"Под игото" - анализ


Категория на документа: Литература



Интересно е мястото на извънсюжетните моменти в романа, които директно изразяват авторовата гледна точка (те са лирически отклонения, отстъпления), а в композиционен порядък приключват и обобщават двата сюжетни цикъла (възход и падение): главата “Пиянство на един народ” – подготовката на въстанието, а главата “Пробуждането” – самото въстание с неговия погром.

Устойчиво и променящо се в националния живот
(в семейния и обществения бит на българина)

Описанието на предосвобожденския бит не е фон на историческите събития, а жизнена среда, в която те се развиват. Вазов вярно и обективно откроява както устойчивото, непроменящото се в семейния бит (свързан с дома) и с обществения бит (на обществени места), в духа и традициите на българина, в атмосферата на робството; така и променящото се в националния живот, в бита и в душевността на българина. Акцентирано е именно върху симптомите на промените, свързани с преосмисляне на нравствени категории и прекрачване от морала на роба към морала на бунтовника. Битовите картини са част от голямата тема на романа, жизнена среда на историческия прелом. Представени са онези исторически промени, които навлизат в бита на народа ни, за да разрушат неговите тесни рамки. Въстаналият човек руши стереотипите на бита, уюта на домашното живеене, за него оцелявянето и съхраняването на рода вече не е висшата цел. Самото революционизиране на народа е излизане извън границите на мирния всекидневен живот и това излизане не може да се извърши без преустройството в психиката на патриархалния човек. Духовното съзряване за революция се слива органически с традиционната патриархална атмосфера, с делника и празника на българина; българското общество се преобразява под влияние на националноосвободителната идея.
Характеристиката на епохата присъства в дома и атмосферата на Марковия дом (гл. "Гост", "Пак у Маркови"). Вазов рисува своя роден град и своя роден дом (прототип на чорбаджи Марко е бащата на Вазов), оттам и тази мекота, топлина, любов и безобиден хумор в рисунъка.
Романът започва със спокойно епично начало: мирна, тиха, идилична атмосфера на едно патриархално българско семейство. От дома на чорбаджи Марко се носи духът на българското, чистото, здравото и това подготвя за характеристика на персонажа, който е кръвно свързан със съдбата на своя народ (атмосферата на домашния бит характеризира героите, тяхната обществена ангажираност, новата им психологическа нагласа). Духът на родното се носи от всеки детайл: лозницата, бухлатите чемшири, бистрият и студен чичур, фенерът, окачен на люляковото дръвче, трапезата с многобройната челяд. Традиционното в българския дом присъства в описанието на бита, в семейната атмосфера (патриархалните нрави на строгост в традиционния морал, уважение, доверие, съгласие, интимна задушеност и уют, религиозно благочестие), в авторитетната фигура на домовладиката Марко и в неговите нравствени уроци, изпълнени с любов.
Новото, променящото се е в порасналото национално самочувствие у чорбаджи Марко (надмогване на страха от турците и изграждане на човешко и национално достойнство у децата), стремеж към наука, загриженост за образователното дело, наивен порив към изкуството и културата на чуждия свят. Смешни са примитивните картини на бай-Марковия "Ермитаж", но те са за него един мъничък прозорец към другия свят и към неговата култура. Непоколебимата вярност към народните традиции, наивната почит към старите икони, културната изостаналост на българина в неговия ограничен патриархален свят са свързани органически с новото, с интереса към другостта (другите народи и техните култури), с любовта към руския народ, с ренесансовия порив към знание.
Атмосферата на робството присъства в поведението на героите, в бита и разговорите им, в иманентния (вътрешно присъщ) им страх от турците (баба Иваница, треската на Асенчо), в наложената двойственост, раздвоеност, в която живее българското общество - от една страна, наличие на патриотичен порив, от друга страна - този порив се потиска, прикрива се под привидното покорство на народа.
Бруталните сцени на робската жестока действителност са представени в две глави ("Бурята" - във воденицата на дядо Стоян, и в "Бог високо, цар далеко" - дома на дядо Стойко в Алтъново). Те бележат садистичните своеволия на поробителя и отчаяната безпомощност на потискания.
