"Илиада" на Омир - начало на старогръцката литература


Категория на документа: Литература


“ИЛИАДА” НА ОМИР -НАЧАЛО НА СТАРОГРЪЦКАТА ЛИТЕРАТУРА
Историческо значение на Омировите поеми.
Много поколения в ново време търсят в „Илиада" и “Одисея” обаятелността на детската възраст на човечеството. По-късно с обиграването на критическия поглед възхищението отстъпва на по-дълбоко усещане за характера на Омировия свят. Зад наивния тон на епоса бива чут и умният глас на зрелостта, на съвършенството на дълга култура. Днес Омировите поеми вълнуват със своята двойственост — по детски наивни и бодри и в същото време по старчески зрели и дълбоки.
Създадени на границата на варварството и цивилизацията, те са резултат на усилията на много поколения и начало на древногръцката литература. Те действително носят белезите на ония велики творби, които възникват на границата на две времена. Създавани в продължение на векове, калейдоскопично многообразни и усложнени от бавно натрупване, кондензирали огромен човешки опит, “Илиада” и “Одисея” се издигат до рядка в историята на човечеството универсалност, плод на движението и промяната, когато човечеството става способно да мисли и усеща всеобхватно. В това отношение на Омировите поеми съперничат само Библията и Дантевата “Божествена комедия”. Създадени непременно в епохи на напрежение и размествания на социални пластове като израз на рядко човешко извисяване, подобни творби изглеждат за следваащите поколения не по силите на един артор. Затова в историята на културата им се отрежда особено място и оби-чайните литературни критерии не достигат, за да се проникне в тях. Затова поколенията се бранят от необходимостта да ги разбират, като ги обвиват в ореола на изключителен авторитет.
Неточно би било да наричаме Омировите поеми литературни творби, тъй като обемът и проблематиката на старогръцкия епос отговарят на задачите на цяла литература. Издържани в т. н. свободен епичен стил, те съдържат в зароди-шен вид почти всички жанрове на бъдещата старогръцка литература. В тях откриваме приказка, жална лирическа песен, басня и сентенция. С вътрешното си многообразие, като път от фолклора към личното творчество, Омировите поеми подготвят идейната атмосфера на древния елински свят. В тях се зараждат термините на античната и европейската хуманистична фразеология. От тях изкристализира твърдината на цяла цивилизация. Затова Омировото творчество условно може да се нарече конспект на старата гръцка култура.
Двете поеми имат значение преди всичко на рядък паметник на епическата поезия, чибто изучаване отвежда в корените на личната литература, дето тя се свързва с фолклора и народния живот. От цялостния план до най-дребната подробност поемите са отлична школа за литературния историк, за всеки, който се учи да чете и изследва. Омир е кротък и внимателен учител. Но той учи не само на литература. От него може да се възприеме най-мъдрото знание — вяра в силата и красотата на човека, или както казва Хердер,

