Взаимодействието мит-фолклор у нас


Категория на документа: Литература


- митове за началата на общността/ наука за началата/. Есхатологията е наука за края, последното, крайното. При етиологията - социума има своя опорна точка в екзогамията/ обратно е инцес/. Екзогамията е израз на страха от кръвосмешение. Инцес е кръвосмешение. В архайката майка се нарича не само родната майка, но и всички други. Инцесът е нарушаване на екзогамията/ митът за Едип цар/. Ендогамия - забрана на твърде отдалечени бракове.
"Змей" - А. Страшимиров - инцесът!
"Сурабир" - Страшимиров - взривяване на социума. Нарушаване на ендогамията и екзогамията.
ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО МИТ:ФОЛКЛОР У НАС
Социогенезис
Етногенезис
Описание на хаоса - хаосът е лишен от светлина; свързва се с унищожението/ митът за потопа - разпространен във всички митологии/; хаосът може да се въплъти и в същества; може да съществува в опозиция; процесът, при който настъпва промяна от съзидание към несъзидание, от ред към неред и пр. се нарича хаос. ИНИЦИАЦИЯ!!!
Космос - космически модел - дървото/тричленен модел/: корен - змии, дракони/идеята за страшното, демоничното/; в средата - земното - елени; върха - орел - илюстрира небесното -опозиция на бездната. На ствола на дървото може да се постави катеричка/медиатор/. Дървото може да се заменя със стълба - символ/ стълба, Христос, часовник(среща се в живописта)/. Антропоморфен и зооморфен модел на космоса.
Есхатологичните митове - митове за някакъв край. Противопоставяне на светло начало, наричано Златен век или време на сънищата. Златен век= изгубен рай, култ към началото. Златният век може да настъпи без Бог и без господар. В част от митовете Златният век може да бъде нещо предстоящо. Златният век предстои/напр. Апокалипсиса/; "бъдещето ще е ваше!"; щампи на градежа - светлината още не постигната, но е във ваши ръце; "септември ще бъде май"/ поемата на Гео Милев - "Септември"/.
Митове на прехода: раждане/от небитие в битие-от хаос в космос/; кръщаване/преминаване от един социален статут към друг/; инициация/от групата на децата към групата на възрастните (първият цикъл при жената) /; брак/връзка с друг род, космически брак между небето и земята/. Юношата се изпраща в гората и ако се върне жив, остава жив. Жената се затваря на тъмно, щом е в цикъл. Връзката мит - приказка - епос: приказката и приказната семантика е явление, до което се стига чрез разпадане на митовете,
явление,което се появява след тяхното разпадане. Според Клод Леви Строс имаме успоредно съществуващи явления във всяка култура. Приказката е за непросветените и за жените, а митът е за мъжете. Едните боравят с приказката, а другите предават приказката. Ражда се опозицията високо:ниско говорене. Митът има космически, а приказката - социален смисъл. Настъпва десакрализация - разказва се без ритуала. Може да се разказва от всеки. Загубва се вярата в истинността на митологически събития. В приказката се губи етнографската конкретност. Най-осезаема е замяната на митичните герои с обикновени хора и замяна на митичното време с приказно неопределено време. Разказът вече не говори за възникване на света.. Среща се само при фолклора. Подобни разкази, приказки следват формиран модел. Център на света символично е всеки храм. Център на света е Голгота - не само, защото се е жертвал Христос, но и защото там е погребан Адам, а Христос опрощава чрез кръвта Си греха му. Строс говори, че митологът съставя митовете, без началните части - брикольор. Прометей трансформира хаоса в свят чрез огъня. Символизмът на центъра е много разпространен! Алюзивни отнасяния към митовете! Неомитовете - Прометей, даващ огъня! Робството се осъзнава като съществуване в бездната. Ботев: нищо не е било, би могло да бъде - небитие - битие. Според други Възраждането е идея за изгонване на Сатана/ библейско-митологичен сюжет/.
Българска литература през Средновековието
Служи си с библейско - християнската систематика. Няма интерес към сюжети извън ядрото на Библията.Това важи и за т.нар. официална и култова литература. Апокрифите са култова литература. В тях митовете придобиват друг вид. Апокрифите са най-преследвани от църквата, тъй като са отнесени към митовете. Преследват се ритуали, обреди, общества, които са свързани с предхристиянски божества и тачене на тези божества. Има акт на християнизиране. В началото винаги има жертва.