Атмосферата на робството е във високите зидове, зад които се крие домът, за да се защити своето от поругаването на чуждото, в нахлуването на Иван Кралича след бягството му от Диарбекир, в реакцията на Марко (с двата пищова).
Описанието на бита и атмосферата в пространството на патриархалния дом внушава опозицията вътре-вън (свое-чуждо) – вътре, където живее една микро България, и вън, откъдето започва поробена България (първата глава "Гост" се противопоставя на втората глава "Бурята"); както и опозицията отворено-затворено. Противопоставянето "отворено-затворено" художественото пространство представя противоречиви културно-исторически процеси – необходимостта да се опази собствената културна идентичност и потребността от общуване с други култури. Българският дом в "Под игото" е дом на потиснат, уплашен за живота си човек и в същото време именно домът е синоним на нравствена норма и съхранени родови ценности, а светът вън от дома е етически хаос и източник на заплаха. Интериорът на Марковия дом – с иконостаса, с любопитните картини от "Ермитажа", онагледяващи "лесния вкус" на онова време – изразява копнеж по един толерантен свят, позволяващ съхраняването на собствените ценности ("Пак у Маркови"). Затворен навън, българският възрожденски дом се оказва отворен навътре – неговото вътрешно пространство е необятно и сложно. В същото време пространството вън от дома на пръв поглед е отворено, безкрайно, но на практика е затворено в нескончаемостта на робското време, подчертано и чрез затворената композиция на романа (романовото време затваря робското живеене в един безизходен календарен цикъл).
Главата "Гост" е ключова в идейните послания на романа и защото маркира тезата за започналата промяна в съзнанието на българина и на обществото чрез образа на героя нарушител (Иван Кралича), изповядващ другите ценности – изключителните, високите (революционен бунт и саможертва за свободата). Чрез нахлуването в покоя на патриархалния свят този герой задава своите идеали на общността, подтиква я към лудостта, към духовната метаморфоза, взривява робското съзнание и представя изключителния свят на борбата. Заглавието "Гост" изгражда и представата за героя, за отношението на общността към него. В романа общността е срасната с мястото си, вкоренена е чрез притежанията си – на имот, челяд, устойчив социален статут; общността е въплъщение на идентичността, видяна в статичността, консерватизма, реда, традицията. "Гостът"е особеният, пришълецът, личността нарушител и изключението – той се противопоставя на заварените правила и обичаи, нарушава порядъка, отъждествява се с движението, затова неговата емблема в началото на творбата е бурята. Различни са световете на героя нарушител и на мирната общност. Краличът е човек, избягал от тъмница, рискувал живота си, за да измине пътя от Диарбекир до Бяла черква и да вдигне въстание. Той е преминал през ареалии, носещи в себе си страховитото, тайнственото, недостижимото за обикновените хора от общността. Преди да встъпи в ролята си на апостол, героят е преминал през изпитания – заточението има смисъл на символична смърт, а завръщането в родината е своеобразно възкръсване за едно ново битие. Убийството на двамата турци е неговото кръвно кръщение (неслучайно името му е Иван - от Йоан Кръстител - кръщава общността в новата вяра, в новата религия – на борбата и саможертвата; той е и син на дядо Манол Кралича - името "Кралича" създава асоциации с легендарния образ на Крали Марко и символизира юначеството – двете имена обединяват Духа и Материята, опиянението и себепожертването - символизиращи раждането на нацията). Отношението на общността към героя е двойствено, амбивалентно – той нахлува, но се оказва и гост, той е чужд, но и свой, защото е син на българин. Стореното от пришълеца, от една страна, се тълкува от другите като подвиг, като нещо, което те не могат, и затова буди у тях респект, симпатия и уважение към личността на новодошлия. От друга страна обаче, за тях той е непознат (единствено го познава чорбаджи Марко), което всява смут, мнителност, недоверие като към човек, избягал то Диарбекир. По същия начин – амбивалентно – се разчита и символиката на високите зидове: те са знак за предпазливостта и защитата на дома, за страха му от евентуално нахлуване на поробителя, но и прескачането им от "свой" е знак за недостатъчната им укрепеност, за уязвимостта на дома (щом е успял "своят" да ги прескочи, ще могат да успеят и враговете); прескоченият от "свой" зид е знак за изключителността на делото на героя, което има дълбок символичен смисъл. Пришълецът (нарушителят) носи със себе си идеята за свобода, а с нахлуването – и лудостта си като израз на ценностите на революционната борба; той пробужда робския страх у българина, както и симптомите на разколебаните родови ценности. Нахлуването му през нощта и през дувара символизира взривяването на навика на робското съществуване, преобръщане на ценностните ориентири, с които се съобразява общността в градчето, и началото на общностното национално осъзнаване и преображение (приемане на идеята за революциона борба, поемане по пътя на бунта). Приемането му като "гост" (желан, драг), като син (т.е. свой, българин), прислоняването му от чорбаджи Марко има смисъл на приемане на революционния идеал, на началото на духовните трансформации, които ще претърпи в съзнанието си възрожденският човек и възрожденското общество като цяло.
