"Моторни песни" и съвременната литературна мисъл


Категория на документа: Литература


„МОТОРНИ ПЕСНИ" И СЪВРЕМЕННАТА ЛИТЕРАТУРНА МИСЪЛ
Един поет търси името на някаква страшна, разяждаща болест, за да оприличи с нея духовното заболяване на своето поколение. Най-напред творчески-подборното му търсене се насочва към думата „гангрена", но след това той се отказва от нея и я замества с „проказа". Така зачеркнат - в психологически или дори в буквален смисъл, - вариантът с „гангрена" няма да стигне до обществото, а ще остане малка творческа тайна, която поетът ще отнесе със себе си или ще завещае на изследвачите, които ще се ровят в ръкописите и черновите му, Възможен е обаче и друг вид зачеркване: при него първоначалният вариант, макар и отхвърлен, стига до читателя, и то като равноправна и активна съставка на творбата - например:
И после... после

някаква омраза
се впиваше дълбоко във сърцата.
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,

разкапваше душата.
И такова „зачеркване" е не само възможно, но и широко разпространено, а за лириката на Вапцаров - и същностно-типично.
С горния въображаем епизод нямаме наум да обременяваме и без това претрупаната с хипотези и догадки психология на литературното творчество. Правдоподобен или не - а той изглежда малко правдоподобен, защото словесно фиксираният отказ от първоначалния избор за сметка на друг е бил осъзнат похват още в древната гръцка и римска риторика, наричан според разновидностите си метабола, апофаза, ремоцио, - горният въображаем епизод може да ни помогне в нещо друго: да видим със свеж, освободен от привичката поглед своеобразието на приведения пример, а чрез него да се опитаме да вникнем в поетиката на Вапцаровата лирика.
Като минава през едно твърдение и отричайки го, стига до друго, лирическият изказ говори не само за своя смисъл, но и за движението си към него, движение напрегнато и търсещо. Той „зачерква" - разбира се, само словесно и художествено условно - една постигната вече точка и се насочва към друга, която процесът на търсене и собствените й свойства градационно утвърждават като смислово по-адекватна, въздействено по-силна. А когато по- високата точка е достигната, изказът уверено се разгръща в наслоителна повторителност - например така:
Като гангрена,
не, като проказа
тя раснеше,

