Видни фолклористи


Категория на документа: Литература


Джеймс Джордж Фрейзър ( 1854-1941)- изтъкнат английски етнограф, фолклорист, филолог, проф. в Ливърпул. Във фолклористиката е известен като най-изтъкнатият ритуалист през 20 век. Фрейзър се придържа към теорията за преживелиците като културни феномени, но към анимизма добавя и магията. В своята изследователска дейност той поставя акцент върху календарните култове, жертвоприношенията, които играят важна роля за поддържане на обществената йерархия и ред при „укрепване на властта, брака и собствеността”.
Труда на Дж. Фрейзър „Златната клонка” е синтез от изследванията му по проблемите на класическата филология, теология, етнология и фолклора. Разглеждайки определени обичаи и вярвания у европейските народи, той се основава на огромен фактически материал от средата на миналия век, без самия учен да е теренист (наричан е кабинетен учен, защото изследванията му са съвкупност). Въз основа на архивни проучвания и съпоставките, ползвайки сравнителния метод, авторът посочва, че първобитните вярвания и световъзприемането за небесното изначалие, са в основата на съвременните религии. Издадена в Лондон през 1890 „ Златната клонка” на български език е преведена от Цв. Петков през 1984 г. Книгата, особено с анализа на аграрните митове, става настолна за редица учени по света- философи, историци, етнолози, фолклористи и др.
Като извежда ритуала (обреда по-общо) пред мита, Фрейзър посочва, че основа на творчеството в първобитното общество е митът за умиращите и възкресяващи богове и за царете-магьосници. Така стига до идеята за универсалност на световните религии, базираща се на мита за ритуално убийство на краля от неговите наследници, отговорни за жизненото благополучие и за плодородието на нивите и стадата.
Фрейзър обяснява, че още от древността хората, преди да се молят извършват жертвоприношения, са се опитвали с магии да омилостивят или да уплашат природните стихии. Според него магията се родее с науката, тъй като и при нея има някаква механична закономерност, отколкото с развитите и напреднали религии. След като говори за „златната клонка на Еней” според някои изследователи, „Обновяването на царски сан/” с царски господар- ден до пладне” , т.е е „изкупителна жертва”/, Фрейзър и неговите последователи възприемат на фона на ритуално умиращите и възкръсващи богове свещена сватба и по архаичните ритуали на посвещение.
Като изхожда от еволюционизма и митологическия култ към „растителността и плодородието”, Дж. Фрейзър изследва религията на първобитното общество. Съпоставяйки фолклора с Библейски текстове, той достига до важни изводи относно разслоения на номадско-пастирски, уседнало-аграрни и градско-индустриални общества , а така също за произхода на такива монотеистични религии, каквито се християнството, след него исляма и тн..Разглеждат се проблемите на преодоляване на инцеста и инсцестуалните връзки чрез „ табу” –забрани, преходите от многомъжеството и многоженството (полигамия) към еднобрачие (моногамия) . Особено интересни са разсъжденията му за „сътворението” на човека и „грехопадението” . В книгата „ Фолклор в Стария завет” Фрейзър говори за евреите, които са запазили в своите свещени книги определени обичаи и вярвания от древността.

БРАТЯ МИЛАДИНОВИ
Сборникът на братя Миладинови „Български народни песни” (Загреб 1861г.) е най-високият връх в патриотично-романтичния 19ти век. Именно тогава народното творчество играе роля не само на мощен стимулатор за национално пробуждане и самосъзнание, но е и средство да се покаже на другите етноси какво чудесно художествено богатство притежават българите.
Димитър Миладинов (1810-1862) е известен учител- патриот, борец срещу гръцката мегали идея, целяща духовно асимилиране на българския народ, радател за въвеждане на българския език в училищата и църковното песнопеене. Преследван и клеветен от фанариотите пред официалната турска власт, обвинен, че е бунтовник и руски агент, много пъти затварян, той е отведен в Цариград, където намира смъртта си в тъмницата.
