"Моторни песни" и съвременната литературна мисъл


Категория на документа: Литература


приятния гъдел
да гледам как
горе
небето синее.
Връщането към земната гледна точка майсторски обединява пространственото с битийното, защото в това движение границите на живота се спускат до „земната", простата наслада от съществуването. До Вапцаров българската лирика не би могла да изрече съчетанието „приятния гъдел", както не би могла да обхване дишането само по себе си като равноправна съставка в битието на лирическия герой. От тази крайна точка на простотата обаче движението веднага се оттласква в противоположната, и то максимално противоположната крайност:
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Широкото по обем „живея" надхвърля собствените си граници и стига до най-обхватните словесни и мисловни контури на битието - „да бъда", - а римуването между „гъдел" и „бъда" на свой ред маркира крайните точки на това поразително в размаха си махаловидно движение между най-елементарното и абсолюта.
Петата строфа завършва с „ще бъда" и с внушението че разнолик и противоречив, животът е висшата ценностна точка на лирическия аз. Така поне е засега, до петата строфа - защото след нея идва едно решително „но" ново разместване на значенията и границите.
И тъй, вече сме в края на петата строфа на разглежданото стихотворение. Остават още пет, т.е. това е количествената му среда. Стихотворението се нарича „Вяра", но дотук все още няма нищо, което по-пряко да подкрепя заглавието му. Новото, преходът настъпва точно в средата му, придавайки по този начин на творбата двуделно-противопоставен строеж, закономерно присъщ на поетиката на търсещия израз и смисъл. Подсказван от заглавието, подготвян от досегашното развитие, преходът е в същото време и по вапцаровски рязък:
Но ето, да кажем,
вий вземете - колко? -
пшеничено зърно
от моята вера
С противопоставен съюз се въвежда нова тема, която със своите общи засега значения и старинния й евангелски стилов ореол („пшеничено зърно"), който я обвива, рязко контрастира на „приятния гъдел" на живота, на взривните ракети и пробните машини. От друга страна, нека сравним стиховете:
Ето - аз дишам...
Да кажем, сега ми окачат...
Но ето, да кажем...
Първият е началото на встъпителния раздел, вторият е в прехода между встъплението и първата част, третият е в началото на втората част. И както се вижда, началото на втората част събира стилово характерни съчетания от композиционно важни точки на предходното развитие. Началната дума на стихотворението, „ето", носи характерното за Вапцаровата лирика значение на езиков жест, трибунен или битово разговорен, който вади наяве размислите и преживяванията на лирическия аз, сочи, свързва с мига и мястото. „Да кажем" пък, вече посочихме, е също така характерно въведение към „пробните" допускания и изпитания, (през които творбата превежда идейните, нравствените или художествените устои на лирическия аз. Така началото на втората част „Но ето, да кажем" сумира главни точки от досегашното развитие и дава основа за следващия и рязък, и подготвен обрат. Това, което става във втората част на „Вяра", е много присъщо за поетиката на търсещия израз и смисъл - ще го наречем „отместване на крайната граница". Първата част на стихотворението налага внушението, че животът е крайна ценност, че за него може да се направи всичко и че сам той е „всичко". Втората пък поставя на това своето голямо „но" и продължава „отвъд", към границата на друга, по-висша ценност, вярата. Преходът от едната към следващата граница зрее още в дълбинната динамика на първата част, където с разнопосочни изброявания, с преходи, допускания и отрицания лирическият аз търси обема и пълнежа на своето битие. „Намерените" крайни точки са постигнати с подвижност и напористост, която внушава, че тук може би „има още нещо", и така подготвя прехода към това „още нещо".