Българска литература през Възраждането
Възрожденската литература борави със символния капитал на библейско - християнската митология. Текстовете на жалбата - Неофит Бозвели/ липсващият символ, връщането на сина предстои/. Идеята за Възкресението предстои. Златният век предстои. Познати са моменти, които кореспондират с идеята извън християнската система/ "Изворът на белоногата" /. Интересът към фолклора предизвикан у чужденци. Българинът не е осъзнавал ценността на фолклора и на древното. Интересът към фолклора и мита е най-силен през 90-те години на XIX век.
Български модернизъм
Българският модернизъм в лицето на индивидуалистите извършва смяна върху отношението към фолклора и митовете. Тази смяна се дължи на две явления: 1. Романтичното виждане на фолклора / идващо от Романтизма в Западноевропейската литература / ; 2.идеята за това, че светът става различен, когато сменим метафорите, през които го мислим / Ницшеански идеи / . Преосмисляне на идеите за родното води до това да си модерен. Фолклорното се поставя в модалността на индивидуализма. За пръв път се образува поетизъм / от фолклора /. Пристъпва се към концептуален анахронизъм / борави се с особени контаминации, имащи конфронтации/. В предходно време се приписват идеи на Шопенхауер и Ницше. Типове анахронизъм - героите говорят с езика на Ницше и Шопенхауер/ "Царството на самодивите"-Вазов/. Светът на фолклорното е станал личен свят/"Змейова сватба" /.
Юнг - колективните архетипи, достигнали до нас чрез преданието. Многогласна среща на отговорностите, с които заставаме към общността. Говорещият субект е шаман.
VI. БЪЛГАРСКИ КОНЦЕПЦИИ ЗА ИСТОРИЧЕСКАТА ПОЕТИКА
"ТЕЗИСИ", "ФРАГМЕНТИ", "УВОДИ"; СТАТИИ, СБОРНИЦИ И ПР.
Опити за отключване на една култура се откриват непрекъснато. Светлозар Игов предлага схемата: теоцентризъм - концепт, понятие, определящо мирогледа у нас през Средновековието; етноцентризъм - на мястото на Бог е застанал етносът, родът, израз на доминантния тип мироглед - литературата на Възраждането, тип писане, утвърждаващ народностното, той не противоречи на патриархалността и патернализма; антропоцентризъм - през Възраждането / "Стоян и Рада" /, характерно за индивидуалистите и след тях. Всеки следващ етап не отменя първия , а се придържа към него. Тончо Жечев - "Въведение в изучаването на българската литература" - според него у нас болезнено, с повишена температура се извършва опит за догонване на нещо. Гоненето е анормално. Гонещият има вид на болен,преследва някого или нещо в желанието си да бъде друг. Преход от патриархалност към буржоазност. Преход от колективно към индивидуално. Обичайното право се измества от юридическото. Според Жечев на повърхността имаме динамика, развитие, в дълбочина имаме бавен, труден преход. Наличие на напрежение между тях, водещи до неразбиране между хората. Възраждането е изпълнено с особености у нас. Проблемът
народностно и национално невинаги се осъзнава - народностното е прекият интерес, кореспондиращ с неща тук и сега. Антропоцентризмът, опитът за хуманни възгледи, съединен с ентропоцентризъм(?), може да постигне националното. Националното е телескопично, отвъд нашите представи./етноцентризъм - народностно; антропоцентризъм - национално/. Статията на Пенчо Славейков "Национален театър" - разграничаване на народностното изкуство от националното. Св. Игов в " Български шедьоври" 1992г.- "словото е нашата неунищожима държава през вековете, когато други символи на държавността не съществуват". Безплътна - духовна държава/Игов/. Дм. Лихачов смята, че огромна заслуга на средновековната българска литература е, че тя транспонира, посредничи. Държавата на духа замества бляна за същинската държава. "Вие сте държава на духа."/Лихачов/. Нашата култура е литература, култура на кръстопътно балканско битие./ Игов/. Балканско кръстопътно съзнание. Българската земя и култура е многопластова, наслоени върху древни култури - автохтонния етнос - траките. Новата балканска култура е смес от културен комплекс, събор от религиозни и културни ценности. СЪБОРНА. Ние сме оазис, в който редица култури са намерили среда за развитие. Найден Шейтанов - българската култура е не на бащата, а на майката/книгата "Защо сме такива?"