Идеята за бунта, за революцията нахлува плавно в бита на хората чрез постепенното навлизане на Огнянов в ежедневието на народа. Той внедрява мирогледа си, като навлиза в битовото, но същевременно целта му е да провокира у българина смелостта, дързостта, да изкара българина извън рамките на обичайното. Словото на Огнянов е началото на процеса, свързан с духовната промяна – заговорването за свобода е началото на пътя на трансформация в съзнанието на роба и е знак за готовността да стъпи на Пътя, водещ към свободата, а за апостола, идеолога – водещ несъмнено и до предизвестената смърт. Присъствието на Огнянов на обществени места (кафенето, училището, тлаката, черквата) е израз на пречупване на робското и извисяване на духа. С участието си в тези обществени събития Огнянов служи на революционните идеи. На тези места той впечатлява обществото със своите познания, с добротата, благородството и чувството си за справедливост.
Използването на обществените събития с нахлуването на революционните идеи в тях показва духовното преобразуване на възрожденското патриархално общество, устойчивото и променящото се в неговия облик:
Главата "Радини вълнения" представя образа на късновъзрожденския учител, атмосферата в училището – с култа към просветата, с новия ренесансов порив на българина към знанието. Годишният изпит е празник за цялото общество. Особен е пиететът (интересът) към българската история, която е източник на национално себепознание като път към формиране на националното самочувствие. Вярата в освободителната мисия на Русия е свещено верую за българския народ, но публичното изричане на тази истина е революционен акт, за чиито рискове героите явно още не са готови (завладени са от смут, страх, но някои герои, като кака Гинка – и от самообладание и дързост).
Главата "Силистра-йолу" – Природната картина е част от красотата на българското пространство, свързано и със символа на юначеството, на непобедимия български дух – местността е в полите на Стара планина. В битовите описания на трапезата, музиката, разговорите, гуляйджийската сцена се носи революционното настроение на епохата.

Лирическото отстъпление дава израз на авторовата философска гледна точка за поробените народи, които проявяват изключителна жизнена устойчивост въпреки изпитанията на робството – те му се противопоставят със своята виталност, с епикурейството си; в хедонистичното си опиянение забравят унизителното си настояще (тъждество с "Чичовци"): "Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива: той яде, пие и прави деца. Той се весели."
Главата "Представлението" дава представа за възрожденския театър, за култа към театралната дейност, за любителския ентусиазъм на актьорите, но и за примитивността, наивността в културното ниво на публиката – у нея липсва усет, разбиране за художествената условност на театъра като изкуство.
В главата е въведен мотивът за революционния порив, за патриотичното въодушевление като колективен израз на новото съзнание – песента на Добри Чинтулов "Пламни, пламни ти в нас, любов гореща" е изпята пред лицето на бея; постановката "Многострадална Геновева" е алегория на българската робска съдба и предстоящото освободително дело. И песента, и драматизацията изразяват порива на народа към свободата и вярата му в победата. Образът на графа е абсолютно идентифициран с героя, който се е превъплътил в граф – Бойчо Огнянов.
Главата "В Ганковото кафене" представя кафенето като пространство, типично за Възраждането - със свободата на духа; с патриотичния порив; с повишения обществен градус, изразяващ съкровеното желание на българите за разгром на Турция; с вярата в силата на Русия и в освободителната и мисия. Героите са представени със своя интерес към външната политика и с наивното и тълкуване. Обществото в кафенето е наречено със сполучливата метафора "един малък парламент".
