"Епопея на забравените" и нравствено-историчните ценности на българското национално Възраждане


Категория на документа: Литература


ОТ ХИЛЕНДАР ДО ШИПКА
"Епопея на забравените" и нравствено-историчните ценности на българското национално възраждане

Общата противопоставка "високо-ниско" добива художествена плът в постепенното образно спояване на опълченците с върха и канарите. Този процес започва с началните стихове на втората част /"горските долини трепетно повтарят на боя ревът"/, а когато идва метонимичният израз "върхът отговори с други вик: "урра", той вече внушава не само широтата и гръмовността на възгласа, но и сливането на опълченците с непреклонността и националногероичната символика на балкана. По-нататък духовното богатство на тази връзка укрепва върху образната верига между твърдостта на скалите и непреклонната устойчивост на опълченците, противопоставени на бесните турски вълни: "героите наши като скали твърди", "талазите идат", "вълните намират канари тогаз ", "но вълни по-нови от орди дивашки..." Устойчивостта на борческия дух убедително се слива с конкретната и народностно задушевна образност на планината, върха, скалите, а хаотичната безличност на врага - с образност, която внушава неговата нравствена малоценност, а и националносимволна отчужденост.

Този пореден контраст - между устойчивостта и вълнообразното прииждане и отдръпване - намира опора и в стиховото, синтактично и интонационно звучене на одата. Дълги и сложни изречения рязко се пресичат от кратки и отсечени изречения, дългите "александрински" стихове често прекъсват плановото си движение чрез конфликтни несъответствия между синтактично-интонационна и стихова цялост - чрез анжамбмани. Разностранните пречупвания в изказа носят напрегнатата задъханост на битката, прииждането и пречупването на вражия натиск, тъй както и контрастът между словесната сдържаност и словесното изобилие е част от контраста между силата на шепа храбреци и слабостта на безчисления враг.

Контрастът между твърдостта и стихийността се внушава дори от фонологичното противопоставяне на техните бойни възгласи, фаталистичното, вековно омразното "Аллах "и новото и мъжествено "ура" са противопоставени в одата по смисъл, по стилова обагреност, а дори и по място в съседните си стихове:

и "аллах" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговори с други вик: "урра!"

В същото време тези двусрични думи започват с гласна и завършват с ударено "а", а в средата си имат двойни сонорни съгласни - "лл" и "рр". Много са наистина звуковите общности между тези думи и на тяхната основа по-ярко прозвучава слуховата и артикулационна противопоставеност между "л" и "р", която в контекста на одата се осмисля и присъединява към общата противопоставеност между силното, напрегнатото и разлатото, мекушавото.

Опрени в балкана и органично слени с канарите му, опълченците продължават още по-нататък образния си развой в духа на планинската гордост и мъжество. Веригата "планина - връх - скала" естествено приобщава в себе си и "планинския цар", орела. Двете "орлови" съпоставки - "и братските орли не летят към тях", "но вълни по-нови от орди дивашки гълтат, потопяват орляка юнашки" - идват в началото и завършека на втората част, в най-трудните мигове, когато опълченците имат най-голяма нужда от силата на духа си и в най-голяма степен я проявяват.

Освен майсторския образен развой връзката между опълченците и орлите се гради и върху една друга, макар и по-трудно забележима предпоставка. За първи път производна на думата "орел" се появява със смисъл, стоящ твърде далеч от нейната метафоричност, и по причини, стоящи твърде далеч от подборните закономерности и развойната логика на конкретната художествена система: "българи, орловци кат лъвове тичат по страшний редут". Обстоятелството, че редом с българските опълченци на Шипка са воювали части от орловския руски полк, е исторически факт, а обстоятелството, че този полк е бил от град Орел и че град Орел носи тъкмо такова име, е вече напълно външно и случайно спрямо задачите на одата. Ала и най-дребната, най-страничната случайност може да бъде приобщена и "активирана" в творбата на вдъхновения поет. Героичният старопланински контекст и двукратната поява на "орловата" метафора свързва в нова точка двата славянски народа, а наред с това, раздвоявайки смисъла на "орловци" между именното му и етимологично значение, го издига от случайно съвпадение в художествена значимост.

