Виталността на българина в произведенията на Елин Пелин


Категория на документа: Литература


ВИТАЛНОСТТА НА БЪЛГАРИНА В ПРОИЗВЕДЕНИЯТА НА ЕЛИН ПЕЛИН
I. Увод
В началото на ХХ век българският културен модел вече се характеризира с напълно изграден интензивен културен живот. Сред многообразието от творчески търсения, течения и идеали се забелязва, че произведенията на основоположника на родната художествена класика — Иван Вазов, са вече анахронични в общоевропейски план. Това съвсем не означава, че модернистичните и екзистенциални идеи имат господстваща роля в творческите решения на българските автори. Творци като Елин Пелин и Йордан Йовков преоткриват трагичната проблематика, свързана с живота на българина, романтичната обаятелност на обикновения човек. Те продължават традицията в областта на кратките белетристични форми и внасят в литературата ни изключително богатство от изразни средства, в портретирането и психологическата характеристика на героите, в пейзажа, в описанието на бита — нещо, което издига творбите им на по-високо естетическо равнище, а героите са по-живи в сравнение с Вазовите.
Отличителен белег за Елин Пелин е неговият специфичен подход при изграждането на литературния персонаж. Той вниква по своеобразен начин във вътрешния мир на своя герой и разкрива съдбата му, неговата връзка с околния свят. Така бележитият ни писател излага възгледите си за народопсихологията на българина.
II. Теза
Елин Пелин разглежда човека в различни измерения, стремейки се да утвърди своята философско-екзистенциална система в оценката за душевността, като мяра за разкриване на индивидуалната същност. Чрез преплитане на романтично-лирическото и реалистичното начало, творецът изразява своя критерий за нравствената красота на хората. Жестоката действителност, непосилният труд, безизходицата от немотията на селянина са правдиво отразени в произведенията на писателя. Трайните добродетели у българина са видени в близостта му до природата, в установените морални стойности, в романтичното възприемане на живота. С много драматизъм е пресъздаден краят на патриархалната идилия, крушението на чувството за святост на любовта, красотата и земята. Загубата на насладата от селския труд е резултат от рухването на общата ценностна система и това е основният проблем в неговите текстове.
III. Изложение
1) Тематичен кръг на Елин-Пелиновите текстове.
Още първият подстъп към творчеството на автора установява нещо своеобразно — с най-остро социално зрение измежду своите съвременници писатели, Елин Пелин показва осиромашаването и теглото на българското село от края на миналия и началото на нашия век — село, подгонено от бирници, лихвари и стражари с неговите разградени и боклукчиви дворове и отсечени в пристъп на необуздана ярост дървета, с ратаите и задлъжнелите селяни, давещи мъката си в кръчмите, с усамотената нивица, която все остава недоорана и недоожъната — защото болната крава ще падне в ярема си на самата бразда или защото стопанинът на нивата лежи в затвора, след като е защитил честта на младата си невеста. Това село е едновременно грабено и съпротивляващо се — чрез своите андрешковци, липовци, дойновци — използвайки различни оръжия — сарказъм и ирония, които народното езиково съзнание е развило и скътало през вековете на робството, както и измамата, престъплението, убийството.
2) Импровизаторският талант на Елин Пелин и авторовата намеса в текста.
Елин Пелин е един от най-неизтощимите импровизатори в нашата литература, покриващ единица текст с максимума многообразие и същевременно от авторите, най-често посягащи към собственото хранилище от образи, уравновесявайки свежестта на инвенцията с устойчивостта на определени повествователни формули. Говори се с пълно основание за лаконизма на твореца — като композиция в по-широк смисъл и като словесно построение. Този принцип съжителства най-вече с Елин-Пелиновата лексикална живопис и описателното красноречие, чиято стихия понякога писателят едва успява да овладее. Безспорна съставка в общото впечатление от авторовия стил са предметността и неподправеността на рисунъка, подкрепен от разговорно-шопските интонации. Срещу епическата динамика на сюжета и събитието стои лирическата доминанта на словото, чиито ритъм и звукопис достига неподозирано висока степен на организираност. Срещу доминантата на цялото, конструкцията, авторовата функционалност на всеки детайл, стои автономията на частта, която колкото органично се слива с останалите късове и служи на цялото, толкова се стреми да изтръгне от тази зависимост и да се оформи по свои независими принципи. Повествователят у Елин Пелин едновременно присъства и отсъства или обратно — отсъства, но и присъства. Случаите, когато художникът се скрива зад имплицитната психологическо оценъчна интерпретация на пейзажа, задълбочено анализирани в нашата критика, съжителстват с моменти, в които писателят оползотворява правото си на стоящ зад събитията, изразяващ своята присъда като разказвач. Психологизмът на Елин Пелин също се подчинява на авторовата раздвоеност — той е засенчен от събитийността, от двойствеността на неговите герои и едновременно с това се проявява като цялостна, синтетична и дълбоко правдива човешка характеристика на персонажите — тоест точно толкова, че да не натежи като самостоятелна тенденция. Оттук се налага и изводът за диалектиката на твореца — тя пронизва всички равнища на художественото мислене, координира отношението между действителност и произведението на изкуството, постигайки удивителна хармония — у Елин Пелин стилът е изоморфен на мирогледа.
