"Диви разкази" на Николай Хайтов и приносът му за българската история


Категория на документа: Литература


ПУ ’’ПаисийХилендарски’’
Филиал ’’ЛюбенКаравелов’’ - Кърджали

Реферат

Тема: Николай Хайтов „Диви разкази“ и приносът му за българската история

Дисциплина :Българска литература (след края на І св. В.)

Николай Александров Хайтов е български белетрист, драматург, публицист, известен със сборника си „Диви разкази“, както и с противоречивите си съчинения относно гроба на апостола на свободата Васил Левски. Многократно е обвиняван в опити за присвояване на чужди произведения
Биография
Роден е на 15 септември 1919 в родопското село Яврово, Област Пловдив в много бедно семейство. Родителите му са обикновени селяни. Хайтов завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, започва сам да си изкарва хляба в големия град. Работи като чирак в магазин за брашна, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско в продължение на три-четири години, което го откъсва от училището и книгите. През 1938 завършва гимназия в Асеновград. Издържа се с тежък труд по строежите и взема по две години за една, така изкарва и висшето си образование. През 1943 завършва в София Лесотехническия факултет. От есента на 1944 е войник в Пловдив. От 1946 постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков горски в Персенкското горско стопанство. След това работи в Лесичево, Девинско и в Горско стопанство — Сапарева баня. От 1951 инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство "Боровец", Самоковско. Разрешава на местното население да използва падналите дървета в гората и по този начин нарушава партийните догми. Осъден на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си. По-късно присъдата е отменена, но две години е безработен. Принуждава се да търси препитание с писане на очерци и големият му литературен талант веднага е забелязан. Обича да чете Захари Стоянов, Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков.
Първият му очерк е публикуван през 1954 в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ ("Случай без прецедент") и нов очерк. Пише очерци за в."Работническо дело", "Кооперативно село" и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга "Съперници" през 1957. От 1959 е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник Народна култура и сп."Наша родина". От 1975 до 1977 е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 и секретар на СБП - 1966-1968. През 1966 става главен редактор на списание „Родопи“.
През 1967 излизат знаменитите му „Диви разкази“. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езици, включително китайски. През 1989 излизат „Избрани произведения“ в три тома.
Н. Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.
Н. Хайтов е председател на Съюза на българските писатели (СБП) от 1993 до 1999, като преди това от 1966 до 1968 е негов секретар. Той е упрекван в авторитарност и за разцепването на СБП. Носител е на Димитровска награда за проза, на литературната награда „Йордан Йовков“ и на Вазовата награда за литература. Става носител на ордена „Стара планина“ през 2000. Избран е за академик през 1997 от Българската академия на науките.
Николай Хайтов има двама синове и една дъщеря: Александър - скулптор и Здравец — архитект, дъщеря — Елена Хайтова.
Умира на 82 години на 30 юни 2002 от левкемия и е погребан в Централни гробища - София.
Диви разкази - Прочутите му "Диви разкази" (1967) имат 15 издания у нас и 32 в чужбина, преведени са на 22 езика. Критиците са изписали десетки страници, опитвайки се да разгадаят тайната на творбата. Обяснението на писателя е просто: "Написах "Диви разкази" през 1966 г. в "аз" форма, използвайки всичките му стилистични особености. Не се съобразявах коя дума е "диалектизъм", коя е "варваризъм" или "провинциализъм". Пледирах, че няма лоши думи в езика. Затова повествуванието така убедително звучи, като да е изтекло от устата на хора, които наистина сами са си разказвали одисеите, а пък аз само съм турил магнетофона да ги запиша".
