"До моето първо либе" - Ботевото разбиране за любов и дълг


Категория на документа: Литература


„До моето първо либе”

Ботевото разбиране за любов и дълг
(Любовта, борбата и смъртта)
(Смисълът на битието)

Стихотворението е драматична поетическа изповед пред първата любов на поета Мина Горанова, на която той посвещава и стихотворението „Пристанала”. Смята се, че стихотворението „До моето първо либе” е написано след напускането на родния край през ноември 1867г. Причините са 2 – пламенната и дръзка реч на Ботев на 11 май 1867г. в Калофер и желанието му да продължи образованието си.

С това стихотворение Ботевият лирически човек завършва кръга на интимно-личните (субективните) равносметки. Преминал през отчаянието, неверието, самотата в „Майце си”; достигнал до извода за голямата си любов към народа и непримиримостта си към робството и апатията в „Към брата си”; изразил идеята за смисъла на своя живот – борбата за народна свобода – в „Делба”, Ботевият лирически човек превръща субективната ценностна система в социална. Той открива другия смисъл на интимната любов – тя се трансформира в любов – народностен и патриотичен дълг, любов – съзвучна с идеалите на социалната и националната революция, любов, която се слива с другата – към народа и родината.

Заглавието е обръщение изповед пред първата любов, която e най-скъпа за всички. Звучи и като посвещение, носи и разбиране за първата любов като връщане към нещо минало, което е ценно. Формата на обръщение предполага диалогичност – желание за споделяне с близък човек.

Изповедта на лирическия субект тръгва от някаква средищна ситуация – на границата между минало и бъдеще. Тази изповед е очертана чрез проблема за новия избор на героя в сегашния момент на преживяването. Основен композиционен похват е теза-антитеза-синтез – противопоставяне на миналост и сегашност на Аз-а, на ценностите му преди и сега, което противопоставяне определя бъдещото поведение на Аз-а. Движението от миналост към сегашност и бъдещност е белязано чрез промяната на глаголното време – от сегашно в първите стихове (определящо кризата, в която се осъзнава героят), през различните форми на минало (припомнящо предишни емоции и състояния) до разгърнатото изричане на постигнатата нова истина в сегашността, която пък обещава бъдещето (финалните стихове). Промените в изказа проследяват значенията на любовта и любимата и търсят техните определения в ценностния ред на битието за лирическия Аз. Разгръщането на текста атакува първоначалните асоциации (породени от заглавието) за ценността на интимната любов, превръща ги в надмогната егоистична баналност на живота и визира мечтата за друго ценностно себеосъществяване.

I-III строфа: Чрез глаголните форми в сегашно време (първите четири стиха) лирическият Аз назовава осъзнатата в сегашността си криза. Глаголите в различните минали времена (минало свършено, несвършено и неопрделено) и миналите страдателни причастия („покрито”, „обвито”) представят предишните преживявания на лирическия Аз в любовта: миналото на Аза е робство на една пагубна страст. Любовта е заслепение и окови („роб бях тогаз, вериги влачех”) – отъждествена е с ограничеността, с робството, ненавременната духовна смърт. Такава любов води до обезличаване и самоунищожение, тя е „отрова”, унищожение, несвобода - защото затваря битието на човека в едно ограничено еснафско егоистично съществуване и не му позволява да види света около себе си. Светът е бил съсредоточен само върху любимата и страданията са били свързани само с интимната любов. Героят маркира любовта негативно и оценява миналата си същност в границите на ниското, злото (етимологичният израз „сърце зло в злоба обвито”), с едно лишено от стойности вегетиране в „калта”. Плачът на влюбения изразява уязвената му човечност. Такава любов е отречена чрез желанието за забрава – изказано призивно, настойчиво, императивно чрез повелителни глаголни форми: „остави” , „забрави”. Смислозначещи са и римуваните двойки думи, които влизат помежду си в синонимни или антонимни отношения: „любовна – отрова”, „плачех – влачех” и пр. Любовното чувство не носи успокоение и просветление, а само омерзение, унижение и себепрезрение.