3) Природата в съзвучие с изживяванията на героите.
Най-висшата ценност и мярка за нещата у автора не е човекът или нравственият закон, а сливането с постулатите на битието, които пулсират във всяка жива частица с противоречивото единство на заобикалящия индивида свят. Може би тъкмо затова е толкова дълбока и интимна връзката между персонажите и природата и дори между героите и тяхното предметно обкръжение — те са моделирани по един и същ начин или могат да обменят свои признаци — във всички случаи умеят взаимно да се заместват и да откликват един на друг — природната картина може да погълне скръбта на селската неволя, така както и проточилият се като влечуго гайтан на кесията може да замести чорбаджийския син, а ямурлукът — младия кираджия.
4.Социалната неправда и породените от нея конфликти като основна художествена тъкан в произведенията на Елин Пелин
Социалната неправда оформя основния конфликт, идейно-тематичното ядро, около което израства художествената тъкан на творбите. Противоречията вътре в този център — между бедни и богати, угнетени и угнетители — са по самата си същина непримирими и неуравновесени. Авторът е във висша степен тенденциозен, небезразличен, когато трябва да вземе отношение към основния конфликт — да разпредели симпатиите и антипатиите, да обгърне със съчувствие своите сиромаси и ратаи и да покаже нехуманното начало на техните експлоататори. Колкото по-убедителен, толкова по-голяма стойност придобива основният закон на Елин-Пелиновата художествена система. Защото дисхармоничната едностранчивост на социалния конфликт в крайна сметка трябва да бъде балансирана, за да влезе в цялостния свят на писателя — не да бъде подтисната, обезсилена, размита, а да бъде уравновесена с противодействието в художествената система на различни равнища — от стилово до най-дълбинно философско обяснение.
а) разказът “Андрешко” като репрезентативен за типа конфликт в Елин-Пелиновите разкази
Основното ниво на конфликтност е между средата и диалога — то особено ясно личи в разказа “Андрешко”. Безусловно социалното противоречие между главния герой и съдия-изпълнителя съществува, но то движи нещата само в сюжетния пласт на произведението. Диалогът е предаден пестеливо и целенасочено — така, че да се покаже липсата му. Говори Андрешко, съдия-изпълнителят също говори, но те двамата практически не си говорят: “ Я кажи де сръбна, приятелю, не дрънкай, ами карай, че закъсняхме. Лукави очи имаш ти, лукави.”, на което главният герой отвръща: “Няма вълци, господин съдия, не бойте се”. Самата структура на разговора вече показва нещо друго — абсурдността, която двамата спътници преживяват в максимално стесненото пространство на каруцата — в него те не успяват да създадат поле за диалог. Конфликтността в този разказ се проявява и по отношение на описване на времето. Видният ни литературовед Никола Георгиев отбелязва, че селото се намира едновременно близо и далеч: “Във видело ще стигнем. Ей го селото — хе, под горичката там!” срещу: “Когато прехвърлиха зад баира и слязоха отвъд полето, нощта беше настъпила, а селото още не се виждаше.”, или още по-драстичното: “Далеч в тъмнината светеше селото. По кучешкия лай, който идеше от там, личеше, че то е близо.”
