"Епопея на забравените"


Категория на документа: Литература


Епопея тъмна, непозната нам,
епопея, пълна с геройство и срам!

Антитезата геройство – срам заявява, вече известната в Епопеята опозиция, разположена в регистрите на антитезата рабство – свобода. Слава и мрак, гордост и падение, геройство и срам се преплитат в съдбата на общността, за да оповестят драматичния и напрегнат път от робството към свободата, за да разкрият Априлското въстание, намиращо си в центъра на поетическото изображение, като случило се заради огромното желание. Свободата е извоювана и постигната, а не даром принесена.

Същинската част на творбата разкрива драматичността на подвига, преломното състояние на границата между живота и смъртта. В простронството на храма са събрани “деца и невести”, “въстаници бодри и бащи злочести”, обединени от общата кауза на борбата и свободата. Храмът е центърът, сакралното пространство, в което се намират перущенци. Пространството извън храма е маргиналия, в която се разполага врагът. Границата (оградата) е символното простронство между свободата и смърта, между геройството и срама. Общността е въведена в текста чрез своята героичност и саможертвеност. Няма различия, няма отделни хора, а има един народ, обединен от идеята за промяната. Битката се води в пряк и преносен смисъл – това е борба за свободата, за отстояване на собственото право, но и борба със страха и душата (“Борбата кипеше отвътре, отвън”). Огънят в очите символизира омразата, яростта, непримиримото и несломимо желание за промяна. Попаднали в екзалтацията на битката, перущенци се правръщат в “лудите”, които се нагърбват с отговорността да защитят себе си и любовта към родината. Лудостта е ключов мотив в творчеството на Вазов. Тя става емблема на непримиримостта, на саможертвата, на себеотрицанието, на вътрешната готовност за героична гибел. Смъртта е очаквана и позната. Не страхът от нея, а страхът от предадената кауза е гибелта, коят заплшва героите. Смъртта е пожелана и очаквана, превърната в новото начало на човечеството, потънала в майчината гръд (“и смъртта не беше/ ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше/ из женските гърди наместо млеко”). Съзнанието за обреченост и неотменната решителност раждат неимоверната сила. Парадоксално силните остават изплашени, ужасени пред съзнанието за невъзможната си победа. Те са въведени в текста не като способни на саможертвеност, а като обезумели от ярост диваци (“Отвън враговете диви, побеснели/ сган башибозуци храма налетели - /фучаха, гърмяха, надаваха рев/ и падаха мъртви във немощен гнев”).

В началото на следващата композиционна част се дава тласък на действието чрез наречието изведнъж. В критичните моменти на защитата идва очакваната помощ. Тогава се случва истинското отърсване от робското съзнание и робската психика, показано в диалога между бранителите на храма. На питането за отбой отговорът е категорично отрицателен. Народът-герой не приема поражението, отхвърля предателството и категорично отстоява своето право на свобода и героична смърт.

Перущица не приема погрома и срама и борбата се подновява с още по-голямо ожесточение и решителност, за да се стигне до граничната точка преди смъртта, в която всичко е изестно, краят е неизбежен. Но в този момент вечната слава се постига, а робството бива победено. Текстът преминава във възторжена прослава на националния дух:
Перущице бледна, гняздо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои....

Анафорите (“..слава!”, “Слава теб..”), емоционалните обръщения възклицания (“Перущице бледна; “Поклон пред тебе, граде, пепелище страшно”), разгърнатите резки антитези (“и бори се в пушек, и падна със сияйност”), хиперболите (“Картаген надмина, Спарта засрами), възходящите градации, превръщат одата в апология на националното жертвено пространството, на силата и решимостта. Така се моделира един исторически апокалипсис в църквата, едно време, едно пространство, отвъд което е възможно новото съграждане, възстановяването на справедливостта и свободата.

От момента на фактическото преимущество на турците започват решителните и неотменими действия на перущенци. Текстът вече е предизвестил тяхната смърт, но не се отказва да разкрие подвига на героя, на отделната личност, побрала в себе си въжделенията на българите в храма. Това е най-разгърнатият епизод в цялото действие. Жертвата на Кочо, убийството на жената и детето и самоубийството рисуват зловещия ритуал на нечовешкото спасение, което взривява религиозните постулати, които отхвърлят убийството и самоубийството. Без патетика, без излишни словоизлияния, героят решително избира геройчната смърт пред това да бъде уловен от неверниците.

