(Анти) христ през Емилиян Станев и Никос Казандзакис


Категория на документа: Литература


(Анти) Христ през Емилиян Станев и Никос Казандзакис

курсова работа

В християнската есхатология Антихрист означава човек, същество или образ на човек, който е въплъщение на злото и действа като противник на Исус Христос. Думата идва от Новия Завет и означава личност, която действа вместо Божия помазаник и разпространява фалшиви учения за него. От гръцката дума αντί Χριστοὺ, ὁ Ἀντίχριστος - „анти“ означава „вместо“, а не според популярното схващане „против“. Според Библията Антихриста ще се появи преди Второто пришествие и ще измами мнозина с твърдението че е самият Христос. Мнозина вярват че това ще е самият Сатана в славен образ на ангел, в какъвто според Библията той може да се въплъщава.
Прочитайки „Антихрист” на Емилиян Станев и „Последното изкушение” на Никос Казандзакис се сблъскваме с два различни погледа върху религията, с двама герои, колкото еднакви, толкова и различни, ръководещи се от собствената си жажда за познание на света и бога. Ту богобоязливи, ту смели, ту нерешителни и смирени те изминават трудния си житейския път и постигат себе си. И двамата герои се борят в един момент със земното, с човешкото, в друг момент с божественото. Въпросът за Антихриста и неговата същност присъства и в двата романа, в лутанията си героите се сблъскват с него, на моменти се превръщат в него, биват изкушавани от него, отхвърлят го и постигат истинската вяра в себе си. Пътищата им са изпълнени с трудности и перипетии и въпреки че романите разказват за различни епохи, идеите за устоите на вярата в тях са близки. Проповедите на Исус, вдъхновени от бога се откриват и у героя на „Антихрист” – Еньо. Чистата християнска религия, необременена от догми и поклонения в храмове е застъпена и в двата романа. За обикновения човек Еньо вярата е търсене, а за Исус от романа на Казандзакис тя е предначертан път.
Героят на Емилиян Станев в романа „Антихрист” Еньо разказва своя живот по един изповеден, много личен и самоанализиращ се начин. Той търси смисъла на живота, на вярата, иска да намери себе си, бори се с гласовете на тялото, ума и душата си. Романът звучи като просторен монолог, който същевременно е и изповед пред символа на „сляпата”, „лъжовна” вяра – патриарх Евтимий. Главният герой Еньо започва своя път на самопознание още от детските си години. След това преминава през юношеството си – онази крехка възраст, в която човек формира своя характер и своите възгледи за живота. Интересно е да се отбележи, че Еньо още като дете сякаш прозира истината за духовенството, за църковния клир, който тъне в разкош. По време на великденската литургия в царската църква детското, необременено въображение на малкия Еньо вижда главата на българската църква като дявол. Тази гледка силно въздейства на все още неукрепналия детски ум и в Еньо се прокрадват първите съмнения за Исус Христос, за силата му, за божествената му същност. „Великото убеждение”, заченато в онзи момент – че дяволът се крие в черквата, че патриархът е самият дявол ще се проявят с най-голяма сила в зрелите години на героя, когато той ще отхвърли лъжовните догми като дяволски. А щом дяволът царува в църквата, божията обител под друг образ, не са ли всички духовници ръковадени от Антихриста? Истинската вяра е вътре в човека, тя не се нуждае от храмове, свещенослужители и сляпо, неразбиращо преклонение. Самият герой вярва повече в това, че лукавият царува на земята и нарича Христос „невинна и неразумна жертва, която самият Саваот е поднесъл на Сатаната”. Неукрепнал все още във вярата си, Еньо ту се гневи на „тая велика и жестока несправедливост”, ту бива поощрен от нея „към ангелска чистота”. За да намери истината Еньо сам напуска дома на родителите си, отказва се от предложената му длъжност в царския двор на Иван Александър и решава да отиде в манастир, за да намери пътя към бога. Юношеските му търсения го отвеждат при исихастите и той решава, че постигането на духовния мир се крие в „Таворската светлина” – светлината на извисената духовност. Но след като успява да види тази светлина, героят се разочарова. Таворската светлина за него има дяволско, заслепяващо сияние и не му дава така желаното познание за битието, за живота, за света. Догмите го задушават и той задава въпроса: "Защо, боже, изискваш от твоите люде да бъдат едностранчиви и не ги оставяш да бъдат като пълноводни реки, па макар да носят мътилка, да бучат за зло и за добро, защо ненавиждаш стихиите в човека и го учиш на смирение? Дали защото не са в съгласие с царството ти, или защото си безсилен към твоя съперник, Сатаната?". В този въпрос се крият както дълбоките стремежи на Еньо за свобода и познание, така и рамките на позволеното от християнските догми – ограничено и ограничавано от завети, заповеди, проповеди, притчи. Вярата като чувство е принудително фокусирана и трансформирана във вяра единствено в Христа. Теофил усеща тази вяра като ограниченост. Еньо предпочита освободеността от христовите догми. "А ето че заключената истина възропта против канона." и "Щом божиите тайни са такива, все едно в каква черква се молиш." В това последно изречение ясно личат истинските устои на вярата, проповедите на библейския, но и на Казандзакисовия Исус, че бог е навсякъде, във всичко и във всеки.
Осъзнал своята истина, у героя заглъхва гласа на тихия и богобоязлив юноша. Довчерашният монах Теофил отхвърля догматичната вяра, отрича всичко, в което е вярвал сляпо и се превръща в търсещ човек, ръководен не от душата си, не от Бога, а от собствения си ум. Еньо преживява много несгоди и трудности, докосва се до тъмните еретични учения на средновековието, превръща се в убиец, богохулник и скот. Вярата, която е била довчерашното упование на героя му обръща гръб. Той е осъден като еретик и е обезобразен. Едва в края на романа героят получава своето успокоение – хваща оръжието и убива турчина завоевател. След като не успява чрез смирение да постигне себе си, Еньо поема пътя на борбата. От търсеща и неспокойна душа, героят се превръща просто в човек. Човек, който не се мисли за предопределен да служи на Бога, човек, който разчита единствено на себе си, а не на догматичните библейски постулати, човек, а не човекоподобен безплътен светец, грижещ се единствено за душата си.