IV-V строфа: Глаголното време се променя, става сегашно – променя се погледът на лирическия човек : героят не може да бъде щастлив сам за себе си извън света, в който живее.

Резкият преход в началото на IV строфа задава позицията на промяната – чрез глаголи в сегашно време и чрез интересен звуков паралел, изграждащ антитезата „гласа/песента на любимата” – „гласа/песента на гората”. Страдащият от робските страдания на народа решително се дистанцира от интимната любовна песен (тя не владее сърцето му), за да утвърди категорично като абсолютна истина в своето битие песента на гората – метафоричен образ на народната болка. Интимната любовна песен се трансформира в песен за народа и народното страдание – пред него губят своето очарование и младостта, и красотата, и хубавият глас на любимата. Наречието „там” указва копнежа, порива на Аз-а към свещеното пространство на родното (почернено от робството) и на борбата за свобода.

Текстът задава очакване за ново начало, за ново разбиране на света. Контекстови синоними на това разбиране са „чуването” (на другите гласове, на другите съдби и емоции) и „запяването”, огласяването на нова песен, която ще осмисли и приеме страданията на робите. Новата песен е категоричният императив пред любимата, тя е условието за оставане на любимата в света на лирическия Аз , единственият избор на любимата: императивът „чуй” е в анафора – настояване за съпричастие към народното страдание. Другото е идентично на смърт, изказана чрез инверсирания епитет „думи отровни”, императивите „махни”, „запей или млъкни – махни се!”

Песента е ключов образ в Ботевата поезия. Песента е синоним на висша духовност; израз е на най-съкровеното, личното, интимното; тя е единение на мъж и жена чрез общност на идеалите, но тя е обществен промисъл, има надличностен характер. Песента създава паметта (на личността и на общността), но тя е и плач, народно стенание, ек. В песента страдание, представена романтично чрез персонифицираната природа и сливането на народ и родна природа, е събрана историческата енергия на народа. Песента е чудесен приказен образ на цикличното родово време, което преминава през добро и зло, но продължава да бъде, оцелява. Песента е общност но лична цел и обществен дълг, единение между личност и народ, тя е израз на народния идеал, който единствен осмисля битието на Аз-а.

VI-VII строфа: Именно песента осъществява ценностния преход към промяната, синтеза между двете състояния – старото и новото. Основен стимул на прехода е любовта към народа. Отправената към любимата молба заповед (анафора на императива „запей”) очаква, настоява да получи от любимата разбиране и потвърждение на убежденията, до които е достигнал лирическият субект: да бъде споделен неговият алтруизъм – любовта и дългът към народа, да бъде преодоляна самотата. Любовната песен се трансформира в песен приобщаване на любимата жена към народния идеал. Новата песен определя мястото на човека в света – чрез връзката между личната потребност от свобода и щастие и свободното съществуване на цялата общност. Общото щастие ще направи възможно и личнато – затова е необходима любов единодействие.

Пътят на това единение – между личност и народ – е борбата: тя е мисия и дълг на лир. Аз, който е посветил себе си на свободата (свободата е свръхценност за Аз-а). Любовта в интимен план се оказва възможна единствено в контекста на общия път – на борбата за свобода, който ще бъде споделен от любимата. Любимата има място в живота на Аза, ако върви по този път – в служба на революцията и свободата. Изразени са страстният порив, нетърпението, копнежът на Аза да участва в кипежа на битката, да положи живота си за свободата.