Одата “Кочо” има и друга съществена стойност. В цялата Епопея настойчиво и последователно се преобръщат изконно унаследени педстави. Ако традиционно пространството “горе” символизира героизма и величието, а пространството “долу” е равнозначно на греховността и робството, то тук представата е преобърната. Долу, в храма, става истинската идеализация на подвига, извършват се последователно множество жестове на героичното. Така се преповтаря библейският мотив за Христовата смърт. Кочо, подобно на Левски, става онзи образ, който изежда съдбите и душите към тяхното спасение. На пръв поглед смущаващият финал всъщност доказва, че народът е осъзнал своята мисия, за да поеме отговорността за своите деяния, за своето бъдеще и история.

“Опълченците на Шипка” разкрива най-мащабно подвига на народа, откроен като герой, като активно присъстващ в цялото сюжетно действие. Одата може да се сравни с Кочо, но там подвигът намира трагично разрешение и както заглавието, така и сюжетът акцентирът върху централния персонаж, докато в “Опълченците на Шипка” финалът е триумфален и действащите лица са напълно равнопоставени и безименни. Поставена последна в цикъла, одата се преръща в апотеоз на всенародния български героичен подвиг.

Всеотдайната защита на Шипченския проход е плод на свободолюбивия порив на българските опълченци. Подвигът им става символ на един народ, достоен да бъде свободен, защитил правото си чрез огромен героизъм и чувство за чест и дълг пред родината. Не формалната победа над врага е белег за подвиг, а способността да надмогнеш себе си, да се разделиш с живота си в името на свободата. България е свъхценността и единственият смисъл за този митичен подвиг, за безрезервното себеотрицание.

Още на паратекстово равнище се въвежда идеята за безименната общност, която отстоява свободата на отечеството. Заглавието подчертава човешкото присъствие в неговата масовост. Акцентът е поставен върху “опълченците”, а не върху конкретно историческо събитие или върху образ на водач.

В композиционно отношение текстът започва с лирически увод, който е конструиран на принципа на антитезата и контраста, за да прерасне в същинска част, която описва покъртителната тридневна битка и да завърши със заключение, което увековечава подвига. Уводът е изграден от смислови антитези. Първата му част настоятелно разкрива хулите, зловещите думи, изречени за българския народ, неговото подценяване незачитане. В средата на увода се появява едно категорично противопоставящо “Но!”, което променя изказа и оспорва изреченото. Не “срама по челото” и “дни на позор” са изпълнили историята ни, а “нещо славно,/ що гордо разтупва нашите гърди”. Текстът категорично се противопоставя на едностранчивото разбиране на историята, на отказа да се повярва в достойнствата на народа. Само че съществено ства не какво другите мислят за българския героизъм, а как самите българи оценяват случилото се, как в националната памет се запазва подвига на героите, как се откриват основанията и силите за възправяне срещу обидите и огорченията. Лирическият говорител директно заявава достойнствата на българската история. Задочният диалог се води между Другите и Ние. Позицията на другите е имплицитно присъстваща чрез анафоричното “Нека!”, което въвежда проблема за поруганата българската история. След прелома в лирическия увод досегашното противоречие се задълбочава в несъответствието между видимото и съкровеното, между чуждо знание и себепознанието, между присъдата на историята изобщо /"нека ни отрича историята, века"/ и собствените националноисторически ценности /"и в нашта история кат легенда грей"/. Към досега изградения образ на българщината се прибавя още една черта - нежеланието или неспособността да се разтръбяват пред света собствените подвизи и заслуги. Така се сблъскват мотивите за срама и дарената свобода и за славата и достойнството на извоюваната свобода. Споменът от миналото следва да се превърне в коректив на настоящето, което трябва да помни общочовешката стойност на подвига, величавата сила на загиналите. Робството, представено чрез метафорите “мрака”, “хомота стар”, “синила от бича” е част от нашето минало, която не може да бъде подменена, но може да бъде преодоляна чрез героичния подвиг на опълченците, чрез спомена за славното име на Шипка. Двете подчасти са ярко контрастни и в своето образно построение. В първата пораженията се изразяват в метафори с мрак, тъмнина, сянка: "в миналото наше, хвърлят своя мрак", "да висне кат облак в наший кръгозор". Във втората пък - "свети нещо ново, има нещо славно", "и в нашта история кат легенда грей". В първата подчаст метафорично-пространственото движение е потискащо, в посока от горе на долу: "да висне кат облак", "хвърлят своя мрак", "нека носим". Във втората пък движението е въздигащо и извисяващо: "защото там нейде на връх планината", "издига се някои див, чутовен връх", "паметник огромен". И което е особено показателно за единството на творбата, извисяването не е просто метафора, а е органично свързано с образа на балкана, който споява одата с дъха на българското и устойчивото. Така още тук се утвърждава едно основно пространствено-идейно измерение, което по-нататък ще добие още по-ярък облик: турците са долу, мътни и шумящи вълни, а опълченците са горе, слени с върха, заедно с който извикват своето "ура", слени със скалите му, на чиято непоклатимост достойно съперничат. Двете подчасти са контрастни и по своята насоченост във времето. В най-общи линии първата се отнася към миналото, към "Беласица стара", "следи от теглото", "хомота стар", а втората към "едно име ново", "има нещо ново". Това деление обаче е само начално, защото вододелът между минало, настояще и бъдеще в историчното съзнание далеч не е така прост. Срама по челото, и когато иде от миналото, го носим "йоще "; поражения сме търпели не само в далечното си минало, не само с "Беласица стара", но и с неотколешния "новий Батак" /думата "нов", вижда се, не е "патент" на втората част/. От друга страна, преходът към новото и бъдещето е опрян върху събитие от "нашто недавно", преминава през сегашността и вече през нея неусетно преминава към бъдния живот на подвига. Преплитането на минало, настояще и бъдеще в национлния духовен процес се отразява и в следния детайл, в стиха "е име ново, голямо, антично". Не ще и дума, че едно от значенията на "антично" е "древно", "старо" и че то не заглъхва дори под натиска на непосредното съседство с определението "голямо" и на общата насоченост на пасажа, която осмисля "антично" в посока към "трайно, величаво, неоспоримо в ценностите си ". Ето защо едно от значенията, макар и неводещо, на този стих е... "име ново, голямо, древно"! И тъй като думата "антично" е първата стъпка към съпоставката с Термопилската битка, умело тушираният оксиморон "старо ново име" е и стъпка към вярата, че в борбата между истините и клеветите в историята има устойчиви ценности, твърди измерения.