Разказите на Елин Пелин снемат конфликтността на съществуването и тя става основна черта в поетиката му. Авторът успява там, където не предпоставя противоречията, където задава множество линии — поведенчески, фабулни, пространствено-времеви в тяхната едновременно противоположност и синтез, и няма значение дали това ще бъдат разказите от началото на века, “Гераците”, “Земя”, или “Под манастирската лоза”.
4) Елин-Пелиновият герой — сложен и прост едновременно
Без да е по произход сложен, човекът в авторовите творби е жизнено пълнокръвен, богато нюансиран, правдив — това вече се дължи не само на сюжетната му роля, а на начина, по който писателят го разгръща откъм различните страни. “И черно и бяло…” издава подвижността на наблюдателната позиция, смяната на ракурса, при което героят, без да подозира, без да е субект на своята противоречивост, се оказва едновременно трогателно доверчив и безпомощно комичен, наперено достолепен, а вътрешно несигурен и външно грубичък, соленичък в приказките и същевременно затаил най-нежни пориви в душата си, готов да се размекне и разплаче като дете и хем искрено скърбящ, хем малко преиграващ в скръбта, готов тутакси да се откаже от нея, защото животът иска своето.
а) разказът “Задушница” като преодоляване на смъртта в нейното обиталище
Срещата на героя Станчо от разказа “Задушница” с майката на починалата си съпруга и техният диалог насочва разказа към задължителното условие за българската патриархалност — “попълването” на семейството. От диалога се прави извод, че той трябва да прежали Божана, да си намери друга половинка, която да възстанови целостта на “половин човека” Станчо. За да стане това Божана настойчиво е изтласквана в покрайнините на разказа и първият ход в тази операция е ясното дефиниране на живото и мъртвото, като утешенията на кумицата са тъкмо в нужната посока: “Па, на тебе нищо, куме — ще жалиш, ще прежалиш, ще си найдеш друга и ще забравиш покойната, що има една дума, като че не било…” Сходна позиция аргументира и майката на Божана: “Не плачи, баби! Прежали Божана, па си намери къщница, така не се живее…”
Авторът умело налага извода, че умрелите имат свой свят, а живите своя участ и задачи. Ако в началото на разказа всичко се слива в общата скръб по покойниците, то по-нататък се откроява новата стратегическа цел на срещащите се — да се изразят границите между двата свята. Такава е жестоката повеля на битието и съветът към Станчо е отглас от необходимостта да се живее животът такъв какъвто е. Не случайно е избрано името на Божана. Тя по-скоро е божия невеста вече, отделена от човешкия свят и пътят на Станчо към Стоилка е до голяма степен открит. Героят може да артикулира достатъчно ясно параметрите на отношенията си със света: “Бог да прости покойниците, Стоилко, и живот и здраве да дава на живите!”
Цялата символно-метафорна енергия на творбата цели да опише нахлуването на живота в смъртта и разцъфтяването на новия живот върху територията на гробището. Не случайно разказът е рамкиран от образите на цветята — в началото те са “сухи есенни цветя”, около чиито емоционален тон се натрупват цял сноп от “сухи” образи — учителката е “тънка”, “дълга и суха мома”, “сухо” е лицето на Станчо. Стоилка се люлее като “сухо дърво”, пак тя определя Станчо като “сух и чер”. В края обаче се появява надеждата, че метафоричното цвете на живота може да се измъкне от обсебващата сухота на смъртта: “Може пак да разцъфти” — отвръща Стоилка на твърдението, че тяхното цвете е прецъфтяло. Дъждът, който в началната картина “рони последните жълти цветя на оголелите тополи”, чиито капки плачат и правят вадички по мокрия пясък в поантата, има съвсем друг емоционален облик. Той вече не е печален и плачещ, а “пресен” и “зачервяващ”.
Наистина невероятни са интуицията, умението на Елин Пелин многопластово, дълбинно да аргументира движението на своите герои, да изтръгва значение от най-дребния детайл.
логически преход
Амплитудата на индивида по принцип у Елин Пелин е много широка. От духовния аристократизъм на Лазар Дъбака и Христина, до подивелия, с притъпени сетива за човешкото и красивото Нане Стоичко. Типична особеност на Елин-Пелиновия подход към човека е сплитането на трагично и комично — весели и тъжни случки, взети от самия живот.