/. Бащата отминава, а майката остава. Проф. Игов не следва Шейтанов. Според него има синтез на културни и духовни влияния от изток, запад, север, юг. "Бай Ганьо в Швейцария" - балканското като знак на отвратителното; не само балканското, но и восточното. В центъра е влязъл дяволът!Балканското като знак за изроденост, изостаналост. Георги Гачев - "Ускореното развитие на културата" - особен тип култури, към които принадлежи българската. Има култури, които са били изтривани/Възрожденската/ и такива, които влияят на другите. Българската литература е в синхрон със Западноевропейската/при експресионизма напр./. Интелигенцията е по-активна и осъществява контакти извън балканската култура. По обратен начин се усещат липси, стремят се да ги догонят. Българската литература се развива ускорено и сгъстено, поради необходимост от догонване на чуждия идеал. Идеята за ускореното развитие на литературите е изтласкана от проф. Н.Георгиев. При него скоростомер в културата и литературата няма. Не може да се дефинират бързи или бавни развития. Премахва се синдромът за малоценност. Н.Георгиев твърди, че през XIX век в България не може да се говори за преход от фолклор към литература, а че фолклорът и литературата съществуват като два успоредни реда в полето на художествеността. Те могат да боравят едно с друго/ фолклоризиране/, да се цитират, но не и да преминават едно в друго. Питанията за възникване на определени образци не означава да се търсят фолклорни жанрове. Боян Ничев - "От фолклор към литература" - фолклорното като посредник между мита и литературата. При него нещата винаги са познати чрез проверка с друга версия. Емпиричното е затворено в южнославянската литература. Спира се на жанра балада, в който според него се оглеждат различни неща; тя е ядрото от което
възникват и литературни жанрове. Фолклорната балада има контрапунктна структура - има апостроф; драматичен момент, пренасящ към драматургията; има емоционални усещания, кореспондиращи с различни чувства - водещо ядро към възникване на лириката. Бълг. Литература не само е автономна и ахтохтонна, но е без фактология/трябва да забравим връзките с миналото/. Клео Протохристова разграничава балада от баладно.!!! При Йордан Радичков в "Мемоарите на Ева" Адам и Ева играели на велосипед и велосипедист.
VII. БЪЛГАРСКИЯТ КАНОН: ПРИНЦИПИ НА КОНСТИТУИРАНЕ И ФУНКЦИОНИРАНЕ
Българската култура и литература като осъзнаваща себе си през призмата на липси. "Списъци на отсъстващото". Култура, която се самоотдава на другите. Отсъствието е водещо. Липсва цялостен цивилизационен модел. Теза, че българската национална култура има едно болезнено съзнание, появило се като цялостно културно отсъствие. Цивилизованият свят има това, което ние нямаме. Това е болезнена травма на обществено ниво. Метафора за самоколонизиращата се култура, каквато е нашата. Тези култури сами избират и пренасят цивилизационен модел. Поставят чуждото на място на нещо трансцедентно. Чуждото е единственият възможен ход на историята. За англичаните е важно себеоглеждането и самодоволството/нарцистичен модел/. Обратна е българската - трагичен парадокс - за култури като българската чуждото е винаги универсално и то е само чуждо. Привнасяне, признаване на инфантилност. Подобни култури привиждат Запада в Бог/детинска грешка/. Чрез чужди модели травмата се мултиплицира. Лицето на Запада е раздвоено - емпирично, което може да прави грешки, а от друга страна съвпада с универсалното - приравнено на Бог. Метафората за самоколонизиращата се култура - цялата идея за просветена нация е взета от запад. За да се преодолее травмата се прибягва до рационализации - опити да се изгради друг облик за себе си. В един късен момент някой съставя исторически наратив - при нас това е Паисий/първи опит за рационализация/. Втори опит за рационализация - две доктрини: западничество- сп. Г.Гачев ние сме догонващи запада; почвеничество-разчита на уникалното свое;ние сме загубили истинската същност за себе си. Третата рационализация е сюблимативна рационализация - обръщане на някакъв принцип на дълбинни равнища. Прави се опит да се обърнат йерархиите, взети от Европа; обръщане на отношенията; трансформация;преместване на ценностите; нечистото става чисто;последните ще станат първи. Принципно това е важно за всяка култура. Подобни култури приемат себе си без травма/съвършенство/.