Същинската част на текста въвежда разказа за опустошителната тридневна битка. Опълченците са прадставени като “шъпа”, изправена срещу “гъсти орди” от турци. Така се подчертава изключителността на опълченците, защото физическото им безсилие срещу врага е компенсирано от митичната духовна мощ: “патроните липсват, но волите траят”. За това внушение работи и преобръщането на обичайните представи. Инстинктът за самохранение е заменен от опиянението от борбата:

желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...

В хода на цялата Епопея акцентът е поставен върху изобразяване на духовния героизъм на българите. Тук той е представен чрез позицията на турците, които парадоксално, въпреки своето надмощие, пасивно и в учудване наблюдават случващото се:
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели

Контрастното наслояване на образи добива екзистенциален размах, защото живите и умрелите воюват заедно, защото цялата земя, всички българи са обединени в своя героизъм от заветната кауза – свободата.

Контрастът засяга и пространствената символика. Творбата полага турците “долу”, българите “горе”, за да разкрие, че опълченците обитават пространствата на светостта. Съзнанието, че героизмът има стойност, защото цялата общност е негов свидетел, осмисля подвига на опълченците като задължение пред нацията.

Победният завършек на одата е изстрадал искреността и убедителността си в неколкократните последователни срещи, очи в очи, с поражението и победата, постигани чрез вътрешното двуделение на предходните две части: погром - възмогване - възмогване - погром - възмогване. Затова и последната, величаво победна част не изневерява на досегашната композиционна двуделност и пряко съчетаване на противоположностите. Нейните първи два стиха -
И днес йощ балканът, щом буря захваща
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща...
отекват като последно ехо от гърма на битката. Близката удвоеност на "буря" /"щом буря захваща" и "спомня тоз ден бурен"/ носи в себе си прекия спомен за сражението - "Бури подир бури! Рояк след рояк!", - а образният преход от бурята на битката към могъщото дихание на балкана е последната спойка от единичното сражение към крайната национална ценност. Така и мъжествено суровото начално двустишие, дъхащо на буря, събиращо в себе си миналото и настоящето, преминава към славата на бъдността - преминава органично, убедително и в същото време чрез анжамбманното акцентуване върху предходния, качествено нов в смислово и емоционално отношение израз "славата му дивна":
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Пътят от мрачната жестокост и прокобност на "урвата дива" към апотеозното безсмъртие на "славата му дивна" е извървян - път, преминал през близостта и противоположността между мрака и светлината, както са близки и противоположни помежду си и думите "дива" и "дивна"... След задъханите кратки изречения и контрастни полустихове заключителното четиристишие се разлива с тържествена широта и убеденост. След непрекъснатата борба между двоичен /хореен/ и троичен /амфибрахичен/ ритъм- защото одата е конфликтна дори на ритмично равнище - в заключителната част осезателен превес взема троичността, за да подчертае прехода към новото развитие към тържествената приповдигнатост на това четиристишие. Голямата национална и човешка победа, която този завършек празнува, поема към бъднините с вярата, че въпреки всичко доблестта, устойчивостта на духа и на идеалите е най-ценното и истински безсмъртно достойнство на човека.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Епопея на забравените" 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.