За матурите - Иван Вазов, Христо Ботев, Йордан Йовков


Категория на документа: Литература




Внимание автора предупреждава за възможни неточности и несъответствия при копирането на текста !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Иван Вазов
Българската литература през 80-те и 90-те години на XIX в. е свързана с ключовата фигура на Иван Вазов, който е стожер на българското и нравствена школа за национално възпитание, през която преминава всяко поколение българи, придобивайки основание за национално самочувствие. Съвременник на две исторически епохи, Вазов противопоставя героичното минало срещу покварата и нравствената деформация на българина след Освобождението, разкрива бездната, която зее между новите властници и хората от народните низини. Признат още приживе за класик на родната ни литература, той е наричан народен поет, патриарх на българската литература, което свидетелства за духовното му величие и сила. Образът му се свързва с мита за духовния водач на нацията, придава му свят ореол на писател с активна обществена позиция, чийто образец е труден за следване и въпреки опитите да бъде повторен, този образец не е осъществен от никой друг в литературното ни пространство. За половинвековното си творчество Вазов пише в трите литературни рода, доразвива и обогатява съществуващите преди него жанрове, но създава и нови. Изгражда образа на нацията в нейното развитие, показва душевността на героите си в конкретен исторически контекст, откроява типични черти от националния характер на българина. През 80-те години на XIX в. интересите на творците са ориентирани към осмисляне на историческото минало в две посоки: първата е възвеличаване на славните, но и трагични епизоди от националната съдба на общността, а втората - битовият свят на предосвобожденския човек. В този период Вазов започва да развива и друга линия в произведенията си, а именно - критичното си отношение към действителността в следосвобожденска България, т. нар. критически реализъм в българската литература. Тази идейна насоченост в текстовете му продължава и през 90-те години на XIX в., но с по-остра насоченост към социалните недъзи и негативните явления в обществото. В литературознанието творчеството на Вазов се обвързва с литературното направление реализъм, макар че в някои от произведенията му можем да открием елементи от предходното направление в българската литература -романтизъм.

ОСНОВНИ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ
1. България и всичко българско са в центъра на неговата идейно-есте-тическа вселена, те са съкровищница и извор за несекващото му творческо вдъхновение. Възхвалява многоаспектно всичко родно - българската земя и душевност (стихотворенията: "Отечество любезно", "Де е България", "На България" и др.), родния език, историята и българската природа (стихотворенията: "Българският език", "Родна реч", "При Рилския манастир", "На Ком", "Мусала", "Към природата"; сборникът "Легенди при Царевец"; пътеписите "Розовата долина и Тунджа" и "Един кът от Стара планина" и др.).
2. Чрез произведенията си съхранява националните ценности и идеали. Творчеството му е своеобразна географска карта на България, създава национална митология чрез текстовете си. Представя борбите за национална независимост, отразява величавите и мрачни страни на робството, обез-смъртявайки подвига на героите, на борците за национално освобождение (стихосбирките: "Пряпорец и гусла" (1876), "Тъгите на България" (1877), "Избавление" (1878); повестта "Немили-недраги"; разказът "Една българка" и др.), априлската епопея (романът "Под игото"). Други творби, които отразяват предосвобожденската действителност, са: повестите "Немили-недраги" и "Чичовци", разказът "Една българка" и разказите за Васил Левски.
3. След Освобождението (през 80-те години) Иван Вазов създава панте->на на безсмъртието - "Епопея на забравените" ("Левски", "Паисий6, Кочо", "Опълченците на Шипка" и други оди от този цикъл).
4. Вазов отразява и темата за войните (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война), поклона пред героите от Сръбско-българ-ската война, отношението на Европа към народа ни (стихосбирките: "Сливница", "Под гърма на победите", "Нови екове", "Песни за Македония"; разказът "Иде ли"; стих. "Векът" и др.).
5. Критика на следосвобожденската действителност - политиканство, политическо безправие, търгашество, забравените и загубени национални идеали, духът на -меркантилизма и дребнотемието (разказите: "Трави-ата", "Тъмен герой", "Дядо Йоцо гледа", "Кандидат за хамама", "Пейзаж", "Кардашев на лов"; стихотворенията: "Елате ни вижте", "Пустота", "Апатия", "Практическият человек", "Линее нашто поколение"; романът "Нова земя" и др.).
6. През 1905 г. се наблюдава интересът на Вазов към Българското средновековие, което е отразено в повести, романи, драми и стихосбирки.
7. В сборника "Люлекът ми замириса" (1919 г., последната му лирическа книга) и стихотворението "Новонагласената гусла" Вазов говори за ролята и мисията на твореца.