Генератор на такъв модел е самият Паисий. Колкото и да се пишат текстове през Възраждането, колкото и да се развива читалищното дело, доминантно в критиката е съзнанието за отсъствие на българска литература. Има се предвид високата елитарна култура. През 70-те години на XIX век се появяват Каравелов, Ботев/ Нешо Бончев - критик/. Това, което съществува е ниско, смешно. Това се повтаря после при Славейков, както и до днес. Всяка една култура, обиждайки себе си, има и други компесаторни реплики - българската култура не е несъществуваща , а е забравена. Трябва да намерим скритите наши ценности. Пишещият!!! Всичко от старата литература не е писано от нас, а е превод. Компенсиращо е откриването на ценности във фолклора - специфичен механизъм за туширане на травмите. През Възраждането Раковски е бил не само журналист, но и преводач, учител, поет, бил е универсалист. След Възраждането настъпва специализация. Оформят се рязко две фигури: пишещия - творящият човек, създател; изследователя - /филолога/ - ретроспекция, систематизация. Пишещият у нас е или със съзнанието за липса, или е травмиран още повече. При филолога нагласата е принципно друга - той събира;всичко е ценно; почита. Филологът /homo academicus/ се ражда чрез вземане на провокация отвън, на модели отвън. Първите събирания са дошли от чужденци. Имало е агенти на литература, съставял се е фонд /натрупване на имена и заглавия/, правели са се списъци на това къде и как е записано. Започва като списъчност съществуването си литературната история. Славянски образци. През 1889 г. в София се открива висше училище. Назначен е проф. Ал.Балан за ръководител на катедрата по история на литературата. Първият университетски учебник по литература е написан от езиковеда Балан. Според институцията имаме канон, според радикалните новатори българска литература никога не е съществувала. Интертекстът, с който си служи нашата литература - мотивите, които използва от чуждите литератури. Парадоксална констатация е, че нищо наше не става за навън. Нашият канон е народнодемократичен. У нас това, което четем е масова литература, а не елитарна. През тоталитаризма българският канон добива окончателния си вид - чрез декрети, цяла система от субституции и институции българската литература се превръща в нещо различно, в класика, в литература за народотачене. Състои се от народно, масово; нехармоничност на българския канон спрямо рамката, която сме търсели от Запад. Литературата у нас функционира под формата на заплаха. Нашият канон е дълбоко политически, властов и характерен за малките литератури.
VIII. РАЗБИРАНЕТО ЗА ИНТЕРТЕКСТУАЛНОСТТА
Текстът се приема като поле за интерпретация, в което нищо не е окончателно. Транстекстуалност - огромно поле/ 60-те години на XX век/. Юлия Кръстева изследва Бахтин, познава структурализма във френски образец. Тя, като българка, владееща културния диалог изток - запад, преодолява идеята на Бахтин за пронизването на текста от другия , като и ограничението на текста от структурализма. Всеки текст се поражда от друг текст. Това е неизбежно битие на всеки текст. Структура от свързани структури. Игнорира се въпросът за влиянията кой е първообразът; текстът се десубективизира; силен става читателят. При Бахтин не се игнорира авторовата воля. Всяко слово е насочено към някого. Жерар Женет / книгата "Палимпсест.Техника на писане и метафора"/-система, възникнала въз основа на едно архаично писане. Разширение на теорията на Ю.Кръстева. Писане направо вече върху писаното или в белите полета - при липса на пергамент. През новия, повече или по-малко, прозира старият текст. Транстекстуалност - текстуалност без граници - присъстването на един текст в друг под формата на цитиране буквално; чрез алюзия. Паратекст - Паратекстуалност - в неговите рамки има подварианти , встрани от текста добавяне и пояснение, заглавие, подзаглавие, бележки , ремарки. Перитекст - заглавие, предговор, посвещение, епилог; епитекст - публични, дело на автора или издателя; лични текстове - кореспонденция; автографски - текстове от самия автор; алографски - неясен автор. Метатекстуалност - всеки текст, който се явява на друг текст, в смисъл че го анализира, тълкува; извършва се една опознавателна система. Това са научните текстове, критиките, литературните истории. Понякога трудно се разграничават пара- и метатекст, защото дори когато има илюстрация, е от значение какво означава тя. Предговорите са вид паратекст, но по естество на написаното, ако се включи интерпретация, той става метатекст. Хипертекстуалност - всеки текст Б или който може да бъде възприет като произлязъл от някой текст А, всеки такъв текст Б се нарича хипертекст. Тук попада пародията, адаптацията на един текст. Архитекстуалност - онази част, която се занимава с класифицирането на текст, с какво един текст се включва към даден дискурс.