Костадин Миладинов (1830-1862) е малкият брат, израсъл под грижите на Димитър. Той е образован и творчески настроен, студирал в Атинския, а после в Московския университети. В Москва попада в кръга на българската творческа дружина „ Братски студ”, където са Л. Каравелов, В. Попович и др. Вероятно там подготвя събраните заедно с брат му народни песни за сборник, първоначално изписан с гръцка ортография. По съвета на епископ Йосим Щросмайер той преписва сборника на български език, редактира го и го издава през 1861г. Научавайки за арестуването на брат си, К. Миладинов изоставя радостта си от свършената работа и тръгва за Цариград да търси помощ от австрийски, руски и др. дипломати за освобождаването му, но припознат от властите, и той е арестуван и попада в същия затвор, където умира няколко дни преди брат си (1862г.) . Те мъченически и загадъчно умират в цариградските тъмници с вярата, знаейки, че народът български няма да умре с тяхната смърт. „ Той ще остане жив и един ден ще възкръсне” са думи на Дим. Миладинов.
Голямото дело в живота на двамата братя е сборникът с народни песни, който излиза в Загреб, както отбелязахме, с любезното морално и материално съдействие на българолзбеца и славянски меценат Йосим Щросмайер. Той поканва при себе си в седалището си Дяково Константин Миладинов, където се извършва основната работа по издаването на сборника. Константин „огласява” във в. „Дунавски лебед” (издаван от Раковски) сборника с публикуваните песни, за които много българи дори не са чували. Песните са около 700: самовилски, църковни, юначни, овчарски, смешни, любовни, лазарски, жетварски и др. Разсъжденията на братя Миладинови в предговора на сборника им имат важно значение за фолклористиката. Известно е, че фолклорната творба се обуславя от общите критерии на националната поетика и особеностите на жанра. Творбата не съществува извън времето и пространството, тя не възниква, не се възприема и разпространява изобщо и универсално. Локално-селищната определеност на отделни мотиви и цели творби е водеща, но тя не възниква закономерно в националната традиция. Животът на фолклорната творба е в зависимост не само от местните исторически и природо-географски дадености, бит и общуване, но и от творческите възможности на отделната личност като изразител на социума. Следователно разсъжденията на братя Миладинови водят до извода, който се установява в съвременната фолклористика, че в конкретния социум творбата получава пълнокръвен живот в диалектно единство на индивидуалното и колективното, на локално-регионалното, общоетническото, единичното и специфичното. Затова жизненият път с кристалния патриотизъм на братя Миладинови и сборникът им „ Български народни песни” остават трайни следи в сърцата на съвременниците им и на следващите поколения.

Иван Шишманов ( 1862- 1928) –историк на литературата, културолог и народовед, централна личност в българската фолклорстика. Израства в интелигентно семейство. Баща му е от известен видински род, преселил се в Свищов, където е учител и търговски представител на различни австрийски фирми, създател е на първото търговско училище в Свищов.
Първото поприще на Шишманов е учителството. Баща му го насочва към престижни университети в Йена, Женева и Лайпциг, където със завършването защитава и докторат. Още по време на следването си Шишманов се проявява като любознателен студент, което го отвежда в библиотеката на киевския професор Михайло Драгоманов.
Когато се открива първият български университет СУ „Св. Климент Охридски” през 1888 Шишманов е един от първите преподаватели там. Той е и учен и общественик (министър, инициатор за откриване на културни и учебни заведения и др.) и внимателно издирва и изпраща на специализация в чужбина редица талантливи учени и творци. Неотстъпно и последователно насърчава събирачите и изследователите на фолклора. Той е потопен в народознанието- фолклор и етнография, очертавайки тяхното значение и задача. Още с първата си книга през 1889 и от първите уводни страници се разгръща цялата важност на фолклористиката с трите основни школи- митологическата, миграционната, към която и той принадлежи и антропологическата.
За фолклора той дава едно много ясно определение „ Всичко, което знае или вярва народът за себе си, за ближния си и за природата, която го обкръжава.”