/Майсторството на Вазов да включва собствените имена в смисловата, система на творбата проличава по обратен път чрез името на "Шипка" - и най-дребна езикова или смислова връзка не пробужда заспалите за българското съзнание изходни "шипкови" значения на това име, явно неподходящи за общата насоченост на одата./

Раздвояването на именната определеност на "орловци" и единичната поява на името "Шипка " навежда на друг, решителнно по-важен въпрос: какво е отношението между историческа фактичност и художествено-условна обобщителност. Вазовата ода е вдъхновен отклик на незабравимо, известно на всеки българин събитие. Нещо повече - тя е и откровено неприкрит негов отклик: името на върха, на военачалниците, на орловския полк, историческата ситуираност - всичко обвързва творбата със строга достоверна точка в българското време и пространство. Дори и "тоз ден бурен", който балканът помни, е отбелязан с календарна точност в подзаглавие 11 август 1877 г. И все пак - и все пак тази усилена фактическа достоверност, малко присъща на лириката като род, но твърде характерна за историческата ода, бива многостранно раздвоявана и преобразувана в художествена обобщителност и многозначност. Такава, каквато е описана, битката за прохода не може да се проведе никъде и никога. Пространствата се скъсяват и удължават според изискванията на смисловата насоченост, "техниката" на боя легендарно окрупнена, реалният пълководец Столетов изрича заповедта и призива си в стила, стиха и образната система на одата... Наред с многото преобразования на историческите реалии и фактичност Вазовата ода качествено се отличава и от начините, по които подобно събитие би било описано извън художествена литература. Думата е за последователното сцепяване на образно-асоциативните вериги, така убедително извършено от Вазов, за изграждането на двата богати смислови и идейни центъра, в чийто конфликт се ражда ненатрапеното, но неотразимо внушение за ценностите в българския национален развой. Благодарение на всички тези и сродните им белези на одата описанието на Шипченско сражение започва да преодолява гравитационната сила на единичността и конкретната фактичност и без да скъсва с нея - напротив, черпейки убедителност от противоборството си с нея, - извежда голямото събитие в света на художествената обобщеност, национална и общочовешка устойчивост - "от век на век"...

/Двустранните преходи между историческа фактичност и художествена обобщителност знаменателно протичат дори върху бройните определения "три дена" и "дванайсетий път". От една страна. те носят значение за точност и фактичност, подкрепено от историческите данни за събитието, но, от друга страна, "съвпадението" им с изразите за съдбовния "дванадесети час" и решителния "трети път" ги присъединява с ново, констативно; значение към общата напрегнатост на творбата./

Както в първата част, където мракът на старите спомени се разкъсва от остротата на първото голямо "но", така и тук в миговете на най-отчаяния щурм и най-лютия отпор одата се огъва; второто голямо "но" - назад и надолу към погрома. Външната, физическата победа далеч невинаги увенчава правото дело и доблестния дух - този лайтмотив на цялата "Епопея" се появява и в нейната последна и победна творба, за да възземе и утвърди нравствено-историчния оптимизъм на Вазов, вярата му в трайните ценности на духовния подвиг и безсмъртието на народа, сред който са се родили. И никак не е парадоксално, а само е страшно и величествено, че именно сред мрака и пожарищата, сред скърцането на бесилките и писъците на невръстните в перущенската църква израства може би първата художествена "оптимистична теория за българския народ".

Усетът на Вазов за неделимата противопоставеност между величието и падението многостранно е въплътен във връзките на двата етапа от описанието на битката. И двата, така противоположни в ред отношения, имат общо начало:

Три дена младите дружини как прохода бранят
Три дни веч се бият...

Общотоначало сурово контрастира прехода към непосредно следващото го "но" /"три дни веч се бият, но помощ не иде"/, а успоредно с това подчертава връзката между двете части и драматичната сгъстеност на времето в тези три дена, времето, което одата "моделира" с присъщата на лириката многозначност и противоречивост. Трите дена на битката са описани и като постъпателно развитие, и като сгъстена точка - те са и три дена, и единият "тоз ден бурен", който балканът вечно ще помни, те са движение от полета към ледения лъх на погрома, те са спрелият миг на един вечен двубой. Естествената последователност на изчерпване на оръжията - от патроните до камъните и мъртвите тела - 6ива и спазвана, и размествана. Още с първите стихове описанието на битката извежда напрежението до краен предел, след което се зареждат още няколко раностойни точки на върховна напрегнатост без някаква единствена и доминираща кулминация - подвигът е масов, подвигът е непрекъснат, той е във всеки миг на тези три дена, както и те са един вечен кипящ миг.

Историчният оптимизъм на Вазов, с който той така устойчиво изживява сплитането и преходите между срама и славата, не е нито едностранчив, нито пък безстрастен. За него също е ясно, че сраженията се водят не само върху полето на духа и че отстъпването на един проход, загубването на една битка, провалянето на една война удря външния, но исторически значим печат върху делото. В оценката си за българските възрожденски борби творецът на "Епопея на забравените" е достатъчно правдив и доблестен, за да не си затвори очите пред този оценъчен закон, но и достатъчно проникновен и човечен, за да не види жестоката едностранчивост във външните измерения на събитията и да не почне голямата си борба срещу чувството за малоценност у едните и обидното пренебрежение у другите. Затова, дълбоко непоклатим във вярата си, той с гняв преживява всеки триумф на насилието, с гняв изстрадва и всеки погром на слабите - с гняв и дълбоко човечно съчувствие. Сред грохота на битката и извисения тон на одата тази човечност и задушевност огрява най-страшните мигове за опълченците и българското дело - като значителна част от светлината иде и от разликите между двата етапа от описанието на битката.