разкапваше душата,
тя сплиташе жестоките си мрежи
на пустота

и мрачна безнадеждност,
тя пъплеше в кръвта,

тя виеше с закана,
С четирикратно подхващане на началното „тя" пристъпите на духовната криза прииждат и се наслагват тежки и неумолими. Смислово много близки помежду си, те сами сплитат мрежа около своя съдържателен и емоционален център, който изказът не избързва да назове с "единственото и най-точното му име", а го обгръща с постъпателно и наслоително, търсещо движение.
Тук може би налучкваме нещо дълбоко същностно за Вапцаровата лирика - принципа, който обединява нейната смислово-идейна насоченост, композиция, стилово многогласие, стихова организация, включително и графичното разполагане на стиховете. На вапцаровознанието с неговия тридесет и няколко годишен опит този принцип е добре познат, така че тук ще се опитаме само да обединим познатото в светлината на днешното теоретично и възприемателско виждане.
Вапцаровата лирика е изградена в поетиката на търсещия израз и смисъл. Казвайки това - при цялата слаба определеност на названието и неточност на формулировката, - казваме нещо индивидуално за тази лирика, а от друга страна, я свързваме типологично с една основна линия в българската и световната литература, в човешкото мислене и общуване. Ето защо налага се да хвълим бегъл поглед встрани, наистина много бегъл за обширното пространство, в което ще потърсим мястото на Вапцаровата лирика.
Колко имена може да има едно значение, един смисъл, една истина? Старият спор между монизъм и плурализъм не е отминал и този въпрос и отговорите „само едно" и „много" се носят през вековете, изричани понякога и от сродно мислещи философи. Според „етимологическия" принцип на Платон например познанието и съответно неговото наименуване трябва да върви през безкрайна верига от синоними, описващи различни страни на изследвания предмет. Според Лайбниц пък синонимията е враг на познанието и в идеалния (пазиграфическия, както той го нарича) език за всяко нещо ще има едно и само едно название. Нека се задоволим с този малък, но типичен пример из философията, нека само споменем за нестихващите в езикознанието и семантиката спорове около въпроса, що е синонимия и съществува ли тя изобщо, и побързаме да се върнем при литературата. По пътя към нея обаче ни присреща литературно-стилистичната разпра около ползата от синонимите - според едната страна, количествено преобладаващата, синонимията е верен помощник, а според другата коварен изкусител за майсторите на словото, според едната тя заслужава да се оцени като „синонимното богатство на езика", а според другата, ако това е богатство, то е богатство за глупците (така поне я нарича старият Фонвизин: „дурацкое богатство"). В кръга на художествената литература действува принципно същото, макар и преобразено от спецификата й раздвоение, което измъчва философи, семантици, езиковеди. Съвременната литературна наука обикновено го формулира във въпроса: има ли в художествената литература еднозначна обусловеност между израз и смисъл и може ли степените на нейното постигане да бъдат мяра за художествената сполука. Въпрос труден и отвлечен, който обаче стои до проблемите на Вапцаровата лирика значително по-близо, отколкото изглежда от пръв поглед.
Често се случва всекидневното мислене да разполага с готови отговори на въпроси, които научното мислене тепърва ще формулира и разработва. Всекидневните литературни представи не остават назад от това правило. Така, много преди съвременната постановка на въпроса за „мотивираност и немотивираност на художествения знак", всекидневната представа със завидна убеденост твърдеше (както и продължава да твърди), че сполучливата художествена творба е намерила най-точния и единствено точния израз на своя смисъл, че борбата за художествено майсторство е борба за това „единствено вярно" слово и пр. Понякога тези убеждения прекрачват границата си и проникват в науката, например в текстологията. Подбудите и резултатите от промените, които творците правят в свои публикувани произведения или в ръкописите си, се представят най-вече като домогване до „най-точния" и „съвършения" израз на вече намерения смисъл (вероятно и поради това измененията се наричат „поправки"). За значителен дял от измененията такова обяснение е основателно, но то се използува и в случаи, в които е от ясно по-ясно, че авторът е търсел не по-сполучлив изразен вариант на намерен вече смисъл, а е променял самия смисъл!
Спираме се на тези представи, защото те са около нас и в нас и защото не са случайна приумица, а отзвук - пък бил той фактически уязвим и теоретически наивен - на реално съществуващи свойства и тенденции на художествената литература.
По ред причини през последните десетилетия в художествената литература и в художествеността виждаме по-ясно историческата изменчивост от „вечните" дадености, по-ясно типологическото разнообразие от едно-типността. Очертаха се множество типологични разделения, едно от които обещава да ни каже нещо ново за лириката на Вапцаров. Според него художествената литература се групира около два смислово-изразни центъра. В единия изказът се движи около смисъла с пориви напред, с отрицателни отдръпвания назад или с наслоително кръжене, а в другия го назовава (или изразява стремеж да го назове) пряко и прямо; в единия смисълът се поражда от плъзгането между отделните значения, а в другия е относително устойчиво фиксиран; единият тип е смислово отворен и разливащ се, а другият е многозначен, но в границите на предпоставено смислово пространство. Единия ще назовем поетика на търсещия израз и смисъл, а другия - на намерения израз и смисъл.
Как „търси себе си" изразът и смисълът в първия тип поетика? Чрез два противоположни в посоката си, но еднакви в основата си начина: повторително наслояване на близки по смисъл единици (от отделната дума до обширни композиционни цялости) и много резки смислови скокове между единиците, съответно назоваването на значенията с далечни, проправящи смисловия си път названия. Ето един малък пример за повторително и наслоително обхващане на смисъла; любовното очарование минава през сродни определения, съсредоточено в кръг, в който нито една точка не е крайна и завършена:
Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! - пленена
душата ми е в тихи две очи.
(Яворов, „Вълшебница")
Примери за подобно движение може да се намерят и в началната част на „Опълченците на Шипка" от Вазов, в „На прощаване" от Ботев, в „Септември" от Гео Милев - но нека минем на противоположния тип движение, широките скокове между название и значение, между смисъл и смисъл:
Над стария замислен град се стели
мъгла и дим, мъгла и ведър дим...
И вятърът - бездомен пилигрим -
развява плахо сънищата бели.
(Хр. Ясенов, „Закана")
В съчетания от рода на „вятърът развява сънищата" и „белите сънища" безспорно голямото семантическо отстояние във и между смисловите единици носи значение за голямата широта във възможностите на подбора и за нуждата то да бъде извървяно от търсещо, проправящо си път художествено възприемане.
А ето как говори творба, изградена в другия тип поетика:
Спи езерото; белостволи буки
над него свождат вити гранки
и в тихите му тъмни глъбини
оглеждат отразени сянки.
(Пенчо Славейков, „Спи езерото")



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Моторни песни" и съвременната литературна мисъл 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.