С програмната си статия „ Значението и задачата на нашата етнография” той въоръжава българската фолклористика с разгърната и научно обособена програма за теренна работа. Тази статия остава основополагаща по един важен фолклористически аспект –практическата насоченост. Те върви в няколко посоки- едната към представителите на личното творчество, насочвайки ги да бъдат в някаква степен „ етнографи”, т.е да познават художествената култура на етноса , защото чрез фолклора се опознава и усвоява богатството на езика, народо-разговорната реч, нужна на твореца. Втората посока е конкретното проследяване на фолклорното наследство, което има важно патриотично-политическо значение за очертаване исконното етическо пространство. Възгледът на Иван Шишманов за народознанието е цялостен –и в историческия развой на етноса, и в пространственото му битуване, и като надвидово единство. Освен обобщените културологически търсения, често изследователските интереси у Шишманов издават филолога-лингвист, психолога-педагог и културен историк. Години след „ Значението и задачата на нашата етнография” се обнародва едно от най-значимите изследвания на Шишманов „Песента за мъртвия брат” в поезията на балканските народи. Той съпоставя отделните мотиви в различните балкански традиции и версии от други европейски страни, с което демонстрира познаване и привързаност към Теодор-Бенфаевия възглед за „странстване” по сюжетите и сравнително историческия метод, както и познаване и ползване на Миладиновия сборник. Основният въпрос върху „мъртвия брат” е не само научна интерпретация, но и желанието на Шишманов да привлече вниманието върху това, което повече сближава народите, а не върху онова, което ги разделя.
Шишманов е фолклорист от нов следосвобожденски тип, подготвен и ерудиран специалист, усвоил както предосвобожденското наследство, така и по-напредналите изследователски методи в Европа. Той е основоположник и стожер на научната етнология (в това число и фолклористика) след Освобождението, всеобхватен изследовател на българското възраждане, всепризнат учен, обществовед- хуманист, радател за славянската и балканска взаимност.

Михаил Арнаудов (1878-1978) – крупен учен с безспорен връх в историята на българската академична фолклористика след Освобождението. Арнаудов доживява век и оставя трайни дири в науката. Арнаудов се ориентира към научни занимания още в юношеска възраст и още в гимназията чете фолклористична литература, в т.ч „ Значението и задачата на нашата етнография” на Иван Шишманов. Темата му „Обща характеристика на народната поезия” бива забелязана и високо оценена. Тази статия предизвиква лзбопитсвото на проф. Шишманов, който написва отзив и го публикува. По препоръка на професора Арнаудов заминава за специализация и командировки в редица западноевропейски центрове. Тези центрове се оказват за него богата школа, където се усвоява метод за самостоятелна работа и по специално за модерните за времето компаративистични подходи, използвани широко от Шишманов и усъвършенствани от Арнаудов. Като доцент в СУ „ Климент Охридски” след като е придобил научно-теоретичен опит, Михаил Арнаудов дава нов път в работата си- събирач на фолклор и етнографски сведения. Плод на този труд е „Фолклор от Еленско”, „Добруджа” и др. Приносите му са еднакво значими както по отношение на историята на фолклористиката- проблеми, тенденции, направления и представители, така и в конкретното изследване на различни региони и почти всички дялове на фолклора- необяснимо е, че е пропуснал детския фолклор.
Материалите му от Еленския край са обстойно разгледани по отношение на песенния фолклор с детайлизиране на важни страни от творческия процес и очертаване портретите на изтъкнати изпълнители. Той дава и конкретна характеристика за главния епически персонаж Крали Марко.
Арнаудов убедително очертава връзките на фолклористиката с етнографията, тяхното взаимно преплитане. Обредната система става предпочитана изследователска област. Появяват се „ Обичаи и песни от Източна Тракия”, „Празничен огън” и др. Така той очертава местото на фолклористиката спрямо сродните й науки, както и специфичните методи на изследване, генезис и жанров състав на фолклора, съпоставен с достигнатото от европейската и родната наука, в т.ч и от конкретния събран и обнародван материал.
На Арнаудов принадлежи първото, задълбочено и всестранно изследване на народната приказка у нас, на нейното потекло, класификация и специфика. Характеристиката е изградена като съпоставяне с общо европейската и азиатска приказна традиция и в духа на миграционната теория. Независимо, че първоначално ученият посочва и легендите като приказки, а вълшебните приказки определя като „същински” все пак в основата си Арнаудовата подялба е много близка до съвременната класификация и представя солидна база както за приказната, така и за неприказната проза.
