"Епопея на забравените" и нравствено-историчните ценности на българското национално Възраждане


Категория на документа: Литература



Такава увереност, мъчително постигната и страстно изживяна, движи одата "Опълченците на Шипка" и всички останали творби от "Епопея на забравените". Тази увереност със скрит гняв се противопоставя на безмилостните удари, които "историята" и "векът" сипят върху българите в началото на одата, тази увереност окриля смелия преход към апотеоза на третата заключителна част. След погледа в миналото, след четирикратните извивки между поражението и победата творбата се връща към изходната си точка. Връща се обжарена от огъня на една страшна битка, умъдрена от ледената жестокост на близкото поражение, опиянена от победата на волята, родолюбието и доблестта. Връща се с думите на мрачната начална част, с опорните образи на описанието на битката и като извлича от тях противоположния им, възвишения им смисъл, свързва в едно миналото, настоящето и прозрението в бъдещето.

Победният забършек на одата е изстрадал искреността и убедителността си в неколкократните последователни срещи, очи в очи, с поражението и победата, постигани чрез вътрешното двуделение на предходните две части: погром - възмогване - възмогва - погром - възмогване. Затова и последната, величаво победна част не изневерява на досегашната композиционна двуделност и пряко съчетаване на противоположностите. Нейните първи два стиха -

И днес йощ балканът, щом буря захваща
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща...

отекват като последно ехо от гърма на битката. Близката удвоеност на "буря" /"щом буря захваща" и "спомня тоз ден бурен"/ носи в себе си прекия спомен за сражението - "Бури подир бури! Рояк след рояк!", - а образният преход от бурята на битката към могъщото дихание на балкана е последната спойка от единичното сражение към крайната национална ценност. Така и мъжествено суровото начално двустишие, дъхащо на буря, събиращо в себе си миналото и настоящето, преминава към славата на бъдността - преминава органично, убедително и в същото време чрез анжамбманното акцентуване върху предходния, качествено нов в смислово и емоционално отношение израз "славата му дивна":

славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Пътят от мрачната жестокост и прокобност на "урвата дива" към апотеозното безсмъртие на "славата му дивна" е извървян - път, преминал през близостта и противоположността между мрака и светлината, както са близки и противоположни помежду си и думите "дива" и "дивна"...

След задъханите кратки изречения и контрастни полустихове заключителното четиристишие се разлива с тържествена широта и убеденост. След непрекъснатата борба между двоичен /хореен/ и троичен /амфибрахичен/ ритъм- защото одата е конфликтна дори на ритмично равнище - в заключителната част осезателен превес взема троичността, за да подчертае прехода към новото развитие към тържествената приповдигнатост на това четиристишие. Голямата национална и човешка победа, която този завършек празнува, поема към бъднините с вярата, че въпреки всичко доблестта, устойчивостта на духа и на идеалите е най-ценното и истински безсмъртно достойнство на човека.

* * *

Одата "Опълченците на Шипка", дванадесета и последна в цикъла "Епопея на забравените", описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл. И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с победен завършек, е духовен и художествен подвиг - подвиг на честността и прозрение у един много страдал народ. Оттук иде и особената диалектичност в мисловния свят на одата и особеното сплитане между въодушевеност и трагизъм, просветленост и мрачност в нейната емоционална гама. А подобно нещо в творенията, които окачествяваме като оди, рядко се случва. Освен това противникът, с който опълченците воюват - груб, жесток, "дивашки ", бездушен и безличен, - стои много далеч от приповдигнатите измерения на противниковата страна в класическата ода - доколкото там тази страна изобщо е предмет на равностойно внимание. Оттук иде и разностранната стилова двуплановост на одата: кръстосването между високото и низкото, старинната приповдигнатост и грубоватостта, между просторечиви диалектизми и реторично-стиловата строгост, между "дивото" и "дивното". И най-сетне самите носители на одаичната величавост са раздвоени между трогателната скромност на своя беден малък народ и чутния подвиг, който те с голи ръце извършват върху билото на Стара планина - те, близките, обикновените български момчета и титаничните, свръхчовешки герои. И както победата им се ражда от поражението, величавостта им - в допира с грубия и безогледен противник, така и описващата ги ода се ражда като ода от елегията, сатирата, инвективата, трагедийността.