Постигането на новата ценностна граница минава : през същите, дори още по-напрегнати извивки. Преходът от взривовете на ракетите към духовните дадености на вярата върви успоредно с прехода от вселенните пространства към онова дребно, малко - засега - пшеничено зърно, чиято нищожност е двойно подчертана от разговорния речев жест „вземете - колко? - пшеничено зърно". А след това моментно отдръпване изказът с нова сила се хвърля напред и в сходно-градационно развитие спрямо „веднага ще кресна" от първата част добавя:
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
Към градацията между частите изказът добавя настойчиво съседно повторение - присъщото на тоя тип поетика начално, анафорично повторение „бих ревнал" - и завършва с кулминация, която го отмества далеч от смисловите отсенки на духовна или християнска пасивност:
като ранена
в сърцето пантера.
Лирическият аз, досега така скромен, сдържан, самокритичен, вече „показва ноктите си"; и тъкмо неговата начална сдържаност и самокритичност придава искреност на това му избухване и отмерва стойността, която той придава на вярата си.
От кулминацията на силата изказът отново сменя нагласата си и преминава във въпрос, в които риторичност-та и условността на предполагаемото „тогава" се бори с реалния ужас на възможното посегателство върху вярата:
Какво ще остане
от мене тогава ? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
Грубостта на „грабежа" става грубост и на изказа. Но едва слязъл до смисловия и стиловия минимум на „разнищен", изказът обявява и него за недостатъчен и търсейки „по-ясния" и „по-правия" израз, се „самопоправя" така:
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Последният откъс е показателен за поетиката на Вапцаров не само заради активно изявената си самонаблюдателност и видимо търсене на израза; показателен е той и с обхвата, в който протича търсенето на смисъла. Много малко след като лирическият аз се е изправил пред единия абсолют - „направил бих всичко" - изпитателното му мислене го изправя и пред противоположния абсолют - „ще бъда аз нищо". (Позволяваме си в цитата да подчертаем двете думи, защото в стихотворението те са още по-дебело подчертани от краестишната им позиция и от римуването им.) Между далечните планети и зрънцето вяра, между клупа на бесилката и синевата на небето, между скромно вметнатото „доколкото мога" и рева на пантерата... между „всичкото" и „нищото" си проправя път пулсиращият поток на преживяването и достигнал дадена точка, колкото и крайна да е тя, веднага внушава, че търсенето може да продължи и отвъд нея. В движението на тоя тип поетика постоянно действува възможността за избор на израза и посоката, а посоката максималистично може да се обръща между „всичко" и „нищо", между „хляб или свинец", „запей или млъкни", „свобода или смърт юнашка". Максималистичната алтернативност е закономерно присъща на революционната поезия, но както доказва и творчеството на двама от най-великите наши революционни поети, тя може да се осъществи със значително индивидуално своеобразие. У Вапцаров „градирането на максимуми" протича с по-търпеливо задържане върху постигнатата линия и с по-внимателно вслушване в другите възможности и възраженията. Събирателна точка на движението между полюсите и движението към следващия максимум е лирически аз скромен, обикновен и така близък до битово-всекидневното в своето поведение и говор, че тези му черти леко могат да се наложат в съзнанието на читателя като водещи, пък и като изчерпващи. Подобна представа за Вапцаровата лирика е едностранчива. В скромните граници на „огняроинтелигента" са събрани социални, нравствени, политически, „технологически", художествено-творчески и пр. проблеми на времето, които универсализират образа му, а борбата между тях извежда носителя им, лирическия аз, до измерения, за които „скромно", „обикновено", „всекидневно" не са вече най-подходящото определение. Борбата, готовността за саможертва и саможертвата са най-преките носители на героиката във Вапцаровата лирика. Успоредно с тях действува героиката на помисъла, на дръзкото мисловно и емоционално изпитание и на успешния опит да се създава така непривична за тогавашния читател лирика. Героиката па делото е свързана с героиката на мисълта и израза с такова взаимно проникване, каквото има и между героиката като цяло и скромността в образа на лирическия аз. Домогнали ли сме се теоретически и критически до това единство, представяме ли Вапцаровата лирика с нейното обективно богатство?...