Приносите му при изследване на народната песен, в т.ч баладата и епоса, също са изключително ползотворни. Има се предвид кратките му очерци във „Вековно наследство”. При изследване на баладата най-високи постижения има при „Вградената невеста” и „ Песента за делба на двама братя”- не само заради усвоения и приложен сравнително-исторически подход, а и че разкрива основната същност на баладата, нейните особености и връзката с литературната балада. Но в основния му труд „Фолклор от Еленско” са разгледани в широта и дълбочина проблемите – певци и песни, произход на песните, образуване на вариантите, принципи и класификация, размер и др. В частта, назована „ Певци и песни” съществуват виждания на фолклористиката за единство и мелодия и поетичен текст в песента. След като прави критически преглед на подялбата на народната песен от втората половина на 19ти век и началото на 20ти, той изгражда своя класификация, която в основата си е тематично-съдържателна с някои жанрови посочвания. Така според него основните групи песни са:- героични (юнашки) песни( тук е целият хайдушки и юнашки епос) ; балади (демонологични, етически, битови); новели ( любовни песни за „женското тегло”, смърт, убийства, насилия-общо елегии); припевки (любовно-анекдотични).
Не може да не се има предвид обществено-популяризаторската дейност на М. Арнаудов – от „войнишките”, „училищни” и др. библиотеки до тритомовото издание „Вековно наследство”, което бе лебедова песен в края на жизнения му път. „Българската фолклористика е немислима без голямото и многостранно дело на проф. Михаил Арнаудов” заключва акад. П. Динеков.

Петко Славейков (1827-1895) -Роден на 17.11.1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията - в стар занаятчийски род. Бащата е слабо образован, но е с горд български дух. П. Р. Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Е. Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западно-европейската литература. Първото му литературно произведение - "Акатист на три светители" - е запазено. През 1843 г. става учител във В. Търново. Но за написаното "Прославило се Търново със славни гръцки владици" е изгонен и последователно става учител в други села и градове - Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимо-учителния метод като продължава да чете. Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. Н. Михайловски го запознава с руските поети и писатели. От 1852 г. отпечатва първите си книги - "Смесена китка", "Песнопойка", "Басненик". Пише поемата "Бойка войвода" (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853-1856) и много бунтовни песни. След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново П. Р. Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник "Гайда". След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество наред с А. Лонг, Ел. Ригс, Хр. К. Сичан-Николов. Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в черковната борба и става един от ръководителите й. По-късно бива учител в българската Екзархия.
1873 г. създава известната поема "Изворът на белоногата". В 1874 г. основава българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора. Пише борчески стихотворения (1876), бива окован и затворен след Априлското въстание. Във възникналия пожар в Стара Загора загубва ръкописите си и събраните 15000 пословици. По време на Руско-турската освободителна война се сближава с руските войни, превежда през Стара планина отряда на генерал М. Д. Скобелев, става свидетел на шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.

След Освобождението се бори за демократична конституция заедно с Петко Каравелов като депутат във Великото народно събрание. Става председател на Народното събрание (1880) и министър на просвещението и вътрешните работи (1880-1881). Издава в. "Остен" (1879), в. "Целокупна България" (1879), в. "Независимост" (1880-1883), в. "Търновска конституция" (1884), в. "Истина" (1886), в. "Софийски дневник" (1886) и в. "Правда" (1888).

За подчертани демократични идеи и участие в политическите борби е арестуван, забранено му е да учителствува и му намаляват пенсията. Дълбоко огорчен, умира в София на 1 юли 1895 г.

И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Пушкин, Фед и Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история - "Крумиада", "Кралев Марко", "Самуилка"). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17000 на брой). Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава "Български притчи и пословици и характерни думи", изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Пише под множество псевдоними.

