"Епопея на забравените" и нравствено-историчните ценности на българското национално Възраждане


Категория на документа: Литература



Какво представлява този погром - позор ли е той или слава? Първата ключова дума в "Опълченците на Шипка" е "срамът" /"нека носим йоще..."/, а последната - "славата" /"славата му сивна като някой ек..."/. Това съчетаване, взаимно проникване и преодоляване на противоположностите е присъщо и на останалите единадесет творби, на които "Опълченците на Шипка" е и продължение, и обобщение. И тъкмо тук, в единството между срамното робско търпение и пламенно избухналия копнеж по свобода, между желязната устойчивост на борците и срамната мекушавост на страха и предателството, между величието на саможертвата и позора на поражението - тъкмо тук се крие дълбоката човечност и художествената сила на релефирането на духовното величие в "Епопея на забравените".

Темата на срама и падението присъства във всички творби на цикъла, а в девет от тях тя е назована с най-прякото си име или с черковнославянския му синоним "стид ". И така е не само в "Паисий ", чието мото още съдържа израза "поради що се срамиш...", а стиховете му - "че е срам за всякой, който се отрича от своя си рода", "дето се срамите от вашия брат", "та не вашто племе срам нанася вам, о, безумни люде, а вий сте му срам". Така е още в "Левски", "Перущица", "1876", "Каблешков", "Братя Миладинови", "Братя Жекови", Бенковски".

Темата на срама в "Епопеята" е колкото противоречива, толкова и многозначна. Срамно е дългото търпение на роба - "от толкоз търпене усетиха срам " /"Каблешков"/, срамен е помисълът за отказ от наченатата борба - "и никой от тях за сдаване срамно уста не отвори", "една жена вика: "Чуйте! Срам!" и пушна към войската царска" /"Кочо"/, срамна е подлостта, срамна е рабската паника, настьпила след погрома - "и паденя бързи, и измени нови, стиден плод на дълго влачени окови, хвърлиха в борбата сбоя вечен срам", "издаден не казвам от коя ръка, защото срамът ми изгаря челото" /"1876/, във тез дни на ужас и смърт при многото подлост, предателства, глуми" /"Караджата"/. Началните думи на "Опълченците на Шипка" - "нека носим йоще срама по челото", "дирите стидни" - наистина не започват от нищото...Тъкмо тази доблест обаче да се подчертаят сенките в действията и бездействието на собствения народ хвърля още по-черна сянка върху "Фенер, по срама си позорно прочут", върху тираните, убийците, обезчестителите. Позорът на насилието ражда позора на робите, който с цялата откровеност на описанието му се превръща в гневен стон за участта на българите и удар върху потисничеството. Така всъщност започва и подкопаването на плоското, едноизмерно разбиране на този важен и страшен мотив в "Епопеята". Воювайки с него и търсейки сложността на нещата, Вазовият цикъл дори дава глас на най-пошлите, най-верноподаннически представи - за да ги отрече и с още по-голяма сила изтъкне величието в падениети и поражението. Когато повеждат героя към бесилката -

Караджата гордо, сред смехове груби,
вървеше замислен към позорний стълб...

За хулната тълпа на победителите Караджата е посмешище, а бесилката му "позорен стълб". Позорно е това поражение, както подсказва последната творба от цикъла, и за много от оценките на "сериозната" история. Грубият присмех на победилото насилие обаче само още по-ярко откроява мъченическото и борческо величие на героя, който и под бесилката продължаба да се бори духом и словом и умира със заветните думи "смърт или свобода". Това преобръщане на оценките протича най-остро в "Левски", където темата на падението се разбива от предателството на позорния поп, минава през предателското безразличие на онези, които "умираха мирни на свойто легло с продадена съвест, с позор на чело" и завършва с гаврите върху победените борци, които се тресат под бесилката. И зловещият образ на тази бесилка става събирателна точка на драматичната сложност на борбата, смъртта и безсмъртието и на оценките на тези най-същностни точки в битието на един народ и един човек:

О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!

...

и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова за земята...