б) “Под манастирската лоза” — цикъл обединил философията на автора за живота
Цикълът е с ярко очертана обединителна концепция, която е оформена още в уводния разказ. В него са пародийно трансформирани многото жития на светци, които, както сам творецът споделя, са представлявали голям интерес за самия него. Съпричастността на автора към ортодоксалното християнство проличава и чрез петте учебника по вероучение, които по-късно той написва за ползване от малките деца. Художественият интерес на Елин Пелин към Божиите служители е твърде дълготраен. Разказът “Пророк” съвсем прозаично води към първообраза на Савонарола, а последният разказ от цикъла “Веселият монах” съвсем определено визира живота на Свети Франциск Асизки, който със своето ведро отношение към живота и уважение към естеството е твърде близък до Елин-Пелиновата концепция за битието. Цикличното единство и рамка на целия цикъл става разказът “Отец Сисой”, който представлява портрет на “добрия игумен отец Сисой”, в чиито манастир авторът е прекарал “едно блажено лято”. Елин Пелин рисува само бегло портрета на отеца, но затова пък постоянно цитира неговите мъдрости. Някои от притчите на отец Сисой са с герои светци (“Светите застъпници”, “Очите на Свети Спиридон”, “Огледалото на Свети Христофор” и “Една обиколка на Свети Георги”); четири — имат за герои монаси (“Изповед”, “Занемелите камбани”, “Чорба от греховете на отец Никодим” и “Веселият монах”); един разказ, чиито герой е пророк, наказан от Иисус Христос; и един (“Жената със златния косъм”), в който само бегло се появява едно духовно лице, изповедникът от църквата на едно малко градче.
Разнообразни по съдържание и ситуационни находки, разказите имат обща художествено смислова схема. Най-често се разказва за един грях, който се оказва невинен или праведен, защото е човешки и простим от Бога, или пък се разказва за една прекалена праведност, която бива наказана от Бога. Особено добре личи това в разказите “Огледалото на Свети Христофор” и “Пророк”. Героят на първия разказ от младини се е отдал на борба със злото. Изпълнен с негодувание срещу него, гневен в яда си срещу всяка неправда, Свети Христофор придобива “зъл, кучешки образ”. Посрамен от уродството си и наречен от хората песоглавец, той изгубва животинския си вид, чак когато се смирява, укротява и приема света такъв какъвто е. Другият разказ е за фанатичен безименен пророк, обладан от “жестоката идея за доброто”. Той става по-свят и от бога и бива жестоко наказан — да бъде превърнат в камък.
Въпросът за праведността човешка е великолепно разкрит в разказите “Изповед”, “Занемелите камбани” и “Чорба от греховете на отец Никодим”. Особено в последния разказ, след смъртта на отец Никодим, чорбата от черните и белите бобени зърна, чрез които той е преценявал греховете си, довеждат автора до философското прозрение: “Какво нещо е животът — черно и бяло зърно”.
в) темата за любовта в творчеството на Елин Пелин
Макар и да няма модернистично-екзистенциални претенции, в творчеството си Елин Пелин доста ясно определя художествената си философия, която мнозина изследователи наричат “жизнелюбива, примесена със скептицизъм”. Хедонизмът на автора се изразява в темата за любовта, която писателят приема изцяло и безрезервно, дори когато е греховна. Защото за него не може да бъде вина онова, което съществува според природните закони, щом като птиците и цветята дори се любят, това е висш закон и за хората. Не случайно отец Никодим се прекланя пред овчаря, който носи звънчета на краката си, за да не тъпче дребните божи твари, но не смята за грях, че идват при него в гората жени: “Тоя човек е може би по-близо до Божията истина. Той живее под само звездите.” Въпреки че понякога демонизира любовта като нечиста сила, за автора тя е най-ведро разбираната жизнена ценност, съдържаща основния битиен закон. Разсипано щедро в цялото му творчество, интимното чувство в книгата за светци и монаси, за аскети и свети спътници придобива особен смисъл — разказът “Една обиколка на Свети Георги”. Липсата на ясна граница между доброто и злото у автора трябва да се разбира не като нравствен релативизъм, а като антифанатична жизнена диалектика, чиито висш закон е верността към постулатите на естеството, най-важният от които е оня — човекът да продължи своя род и да получи наслада от любовта. От подобна философия за ценностите на живота могат да се изведат и негативните акциденции, които според писателя са всичко, което налага спирачка на човешката същност — от фанатизма на религията до репресивността на държавата.