Братя Грим – Митологическа школа
Обществено-историческите и национално-културните условия в Германия се оказват най-благодатни за романтиците от 19ти век, които я превръщат в родина на фолклористиката. Големите учени Якоб-Лудвиг(1785-1863) и Вилхел-Карл(1786-1859) Грим изграждат стройна теория наречена митологическа, с което полагат началото на фолклористичното познание не само в своята родина, но и в Европа. Почвата е вече подготвена от теориите за фолклора като народна поезия от Йохан Хердер и др. немски романтици като Франц Шелинг, братята Август и Франц Шлегел. Със своя сънародник Макс Мюлер, за когото митовете произлизат от „болестта на езиците” както и с др. последователи те образуват митологическата школа. Основното у привържениците на митологическата теория на Гримовци е романтичната идеализация за старината, в т.ч и на народното творчество. Като големи патриоти, загрижени за единението на разпокъсаните германски княжества в единна национална общност, братя Грим се стремят да реконструират прамита на великите арийски племена. Тези учени са известни с това, че полагат основите на германската филология и на индоевропейското езикознание, разработвайки важни въпроси и от историята на немския език и литература. Основно място в научните им занимания заемат езикознанието, митологията, немската литература и фолклор(главно приказките и преданията). Те за пръв път подсказват, че между мита и приказката съществува генетична връзка. Братя Грим са решени да съдействат за убединението на немската нация, като покажат единство и в езика, и във фолклора, независимо от локалното разнообразие. За тази цел не само извършват научна дейност, но и събиратателска, популяризателска и творческа дейност. Така те публикуват „ Детски семейни приказки”, последвани от „Немска граматика” -1819г, „Немски правни старини” -1828, „ Немска митология”-1835, „История на немския език”-1848г, „Речник на немския език”-1852 и др. Те са отлични събирачи-теренисти. Те записват фолклорни творби, като се стремят да запазят особеностите на говора, интонацията, поетическата образност и изразителност на народо-разговорната реч, знаейки, че единството на немската култура е в нейното разнообразие.
Братя Грим стигат до извода, че древните митове стоят в основата на фолклорните творби( цялото разказвателно творчество, най-вече в приказката, а наред с нея легендата и епоса). Те са възникнали в резултат на еволюирането на мита. Така за пръв път знанието за фолклора се систематизира, като се изгражда стройна научна теория. Природата е обща и тя е божествено творение, а мита и последвалото го фолклорно творчество са дело на човека, на неговото световъзприемане. Божествените истини според тях придобиват някаква форма в мита и във фолклора.
По аналогия с възгледът за праезика братя Грим се стремят да реконструират и прамита на германците. Това е плод на желанието им да се приобщят немците към историческите народи- тези с развита митология.
Основен недостатък на митологическата теория на братята, е че бе се придържат към историческото развитие на етносите и тяхната култура, не отчитат в достатъчна степен ролята на човека и човечеството в творческия процес. Братя Грим пренасят методи от сравнителното езикознание към фолклористиката като по този начин успоредяват праезика и прамита.
Разбира се, онова, което разкриват следващите теории, както и съвременната фолклористика, не омаловажава научните достижения и приноси на митологичната теория, а отдават най-добри думи към онези, които създадоха самата наука и я поставиха в системата на научното познание.