“комуто Омировата муза вдигне мъглата от погледа, той започва да гледа света с мъдри и радостни очи”.
С името на Омир в историята на древногръцката култура се означава една епоха от приблизително три века. И това не е условно, тъй като Омировите поеми служат за пълноценен исторически източник на тази епоха. Разбира се, исто-рически източник те могат да станат за знаещото око, можещо да идентифицира, да различава старото и новото, да усеща границата на историята и поезията. Иначе и класическа Гърция слуша Омир като история, но без да различава действителното от мита, слуша го като уважаван капацитет по елинско минало. За античността поемите на Омир не са просто художествено произведение, те са синкретична художествена наука. В зората на античния свят поетът изпълнява задачите на историка, философа и географа. Затова “Илиада” и “Одисея” стават още по-ценен източник като пълен израз на духовната дейност на древните елини.
Омир в античността. В античността считат Омир за начало на всяко знание. Той е най-сигурният учебник. Като го учат наизуст, като го тълкуват, античните хора вярват, -че постигат първичното знание, тъй като за тях доброто стои в началото. Затова Омир служи за образец. От него черпят сюжети и цитати. С него доказват или считат за нужно да опровергават, когато създават нещо ново. Философите на йонийския свят, които създават на базата на Омировите художествени представи първите космогонически понятия, по необходимост трябвало да го критикуват. Гласовете на Ксенофан и Хераклит са първите упреци срещу Омир, упреци, които са изпълнени по-ско-ро с уважение. За атическата трагедия Омир става отново пълен авторитет. Есхил смята творбите си „трохи от богатата трапеза на Омир". Со- фокъл и Еврипид също се хранят от тази трапеза, макар да се отдалечават от хуманната примири-телност на “Илиада”1.
В следващото поколение Платон отново спори с Омир в своята политическа утопия2, без да му отнема почетното прозвище “учител на Елада”. Философът-идеалист не можел да разбере моралната неопределеност на Омировите богове и хора. В цялата история на гръцката култура Омир е утвърждаван и търсен от поетите и критикуван от философите. В късната античност, когато алегорията става основен мисловен модел, Омир дава богата храна за нови тълкувания на философите-неоплатоници. Чрез тях той придобива славата на артиста-мъдрец и мага-фило-соф, достигнал върха на съзерцателната истина. В това триумфално мнение се примиряват поети и философи.
С уважението към Омир се ражда и античната филология. В Александрия при голямата библиотека на Музея3 няколко поколения учени-
1 Всъщност атическата драма във вида, в който е достигнала до нас, с свързана косвено с Омиро-
вите поеми. Оми-рови сюжети развиват единствено сатировската драма „Циклоп" на Еврипид и
приписваната му трагедия „Рез". В Есхиловото твърдение, че трагедиите му са трохи от богатата
трапеза на Омир, под Омир се разбира нещо по-широко, цялата епическа поезия.
2 Във втората и третата книга на своя голям диалог „Държавата" по различни поводи П л а т о н
се противопоставя на Оми-ровата представа за боговете. Но най-силните критики срещу самия
Омир се намират в десетата книга — той е лош възпитател, нищо не прави съзнателно, не е
мъдрец, не е създал закони, не е вреден само за вече образованите. Всичко това напомня крити-
ката, която прави Русо на образователната стойност на Лафонте-новите басни.
3 Музеят в Александрия, храм на Музите, и библиотеката към него са основани от Птоле-мей II
Сотер (III век пр. н. е.) по подражание на Аристотеловата школа в Атина, т. нар. Лекейон. Още в
същия век библиотеката притежава към 400 хиляди свитъка. В 47 г. пр. н. е., преди да пострада
от пожара, причинен от Цезар, тя наброява 700 хиляди свитъка. Към Музея се развива и
школата на александрийската филология. Главните библиотекари образуват един вид династия

библиотекари посвещават живота си на редактирането и оформянето на Омировия текст. Пионери на Омировата филология са първите учени в историята на литературната наука. Разбира се, те са по-скоро редактори и делото им се изчерпва с изпълнението на формални задачи. Единствен Аристотел още преди възникването на александрийската филология дава задълбочени литерату-роведски преценки на някои страни на Омировото творчество, резултат на неговото задълбочено философско възприятие.
Омировият въпрос. В античността никой не се съмнява в действителното съществуване на Омир и в авторството му, защото общо взето въпросът за творчеството не стои пред античната наука. Вниманието е насочено към самото произведение, а за творческия акт се мисли противоречиво — като за обикновено умение или като за вдъхновение свише. Омировият въпрос възниква в епохата на романтизма с новите представи за природата на твореца, с възхищението от народната поезия и с идеята за еволюцията. Първите съмнения относно единството на поемите и реалното авторство на Омир са изказани в началото на 18 век в книгата на абат Добиняк и в „Нова наука" на Джанбатиста Вико. Но има и гръмки защити като тази на Фенелон: “Хармонията на „Илиада” доказва съществуването на Омир също тъй убедително, както хармонията на универсума доказва съществуването на бога.”
С откриването на един важен ръкопис в края на 18 век идеите на Добиняк като че ли намират доказателствена опора. Немският филолог Фридрих Август Волф в книгата си „Увод към Омир" доказва неединството на Омировите поеми и аргументира мнението, че те всъщност представляват народно творчество4. Без да отрича съществуването на Омир, Волф не уточнява в какво се състои неговият принос.
Крайните привърженици на неговите идеи, сепаратистите5, виждат в Омировите поеми механично свързване на отделни народни песни от троянския епически цикъл, с което обясняват прочутите противоречия в “Илиада” и “Одисея”. В първата половина на 19 век на сепаратистите се противопоставят унитаристите6. Според тях в една или друга степен двете поеми са резултат на индивидуално творчество, доказателство за което е художественото единство на поемите. Десетилетия продължават схватките на сепаратисти и унитаристи. Както винаги научният спор стига до абсурд. В него
на Омировата филология. В 275 г. пр. н. е. Зе-нодот прави първото издание на Омировите поеми, на него се приписва деленето на песни. След него следват във времето Калимах, Ератостен, който пръв се нарича филолог. Арис-тофан Византийски, Арис-тарх, Аполодор, Дионисии Тракиеца, Дидим. Александрийските филолози се занимават с метрика, с интерпретация и тексткритика, съставят речници на остарели и диалектни думи. На тях принадлежат т. нар. канони, отбрани и кодифицирани най-добри автори във всеки жанр. В късната античност но тях правят школския подбор, който става основна причина да потъне в забрава грамадната част от античното лите-ратурно наследство.
4 С мнението на Волф безусловно се съгласяват Фихте, Хум-болт и Ф. Шлегел, отначало също и
Гьоте.
5 Сепаратисти, т. е. разделя щи поемите на песни или нари чани поради съ щата причина също
аналитици. Най-типичен представител е ученикът на Волф Карл Лах-ман, създател на
песенната теория. Имайки за пример немския средновековен епос, той отделя в „Илиада"
16 първоначални песни.
6 Унитаристи, т. е. защитници на тезата за единия автор и творческото единство на
Омировите пое ми. Теорията се защищава най-напред от немския филолог Г. Нич. Според него
липсата на писменост не било пречка за създаването на големите епически поеми от един автор.
Омир можел да извърши делото си и по памет. Защитници на унитарната теория преди Нич са
Шилер и Хегел.