С една дума, одата "Опълченците на Шшгка" е значително по-сложна разновидност на този прастар лирически вид. Тя е мисловно и емоционално по-богата, по-противоречива, по-разностранна, а и затова и някак по-човечна. Нещо повече - тя утвърждава лирическо-видовия си облик бавно, в обратимо напрежение с останалите лирически струи, така че победата на опълченците се превръща и в победа на нейния литературен вид.

Дванадесета и последна в цикъла "Епопея на забравените", оаата "Опълченците на Шипка" получава обогатяваща я подкрепа от предхождащите я творби и сама им придава нова, просветлена завършеност. Така различна от тях със своя исторически момент, с победния си край, с колективистичността на средищния си герой - тема /другите десет творби са пряко посветени на отделни герои, с чиито имена са и озаглавени/. Одата "Опълченците на Шипка" остава вярна на досегашната тематична, идейна и стилова линия. Нейната битка за прохода и честта на България продължава борбата, която българите водят с перо или пушка, с огън или слово в предходните единадесет тборби. И както на Шипка, така и там борбата е жестоко неравна. Въстаналите роби се опълчват срещу безчислени орди:

Боят е неравен: двама срещу сто
/"Братя Жекови"/

Изпрати сто пушки срещу един роб
и хиляди вълци срещу една чета...
Защото числото надви храбростта
/"Караджата"/

Борба страховита, в която числото
надви над възторга
/"1876"/

Робите се опълчват безоръжни, неорганизирани, без исторически опори срещу една гигантска, безмилостна, вековно утвърждавана машина на насилието:

И - нищожна, тъмна, без крепост, без мощ,
и с голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни
/"Кочо"/

Селяните хитри стягаха без глас
черешовий дънер с обръчи железни
/"Каблешков"/

Неравностойни са силите не само върху бранното поле, в борбата за духовно и национално възмогване. Братята от Струга, които ратуват за народа си, като събират песните му и защитават езика му, "смеяха, без да ги е страх, с силний да се борят" - и да станат жертва в пипалата на един колкото силен, толкова и коварен противник. Скромната атонска килийка, жумящата лампа, тъмният и непознат монах - всичко е несъизмеримо и потискащо за голямото начинание, спояването между стара и нова България. По своему верен на тази линия остава и образът на Левски - както с чертите на своята безпримерна скромност, така и с някои допълнителни акценти, например: "той беше скиталец и кат дете прост", "а той, беден, гол, бос".

И както шепата храбреци не трепват пред наплива на Сюлеймановите пълчища, така и героите на останалите творби се хвърлят в борбата безстрашни и опиянени - силата на духа им е обратно пропорционална на конкретните им и обективни възможности, вярата им в чудото и ценността на подвига расте с обречеността им. Левски е само "дух и огън", "душа упорна и железен нрав", Бенковски е демонично вдъхновен, "желязна воля и железни сили", защитниците на перущенската църква са горди и непреклонни, до самата си гибел Михаил Жеков "остава корав като камък", Паисий "работи без отдих, почива без сън" над страниците на най- ценното българско житие, трескавият кипеж на Раковски изгаря установените прегради на мисълта, историята, социалните закони, науката... А както и в последната творба на цикъла, така и в предходните единадесет силата сложно се сплита със слабостта, славата със срама, възвисяването с падението. В това сплитане е органичното единство на "Опълченците на Шипка" с останали творби, в него обаче е и най-съществената разлика между тях - защото във всичките единадесет творби великото начинание завършва с жесток външен провал! Левски увисва на бесилото, Караджата застава под въжето окървавен, огаврен от тълпата, перущенската църквица рухва, братя Жекови загиват от собствените си куршуми, въодушевените средногорци "с тоз дребен стан" не ще могат "да бутнат страшний великан", България от преди "сто и двайсет години" представлява тъжна развалина, която изпълва с гняв и мъка хилендарския монах, братя Миладинови издъхват в тъмницата, огнената пътека на Раковски завършва в буренясал забравен гроб, година "1876" донася всеобщо крушение, Волов намира закрила от погрома, предателствата и проклятията в мътните води на Янтра.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Епопея на забравените" и нравствено-историчните ценности на българското национално Възраждане 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.