Любен Каравелов (1834/1835 – 1879) – Ражда се в богато и заможно семейство. Детските му години изтичат в охолност и лудости. Тогава точно и баща му, пък и цяла Копривщица, имат завидно благосъстояние. Дивната и сурова природа, свободният живот на копривщенци и строгият ред в отношенията им, определят завинаги характера на бъдещия общественик, фолклорист и писател. Всичките му роднини са издигнати, грамотни и родолюбиви хора. За тях вдъхновеният историограф на българските революционери, Захари Стоянов, пише: "Коприщени, роднините на Любен Каравелов ако щете, са съставлявали най-горната ръка в тоя град (Пловдив). Тяхната дума се е слушала при пашата, те са ръководели пловдивската аристокрация, най-после те са били застъпници официално на бедните и угнетените." В Копривщица Каравелов учил около 7 години. Вродената му склонност към просвета била поддържана и подхранвана от уроците и разказите на неговите даровити учители. Името на Русия, което в дома му се споменавало с благоговение и което будело толкова спомени и мечти за свобода, тук, в училището, чрез Геров и Груев, носело и друго обаяние: - разказите на неговите учители за живота и литературата в братската страна увличали любознателния младеж, както приказките. Като завършил копривщенското училище, известно време Каравелов вероятно е пътувал с баща си из полуострова, за да закупват добитък. Благодарение на тия пътувания той можа да изучи цяла България, па и съседните народи, да се запознае с родния бит, с поминъка и мечтите на българина. Особено за рядката способност на бъдещия писател да може да наблюдава и да извлича типичното в народния живот, тия пътувания са били благодатна и с решително влияние школа. Живите, верни и разнообразни описания на българските села и градове, които тъй често пъстрят разказите на Каравелов, се дължат на тия му ранни пътувания. Колоритността и правдивостта на тия описания говори най-непосредствено за големия дар на Каравелов да наблюдава - дар, проявен още в юношеска възраст.Той чете цялата съвременна руска оригинална и преводна литература; познава Тургенев, Достоевски, Успенски, познава руското народно творчество, представителите на социалните науки - изобщо целия кръг на духовните интереси през това време. През 1860 г. в Москва се събират около славянофилите по-будни български младежи и организират издаването на списание "Братски труд", редактирано от В. Попович и Райко Жинзифов. Заедно с К. Миладинов, Нешо Бончев и Теохаров, Каравелов е от първите сътрудници в това списание, от което излизат само четири книжки. В него той е напечатал няколко стихотворения и две статии - една за българската литература и друга за славяните в Австрия, с явна славянофилска украса. При подкрепата на славянофилите Каравелов замисля да издаде редица "Паметници на българския народен бит" С помощта на И. Прижов той издава през 1861 година първия том от тая замислена на широко серия: - "Памятники народнаго быта болгар", (издаваемые Любеном Каравеловым) книга первая, Москва. В предговора към този доста обемист том (324 с.) Каравелов се спира върху делото на Венелин, което има несравнимо значение за "нравственото възраждане на българския народ". След туй отдава похвала на Срезневский, Безсонов, Хилфердинг, на Веркович и Раковски и помества някои езикови и граматични указания. Книгата съдържа 3000 пословици и забележки, народен дневник, гдето са изредени паралелно и великоруски, белоруски, украински, полски и сръбски обреди, легенди и поверия, български собствени имена, легенди - преведени и на руски, и накрай един речник на български думи... Този сборник е едно от главните указания за връзките на Каравелов със славянофилите. Но тия връзки никога не са били особено интимни. От славянофилите Каравелов усвои само любовта към славянството и към народното творчество, което е обърнало вниманието му още в България. Още тогава той е събирал песни и пословици и особено е наблюдавал и се е увличал в поезията на народните обичаи и вярвания. Целостта и значителността на Каравеловата личност се чувствува още по-силно в отношението му към човека изобщо, към общество, религия, нравственост. Тук най-добре проличава неговият идеализъм, неговия нравствен патос и широкото благородство на сърцето му.Литературното дело на Каравелов е неделимо от общественото. Отличителен белег на Каравеловия белетристичен дар е наблюдението. Неговите повести са преситени от разнообразни описания на социални отношения, на българския патриархален бит, на природни картини и на всевъзможни приключения. Той познава българската действителност до най-малки подробности.
