"Под игото" - ­ метаезикови колебания


Категория на документа: Литература


"Под игото" ­ метаезикови колебания

Цветът се ронеше от едно клонче, на което играеха две врабчета и се целуваха с човките си...
Кандов остана вкаменен!
Всичкото му красноречие и философия изчезнаха като дим при вида на тая любовна сцена...*

"Философията и две врабчета" е една от шестте глави, запълващи с похожденията на влюбения Кандов хронотопичния разрив между приготовляващата се Бяла Черква и въстаналата Клисура.

За всеки, който схваща творбата като уравновесена, хармонична и вътрешно обусловена цялост, този обширен повествователен отрязък изглежа като неуместно и неприлично "чуждо тяло", разсичащо със своите литературни излишества прекрасната органика на тази "най-българска" книга. Но може би е време, след като толкова много са се тълкували и анализирали "красноречието" и "философията" на романа, да се позанимаем и с "врабчетата" на текста, пред които това красноречие и философия се объркват, вкаменяват или изчезват. Въпросните шест глави са "слабото място" на текста, неудобно и срамно за тези, които бързат да го подминат и забравят, но пък прелъстително за другите, които търсят издайническата, деконструираща монолитността на цялото точка.

Но тъй като текстът се конструира и ре-конструира в хода на всеки нов прочит, а не е естествена даденост, към която просто се "завръщаме", не можем да пристъпим направо към анализа на въпросния отрязък. Невъзможно е да се отдели "Под игото" от стогодишната история на неговите интерпретации. Едва когато си изясним, поне отчасти, причините за слепотата на критиката към сляпо влюбения Кандов, ще провидим и своя предмет ­ "Под игото" като драгоценен, но и обременителен товар от привнесени смисли.

Едва ли някой ще оспори значимостта на Вазовия роман за изграждането на националната ни самоличност. Тепърва предстои изучаването на "икономиката на символните форми" или, с други думи, на процеса на създаване и циркулация на образи, които са конститутивна част от българското самосъзнание. Тези неминуемо интердисциплинарни изследвания сигурно ще хвърлят светлина и върху сложното рецептивно битие на "Под игото". Засега обаче "чистото" литературознание транспонира тази проблематика в своята специализирана плоскост най-вече с помощта на категорията "епично". Първият въпрос, който следва да си зададем, е, доколко коректно е да се говори за

"Под игото" като национален епос
1896-а е важна година в рецептивната история на Вазовото творчество. Тогава излизат книгите на д-р Васил Балджиев "Критика върху "Под игото" и на Илия Миларов "Иван Вазов като романист", както и известната статия на Пенчо Славейков "Един стар херой". В тези текстове ранните критици на Вазов недвусмислено изразяват своето отношение относно епичността на "Под игото".

И все пак твърде жалко е, дето при такъв животрептущ материал авторът не се е въодушевил да ни напише един действителен епос, вместо роман,

обобщава общото мнение Илия Миларов1. С течение на времето обаче, романът на Вазов все повече се "епизира" в очите на своите интерпретатори. В най-новите изследвания епичността на "Под игото" като че ли вече не се подлага на съмнение. Светлозар Игов например открито назовава "Под игото" (редом с "Пан Тадеуш") "национален епос"2. Безспорно за един век терминът е променил значително съдържанието си, но положителната му конотация се е запазила. И преди, и сега "епическото" подсказва за "висока" литература, за художествено и социално значима словесност, изразяваща върховите стойности на целокупното национално битие. Но толкова погрешно ли са разчели творбата нейните първи критици? Днес, освободени от необходимостта да защитаваме Вазов, трябва да си дадем сметка за агресивността на понятието "епос", приложено към един толкова хетерогенен в стилово, жанрово и идеологическо отношение текст като "Под игото". Лоша услуга ще направим не толкова на романа, колкото на бъдещите му читатели, ако непрекъснато наблягаме върху епичността на "Под игото", а подминаваме неговата романност.