Раждането на величието от и чрез падението обхваща целия напрегнат свят на "Епопеята" - от резките контрасти в границите на стиха, през зигзагите в композиционния строеж до най-широките и преки обобщения:

И тази епоха на кръв и на плам...
и ще хвърля вечно, като облак чер,
въз нашата история една сянка тайна
от кръв и позори и слива безкрайна.
/"1876"/

О, движенье славно, о мрачно увиженье
дни на борба горда. о дни на паденье!
Епопея тъмна, непозната нам.
епопея пълна с геройство и срам!
/"Кочо"/

Обобщения от този род доизясняват и водещата линия в цикъла - от заглавието му до крайната идейно-художествена цел. Вазовата "Епопея" е не само на забравените, но и на непознатите. А непознати са те и защото делата им са сложно противоречиви в резултатите си, и защото прибързаните оценки на отрицателите, едностранчивото нихилистично осветляване на събитията внушава, че за българите ще е по-добре колкото могат по-малко да развързват старите си рани и колкото могат по-бързо да забравят миналото си. Непознати, забравяни, забравени... Общественитеи идейните условия в следосвобожденска България осмислиха "Епопея на забравените" като прослава на титанични герои, забравени сред дребните интереси на дребния и едрия капитал - осмислиха я закономерно, справедливо и трайно в съзнанието на идващите поколения. Тая социална конкретизация на творбата е типичен пример за решаващата роля на социалния контекст във възприемането на художествената творба - решаваща, защото в "Епопеята" това значение не е акцентувано, не е дори разгърнато. /Да беше така, би се получило нещо с твърде различен идеен и жанров облик, нещо като поантата на "Немили-недраги" или като много други творби на Вазов от 80-те и 90-те години - но не и одаичният цикъл "Епопея на забравените"./ Успоредно с присъдата върху буржоазната безкрилост и духовна тъпота, която "Епопеята" косвено подсказва, а наследниците на възрожденските герои открито и социално утвърдиха, Вазовият цикъл широко разгръща темата на "тъмното и непознатото" минало, което със своята сложност и жестока противоречивост поставя на изпитание знанието за българската историческа приемственост. И социалният адресат на "Епопеята", това широко "ние", от чието име и за което говори Вазов, това "нас", за което Раковски отвори широк пролом в бъдещето, се очертава не толкова като пошли и гузни неблагодарници, колкото като хора, стъписани пред необхватната сложност на миналото си, сепнати от неговите мрачни страни, удивени от титаничните измерения на отделните герои и масовите пориви. И тъй като забравата е най- безнравственият и най-безнадеждният в случая рефлекс - каквото и да правим, незабравимата 1876 година "ще хвърля вечно, кат облак чер, въз нашта история една сянка тайна", - а духовната капитулация на потомците пред тази тайна е по-страшна и от най-грозните досегашни поражения, народният поет смело се впуска в нейния кървав мрак, за да извлече потуления огън на трайните национални и човешки ценности. Загадъчната стихия на титани от измеренията на Раковски се влива с безграничността си в границите на много контрастния, но единен български национален развой, в борбата със себе си и с поробителя си българинът минава през мъчителни погроми, в които изстрадва като тържество прекършения, но доблестен и несломим порив:

Твойте чеда пяха силни в труднии час.
твойта гибел беше тържество за нас...
/"Кочо"/

Победното поражение, окървавената и изстрадана победа придават на тези творби облик, който наистина трудно се побира в класическия канон на одата. Разгледани самостоятелно, някои от тях, например "Бенковски", са много повече балади, отколкото оди. Тези дванадесет творби обаче са свързани не само от общо заглавие и обща развойна нишка - българското възраждане от Паисий до Освободителната война. Свързва ги дълбоката вяра в историческата справедливост и светлия прелом в българската участ. Ако първите единадесет от тях носят оптимистичния трагизъм на внушението, че в този жесток насилнически свят полетът към свобода много често се пречупва в масивните прегради на тиранията, за да укрепне вътрешно и вдъхнови за нови, още по-устремни полети, дванадесетата, след като и тя минава по ръба на новото поражение, доказва че триумфът на насилието не е вечен и че идва ден, когато правдата печели битката не само върху полето на духа. И както заключчителното четиристишие на "Опълченците" увенчава тази творба със завършек, колкото обусловен, толкова и преломен за предходното развитие, така и тя като цяло увенчава цикъла "Епопея на забравените" със завършек, който духът на другите творби, логиката на историята и нравственият идеализъм на Вазов определят като рязка, но и неизбежна крачка напред. И както одаичното начало си пробива път през труповете на опълченците и надвисващото поражение, така и цялата ода "Опълченците на Шипка" определя крайния одаичен облик на "Епопеята" - тая своеобразна художествена цялост, лирическа "легенда на един век и един народ".

Победата върху скалистия старопланински връх осмисли и извиси столетната борба на българите, а нейното описание се превърна в духовна и художествена победа на наследниците, защото доказа способността им да се вживеят в нея, да я изживеят със сложността й и да я превърнат от "Епопея тъмна, непозната нам" в светла и съпричастна съставка на своето настояще и бъдеще.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Епопея на забравените" и нравствено-историчните ценности на българското национално Възраждане 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.