ГЕРОИ
През 80-те години на XIX в. в творбите му откриваме образа на българина, стремящ се към национално освобождение (романът "Под игото", "Епопея на забравените", "Немили-недраги"), както и този на чичовците ("Чичовци"). Според повечето Вазови изследователи те са близки до Гого-ловото повествование и изображение на героите. Повествователят ги осмива, но проявява и снизхождение, защото разбира психологията на този тип българи, които, борейки се за физическото си оцеляване, често пъти бездействат и се потапят единствено в битовите си проблеми, а загърбват големите теми на своето съвремие. Други водещи образи в творбите му от този период са: историята и нацията, историческата личност и народът като цяло. Позицията на Вазов е да заеме ролята на "всевиждащ" летописец, който излага своята визия за исторически значимото. В "Епопея на забравените" той припомня националните герои, които бързо са забравени след Освобождението. Авторът търси опора в идеалите на миналото, противопоставяйки ги на своето съвремие. Като откроява величавото и трагичното, което е част от страдалческия път на българина към неговото освобождение в предосвобо-жденската действителност, творецът очертава и параметрите на следосвобожденското време на дребнотемието, на липсата на национални идеали. През 90-те години на XIX в. в произведенията си Вазов насочва вниманието си към случката, а не към героя, за да изтъкне гражданската си ангажираност и ценностна скала, да открои духа на времето. Повествовате-лят играе ключова роля при представяне на събитията, неговите лирически отклонения са чести и обширни, в тях той прави изводи и заема категорична позиция. Природните картини имат важна роля за сюжетното действие и преживяванията на героите, а не са само негов фон. Диалозите имат важна художествена функция, защото "задвижват" сюжетното действие. Героите имат често пъти прототипи и са изобразени в конкретно историческо време и топос. Вазов създава въздействащи и пълнокръвни образи само с няколко детайла от техните портрети. В центъра на художественото изображение са актуални събития и лица, което придава мащабност на вложените идеи. Писателят представя и образа на "малкия човек" (разказите: "Тъмен герой", "Дядо Йоцо гледа" и др.), който въпреки своето ниско социално положение е духовен исполин, съхранил човешкото у себе си. С тези герои Вазов обогатява линията на социалния критицизъм в творчеството си, насочен към хората с "дребните характери", "тесните чела" и "широко отворени джобове", които нехаят за ближния. В разказите и повестите, които създава след Освобождението, авторът се стреми да представи историческата действителност: липсата на морал, службогонство, политическо насилие, сметкаджийство, духовна слепота. Част от неговите герои са носители на тези пороци, които писателят изобличава остро в своите литературни произведения.

Христо Ботев

Личността на Христо Ботев и неговото творчество се вписват в контекста на Българското възраждане по един неповторим начин: като последица от "забавеното ускорено развитие на българската култура" (терминът е на Георги Гачев), създават легенда около него, символизираща нравствения еталон за поведение в българското културно пространство. В този смисъл Ботев изиграва ролята на повратна точка в българската литература. Неговото писмено наследство е мостът между възрожденска и нова българска литература, макар че поетът и революционерът Ботев трудно могат да бъдат вместени в каквито и да е парадигми и периодизации. Наричан безспорно геният в българската литература, той е човекът, осъществяващ както в поезията, така и в живота си идеята за национална независимост, възможна единствено по пътя на революцията. Припокриването и сливането на неговото творчество с житейския му път са една от отличителните особености на автора в литературния процес.

ОСНОВНИ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ
• Идеята за свободата - открива се във всяко негово произведение
• Борбата за национално освобождение
• Отхвърляне на робството във всички аспекти на това понятие
• Постигане на социална, политическа и духовна свобода
• Страданието на народа от потисниците - национални, политически, социални, духовни
• Борба срещу потисниците
• Пътят към свободата: осъзнаване на свободата като необходимост ("Майце си", "Към брата си", "Делба", "Елегия", "До моето първо либе"); страданието и жертвите, които се правят, за да се постигне ("Делба", "Елегия", "До моето първо либе"); осъществяването на свободата - подвига ("Борба", "До моето първо либе", "На прощаване", "Хаджи Димитър", "Моята молитва", "Обесването на Васил Левски");
• Героичните и трагични измерения на подвига ("До моето първо либе, "На прощаване", "Хаджи Димитър", "Моята молитва", "Обесването на Васил Левски");
• Ключови думи: свобода - робство; родно - чуждо; подвиг - саможертва; любов - омраза; смърт - безсмъртие; личност - народ; духовна приемственост; личен и родов дълг; сакрален бащин дом - тежка чужбина; пътят; песента.