5) Градацията на напрежението като обикнат похват в разказите на Елин Пелин
Обикнат похват на Елин Пелин в изграждането на разказите е непрекъснатата градация на напрежението при неколкократното повтаряне на една и съща ключова ситуация, в която е заложен конфликтът. При повтарянето на епизода първоначалното неравновесие се усилва, докато накрая се разрази в събитието на разказа. По този начин са изградени разкази като “На браздата”, “Иглика”, “Първи сняг”, “Пролетна измама” и други. В двете повести “Земя” и “Нечиста сила” събитието, случката е заместено от историята на гибелната страст — жаждата за земя, губителното влечение на плътта, която по същия начин непрекъснато усилва своите приливи и разклаща до точката на катастрофа душата на човека.
Различна е постройката на творбата “Гераците”, в която от епицентъра на драмата въздействията тръгват в радиална посока, обхващайки по-широк и сложен комплекс от социално-битови, родово-етични отношения и връзки. Готовността на разказа да премине във фейлетон се демонстрира от преработката на произведението “Прошение на жителите от село Голяма Неволя”. От друга страна в описанието на Нане Джурова Грозданка от сборника с шопски хуморески — на нейните “черни оченца”, “като две ясни звездици”, на тънките като пиявици вежди изписани сякаш от даскал Гаврил с пачето перо; или на беневреците “от сняг по-бели” на Герчо, с нахлупения над веждите му “като тъмен облак църна капа от ягне бозайниче” звучат, почти дословно преписани, редове от романтично идиличните ранни разкази на писателя — “Рале”, “Петко Комитата”, “Гусларят и други”.
6) Хуморът на Елин Пелин — нюанси и съдържание
Шеговитостта на Елин Пелин не винаги е чисто безгрижно остроумие, в нея понякога се таи и много печ ал. Не случайно книги като “Пепел от цигарите ми”, “Черни рози” и “Аз, ти, той”, които притежават жанрово смесени (а често и жанрово неопределени произведения), своеобразно преплитат хумора с тежкия размисъл. Имайки предвид факта, че в гротескно-фейлетонния стил на последния от споменатите сборници се крият и прозаично завоалирани зад сатирата критични социални обобщения, този дял от творчеството на Елин Пелин може да се определи и като твърде показателен за изграждане на системата от художествени възгледи на писателя.
Най-зрелите постижения на автора в областта на хумора са пародиите, най-известните от които са събрани в цикъла “Пижо и Пендо”. Тези двама шопи, благодарение и на великолепните илюстрации на Божинов, са едни от най-популярните български образи, излезли от литературата в живота. Успехът на подобни художествени типове се дължи на характерологичната самобитност на шопите като регионално етническа група, чиито най-важни черти — инатът и консерватизмът — описва и иронизира авторът.
7.Други произведения на автора — най-вече за децата
Обхватността на авторовото творчество се допълва и от многобройните му произведения за малки деца. Именно Елин Пелин укрепва в новото приказно съзнание на нацията такива персонажи като Кумчо Вълчо и Кума Лиса, Маци-писи писана и Заю-баю Средногорски. С двата си романа за Ян Бибиян — “Невероятни приключения на едно хлапе” и “Ян Бибиян на Луната”, той утвърждава в традицията на българския роман за деца и фантастичната литература, която в последствие излиза отвъд конвенциите на юношеското четиво.
Освен многобройните читанки, христоматии, учебници, които пише, творецът дава живот на някои от най-хубавите български детски издания — “Веселушка”, “Чавче”, “Светулка”, “Пътека” и други. Сред многото му книги са и някои, с които поколения български деца са възпитавани — “Златни люлки”, “Гори тилилейски”, “Цар Шишко” и др.
IV. Заключение
По своеобразен начин произведенията на Елин Пелин разкриват истината за обикновения българин — лош и добър едновременно, духовен и материален едновременно, светец и престъпник едновременно. Постигнатият отговор за виталността на българина осмисля стойността на Елин-Пелиновото творчество като едно мащабно произведение, посветено на изконното в националния живот и трайното в родния характер и душевност.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Виталността на българина в произведенията на Елин Пелин 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.