Васил Априлов (1789-1847) роден е в Габрово на 21 юли 1789 г. Баща му Евстатий бил от стар влиятелен род, който давал много хаджии (поклонници на Божи гроб) и кметове на селото. Духовното прераждане на Априлов би било немислимо в своята глъбина и своя мощен тласък към просветни почини - без научно-романтичния подвиг на Венелин. Заинтересован по примера на Венелин за археология, език, етнография и исторически документи, Априлов полага големи грижи да присади подобни интереси и у своите познати, доколкото те имат възможност да събират словесни и веществени паметници на миналото. Още щом получава знаменитите ония писма на Венелин (от 1836 и 1837 г.), той побързва да ги съобщи в преписи на отец Неофит Рилски, който пък от своя страна разпространява преписи между приятели и ученици (Р. Попович, Захарий Круша и др.), с цел да се предизвика събиране на фолклорни приноси, чието значение се поставя тъй високо от авторитетния българофил. И на сестра си Кера в Габрово Априлов пише през 1838 и 1839 г., за да я подсети да му изпраща песни (сватбарски, коледни и др.) при което той навежда за пример ладанките, които помнел още от детинството си ("Цървул стяга, през дол бяга, Ладо..."). Той поръчва на сестра си (август 1839), от която бил получил вече някои песни: "Соберете онези момы и жены, дето знайте, чe знаят таквизи песни, и ако са бедни, платете им да ги казват сос хорти, да ги пише някой, и колкото по-много соберете, толко по-добре." Въпреки своята неподготвеност, Априлов съставя след 1841 г. един доста обемист том песни, 181 на брой, които не успява да издаде, но които остават опазени и попадат в ръцете на Раковски, в чийто архив се намират и днес. Това са старателно и чисто написани от ръката на самия Априлов песни, разпределени от него на тържествени, исторически, романтични, хайдушки, хороводни, печални, любовни, сватбени, военни и героически. Сборникът, като пръв по рода си у нас, - около 20 години по-стар от тоя на Миладиновци, - не е загубил и сега научното си значение и заслужва едно издание под веща редакция. Никой между българските писатели и учители от тая епоха няма такава здрава филоложка подготовка и такава дълбока интуиция върху въпросите на езика, както Априлов. До известна степен само Гаврил Кръстович би могъл да се сравнява с него, понеже е имал възможност да се запознае в Париж с възгледите на компетентни езиковеди и с публикуваните стари славянски ръкописи. Ако Кръстович подържа в своите "Писма за някои си мъчнотии на българското правописанiе" от 1844 г. (печатани едва през 1858 г. в "Блъгарски Книжици"), че би трябвало "да пишем как то говорим, обаче на онова наречiе, кое то е най-ближно и най-съобразно със старобългарският език": същия този принцип, съвършено независимо, но и по-рано, застъпва и самоукът Априлов, без обаче да предпочита едностранчиво етимологията пред фонетиката. По-малко консервативен отколкото гръцките възпитаници Кръстович, Фотинов, Неофит Рилски и Р. Попович, Априлов има пред себе си състоянието на руския книжовен език и държи много на един български, който би отразявал езиковия усет и звуковите или формалните особености на живия български. Огромно е значението на Васил Априлов за развитието на българската етнография. То се състои главно в активна организаторска и посредническа дейност сред българската интелигенция за събирането на етнографски и фолклорни материали. Издирва в България свои сътрудници чрез кореспонденция и ги насърчава в събирането на народни песни. Сътрудници в началото му стават Захарий Круша, Райно Попович и Неофит Рилски. Със събраните от тях материали, Априлов издава на руски език обемен сборник, който би могъл да се използва и до днес.
През 1935 година пред сградата на Априловската гимназия е издигнат паметник на Васил Априлов, изработен от скулптура Кирил Тодоров. В основата, от четирите страни, са изобразени сцени от различните етапи на развитието на българското образование.

Юрий Венелин (1802-1839) - Ю̀рий Ива̀нович Венѐлин (псевдоним на Георги Хуца) е украински славист, българист, фолклорист, етнограф, филолог. Роден е на 22 септември 1802 година в село Тибава (днес в Украйна) в обикновено свещеническо семейство. След като завършва гимназия в Ужгород, той постъпва в Сарматския лицей под името Юрий Венелин. В лицея бъдещият учен се увлича по историческите науки. През 1822 г. постъпва в Лвовския университет. По-късно заминава за Кишинев, където проучва езика и историята на българските преселници. Продължава обучението си в Москва, където следва медицина, но неговият интерес в областта на българския фолклор и етнография не престават.През 1829 година Юрий Венелин издава един от най-задълбочените си и значими трудове, слагащ началото на съвременната българска фолклористика и етнография, а именно „Древните и съвременни българи в тяхното политическо, народностно, историческо и религиозно отношение спрямо русите“. Тази книга намира широк отзвук както в Русия, така и в тогавашните български земи. Чрез своя труд Юрий Венелин оказва голямо влияние върху зараждащата се българска интелигенция.През 1830 година е командирован в България от Руската академия в Санкт-Петербург (която през 1841 година се слива с Руската академия на науките). Посещава някои български градове като Варна, Каварна, Силистра и други, и записва редица народни песни и умотворения, като се запознава непосредствено с някои особености на българския език.През 1836 година установява контакти с доайена на българската емиграция в Одеса Васил Априлов, с когото води оживена кореспонденция. Той убеждава Васил Априлов да събира и съхранява песенния български фолклор. През този период Венелин изследва българския фолклор, етнография и език. Тези негови проучвания ще залегнат в по-късните му трудове.Юрий Венелин е автор на съчинението „Старите и сегашни българи в тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение спрямо русите“, издадено в 3 тома през 1829-1841 година. Този труд прави известно името на българите сред по-широк кръг от руската общественост и повлиява на много българи, между които и на Васил Априлов, да осъзнаят своята народност. Неговата книга „Критически изследвания за българската история“ е публикувана посмъртно (с известни съкращения) през 1849 година в Москва по инициатива на Спиридо Палаузов и със средствата на живеещия в Русия български търговец Иван Денкоглу. През 1853 година книгата е публикувана изцяло (по ръкописа на автора) в Земун, Сърбия в български превод на калоферския учител Ботю Петков (бащата на Христо Ботев) и нейната поява изиграва сериозна роля в развитието на българската историография около средата на 19 век.