Докато в първия от тях описанието е по-обективирано и представя битката в дистанция и окрупнен план, във втория гледната му точка се сближва с вижданията, преживяванията и думите на опълченците и на няколко места откровено се кръстосва с тях. Мъжествените и трогателни думи: "Нищо. Те ще паднат, честно... "събират в едно вътрешното решение на героите и речевата позиция на изказа, а думите на опълченците "България цяла сега нази гледа" идват като пряко продължение на изказа, без междинни пояснения /без "вербум диценди"/. В този процес на сближаване съвсем на място прозвучава странният инак израз "Тогава Столетов, наший генерал..." - странен, защото дотук за опълченците се е говорило в трето лице - "те", "тях", "техният" - именно "техний генерал" става вече "наший генерал". В първата част на одата лирическият аз се слива с целокупното множество на българите /"нека носим йоще"/. В първата половина на втората част той се отдръпва в описателна дистанция спрямо младите дружини и тяхната битка, а тук, в миговете на върховно изпитание, всеотдайно се сродява с тях - а чрез себе си и тях с цялата българщина. В това вдъхновено национално спояване се присъединяват от своя страна и опълченците с чувството си за отговорност и обвързаност към отечеството: "България цяла сега нази гледа".

Когато несъответствието между силата на духа и сляпата насилническа маса разкрива същинското си, отдалече подготвяно значение, емоционалната напрегнатост на одата стига до най-патетичната си точка и зазвучава в стил и образи, най-близки до класическата ода: шепата спартанци, пълчищата на Ксеркс, грамадната хекатомба, лавровите венци, с които Столетов призовава опълченците да увенчаят България... Това приповдигане на стила и чувството обаче също не е едноизмерно, защото успоредно с него в одата върви и една по-сдържана, по-естествена, на места дори по-грубовата стилова струя. /Дори след "венчаването с лаврови венци "Столетов продължава призива си по-просто и задушевно, а и самата ода сякаш бърза да го окачестви като "думи прости"./ Преплитането и взаимното контрастиране на тези две насоки е съзвучно на общото огъване на одата между пропадането и възвисяването, грубата сила и духовността, скромността и величието на младите войни. Националната съдба слага отпечатък и върху поетиката на Вазовата ода.

Сродяването с духовното величие на борците се постига и чрез още една голяма съдържателна промяна: докато в първата част от описанието на битката на опълченците и турците е посветено количествено еднакво внимание, във втората на турците са посветени пряко само три-четири стиха - натискът на сляпата сила се пречупва не само духовно, но и описателно в устойчивостта на героите. И докато в първата темата на опълченците и турците се редува в последователни сблъсъци, тук общата картина на битката последователно и плавно преминава в мълчаливото решение на опълченците да се борят със спартанска жертвоготовност, след това в призива на Столетов, колкото величествен, толква и задушевен. След него опълченците посрещат поредния последен пристъп на турците с първото непосредно чувство, че не им остава друго освен "до крак да измрат пред цяла вселена на тоз славен рът". И в тоя трогателен и възвишен миг те заговарят пряко, човечно дори с диалектната форма "ако би бегали"/, като допускат и веднага отхвърлят възможността да се огънат - дългът към България и нейната история ги свързва неразлъчно със страшния и славен връх. Слсдва нова картина на ожесточената битка, все по-тясно сближавана с изречените и неизречени мисли на опълченците. Когато се свършват и последните им средства за борба, камъните и дърветата, незнаен опълченец за сетен път се провиква "Грабайте телата!" Мъртвите и отиващите на смърт се вдигат на последен бой с врага.

"Грабайте телата"... Началната половина от описанието на битката представя опълченците като млади възторжени войни, които изправят срешу превъзхождащия ги брои своето духовно превъзходство, а на дисциплинираната военщина - своята нравствена дисциплина. И още тук, сгъстявайки и наслоявайки времето,творбата подсказва, че тяхното оръжие нито е богато, нито е "по правилата" и че освен с куршуми те воюват и с "камъни и дърве". По-нататък безоръжността на опълченците става средищен мотив, пряк и мъчително сетивен израз на борбата между свободолюбивия дух и бездушната маса на насилието, а, от друга страна, още един изразител на сливането на опълченците със старопланинската природа. Духовното излъчване на героите е така силно, че и простите дървета и камъни оживяват в ръцете им, добиват нова сила, нова ценност:

всяко дърво меч е, всякой камък - бомба
всяко нещо удар...