"Мълчаливите диалози" в литературата са изследвани от Никола Георгиев. Коментира основанията на архитекстуалността. Мълчаливият диалог е съществуването на множество непосочени връзки между текстове, до момента, в който говорят за някой от читателите.
IX. ОТ "РАЖДАНЕТО НА АВТОРА" ДО КОНЦЕПТА ЗА "СМЪРТТА НА АВТОРА"
I период - архаически или митопоетически, на устната и художествената словесност;
II период - традиционалистки - Древност, Средновековие, Възраждане, Класицизъм, Барок
III период - индивидуално творчески, исторически - Романтизъм, Реализъм, Символизъм, Модернизъм и др.
Граница между I и II период е VI - V век пр.н.е. - осево време на древността. Осево време - смяна на цикличния модел с линеарния, векторния модел. Тази радикална смяна към IV век се синхронизира с писмеността. Граница между II и III период е в края на XVIII век, когато се утвърждава индустриалната епоха.
I период - архаичен: литература все още няма. Три групи текстове:
1Архаичен фолклор - предхожда всяка литература;
2Архаична литература - не е отделена от фолклора; анонимна; вариативност на редакциите;
3Традиционен фолклор - развива се и си взаимодейства паралелно с литературата - в началото му не се разграничават естетически критерии за текст, а се задават такива от ритуала.
Тази култура е синкретична - като мит и ритуал. Ценна фигура е тази на мъдреца, използващ сентенции, афоризми, загадъчна реч. За художествеността изследователите предлагат, че текстът устен или записан е художествен, така че той е предназначен за многократно дословно възпроизвеждане. Щом е предназначен за възпроизвеждане, означава, че в очите на обществото заслужава това и е пригоден за това. Възпроизвеждането зависи от конкретното му съдържание, от предполагаемия му свещен или авторитетен произход. Такава основоположна литературна категория , като авторство, е неизвестна за фолклора, но и за целия произход. При прехода от фолклор към литература текстовете се свързват с някакво име, което не изразява авторство, а авторитет. Съвременната нагласа свързва Езоповите басни с басни на Езоп. Тук името е препоръка, гарант за текста. Изследователите казват, че е налице създаване на псевдоепиграф. Произведението се осъзнава като плод на един колектив и името е знак за приемане в определена общност. Категорията жанр също има извънлитературна украса и не съвпада с нашите представи за жанр. Жанровите структури са неотделими от извънлитературната ситуация. Проявява се тенденция към формиране на синкретични сводове, осветени от традицията. Категорията стил - няма поетически смисъл в този период. Най-важни са функциите на общуване, магическото свойство/ не се осъзнава/. През всички времена аналогията, сравнението са били универсални форми на мисълта.
II период - традиционалистки - поетика на стила, а по-късно и на жанра. За западните литератури този период обхваща Античността, Средновековието и началото на Новото време. Характерно за началото на периода е отделянето на литературата като особена форма на идеологията и културата. Появяват се първите поетики. Основополагащи стават понятията традиция, образец, норма, развитие под знака на риториката. Образецът е безусловен - за стил, жанр, тема, сюжети. Характерни са устойчивите литературни модели. Идеалът, въплътен в образеца, и правилото доминират над всичко конкретно индивидуално. Личната воля на автора не дава голям приоритет. Повратна точка за периода е Възраждането. Древност и Средновековие - литературата се отделя по признака художественост. Външен белег на самоосъзнаването са специалните поетики - на Аристотел. Такива поетики се създават в Индия и Китай. Основният патос на поетическите отношения се състои в извеждане на естетическите критерии. Основният патос на поетическите учения се състои в извеждане на естетическите критерии. Основен критерий е словесната организация на текста - от стила. Критерият за естетическо съвпада с разбирането за красотата. Да имаш добър стил казва истината. Противопоставяне на поезията - висока, а прозата - висока и ниска. Основа на естетическото възприемане остава ефектът на сбъднатото очакване. Канонизира се и стихът. Правят се каталози на стихотворните размери според жанра. Жанрът е исторически наложила се форма на съществуване на елементи на топиката, стила и стиха. В епохата на Древността жанровете се дефинират, класифицират. В повечето случаи се съвместяват функционални с формални принципи. В една китайска поетика има 150 жанра.