Юрий Венелин умира в Москва на 26 март 1839 година. Погребан е в Даниловия манастир до гроба на Михаил Николаевич Гогол.

Георги Сава Раковски (1821-1867) - Той е роден в подбалканския възрожденски град Котел в семейството на сравнително заможния търговец и занаятчия Стойко Поровиш и Руска Мамарчeва. В периода 1828-1834 година Георги Раковски учи в килийното училище в родния си град, където освен български изучава и гръцки език. През 1834 година постъпва в училището в Карлово, където учител му е Райно Попович. Раковски напуска Карлово през 1836 година заради върлуваща по това време чумнa епидемия там.В края на 1837 година заедно с баща си заминава за Цариград, където продължава образованието си в елитното гръцко училище в Куручушме. Там Раковски изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия, френски, персийски, арабски и други предмети. По време на престоя си в Цариград, Раковски става съучредител на „Македонското дружество“, което има за цел освобождението на българите от турска власт. Под влияние най-вече на Неофит Бозвели, но също така на Иларион Макариополски и Сава Доброплодни, Раковски се включва в борбата за църковна независимост. През 1859г. в Одеса Раковски публикува „Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари чърти нашего битие”. Възрожденската ни фолклористика е изцяло под знака на митологизма на Раковски не само защото митологичната школа на братя Грим е единствената до това време в европейската фолклористика, но и защото поради сложните етнични съжителства на Балканите митологичния пласт във фолклора притежава най-явни етноспецифични черти. Идеологическият двубой между народите за духовно богатство е принудил Раковски да потърси в народната словесност следите пантеон, който да се противопостави на древногръцките олимпийски богове, защото блясъкът на Олимп като метафора за едно от най-ярките изявления в човешката цивилизация заплашвал културната самоличност на част от прогледналата за нов духовен живот българска интелигенция. Родолюбивите намерения на идеолога на нашето националноосвободително движение били подкрепени от мнозина, сред които Веркович и Гологанов и неговите съмишленици, които създават огромно епическо платно, известно под показателното име „ Веда Словена”. Чрез митологизма възрожденската фолклористика остава в историята на нашата култура, тя ще намери продължители и отрицатели в следващите периоди на развитие в българската фолклористика. Безспорна е заслугата на Раковски да установи своебразен култ към старинните пластове на фолклора, да ги постави в ценностно отношение най-високо и благодарение на него днес да притежаваме един изключително голям фонд от песни, легенди и поверия, които са сигурна основа за достоверната реконструкция на българската митология. Неговото значение е многопластово, защото Георги Раковски е първият идеолог и организатор на националноосвободителното движение в България и е негов ръководител през първите десет години. Като идеен вдъхновител на четническото движение, той не само поставя началото на организираното националнореволюционно движение, но го издига на нов, още по-висок организационен етап. Неговият богат опит и теоретична дейност са използвани от следващата генерация български революционери в лицето на Васил Левски и водачите на Априлското въстание от 1876 година. Следи в духовния живот на българския народ оставя и неговата писателска, журналистическа и публицистична дейност. Целият му живот е посветен на делото за освобождение на България от османско иго и възвеличаване на българския дух.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Видни фолклористи 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.