Интересна е приликата на романа „Антихрист” с романа „Последното изкушение” на Никос Казандзакис. Самият автор казва, че „Последното изкушение” е изповед на борещия се човек, но тази изповед не е изградена в първо лице като изповедта на героя на Емилиян Станев - Еньо. Животът на Исус е разказан от всевиждащ разказвач. Този подход ни дава поглед върху личността на Исус и то не евангелисткия Христос, а обикновения, дълбоко страдащ, неуверен в силите и в предопределената си роля човек. Може би този Исус би се понравил на Еньо/Теофил, защото е извън догмите, защото има грехове, съмнения, защото на моменти е противоречив и раздвоен между земното и небесното. Избегнатият подход на разказване от първо лице дава и представа за Исус чрез останалите герои, чрез техния поглед върху него. Нарушавайки библейската представа за Исус с романа си, Казандзакис провокира и чрез другия действащ герой в романа – Юда. Предателят Юда Искариотски, продал Месията за трийсет сребърника. В романа образът на Юда е коренно различен. Борещият се, търсещ, дори нерешителен и безволев Исус има нужда от своя „остен”, от своя водач по пътя на самоосъзнаването си като изкупителна жертва, която трябва да бъде разпната по волята на Бога. Именно Юда движи Исус през целия му път на колебания – истински, човешки колебания. Юда предава Исус, но по заръка на самия Месия. Но Юда не е сляпо проявление на божията воля или нейно оръжие. Той е суров борец, който воюва повече за свободата на народа си, отколкото за Бога. Вярва в Исус дотолкова, доколкото смята, че той е избран да поведе народа на Йерусалим към свободата. Той вижда спасение за народа си в борбата, а не в смирението, в „огъня”, а не в „любовта”. Юда е и този, който с неукротимия си гняв събужда Исус от съня на земния живот, този, който го измъква от внушенията на Лукавия. В този смисъл изключително подходящо е самоназоваването на героя от „Антихрист” Еньо. Никъде в романа на Емилиян Станев той не е нарича себе си с увереност Антихрист. В повечето случаи Еньо се назовава Искариот, като в това назоваване той влага негативните представи, които се свързват с това име. След като напуска манастира и се отдава на телесните си желания, Еньо мисли себе си като Юда, чувства, че е предал Бога вътре в себе си, че е оставил душата си да тъне в грехове. Но ако вземем предвид Казандзакисовия Юда ще открием, че в това себеназоваване се крият повече неща. Въпреки че в края на романа героят спира да се назовава Искариот, това название носи прозрение за бъдещето на Еньо. Както Юда копнее за борба в името на народа на Израил в „Последното изкушение”, така и Еньо ще хване пътя на борбата против чуждия поробител. Както Казандзакис казва за Юда, че вярва повече в борбата, отколкото в Бога, така и Еньо в края на романа ще вярва повече в собствените си сили и решения, отколкото в покровителството на Всевишния.
Разглеждайки емблематичното заглавие на философско-историческия роман на Емилиян Станев „Антихрист” не може да не забележим отражението на заглавието и у Казандзакис. Истинското значение на думата „Антихрист” е човек, който действа вместо Бога, а не против него. И в този смисъл откриваме Антихриста много по-ясно не в романа на Емилиян Станев, а в романа на Казандзакис. Целият роман на Казандзакис е изпълнен със съмнения – на самия Исус, на Юда, на учениците на Исус, на стария равин Симон. И у всеки един въпросът е един и същ: Наистина ли Исус е Месията? Или е поредният лъжепророк, който ще бъде разпнат подобно на много преди него? Самият Исус на няколко пъти се запитва дали гласът, който чува в себе си е на Бога, или на Лукавия, чуди се кой го тласка да стане жертва за човешките грехове. Не са ли терзанията, лутанията и несигурността на Исус податки, че той може би е Антихрист, а не богоизбран? Не е ли Антихрист другото име на дявола? И от тук не е ли еретическият Сатанаил истинският Антихрист в романа на Емилиян Станев, а не Еньо/Теофил?