Селският бит присъства в по-скромен текстов обем, но именно в неговата атмосфера Вазов съзира основания за народностния си оптимизъм, защото този бит е опазил изконните български нравствени начала, културната и битовата памет на нацията ни – въпреки вековете робство. Главата "Във Веригово" е показателна с образа на чичо Марин: гостолюбив, родолюбив, духовно щедър, добър и отзивчив – типичен представител на българския селянин, който благоговее пред юначеството ("Юначеството от всичките добродетели най-силно обайва простия народ" – споделя повествователят). Главата "Тлака в Алтъново" пресъздава народните вярвания и обичаи с неповторимата им красота, с автентичния им колорит, съхранили традиционните ценности в българския бит и в българската душевност. Духът на възрожденското време е в песните за героичното хайдушко минало, в революционната готовност на младите. И тук миролюбието и спокойствието е нарушено от нахлуването на двете турски заптиета, за да разруши патриархалната идилия, да покаже, че своето (домът) е заплашено да бъде поругано от чуждото (поробителя), да подскаже назрялата безусловна необходимост от съпротивата, от защита на дома, рода, нацията, предчувствието за неизбежния исторически прелом (революционна борба, бунт за свобода).

Възход и падение на българския народ

Идеята за всеобщия ентусиазъм при подготовката на въстанието е изразена с метафорите „лудост” и „пиянство”. Чрез необяснимата сила на духа на българина робът става личност с достойнство и чест, изминал дългия път от материалната и социалната сигурност и трезвия разум до „пиянството”, до осъзнаването на новите възможности за свободен живот, до „лудостта” на романтическия тип герой – от примирението с живот в „чрево адово” до благословията на „лудостта”, изречена от чорбаджи Марко – обобщен образ на стопанина, съзиращ несигурността и безумието на новото, на революцията, но благославящ нейната живителна сила. Спокойствието в патриархалния космос (дома) е разрушено, в българския патриархален дом нахлува бурята на революционна еуфория и преобръща, преосмисля патриархалните и християнските ценности, крепили родовия свят векове наред .
Нахлуването на Иван Кралича в дома на Марко има символичен смисъл – подготвя за революционната буря в мирните подбалкански градчета и в спокойното патриархално битие на българина. Прескоченият зид е символ на преодоления страх от робството и на романтическия порив към борбата и саможертвата за свобода. Лудостта и пиянството са алтернатива на робския бит.
Вазов представя множество фрагменти от битието на героите си, за да очертае цялостната картина на едно променящо се обществено съзнание в навечерието на голямото историческо изпитание:
Отношението към освободителното дело е представено в главата „Два полюса” чрез опозицията „стари-млади” (чорбаджи Юрдан – дъщеря му кака Гинка и синовете му). Революционното освободително дело се явява новият нравствен критерий на времето, според който да си добър българин, означава да си предан на революионната идея. Понятието „българин” разширява своя смисъл на етническа принадлежност и се изпълва с подчертано нравствено съдържание. Привидната хармония в патриархалния свят на чорбаджи Юрдан се руши под напора на новото – „всичката ми челяд полудяла!” – невръстните му синове леят куршуми в огнището на дома си, а дъщеря му – кака Гинка – меси пексимет (питки препечен хляб,сухар) за „българските юнаци”. Огнището е сакрален център на патриархалния дом и в навечерието на Априлското въстание се оказва натоварен с нова ценност, с нов сакрален смисъл – да дава живот на революционното битие на българина, да ражда новия български космос. В главата ”Една женска душа” е представена саможертвата на Лалка – другата дъщеря на чорбаджи Юрдан, омъжена насила за Кириак Стефчов, а влюбена в д-р Соколов. Простудява се при неуспешен опит да предупреди революционния комитет запредателството на мъжа си и умира. Контрастно (на своите деца) е представен чорбаджи Юрдан Диамандиев.Той живее в своето битово безвремие, защото остава чужд на духа на времето, между него и младите е невъзможен диалогът, те са своеобразни нравствени антиподи, защото чорбаджи Юрдан не е в диалог с революционната идея.