VII-VIII строфа: Двете строфи събират мотивите за любовта и дълга чрез метафоричния образ на борбата (революцията), представена в духа на Романтизма като буря, природна стихия. Пространството на борбата е „там” (неопределено) – видението „там” е и апология (възхвала) на героичната смърт. Природните стихии са обобщени и сакрализирани като едно изконно митологично време на революцията. Поетическите образи на бурята и тътена рисуват мащабността и неудържимостта на революционната стихия. Революционната борба е представена двойствено: тя е страшна и грозна, но и прекрасна и желана; тя е и разрушение, и съзидание, пренареждане на света; видяна е като Апокалипсис. Със своята разрушителна и градивна сила тя е и край, и начало– действа пречистващо – освобождава душата на лир. Аз от натрупаната отрицателна енергия, като и дава възможност за нов полет, действа като катарзис. Борбата е притегателният свят на висшата духовна свобода.

Актуализирани са фолклорни и библейски образи и мотиви, които изграждат внушение за героика : „венецът” на изкуплението (но и на тържеството, победата, признанието) се свива от сабя (атрибут на юначеството) и клони (свързани са със символиката на дървото и с преминаване в отвъдното – небесното, духовното); бъдещето се посява със „зърно от свинец” (олово)– както Иисус посява със словото си истината и новия, истинския живот, вярата в него, така и революционната борба посява новия свят. Новият живот се ражда на цената на героичната смърт.

Борбата и свободата се пресичат в точката на жертвеността – смъртта е духовен абсолют, висша свобода; смъртта и гробът са естетизирани, представени са с романтичен ореол и в духа на фолклорната поетика – защото смъртта в името на висок идеал е красива, мечтана перспектива, тя е красив копнеж, блян. Тя е подвиг, обезсмъртен в песен. Смъртта е празник и венчавка.

IX строфа: Бъдещото време на глаголите представя любовта в мечтата на лирическия Аз. Любовта е осмислена като най-обобщаваща категория на битието, като най-висшия духовен смисъл на съществуването, като висша проява на алтруизма – не само в интимен план, а любов в своите универсални измерения – към народ, родина, човечество. Любовта е единомислие, разбиране, духовен израз на човешкия стремеж към пълнота и има смисъл само ако е положена във всеобщия християнски контекст на любовта и дълга към ближния – любовта е дълг!

Християнският мотив за „кървавата напивка” (метафоричният епитет „кървава” е в инверсия) напомня кървавата жертва на Христос, чрез която се предава заветът за спасението на човечеството. С особена семантика се натоварва съюзът „и” в стиха „от коя и любов немее”: любовта е най-святото, най-великото човешко чувство, което обаче губи своята сила пред мечтата за борба в името на народната свобода, пред екстазния жест – романтичен порив към революционен подвиг – себежертва за другите. Едва тогава Аз-ът придобива правото на самоизразяване чрез песента.

Ботевият лирически Аз определя себе си чрез Словото – Глас и Песен. Гласът и песента са образи на свободния човешки дух, на свободната му воля да изрази себе си, да бъде чут, да огласи робското безмълвие със слово = алтруистично дело.

Образът на любимата е изграден невероятно: любимата не е представена физически, а с гласа си, с песента и младостта си като образи на цялостната й личностна красота ; чрез нравствения императив, отправен към нея от лирическия Аз.

Проблемът за човешкото щастие е разгледан в контекста на висшата християнска нравственост и жертвеност. Човек постига свободата си чрез самоотречението – отказ от битово-интимните изконни патриархални обвързаности в името на висок идеал. Духовните му стремления са насочени към пространството на героичната гибел. Борбата и саможертвата за другите са върховно себеосъществяване на човешката личност, истински пълноценно присъствие на човека в света. Човекът е щастлив и свободен (принадлежи на себе си) тогава, когато се отдава на другите.

Желанието на Аз-а за преодоляване на самотата, за взаимност и себеосъществяване е всъщност воля за живот – чрез отдаване на идеала и чрез съзидателни връзки с другите. Това е волята за живот на изключителната личност, за която смъртта не е край, а начало, най-висок връх, отвеждащ към безсмъртието.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"До моето първо либе" - Ботевото разбиране за любов и дълг 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.