- и в тези наслоителни успоредици пряко се спояват с духа опълченците: "...всяко нещо удар, всяка душа плам". Така, одухотворявайки мъртвата материя в ръцете на опълченците и изправяйки живота върху ръба на гибелта, одата стига до най-потресаващата среща между живота и смъртта: "и трупове мъртви хвръкнаха завчаска,... катурят, струпалят като живи пак"! Трезвият отхвърля възможността за това "хвръкване", спомените на участниците отхвърлят историческата правдивост на тази картина, но легендарното изображение на битката, озарението на материята от борческия дух, преходът от живот в смърт и от смърт в живот - цялата ода внушава неотразимата художествена убедителност на суровия апокалипсис "трупове мъртви хвръкнаха завчаска". Както се вижда от тези откъси, Вазов е изострил обратимостта между живота и смъртта дори и с най-дребните стилови акценти. Определението "мъртви" в израза "трупове мъртви..." е възможно най-повторителното, най-тавтологичното, то е типичен епитет според една от най-приемливите стилистични концепции за епитета - защото едва ли има нещо по-общо между трупа и мъртвината. Но ето че и тази удвоена мъртвина оживява под тласъка на подвига: "катурят, струпалят като живи пак". Защитниците на прохода хвърлят срещу врага последното, което им е останало, своята смърт, и тази страховита картина, способна да раздвижи в суеверен трепет дори тъмните души на поробителите, слага отпечатък върху одата, върху "Епопеята", върху сложното Вазово виждане на нашите възрожденски борби.

"Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх", казва в началото си тази част. "Йоще миг - ще падне заветният хълм", казва тя в завършека си. Свързани тялом и духом с планината, опълченците минават през последната спойка с нея: тяхното падане означава падане и на върха. Страшен миг пред нов погром, изживян от одата кратко и с мъжествена сдържаност, в която трепти гордостта от досегашната морал на победа и вярата, че рано или късно тиранството ще бъде победено и физически. И наистина в този краен миг на възвисяването и погрома неочаквано настъпва обрат - "Изведнъж Радецки пристигна със гръм". А преди още да е обяснила същността на този обрат, смисъла на това кратко, отсичащо изречение, творбата "превключва" към своята трета заключителна част - спомена за битката, бъдещата слава на подвига. какво е станало с идването на Радецки, как по-точно е продължило и завършило сражението - творбата премълчава. И премълчава го не защото вече всичко е ясно" или защото "повече думи са излишни". Начините за разказване на подобно събитие извън лириката, а и сравнително дългото описание на сражението вътре в самата ода категорично определят този завършек като недоизречен, целенасочено недоизречен. Оттук започват да избират и неговите нови значения - защото в художествената литература значение носи не само казаното, но и отказът да се каже нещо.

Във връхната точка на напрежението рязкото прекъсване на по-нататъшното описание внушава, че творбата е достигнала апогей, отвъд който никаква емоционална, духовна и художествена сила не може да добави и дума повече. Изказът замлъква обезсилен от величието на разказа. От друга страна, премълчаването на завършека на битката съсредоточава вниманието върху досегашния й развой, извежда на преден план не толкова резултата, колкото начина на протичането й, извивките между победата и поражението, движещите подбуди, духа и държанието на противоборстващите страни. С това премълчаване Вазовата ода окончателно заговорва за своята най-скрита идейна и художествена опорна точка: външните резултати на събитията са важни, понякога и трагично важни: но не по-малко важен е техният скрит ход и духът на техните творци; загубената отделна битка, общият национален погром са неща, които историята съди и ще съди, но нейните присъди винаги ще останат жестоко едностранчиви, ако тя се плъзга върху повърхността на външните резултати и си затваря очите пред скритите същности на събитията, пред духовното величие, с което победените така често посрещат поражението си. Българите са губили немалко битки, поразени са били и във въстанието, кое е главна тема на "Епопея на забравените", биха могли да загубят и Шипченското сражение - грубото насилие е еднакво жестоко и на полесражението, и в оценките, които налага на историята. Бори ли се обаче един народ за своите високи идеали доблестно, мъжествено, неговата юначна гибел е равна на най-ценната победа. И не в прибързаното примирение с прибързаните оценки на "историята" и на "века", не в усилията, гузни и безнадеждни, да се забравят миналите погроми е пътят на един народ, а в открития поглед към "Беласица стара и новий Батак" и проникването в духовните и националните същности, скрити зад тяхната мрачна фасада.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Епопея на забравените" и нравствено-историчните ценности на българското национално Възраждане 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.