В главата „Един шпионин през 1876г.” е представена една необичайна постъпка за турски шпионин – оказва се, че Заманов е изгубил личното си достойнство, но не и българското си самосъзнание. Израстването на турския шпионин Заманов до патриот, съюзник и спасител на революционния комитет е мотивирано от духа на времето (той предупреждава революционния комитет за грозящата го опасност). Затова чорбаджи Мичо нарича Заманов ”светец”, а Огнянов тълкува поведението му като доказателстово за това, че „народът е узрял за една велика борба”.
Новата нравствена мяра на времето оценява и кражбата на дякон Викентий като „свещена”, а грехът – като „праведен”, защото са в името на революционното дело – дякон Викентий ограбва своя благодетел отец Йеротей, за да набави средства за оръжие, необходимо на въстанието. В още по-възвишен план е разрешен проблемът за нравствения кодекс на епохата в главата „Зелената кесия”. Покъртителни са „скромният патриотизъм” и „тихото душевно величие” на отец Йеротей. В негово лице са представени първите ревностни труженици и благодетели на българското просвещение, обикновено духовници, които полагат основата на бъдещия революционен подем.

Романовите герои духовно се сродяват в отношението си към голямата патриотична цел, според която изконни патриархални и християянски ценности биват трансформирани, етичните понятия „добро” и „зло” се преосмислят: роднината може да бъде чужд (чорбаджи Юрдан – децата му), кражбата – свещена, шпионинът – светец, блудницата – праведница; убийството не е грях („безгрешен грях” – то е оправдано, щом е в името на революционния идеал). Ореол на святост придобива всеки герой, ангажирал живота си с родолюбивото дело (просветителско или революционно). Самата революционна борба на много места в романа е представена чрез християнската метафоричност („катехизисът на новото християнско учение”, „новите пророчества”, „новата молитва на Марка”) и по този начин е сакрализирана.
*катехизис – книга за основните въпроси на християнството във вид на въпроси и отговори
В най-голяма степен идеята за народното опиянение е представена чрез образза на чорбаджи Марко, изобразен реалистично и психологически убедително. Чорбаджи Марко е обобщен образ на стопанин, здравомислещ и предан на дълга към семейството и дома, пазител на патриархалния морал. Именно неговото приобщаване към променената мяра за живеене и другия морал, смяната на убеждението, че „ние сме тука в ада!” с мечтата за българско царство симвлизира метаморфозата на патриархалния разум, „полудяването” на стопанина, преобразяването му от Човек на Дома в Човек на Пътя . Затова идейно-емоционално ядро на романа са трите глави : „Около един труп”, „Новата молитва на Марка” , „Пиянство на един народ”. И чорбаджи Марко, като чорбаджи Юрдан, е поставен в аналогична ситуация – на изненада от случващото се в дома му, което е провокация на ценностаната му система. Но за разлика от чорбаджи Юрдан, чорбаджи Марко претърпява духовна еволюция и със сърцето си приема идеята за революционната борба .
Преминаването на чорбаджи Марко в сферата на изключителното е заявено като възможно още в I-ва глава („Гост”). В нея героят е представен като българин, носещ в себе си родовото самосъзнание и достойнството, кръвно свързан с ценностите на българското. Духовно щедър и гостолюбив е към един български бунтовник, когото нарича „синко” (в смисъл „свой”, принадлежаш на българския род – така и баба Илийца нарича непознатия момък от разбитата Ботева чета). Чорбаджи Марко обещава промяна в съзнанието си – приемайки бунтовника като скъп гост, Марко приема и идеите му, превръща се в прокламатор на свободата. Съвсем съзнателно чорбаджи Марко слага други вестници в писмото, предназначено за бея, и така спасява Соколов от затвор. Подробно, обективно, с психологическа убедителност са проследени етапите в духовната еволюция на героя. Чорбаджи Марко последен (от романовите герои) прегръща революционната идея, защото той въплъщава житейското благоразумие, трезвия и практичен ум на много българи, особено на пределна възраст (старостта е лишена от идеализма и романтическия порив на на младостта). С настъпилия у Марко поврат в убежденията приключва сюжетната линия, свързана с основната тема – масовото опиянение, революционизирането на народа в навечерието на Априлското въстание. Чрез образите на чорбаджи Марко и чорбаджи Мичо Бейзадето Вазов непряко се противопоставя на Каравеловата идея, че чорбаджиите са врагове на народа, като доказва, че революционната подготовка заема съзнанието и битието на хора от всички обществени групи. Пътят, който изминава Марко (от морала и битието на роба към морала и битието на бунтовника), започва от съмненията, колебанията, скепсиса („Кой знае, кой знае!”; чорбаджи Мичо го нарича „неверен Тома”). Промените в живота, които Марко наблюдава (турските злодеяния, заразителното безумно въодушевление на младите, превръщането на килера му в оръжейница и пр.), осъществяват неговото духовно преображение, свързано с вярата в свещения смисъл на народното дело. Марко дарява своето черешово дърво (посадено в двора му и аналогично на космическото дърво – символ на единството, хармонията и вечния живот в патриархалнородовия свят на българина), за да се направи от него черешово топче, което да поразява душманите. Отсичането на дървото е символичен жест на решително скъсване с предишния живот единствено на родов човек, загърбване на здравомислието на покорния поданик и приемане на вярата в чудото, на илюзията, че с нищожните си сили въстаниците могат да съборят многовековната империя.