Едно що-годе почтено изследване на отношението между романно и епично в който и да е текст едва ли ще мине без ключовата в методологическо отношение студия на М. М. Бахтин "Епос и роман". От Бахтин ще заимстваме една работна формулировка за същностните черти на епоса, формулировка, която ще ни позволи отчетливо да видим какво "Под игото" никога не е било и не е правило опит да бъде.

... Епопеята като жанр се характеризира с три конститутивни черти: 1) обект на епопеята е национално-епическото минало, "абсолютното минало", според терминологията на Гьоте и Шилер; 2) източникът на епопеята е националното предание (а не личният опит и свободната фантазия, израстваща въз основа на опита); 3) епическият свят е отделен от съвременността, т.е. от времето на певеца (автора и неговите слушатели) от абсолютна епична дистанция3.

Очевидно Бяла Черква не е "... свят на "началата" и "върховете" на националната история, свят на "първите" и "най-добрите"4, както определя Бахтин абсолютното минало. Напротив, "миналото" за Вазов и неговите критично настроени съвременници е по-скоро терен за борба на интерпретации и символи, отколкото неоспорима ценност, завещана от преданието. "Под игото" е създадено в зоната на непосредствения контакт с настоящето в неговата смислова незавършеност. Вазов дори пародира завършените, уталожени, епически-спокойни битийни форми. Циклично-повторителното, несъбитийно време на "чичовците" е разчупено и преориентирано към нещо в бъдещето, нещо, което е извън сюжетния хоризонт на романа и чиито смислови координати са получени от пресичането на различните идеологически "гласове" в текста. Аксиологическите оси лежат не в "старото време", а в "грядущето". Вазов не препотвърждава старите ценности, а произвежда нови. Негативно е отношението дори към самото понятие за "минало" ­ Хаджи Юрдан например е охарактеризиран като "целокупен човек на миналото". Излишно е да доказваме колко малко "Под игото" е породено от националното предание и колко повече дължи на интимния опит, спомена и "сантимента".

Един възможен маньовър за заобикаляне на Бахтин демонстрира Снежана Зарева.

Известно е, че епичността в нефолклорния си период по времето на големите национални епопеи налага конвенцията за задължителност (абсолютност) на епическата дистанция. По времето на Вазов това изискване е загубило своята актуалност под напора на онези знаменателни събития, които съдържат епиката в себе си до такава степен, че на практика е било излишно протичането на време, за да бъдат те "отразени"5.

Този цитат ни отвежда при централния въпрос ­ съществуват ли такива външни за съответния текст референциални дадености като "събитие", "история", "дух" и т.н., които се явяват негово съдържание, или пък те са резултат, ефект от сложното комбиниране на различни дискурсивни практики? Дали текстът отразява/изразява тези "универсалии", или участва в тяхното производство? И може ли епичността да бъде иманентна на събитието, да се "съдържа" в него, независимо от литературните и общокултурните текстове, които го съпровождат (аз бих казал създават)?

Ясно е, че "традиционните" схващания за епичността на "Под игото" получават своята истинност в контекста на Хегеловото разбиране за епоса като обективация на целокупния национален дух. Със своето уникално място в българската литература "Под игото" сякаш действително е онази "народна библия", която Хегел вижда във всяка една от големите епопеи на класичността. На романа обаче е отделено периферийно място в "Естетиката" и прословутата дефиниция "буржоазна епопея" по-скоро прикрива философската несигурност пред едно все още развиващо се явление, отколкото постулира някакъв континуитет със "същинската" епическа традиция.

Във всички истински първоначални епопеи ни дават представа за един национален дух в неговия нравствен семеен живот, в неговите обществени състояния на война и мир, в неговите нужди, изкуства, обичаи, интереси, изобщо една картина на цялата степен и целия начин на проявяване на съзнанието6.