Мишел Фуко - "Думите и нещата"
Възраждане, Класицизъм и Барок - промяна на религиозното съзнание и настъпилата секуларизация. Раждат се национални култури; латинският език се заменя с националния. Епоха на готовото слово. Литературата продължава да бъде риторическа словесност. Губи се митопоетическата му аура/?/.Рязко нараства мирогледната наситеност на словото. Обособяват се етноси и държави и се пише за тях. Пораждат се национални култури със собствен език. Монополизиране на семантиката в класицизма. Класицизмът търси образа в Античността. Продължава кодификацията. Преосмислят се петте елемента на риториката :- inventio - намиране на материала; да се накара публиката да повярва; обширен набор от теми; при Аристотел - топика - най-важните места;неща,свързани с мисълта; аргументи, техники за убеждаване,изкуството да убеждаваш; парадигматичен избор/парадигматика - "вместо", "какво още"/ какво да се каже?; - dispozitio - разгръщане;синтагматично разгръщане; нареждане на частите на речта; изложение и заключение; цялостно оформяне на материала на фразово и надфразово равнище/цялостно оформяне на текста/; къде да се каже? ; - elocutio - разположение на думите в изречението, изкуство на стила; микроструктурата на фразата; как да се каже? - фигурите на речта,
тропите; комбинира синтагматични и парадигматични форми; actio - изказването; допълва elocutio/ препоръките как да се каже нещото/; включва прозодията и жестовете на говорещия; - memoria - запомняне; умението да запомним първите четири части; помощни средства за запомняне; ораторът е трябвало да изглежда така, сякаш сега измисля речта.
Inventio - характерно за Възраждането;
Dispozitio - характерно за Класицизъм, Барок;
Elocutio - характерно за Средновековието.
През периода на Класицизма и Барока водеща е категорията жанр. Стилът се приема като жанров разделител.
III период - индивидуално- творчески - художествено самосъзнание. Романтизъм, Реализъм, Просвещение. През втората половина на XVIII век риторичното начало се ограничава и в литературната практика , и в литературната теория. Важна роля играе Просвещението/ просветителската теория - "мислещото аз"/, поставящо в центъра "мислещото аз".Класическа немска философия и Романтизмът. Централен персонаж става авторът. Стилът и жанрът са несъществени. С Романтизма свършва господството на готовото слово - подражателството е нетворческо. Писателят използва словото за възпроизвеждане на действителността. Понякога словото е свободно, многозначно. Романът става водещ - антижанр. Словото се използва за моделиране, възпроизвеждане. Словото носи белега на индивидуалността. Изменя се отношението към читателя - от конвенционалния читател с формулата ефект на сбъднатото очакване към равен на автора, събеседник, интелигентен човек. Сменя се образът на читателя. Ново разбиране за героя. Интересен е само индивидът, чешитът, особнякът. Всичко действително не е интересно. Героят е изпаднал в действителността. Нови типажи - изгнаник, чудак, анархист/ бунтар, метежник/. Всичко класическо и правилно губи смисъла. Важно е не всеобщото, а извънредното. При Реализма героят е в самата действителност, при Романтизма се поставя в екстремна ситуация. В идеал се издига поезията, неследваща нито един жанр, нито един род. Литературата става универсално битие. От времето на Просвещението се предпочитат личностни жанрове, дневник, частно писмо, запис. Модерно е да се пишат мемоари, спомени. Лиризиране на драмата и романа - чувствеността на даден герой. Когато издигат в култ автора, той се нарича бог, творец, гений. От Романтизма нататък геният е странен, чуден, особен. Юрий Тинянов казва, че в епоха, в която всички пишат добре, геният е този, който пише зле. Цялата литературна институция пресича говоренето за автора и се ражда питането "какво е искал да каже авторът?". Има един единствен заключен смисъл - текстът е интенция, мислене на автора. Втората половина на 60-те год. На XX век - крах на твореца. Интерес към краха





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Взаимодействието мит-фолклор у нас 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.