Неслучайно героят преживява духовно възкресение точно по Великден. Началото на главата „Около един труп” започва с пролетна природна картина, която е метафоричен образ на революцията.Чрез образите на красотата, жизнеността, светлината предстоящата революционна борба се идеализира и сакрализира – чрез нея ще се осъществи възкресението на мечтания свободен български космос. Символично е преминаването на чорбаджи Марко от пространството на тихия, спокоен бит към пространството на неспокойствието, на изключителното: Марко е на една „сляпа и глуха улица накрай града”.
Мотивът за „пиянството” на народа е представен през погледа на Марко чрез множество символични смисли: черешовият топ се явява символ на духовната мощ на народа и на вярата в освобождението; написаната върху топа фраза има кабалистичен (мистичен) смисъл със съдбоносно, заклинателно значение („Турция ке падне. 1876”) – свързано с вярата в победата, която е подкрепяна и от мистичните духовни сили; идентични ситуации на „лудостта” са възседналият топа чорбаджи Мичо в главата „Новата молитва на Марка”; безумната смелост на пияния (и в прекия, и в преносния смисъл) Безпортев, който принуждава заптието да слезе от коня си, и Безпортев яхва заптието като кон (героят споделя: „Народната любов ме прави да съм пиян”); учениците със знамето, Марковият син Асен развява знамето (червена кърпичка, вързана на пръчка). Реакцията на Марко е: „Та то всичко полудяло: от старци до бозайници...”Поразен от всеобщото извънмерно въодушевление, Марко се колебае между огорчението на родолюбеца, че вероятно синовете му странят от революционното дело, и желанието на бащата да ги предпази. И когато вижда, че килерът на собствения му дом е превърнат в оръжейница, зад привидно сърдитата фраза на бащата се разчита задоволството на родолюбеца. Сюблимен е моментът, в който Марко, със свещ в ръка пред сакралното пространство на иконостата, изрича новата си молитва. Новият нравствен кодекс на времето преосмисля сакралното понятие „молитва” – тя е не молитва за Бог, а за България. Двете понятия ценностно се изравняват – България и нейната свобода са новият Бог. Марко (неслучайно носи името на един от евангелистите) изрича благословията си за въстанието: „Лудите, лудите – те да са живи!”. Благословията на Марко проблематизира спокойствието, традицията, равновесието на патриархалния човек и внушава, че не покоят, а движението е градивно, че безумно е робското търпение, а разумна е борбата за защита на човешкото достойнство .
