Великите българи - личности, прославили България в света - Христо Ботев


Категория на документа: Литература


На тема:
Великите българи - личности, прославили България в света
Христо Ботев

Използвана литература

1. Учебник по литература за 9 клас – Панталей Зарев и колектив, изд. „Народна просвета” 1978г.

2. Христоматия по литература за 9 клас – Людмила Стефанова и колектив, изд. „Народна просвета” 1989г.

3. Интернет - www.hristobotev.com

Христо Ботев живее в нашите сърца и умове като едно начало. И като жизнен подвиг в името на великия и общочовешки идеал – свободата и революцията, и като поетически връх на нашия национален художествен гений – от Ботев ние отмерваме извървения път и посоката към бъдещето. Той е една мярка за гражданин и поет. Затова за всяко ново поколение той е бил знаме – чисто и свято знаме на всеотдайна любов към Родината и борбата за нейната свобода и прогрес; за всяко ново поколение писатели – мярка за отдаване таланта и поетическо вдъхновение в служба на народните стремежи, на борбата за народно добруване, на революцията. Затова всяко ново поколение още от най – ранна младост го е влечало като своя мечта, като идеал, към който можеш да се стремиш с открито сърце и уверено да крачиш, без да се страхуваш, че ще сгрешиш посоката на обществения прогрес, пътя на историята.

А можем да кажем още, че тъкмо отношението към Ботев, към неговия подвиг, към неговата поезия и идеал, е бил винаги верен ориентир за всеки българин доколко той искрено и дълбоко е следвал повелите на своя народ, доколко е работил за тържеството на прогреса и на правдата. Тъй както сам Ботев докрай следваше своя „символ верую” и отдаде без остатък и без колебание живота си за светлото бъдеще на България.

Малко народи са имали щастливото историческо начало в зората на своето „възмъжаване” да излъчат такава гигантска фигура на революционер, която да въплътява в себе си и гениален поетически талант, да съчетава революционното дело и поезията в пълно единство. Затова всеки един от нас можеше да каже, че още при първите си крачки на съзнателен човек и гражданин, още при първите си стъпки към обществения прогрес и обществената правда в живота е получавал чрез Ботево наследство една сигурна мярка за своето поведение – мярката на Ботевия жизнен и поетичен подвиг.

Жизнен път

Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (6 януари 1848 г.) в Калофер в семейството на учителя и книжовника Ботьо Петков. Получил образованието си в Одеската духовна семинария, прочут и уважаван не само като учител и педагог, но и като публицист, преводач и обществен деец, като изключително честен и горд човек, Ботьо Петков е несъмнено не само първата, но и една от най – силните личности, които оказват благотворно въздействие върху формирането и на личностните качества, и на обществената поезия, и на литературните заложби на бъдещия велик поет и политически деец. За отношението му пък към поезията и към народния творчески гений несъмнено е допринесло обстоятелство, че неговата майка, красивата и одухотворена Иванка Петкова, е знаела и пеела много народни песни. В родния си край Ботев отрано изпитва въздействието на красивата балканска природа и на хайдушкото свободолюбие на калоферци.