Ако приемем, че Антихристът се явява у Казандзакис като дявола ще видим много ясно как определението за Антихрист важи с пълна сила за образа на лукавия в романа. Поднасяйки последното изкушение на Христос на кръста, дяволът е преобразен като прекрасен ангел със зелени крила и божествена красота и успява да подмами Исус в последното му изпитание. Представяйки мъченията на кръста като сън, дяволът награждава Исус от името на Бога с реализиране на телесните му копнежи, на човешкия му живот. Лукавият представя царството небесно тук и сега – на земята. Той дава на Исус земен живот, семейство, спокойствие, радостта да бъде баща, радостта да обработва земята. Превръща Избрания в лъжепророк, постепенно чрез земното, истинското и осезаемото го кара да забрави какво е проповядвал на младини. Самият Исус, подобно на Еньо осъжда младостта си, когато е искал да спаси света. Смятайки, че е победил смъртта чрез наградата от Бога – земния живот, Исус е щастлив, че е влязъл в „редиците на хората”. Но има съществена разлика между влезналия в редиците на хората Еньо и Исус, защото героят на Емилиян Станев не е предопределен от Бога за нищо, не е измъчван и наставляван от него да проповядва на хората, да се жертва за тях като Исус. Тук е и основната разлика между двата романа. Исус е богоизбран и се бори с тази своя предопределеност, дори изработва кръстове, на които да разпъват собствения му народ, опитва се да избяга от своята участ, защото се смята слаб и недостоен, а Еньо избира своя път към Бога доброволно и преборва лъжовните църковни догми, за да постигне спасение. Исус разбира, че трябва да бъде жертвен агнец за греховете на хората, че трябва да възкръсне, за да възкръсне и вярата у народа. Еньо от своя страна отритва обикновения живот, за който тайно Исус мечтае, и тръгва да търси смисъла на вярата, на съществуването си, избира пътя на опознаване на Бога, сблъсква се с лъжовните тълкувания на вярата и накрая успява да успокои вечно търсещата си душа.