Главата „Пиянство на един народ” е лирическо отстъпление – поанта (кулминация) на романа. Вазов изрича с повишен публицистичен патос оценката си за големия революционен прелом (основна тема на романа), който е идеализиран и митологизиран: чрез библейския мотив за сеячите (революционните апостоли) и за духовната нива, върху която е покълнало „семето на самосъзнанието”; чрез автоцитати (от „Епопея на забравените”, одата „Каблешков”: „И в няколко деня, тайно и полека,/ народът порасте на няколко века...”); чрез фолклорния митологичен образ на Крали Марко, „който местеше планини”, и библейския образ на „огнения серафим” (изгарящ ангел на знанието) – метафори на гигантския революционен устрем. Саможертвената народна героика е представена преобладаващо чрез християнска образност: „един народ, жаден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота”. Като изобразява герои от различни обществени групи чрез метоними – възрастови, социални, духовни, светски, Вазов се стреми да внуши всеобщността на революционния порив, идеята за постижимото единение на народа, националната сплотеност в името на общата цел: интелигенцията, „масата народна”, „и цървулани, и университанти, и гугли, и фесове, и калимавки, и капели”. Непоколебимо предимство се дава на интелигентските водачи – „сеятели” на революционното слово: Огнянов, Соколов, Кандов, учителката Рада Госпожина, която ушива знамето на революцията. Заглавието на романа и главата „Пиянство на един народ” обобщават идеята на творбата – да покаже метаморфозите на роба в личност – свободна и бунтовна, на фона на тегнещото, разклатено, но все още страшно робство. „Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път” – е Вазовата равносметка за всеобхватността и необяснимата сила на народния порив към свобода и саможертва – кулминация на революционния възход, на героичния дух на епохата (кулминация и на романовия сюжет) .
Самото въстание е представено не в чисто батален план, а чрез психологията на въстаниците, движещи се между ентусиазма и унинието, покрусата. Водачите Огнянов, Соколов, Кандов са откроени в сюблимните мигове на нравственото си превъзходство над врага, на героичната си саможертва, осмислена със своята надвременна национална значимост – не като край, а като част от борбата, като пример, който ще последват другите: „Варвари, стреляйте! Българи още ще останат!”, ”Скъпо ще платите всяка капка българска кръв!” Историческият оптимизъм присъства в думите на Иван Боримечката (гл. „На север”): „Та ако Клисура загине, няма да загине България я !”. За Вазов изключителната ценност на бунта е в консолидацията (обединението, сплотеността) на нацията. Вероятно заради това за фигура – символ на въстанието, авторът избира герой, произлизащ от селска среда – Боримечката,”великана”, катерещ се към възвишенията на Клисура, понесъл на рамо дървения топ. Този герой е въплъщение на колективната енергия, на духа на бунта, проникнал в „тялото” на общността (идеята за единството между дух и тяло), преобразил народните маси, извел ги на „сюблимните височини” на екзалтацията, на историческата сцена, на която заявяват съществуването си като свободни хора и волята си да сътворят своята история. Името обединява духовното (Иван – от името на Йоан Кръстител и на евангелист Йоан) и юнашкото (Боримечката – който преборва мечката – алегоричен образ на поробителя). Вазов търси логиката на националното развитие, като интерпретира събитията в митологичен, легендарен аспект. Митологичното има и друго измерение в романа – то осмисля националното като съставено от антиподи, като преображения , граничещи с чудото. Националният живот е изобразен и като благоразумно съществуване в рамките на установениете социални регламенти, и като обезумяване, разрушаващо тези регламенти; като разум и безумие, като мрак и светлина. Налага се парадоксът, че за да се утвърди в цивилизования свят, българинът трябва да обезумее, да освободи разрушителните стихии в себе си. Светът на родното обаче е представен раздвоен в отношението си към свободата – откроено е и опиянението на общността от идеала, но и невъзможността той да бъде осъществен и последвалото оттегляне на социума от бунта, изоставянето на водачите сами в героичния им край.
Профанирани са националното пространство и националният идеал. На пиянството и лудостта (като метафори на революционната еуфория ) се противопоставя пробуждането (разчетено в негативната си символика – като падение на националния дух) – отрезвяването, завръщането към съхраняващата живота разумност, към страха и несвободата (робството), изречени отново чрез преосмислени традиционни ценности: национални – Стара планина, национален сакрален топос, българска майка на юначеството, се превръща в „коварна мащеха”; библейски – блудницата Милка Тодорчина е издигната до светица (само тя се осмелява да приюти Соколов след погрома). Отрезвяването се свързва със съня и смъртта като метафори на робството в душите, на пόтреса и мъченичеството. Робският страх и инстинктът за оцеляване са затворили всички врати на българското родолюбие и гостолюбие. Настъпва отчуждение между всички – между народ и водачи, между роднини, приятели, революционни деятели; малодушието се изражда в подлост и предателство. Пространството на Бяла черква е пространство на робството и смъртта ( Бяла черква не въстава, а се спотайва и примирява със срама на един невъстанал град, предал народната кауза).