След напсиване на "Диви разкази" и "Хайдути"(1968) Хайтов става известен с проучвания за гроба на Левски. 6 пълни творчески години от своя живот той посвещава на този проблем. И досега признава, че за тази история полага най-голямото си публицистично усилие. Години наред Хайтов не се уморява да защитава версията, че гробът на Левски е в църквата "Св. Петка Самарджийска". Всичко се прави в името на истината и като отговор на въпроса - изоставен ли е Дякона в Позорното гробище на София или е погребан от признателните му съмишленици в светилището на софийската църквичка. С разправиите около Левски Хайтов си печели гвардия от врагове. "Аз се гордея с това изследване, макар да отлежава и досега във фризера на президентството", казва днес малко тъжно писателят.
Разочарованията и надеждите си той започва да записва в дневници. Там са всичките му тревоги, възгледи, "занесии и заплесии", които поглъщат мислите и времето му напоследък. "В човека има заложено всичко, най-вече нагонът към разрушение, който от време на време се развихря. Зловещият им пулс към опожаряване, сечене, събаряне. Нагонът към сгазване и затриване, към сгромолясване. В разрушението се овеществява силата, усеща се властта - може би затова е тъй привлекателно, сладко и упоително", пише Хайтов през 1997 г. сякаш анализирайки съвремието.
Хайтов пише сценарии за филми. Десет от разказите в "Диви разкази" са филмирани. Измежду тях са: "Дърво без корен", "Козият рог"(в две версии), "Дервишово семе", "Мъжки времена", "Ибрям-Али", "Изпит" и др. Филмите "Козият рог" и "Капитан Петко войвода" се превръщат в христоматийни, въпреки че първоначално се приемат на нож от критиката, защото не влизат в утвърдените тогава коловози - в тях няма партийни секретари, трудови герои и стахановци. "Капитан Петко войвода" пък направо е обявен от идеологическите цензори за "булеварден", защото в него за първи в киното не се прави разлика между турци и българи.
От дълги години Хайтов е председател на Съюза на Българските Писатели, което му докарва много оправдани или нe обвинения, като едно от тях е злоутпреба с пистелски имоти. Журналисти дори откриват в дебелите речници етимологичното значение на фамилията му: тя идва от турската дума hayta, което пък означавало "безделник, нехранимайко, хаймана". В това те намират причина за "разхайтеното управление на писателския съюз".
Голямата драма на всичките му отрицатели са уникалните творчески успехи на Хайтов. Като личност той има доста "чепат" характер, но никой не може да постави под съмнение заслугите му за българската литература, особено с книгата "Диви разкази".
Тази книга може да се определи като едно от най-оригиналните произведения в нашата книжнина. Критиците поствят различни версии за жанра. Някои я определят като сборник разкази, други като цикъл разкази, а трети считат, че това са новели. Споровете се раждат от нетрадиционността на произведениятя, които излизат извън рамките на класическата представа за разказа. Специфичното в тях е повествователната позиция. В класическия разказ авторът гледа събитието отстрани. В своите разкази Вазов често пъти употребява аз-форма. Йордан Йовков изтласква героя напред и гледа през неговите очи, като по този начин позицията на автора се отъждества с позицията на героя. Постепенно той отдалечава разказвача от героя, което е стемеж н всички наши по-късни белетристи. Тенденцията е към скриване на авторовата позиция за постигане на по-голяма обективност. От тази гледна точка начинът на изразяване при Николай Хайтов представлява особен интерес. Основната повествователна форма при него е монолог. Повечето от неговите творби са в аз-форма. В по-голямата част от произведенията разказвачът е самият герой, който почти винаги "разказва" своите прежвявания на въображаем събеседник. Има и случаи, когато споделя история , на която е бил свидетел или е чул, но не е участвла в нея. Във всичкки случаи се води монолог. Тази особена повествователна форма може да бъде определена като литературен сказ. Сказовата форма е изповедна форма в първо лице единсвено число. В нея героят се саморазкрива чрез монолог, който предпоолага наличие на събеседник (присъства обръщение). Тази форма наподобява фейлетоните "Разни хора, разни иделаи" на Алеко Констаннтинов. Чрез нея се постига силна достоверност, защото авторът е максимално скрит, а характерът на героя проличава от собствения му монолог. Именно за това героите са изключетелно ярки образи, които оживяват пред очите ни и които разказват простичко и непринудено своята история. Това Николай Хайтов постига чрез пълното си вживяване в тези образи.