ГЕРОИ
Борецът за свобода - носител на народното недоволство и това на осъзналата се свободолюбива личност. (По-късно този образ може да бъде открит и в творчеството на Хр. Смирненски, Н. Вапцаров, П. Яворов, Г. Милев и септемврийските поети, но в друг исторически момент, отразяващ сложните лъкатушения на националното ни битие.)
• Образът на майката: страдаща от тежкото робство и от раздялата с "първо чедо" ("Майце си", "На прощаване"); майка юнашка; негов духовен съратник, опора; слива се с образа на родината и на всичко родно и скъпо за поета ("Майце си", "На прощаване", "Обесването на Васил Левски").
• Образът на либето: страдащо, но то няма духовната сила на майката ("До моето първо либе", "На прощаване").
• Образите на баща и братя: страдащи от тежката социална участ ("Майце си", "Към брата си", "До моето първо либе", "Елегия", "Борба", "Моята молитва", "На прощаване", "Хаджи Димитър").
• Образът на народа: страдащ народ от потисниците; народът като стадо, защото търпи робски случващото се и чака някой да му помогне; лирическият герой се гневи от безсилието на роба.
• Образът на потисника: чорбаджията е изедник; учителят често е свързван с дивак, защото е загубил водаческите си функции.
• Образът на смъртта: естетизирана е чрез метафорите на смъртта-ус-мивка и гробът като почивка, но е представена натуралистично ("Майце си", "Обесването на Васил Левски").
• Образът на революцията: символ на свободата и пътят към нея; борбата е представена като сватба ("До моето първо либе").
• Образът на Балкана: символ на свободата; символ на закрила за борците за национална независимост; пазител на родното; пазител на величавите подвизи на юнаците; място на романтичното, но и трагично осъществяване на саможертвата; символ на героичната смърт, на духовното безсмъртие; винаги е в опозицията горе-долу, горе е пространственото измерение на подвига, на свободните духом, на осъществения идеал за независимост, а долу - поробеното отечество, страдащият народ, потисниците: често използвано е наречието там, за да се назове този сакрален топос; гората и Балканът се свързват с красотата на борбата.
• Ботевият лирически герой: борец за свобода, загърбил личното щастие, за да осъществи интересите на народа ("Към брата си", "До моето първо либе", "Елегия", "Борба", "Моята молитва", "На прощаване"); често пъти самотник, защото няма последователи и другари, изповядващи неговите идеи ("Майце си", "Към брата си", "До моето първо либе"); носител на типични национални черти: физическа сила и красота; високи нравствени идеали; силна любов към всичко родно (майка, либе, братя, дом, родна земя, народ); родното се възприема като сакрално и то е опора за лирическия герой; патриот; носител на общочовешки черти: вяра в справедливостта и победата на доброто; самопожертвователност; хуманизъм; алтруизъм, т.е. загърбване на личното щастие и интерес в името на общото благо.

Алеко Константинов

Литературният живот през 90-те години на XIX в. е сложен, конфликтът млади-стари все още е в разгара си, но в духовното пространство на България се появява фигурата на будната съвет на народа ни Алеко Константинов - Щастливеца. В последните две десетилетия на века промените в развиващата се държава след Освобождението се характеризират с дина-мичност: София и Пловдив се оформят като културни центрове, изграждат се държавни и просветни институции, откриват се висши училища, цари активна издателска дейност, развива се литературната периодика, наблюдава се динамичност и в литературния живот, който в значителна степен се усложнява. В последното десетилетие няколко литературни поколения с различни идейно-естетически концепции творят и дават сериозен тласък на литературния живот. Техните творчески търсения са ориентирани към проблемите на следосвобожденска България, към мястото на страната в европейския социокултурен контекст, към общественото устройство и мястото на личността в него, погледът на творците е насочен и към индивида с неговата уникална същност. Но авторите насочват своето творческо кредо и към недъзите на времето, оформя се критическа линия в литературното пространство, насочена към липсата на духовни ценности, морален упадък и нравствена деградация. В тази насока пишат и изразяват своята активна гражданска позиция Иван Вазов, Михалаки Георгиев, Антон Страшимиров, Стоян Михайловски, Елин Пелин, Алеко Константинов. Ал. Константинов продължава традицията от фейлетоните на Каравелов и Ботев. Развива се и мемоарната литература, заслуга за което имат Иван Вазов, Захарий Стоянов, Стоян Заимов. Кръгът "Мисъл" говори за модернизиране на българската литература, за приобщаването й към европейската и навлизане на новия тип творец, индивидуализмът и психологизмът са нови идейни направления. В областта на пътеписния жанр Вазов и Алеко издигат на ново художествено ниво този жанр. Започва да се формира литературната критика в лицето на д-р Кръстев, Димитър Благоев, Д. Димитров и др. В това време Алеко Константинов твори, макар че преживява трудно ударите на съдбата - загубва цялото си семейство, но в художествените си произведения топ отразява уловения байганьовски дух на епохата и чрез средствата на сатирата и смеха им се противопоставя. Нравствената чистота на Щастливеца и неговата активна гражданска позиция обуславят мястото му обществото и литературния процес с определението "будната съвест на капията".

ОСНОВНИ ТЕМИ И ПРОБЛЕМИ



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
За матурите - Иван Вазов, Христо Ботев, Йордан Йовков 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.