се изявяват ярко особеностите на научното мислене, склонността към две крайности — позитивизъм и идеализъм, невъзможността да се визират диалектически данните на един противоречив обект.
Една трета теория, обоснована от Готфрид Херман, щастливо се доближава до истината, която и днес все още остава не напълно известна. Това е теорията за “основното зърно”. Според нея “Илиада” и “Одисея” се появяват от постепенното разширяване на две малки архаични поеми. Като поставя авторството на Омир в началото или в края на този процес, тази теория позволява да се оцени приносът на поета, без да игнорира значението на народното творчество. Така тя обединявала донякъде идеите на сепаратисти и унитаристи. Но никоя схема не може дори да скицира основните мнения, чието обилие е само доказателство за ръста на хуманитарната наука през 19 век.
Съвременната наука за историческата реалност на “Илиада”. И в спора за Омир, както при всички теоретични прения, решаваща дума имала практиката. Археологическите открития във втората половина на 19 век, делото на големите археолози Шлиман, Дьорпфелд, по-късно Евънс, насочват Омировия въпрос във вярна посока. Догадките на Шлиман, че Троя не е художествена измислица, а историческа реалност, се доказват в процеса на неговите археологически проучвания. На малоазийския бряг в областта Троада изниква митичният град. По-късно е установено дори кое наслоение отговаря на събитията, описани в “Илиада”. Впоследствие бива открит и градът на Агамемнон Микена и една стара култура на остров Крит, в конфликт с която се развива културата на ранна Гърция.
Разбира се, археологията разкрива историческата основа на Омировите поеми. Това все още не решава всичко. Разглеждани формално филологически, археологически и исторически, “Илиада” и “Одисея” остават литературна загадка. Пътят от историческите данни, митологията и езиковите феномени до художествената литература не може да се измине изведнъж.
Какво представлява обществото, което се нуждае от подобни епически поеми, и какви идеологически форми се крият в тях, кои са техните създатели и каква е специално техниката на това странно творчество? Развитието на сравнителното литературознание, наблюдението на епично творчество в съвременността, на киргизката и южнославянска епика7, по сравнителен път попълват празнините в представата за творците и разноси-телите на Омировите поеми — народните певци-аеди. Така данните на археологията и фолклорис-тиката се съединяват, за да се изгради вярната гледна точка.
Данните на историческото и археологическо изследване доказват, че в “Илиада” съществуват наслагвания на три големи исторически епохи, които обхващат времето от 14 до 7 в. пр. н. е. Отделни описания на паметници на материалната култура издават връзки с още по-древно време, с егейската култура на Крит, унищожена вследствие на катаклизми и нахлувания през 15 — 14 в. пр. н. е. Естествено като всяка следваща цивилизация ахейската приема много елементи от критската култура. Център на новата цивилизация става “златообилната” Микена, градът на Агамемнон. В епохата на разширяване на
7 Това прави американският фолклорист М. П е р и , който събира огромно количество епически и лирически късове от южнославянската народна поезия и на основата на сравнението застъпва в 20 век тезата на Волф и Лахман, че Оми-ровият епос е фолклорно дело. Неговите идеи и метод се продължават и от други съвременни учени.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Илиада" на Омир - начало на старогръцката литература 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.