Под общото и основателно впечатление, че „Вяра'' се развива бойко праволинейно, се крият две големи, а и други по-второстепенни забавяния. Едното вече посочихме: в цялата си първа половина творбата „отлага" да въведе подсказаната в заглавието и утвърдена в завършека своя тема. Развитието тръгва в друга посока и търсейки изявите на живота, го утвърждава като възможно най-висшата ценност. Втората част започва с противопоставяне, и то дебело подчертано, на досега утвърдената ценност и тръгва в посока, която е колкото противопоставяне, толкова и доразвиване на подхванатия път. Движението „от всичко към всичко" съчетава приемственото с противопоставното по законите на специфичната художествена логичност, според която всяка постигната точка се изживява непосредствено като истина и завършена и същевременно като брънка от по-нататъшно развитие, което и ще я отрече, и ще я изведе върху нова степен. У Вапцаров пък така противопоставените с прехода между двете части вяра и живот скоро се събират в единство, което взаимно ги обосновава и осмисля!
Когато темата на вярата се появява или, по-точно казано, се врязва в развитието на творбата, сравнително дълго време вниманието се съсредоточава върху нейната съкровена ненакърнимост и ценност. А какъв е нейният пълнеж, вяра в какво е тя - творбата още един път „отлага" да каже. Отговорът идва по-късно и идва ненатрапено, смислово и синтактично вметнат в патоса на отстояването й:
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
Така кръгът на лирическата диалектика се затваря. На утвърдената висша ценност, живота, приемствено се противопоставя като нещо по-висше и от най-висшето, вярата, а в края на творбата, след функционално приносно забавяне се разкрива, че пълнежът на тази вяра е пак животът, утрешният живот. Разделени, в определена степен и противопоставени, двата главни мотива на творбата се събират към края й, като за разлика от повечето останали точки на развитието й свързването тук протича плавно, без противоречия и напрежение; внушавайки в своята разгорещена среда неделимостта на равенството „животът е вяра и вярата е живот". За плавността на прехода много допринася и досегашната смислова и емоционална подвижност в лирическото понятие „живот", а със самия преход то се раздвижва и върху оста на времето, поемайки в своя гъвкав пулсиращ обем и връзките между сегашност и бъдеще, реалност и мечта.
Стихотворението на Вапцаров е „изповед на вярата" чрез нейното бойко полемично отстояване. Натискът върху „моята вяра в дните честити" се усилва градационно, както се усилва и дързостта, с която лирическият аз го предизвиква и му отвръща. Това движение започва с полудружеското и все още отвлечено допускане „Да ка-жем, вий вземете - колко? - пшеничено зърно от моята вяра". В рамките на допускането е и отговорът - наблягащ не толкова върху устойчивостта на лирическия аз, колкото върху невъзможността му да живее с накърнена вяра; тук е и най-ниската точка - също само предполагаема - на неговите сили: „ще бъда разнищен... ще бъда аз нищо". Веднага след това идва втората вълна на натиска, носена вече от пряк предизвикателен въпрос, в който думата е не за накърняване, а за сразяване: „Може би искате да я сразите моята вяра..." На третата, връхната точка се стига до непосредствено очакван пряк удар: „А как ще щурмувате, моля?" Започнало от общото изпитателно допускане „да кажем", движението постъпателно сближава двете враждуващи сили и като усилва резкостта, усилва и реалната живост на конфликта. В неговия ход променя смисловия си обем и пълнеж и местоимението „вие" - от по-общ и по-неутрален към по-конкретен и враждебен, без обаче, както вече посочихме, да достига интимната задушевност или човешката обобщителност на „ти". Типично лирическа творба, „Вяра" не определя по-еднозначно смисъла на това „вие", поради което то събира значения от две посоки: от една страна, враждебните сили са толкова близки и познати, че не се нуждаят от назоваване, а от друга страна, които и да са те - знайни и незнайни, близки и далечни, - очаква ги същият отпор на лирическия аз.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Моторни песни" и съвременната литературна мисъл 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.