Главата „Пробуждане” започва с лирическо отстъпление – кратко, лирическо, метафорично, антитезно. На революционното опиянение, наречено „поетическо безумие”, което „изкара кротките анадолски абаджии на средногорските – сюблимни височини – с черешовите топове”, е противопоставено „страшното пробуждане” (капитулация, безславие, панически страх, но и апокалиптична жертвеност и трагически героизъм на Перущица, Батак). Революционното въодушевление, според Вазов, е родено от „пламенна любов”, а Априлското въстание е едно „недоносче”, „задушено от майка си, преди да поживее”.
Трагическа ирония съдържа финалното изречение в епилога на романа: „Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира” – героят е лудият Мунчо, който като „един призрак” (няма други българи, всички са се изпокрили от страх – градът е опустял, пространството е деперсонализирано) се мярка из мегдана и псува Мохамед и султана, виждайки набучената на прът глава на своя любимец Бойчо Огнянов. Лудостта е видяна в буквалното си значение в образа на лудия Мунчо. Единствено той, в неадекватността на безумието си, реагира адекватно, с чистотата на сърцето си, като свободен и достоен човек и българин. Робите са се завърнали към разумността на оцеляването си. Когато всички хора полудяват от разум, единствено лудите могат да бъдат герои. Мунчо става жертва на безумната си духовна свобода ( бива обесен ), защото според Библията децата, старците, лудите и слепите са най-близо до Бога – те са най-невинни, чисти, искрени, носят мъдростта на сърцето си и с него разчитат истински доброто и красивото. Неслучайно Мунчо е въздесъщият герой – той става свидетел на важни събития, пред неговия всевиждащ поглед протича романовото действие. Неслучайно героите, белязани чрез някаква особена лишеност, която ги поставя по-близо до Божията чистота и прозрението на истината (лишеност от зрение – Колчо Слепеца, от чест – Милка Тодорчина, от разум – Мунчо), са свързани с авантюрата и изпитанията ( а не с разумността на патриархалния бит), със света на героите нарушители. Героичното като естествен порив на душевната чистота е видяно и в поведението на детето – Марийка, която в ужасното време на разгрома и масовата гибел се съгласява да предаде писмо от Бойчо Огнянов на д-р Соколов.

Романовият персонаж

Основен критерий, според който Вазов характеризира и оценява героите си, е нравственият критерий на времето, новата етична норма на епохата и на личността – отношението към освободителното дело. Категоричен е принципът на делене на героите – те са положителни или отрицателни според отношението си към въстанието. Добрият човек, положителният герой е българинът, приел революционното дело. В тази връзка се различават 3 типа герои – апостолите (водачи), променящите се (които приемат революционната идея – чорбаджи Марко) и противниците на революционната кауза, между които са и враговете (чорбаджи Юрдан, Кириак Срефчов), и героите със силни самосъхранителни рефлекси (персонажите от „Чичовци”). Персонажите са представени традиционно – спазено е тъждеството външност-духовност, основен принцип на изграждане е контрастът, изключителна роля има авторовата пряка характеристика (в портретното описание, в разказите за биографията и за делата на героя, в описанието на душевното му състояние, в отношението на другите герои към него).
Героите от първата сюжетна линия (носителите на идейния стимул на епохата ) – водачите, са идеализирани и представени в романтико-героична атмосфера (основен похват за изображение е романтическият). Техните образи са завършени (не се променят), те идват като изградени личности в действието и затова в известен смисъл са схематични (Огнянов, Соколов, Кандов, Рада). Свързана чрез избора на сърцето си с един бунтовник, „венчаната” пред Бога, но не и пред обществото, Рада като художествен образ е постижение на Вазов в опита да изследва женската психология, мотивацията на саможертвата. Фигурата на учителката представлява женското участие в бунта, както и нагласите на просветената жена в епохата на Възраждането. Д-р Соколов е откроен като авантюрист и чудак, а влюбеният в Рада Кандов е увлечен от съвременни социални доктрини – социализма и анархизма. И тримата персонажи загиват мъченически и геройски.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Под игото" - анализ 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.