Кои са тези герои?
Първият разказ "Мъжки времена" определя характера на цялата книга: "мъжка" книга, в която женски образи почти отсъстват. Това е мъжки свят и героите са мъже не само като пол, но и като нагласа. Те всички са разнообразни. Често са незабележими, с нищо не блестят, но имат богата душевност. Те са "диви" не по една причина. Те са диви, защото са близо до природата с нейните цикли и ритми. Те са неопитомими, не правят компромиси с разбиранията си. Покорявато си мъжество в хубавия смисъл на думата. Горди са, не се пречупват и в изветесн смисъл са неприспособими към модерното общество. От тази гледна точка те са странни за това обещество. В разказа "Дърво без корен" един възрастен човек, свикнал с живота на село, е принуден да се премести в апартамент в големия град, защото синът му се притеснява , че старецът, останал сам, няма да се справя без помощ на село. Човецът не издържа на този живот в "кафез": "Ти ме доведе в града, насади ме, дето се вика, на стари години, ала коренчео си нямам, сине!"

В този разказ проличава конфликтът на Хайтовите герои с модерния живот- живот, който не е истински, който е далече от природата. Този конфликт показва колко неприспособими са те към завоеваниятя на прогреса. Затова и остват неразбрани от другите.

В разказа "Пътеки" човекът вижда смисъла на своя живот в прокарванео на пътеки- пътеки за влюбени, пътеки за пенсионери, пътеки за дървари. Но той буди подозрениео на "началника", че прави нещо нередно. Силно впечатление прави фактът, че "началникът" остава без име. Така авторът показва неговот безличие, показва, че тои е една сива маска. Душата на този чиновник, подобно на съдия-изпълнителя от разказа "Андрешко" на Елин Пелин е мъртва. Толкова е ослепяла за красотата на естественото на човечността, че се съмнява във вроденото благородство на селянина, който също като Сали Яшар открива себе си в правенето на добрини. Както Йоковите, така и Хайтовите герои отстояват своите истини, не правят компромиси с вярата си в човечното и с желанието си да живеят есетествено. Ибрям-Али става хайдутин, за да отмъщава за несправедливостта и умира заради ендата песен, като Шибил за едната любов. Лесно се откриват много общи чери между тези герои и героите на Йордан Йовков- доброта, благородство. Но светът на Йовков извежда на преден план женското начало, което го прави един по-мек, акварелен свят. Макар по-грубоват, по-див, мъжкият свят на Хайтов, ражда герои, изпълнени със същото дълбоко човеколюбие. Подобно на образите в творчеството на добруджанския певец Хайтови герои преитежават една романтиична окраска- първичната красота. Сякаш останка от миналото, тя ги прави странни за околния свят.

Николай Хайтов също е регионален писател. Действието в неговите разкази е ситуирано в Родопите. Именно родсопският колорит, както този на Добруджа, ни извежда до заключения за националния ни характер и до общочовешки истини.

Като се сещаме за Люцкан от "Последна радост", не можем да не споменем, че героите на Хайтов са често пъти малко смахнати. Много от тях са странници, незабележими хора, които обаче са духовно извисиени. Те разказват собствени истории- на пръв поглед маловажни, но с характер на събитие, което сякаш поглъща един цял човешки живот. Това са истории- съдби. В "Мъжки Времена" героят краде моми, което е част от родопския фолклор. Една жена обаче, предвидена за друг, му ляга на сърце и оства там за цял живот.

В "Дервишово семе" оженват героя на 14 години за също толкова млада мома. Още деца, те не знаят какво да правят в първата брачна брачна нощ, но когато наистина се влюбват след време, съседът открадва момата. До края на живота си героят остава влюбен в нея. Трагедията му е в това, че тои се разкъсва между желанието за мъст и обичта към тази жена, която сърце не му дава да остави вдовица с дете. Тези истории поради своята съдбовност разкриват цялостния духовен свят на героте, фокусират вниманието на читателя върху него. Там ние откриваме народна мъдрост, любов, прекрасна душа. Красотата на тези герои е в тяхната непринуденост, в неспособността им да правят компромиси, в благородството им. Те са странни идеалисти, "дон кихотовци" като добрякът от "Пътеки", величествени личности като Ибрям-Али.

Общочовешкото в "Диви разкази" са проблемите за любовта, за нежността в човшските отношия, за благородството. Разкази като "Козия(т) рог" носят непреходното послание, че любовта е неунищожима, че човешката природа не може да се избегне, носят идеята, че трябва да се живее с любов, а не с омраза. Произведениятя на Хайтов засягат въпроса за отчуждението между хората, между пприрдата и модерния свят, който "консервира" хората. Тези разкази разкриват и конфликта между патриоархалното между патриархалното и съвременното, между чиновника и естесвения човек. Всичко това е общохуманитарна проблематика за красивото и доброто, за съвестта, за истините, за смисъла

Всъщност всеки разказ носи в себе си едно ясно и простичко послнание като в приказките с поука. Някъде то е преплетено между редовете. Някъде е ясно отделено, например в разказа "Мъжки времена": "едно е да ти се иска, друго е да мовеш, а пък трето и четвърто да го направиш." или в "Сватба": "Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша". Този маниер на разказване от една страна е близо до народните патриархални истини. От друга страна чрез послнаията си се доближава до фолклорната традиция, защото самите герои са близо до нея. Подобни думи-сентенции, излезли спонтанно от душите на хората, звучат като послания за нас, модерните хора, защото сме се отчуждили от природата. Те са очарованието на книгата. Нищо велико като че ли няма в тях, но в простотата си са велики. Без философската престореност и многоученест се изкзават едни истини, които се знаят,но явно са забравени. Самите герои, от чиито усти уизлизат тези истини ги правят да звучат с особено сила и странно очарование.
Приносът на Николай Хайтов за Историята

Гробът на Васил Левски
"Ако ме обесят поне ще ми остане гроба в България и всякой ще го знай"

В периода 1873-1956 година публична тайна сред софийската общественост е бил разказът за местоположението гроба на Васил Левски. Ето какво разказва баба Мария поп Павлова (вестник "Мир" от 06.03.1937г.):

"Тялото на Апостола е било погребано от поп Тодор много близо до бесилката. През нощта гробът е бил откопан от тогавашня клисар при днешната църква "Света Парашкева" ("Света Петка Самарджийска") на ул. Мария Луиза и погребано в олтара на същата църква. Този подвиг е извършен от покойния Христо Хамбаров - Гъската, който е бил във връзка с членовете на софийския революционен комитет."




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
"Диви разкази" на Николай Хайтов и приносът му за българската история 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.