Съвсем в Хегелианската традиция, критическите интерпретации на "Под игото" най-често се основават върху субстанциализирането на понятия като "народна съдба" и "национален дух", полагани като иманентни както на Историята, така и на Творбата. "Епичността" се превръща в съдържателна категория, ключова за цяла една унаследена от Възраждането ценностна парадигма, върху която до голяма степен се крепи националното самосъзнание. Емблематичен образец за тази интерпретативна стратегия ще открием у такъв изследовател на Вазовото творчество като Милена Цанева.

Характерният епически размах на неговото творчество се определя от пълнотата, с която той обхваща облика и развитието на българското общество ­ в неговото социално-битово всекидневие и във всички ония съдбовни мигове, от които се състои големият исторически живот на нацията7.

Едва ли някой ще се наеме да твърди, че подобен тип четене е "неправилен". Валидността на интерпретацията се определя от мястото є в определена "епистема", конфигурация на знанието, а "традиционните" прочити на "Под игото" пребивават в едно "поле на истинното", дефинирано от могъщи дискурсивни практики, пронизващи всички сфери на обществения живот. Проблемът е, че иманентисткото четене неизбежно канализира прочитите и бавно извежда творбата от живия процес на художествената комуникация. Именно затова ни се струва опасно припознаването на епичност в "Под игото".

Благодарение на епичната дистанция, изключваща възможност за активност и промяна, епичнят свят придобива своята изключителна завършеност не само от гледна точка на съдържанието, но и от гледна точка на неговия смисъл и ценност8.

Да реконструираме романността на "Под игото", ще рече да проблематизираме очевидностите и рецептивните стереотипи, да изследваме техниките за репрезентация и местата, където тези техники влизат в конфликт, изграждайки сложната художествена реалност на творбата. Ако се освободим от Хегелианската доктрина за субстанциалния характер на смисъла, може би ще прогледнем и за скритите, мълчаливи дипли на романа, перифериите, където смислите се кръстосват и умножават в своя пищен, но мимолетен цъфтеж. Да се държим за епичността на "Под игото", означава да боравим с излъскания от употреба идеологически скелет на романа. Не "опровергаването" на традиционните интерпретации, а съпричастие към изграждането на такава литературоведска "епистема", която най-сетне ще конституира плоскост за контакт между литературните текстове и новия ни социален и екзистенциален опит ­ такава е скромната цел и на настоящите редове.

Може да се възрази, че "епическото" до голяма степен вече е изпразнено от строго терминологичното си съдържание и функционира като невинен критически епитет, заместващ понятия като "пълнота на изображението" или "пресъздаване на националното битие". Но именно безгрижното използване на Хегелианска реторика в съчетание с грубо "отражателни" разбирания за природата на литературата води до най-уродливите "употреби" на Вазовия роман, удобно свеждан до илюстрация на историческия наратив за "същността и значението" на Априлското въстание. Така че "събуждането" на романността ще трябва да преодолява както хипнотичната власт на Хегелианския есенциализъм, така и приспивното шептене на клишета от рода на "обективна картина", "правдиво изображение" и т.н. В такъв случай естествено е да се изправим пред въпроса:

"Какво всъщност изобразява "Под игото?"
Да започнем от очевидното ­ "Под игото" не е онова, което сме свикнали да наричаме "реалистичен роман на ХIХ век". Многократно се е говорило за влиянието на френския сензационен роман (и Йожен Сю конкретно) върху Вазов. Но като че ли все още не е преодоляно предубеждението, че това е някакъв "низш", примитивен жанр, чийто непристоен дъх трябва по един или друг начин да бъде снизхоздително извинен. Всъщност става дума за централния жанров модел на българската проза от ХIХ век. Необикновеното, неправдоподобното, извън-редното е единствената плоскост, в която ставащото може да бъде мислено като събитие, т.е. като нещо реално, значимо, достойно за запаметяване и разпространение в комуникативната среда на българското общество от втората и третата четвърт на миналия век.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Под игото" - ­ метаезикови колебания 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.