните слова изчерпват своя лимит, опирайки в неразбирането. В плана на "ренесансовата" веселост това предизвиква жизнерадостен смях, в който индивидът сякаш се самозачерква, за да се отдели от безличността. В трагичен план обаче, това е разпадът на обединяващия революционен дискурс при поражението на въстанието. Тук вече войната на интерпретациите е злокобна и тягостна, изпълнена със злоба и срам. Не е случайно, че Вазов всъщност не пресъздава първоначалния ентусиазъм на въстаниците, както го прави Захари Стоянов например. За един романист като Вазов предмет на интерес е "роенето на дискурсите", а не тяхното дисциплинаране в колективно изживявания триумф. "Едрите" внушения на творбата се канализират по други пътища. За да разберем какви, ще трябва да отчетем преди всичко заявената от Вазов воля на свой ред да тълкува "реалността", да "чете" редом със своите герои. Какво управлява интерпретативната стратегия на Автора? Или

Какъв е патосът на Вазов?

На пръв поглед едва ли има по-лесен въпрос от този. "Величието на народния дух" е сякаш естественият двигател на Вазовото вдъхновение. Като че ли пресъздаването на голямото, историческо време обуславя патоса на романа. Но как всъщност "Под игото" моделира това "историческо време"?

Ще приведем един пасаж от книгата на Васил Балджиев, за да видим как съвременниците (или поне част от тях) са възприемали историзма на Вазов.

"Под игото" е окото на Европа, а не окото на България. Борбата като кратка не се прослави в Европа и г.Вазов я заминава и обръща взор да търси вдъхновение в следите от нея: падението, пропадванието, отчаянието, окървавението, които екнаха из света10.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Под игото" - ­ метаезикови колебания 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.