Интересни са двата финала на романите. Отвореният край на „Антихрист” предполага ново начало, нов живот, нови истини за вече узрелия Еньо. „Къде отиваш и ти, човече?” пита Еньо себе си. Обръщението човече е показателно. Героят се е отдал на човешката си същност, превърнал се е в личност, която ще изживее пълноценно остатъка от земния си живот. Предстоят му още много битки, но не душевни, а земни. Отвореният финал на романа „Последното изкушение” е само привиден: „Завърших!” казва Исус на кръста. В този ликуващ вик се съдържа цялата му болка от мъченията, но и цялата му радост от победата над земното, над телесното, над човешкото, над Лукавия. Последните думи на Казандзакис са: „ …и сякаш казваше: Всичко започва”. Но продължение няма да последва. Казандзакис описва земния път на Исус и спира до тук. Всичко започва не за Исус, а за народа. Вярата е защитена, доказана, постигната. Исус изстрадва много през земния си път и страданието му става свято. Няма да прочетем за въздигането на Исус в рая, нито за ангелите, или за Исус на небето. Но и от друга гледна точка можем да възприемем края на романа. След като знаем, че романа на Казандзакис разказва за човека Христос бихме могли да изтълкуваме желанието на Исус да върне времето назад и да бъде разпнат като суета, като жажда за славно пребъдване завинаги през историята. Ако приемем това, бихме могли да докажем, че Исус от романа „Последното изкушение” все пак е Антихристът. Но това е само догадка, на базата на романа, а не на Библията, която ще оставя недоказана.

Интересно е да се проследят и еретичните идеи, които се откриват и у Емилиян Станев, и у Казандзакис. Станев е автор на крайностите, докато Казандзакис се опитва да ги съвмести. Героят на Емилиян Станев съдържа в себе си трите човешки „съставки” – душа, ум и тяло, които непрекъснато си противостоят, обединяват една срещу друга: „А душата, макар и да знаеше какво се е случило не рачеше да повярва, защото умът я заглавикваше, пък тялото, като се изпълваше със сила и укрепваше, правеше същото.” В срещата на главния герой с еретиците откриваме и друго лице на Антихриста. Еретическите проповедници със своята сляпа и безумна вяра в божествената душа и в дяволското, греховно тяло разпространяват своите лъжливи учения за Бога. А не се ли крие във всеки такъв еретически проповедник един Антихрист?
В предисловието си към „Последното изкушение” Казандзакис казва, че „всеки човек е богочовек, плът и дух”. Той изказва и своите мисли по въпроса за безмилостната борба в човека между духа и плътта: „Вътре в мен – прастари човешки и предчовешки тъмни сили на Лукавия; вътре в мен – прастари и предчовешки светли сили на Бога” Именно опитите на хората да доближат Христос или към човешкото, или към божественото са в основата на всички еретични учения. Заради общочовешката жаждата да познае Христос, да го разбере, Казандзакис е отлъчен от лоното на църквата. И докато еретиците в романа на Емилиян Станев стигат до крайности и проповядват, че душата е божествена, а тялото е сътворено от дявола, за Казандзакис дух и тяло са две „противоположни космогонни сили”, които не са врагове и които могат да съществуват в хармония. Разбира се разделението във възгледите на двамата автори е обусловено и от епохите, за които пишат. Емилиян Станев пише за Средновековието, за падането на България под турско робство – един трагичен момент от българската история, а Казандзакис проследява раждането на християнската религия. И въпреки че романът на Казандзакис е по-провокативен от този на Емилиян Станев, българският автор сякаш е по-въздействащ с идеите си, защото времето, за което пише е преломно, то е време на осъзнаване на истинската религия сред многобройните ереси, породени от нещастията, сполетели българския народ. Защото в крайна сметка при Казандзакис Бога побеждава и Исус постъпва както му е предопределено. И в този смисъл Казандзакис е по-близо до библейската догма от Емилиян Станев. Героят в „Антихрист” Еньо - „поруганият българин” и на финала на романа е убеден, че догмите, диктувани от църквата са лъжовни, както лъжовни са и еретическите учения. За него няма бог за българския народ, или поне истинският бог не е този, който обрича многовековната българска държава на робство и страдания. Еньо не е нито Антихрист, нито еретик. Изборът му е да вярва единствено и само на себе си, на своите разбирания за света, за човека и за Бога.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
(Анти) христ през Емилиян Станев и Никос Казандзакис 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.