С помощта на Найден Геров през есента на 1863 г. Ботьо, Петков изпраща петнайсетгодишния си син в Одеса. Поради крайно мизерните условия за живот в определената му Първа одеска гимназия той постъпва като волнослушател във Втората гимназия. Преглъща унижението, че въпреки сравнително добрата си подготовка в Калоферското училище на даскал Ботьо е принуден да постъпи в трети клас с деца, които са няколко години по – малки от него, известно време понася и казармения режим в пансиона. Но твърде скоро свободолюбивият му дух и подчертано личностният му интелект влизат в остър конфликт с нечовешкия деспотизъм на руската обществена система. „Невъзможно е да се търпи и стои – пише той след около година на баща си. – Тукашните учители и наредби не са човешки, а зверски. Tрябва да бъде човек от камък, за да може да изтърпи.” Пред казионното образoвание младият българин все по – често предпочита самообразованието. Чете жадно художествена, публицистична, политическа и научна литература, изгражда основите на своето бъдещо компетентно категорично отношение към явленията в обществения и духовен живот. В своите спомени неговият съученик Смилов го представя като красив, весел и сърдечен млад човек, обичан от приятелите си и отдаден изцяло на книгите. Но незачитането на училищните порядки, гордият му независим характер, все по – открито проявяващото се свободомислие му спечелват врагове както сред учетелите и възпитателите му, така и сред членовете на Българското настоятелство в Одеса, по предложение на което през есента на 1865 г. той е изключен от гимназията „по немарливост” и „за безуспешност”. Това едва ли е огорчило будния младеж, изпреварил далеч през тези две години в своето интелектуално развитие както връстниците, така и по – големите си съученици. Той веднага намира истински подходящото си място за този момент - студент в Историко - филологическия факултет на току- що открития Новоросийски одески уневерситет. Вече запознат с основните идеи и с голяма част от творчеството на руските революционни демократи Чернишевски, Херцен, Добролюбов, Писарев и др., на големи руски поети и писатели Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Тургенев, Гогол и др., сега той разширява създадените още в гимназията връзки с интернирани в Одеса полски революционни дейци, герои от неуспешното въстание през 1863 г. за отхвърляне на руското господство в Полша. Според Г. Смилов, у когото Ботев живее след напускане на пансиона, нощем той често се среща с босяците. „Той говореше -твърди Смилов, - че тия хора го интересуват и желае да ги опознае, да ги разбере.” По това време Ботев вече е направил своя избор между учението и революционната дейност. Оттук нататък пътят му ще върви по стъпките на неговия кумир Раковски, на хайдутите и на всички ония, които са приели за своя съдба въоръжената борба за освобождение на отечеството.

По време на своето следване Ботев поддържа връзки и с някои видни руски учени, университетски преподаватели. Особено важно е познанството му с професор Виктор Григорович, приятел и помощник на братя Миладинови, човекът, който пръв ги подтиква към събиране на българските народни песни от Македония и другите български краища. Според Киро Тулешков на Григорович Ботев показва и първото си стихотворение, което написва по това време - „Майце си”, отпечатано от Петко Славейков през 1867 г. във вестник „Гайда”.

През есента на 1866 г. Ботев получава учителско място в българското бесарабско село Задунаевка. Подмамени няколко десетилетия по - рано, след руско – турската война от 1828-1829 г., да напуснат родните си места под страх от отмъщението на връщащите се турци и да се заселят в безлюдна Бесарабия, на тези нещастни безимотни крепостни селяни е оставена възможността да изучават своя български език. Като учител в новопостроеното училище в Задунаевка Ботев живее напълно спартански, спи на дъсчения под, завит само с едно черкезко наметало, единствените му дрехи представляват окъсан казашки офицерски мундур. Неговият съвременник В. Лучков ни е оставил интересен физически портрет на младия учител: „Ботев беше рядък красавец. В тази възраст (18 год.) той имаше лице бяло като на мома, нямаше още ни брада, ни мустаци; висок, едър, снажен, физически силен, пъргав, подвижен. Носеше дълги, черни, гъсти коси, които умееше да кичи, и когато потръсваше този перчем, той достигаше почти до раменете му.” Прекараните няколко месеца в Задунаевка Ботев използва и за пропаганда на революционни идеи сред местните младежи.

Внезапно заболяване на Ботьо Петков, както и тежкото материално положение на многолюдното му семейство налагат в самото начало на1567 г. Ботев да напусне Задунаевка и да се завърне в Калофер, където да замести за известно време стария учител. И тук наред с учителската работа той събира около себе по - будните младежи, които под неговото ръководство се учат да стрелят и разискват смелите му идеи за съпротива и освобождение от вековното робство. Дързък, открит и безкомпромисно прям, опониращ на всяко мнение, което с нещо, макар и съвсем малко, не съвпада с неговото, но весел и жизнерадостен, готов винаги да се пошегува и да се посмее - такъв са го запомнили неговите съвременници от краткото му учителство в Калофер, което свършва твърде скоро. На 11 май 1867 г. по случай празника на светите братя Кирил и Методий той произнася знаменито си слово, в което посочва истинските причини за тежко робско положение на българския народ и осъжда както демагогията на султанските обещания за реформи, така и покорството на онези, които вместо да пробуждат, приспиват съзнанието на народа. След тази реч оставането на Ботев в Калофер като учител става почти невъзможно. Все пак той прекарва със семейството си цялото лято и есента. Напуснал с тъга родния си край, близките си, както и своето „първо либе” Мария (Мина) Горанова, на която по-късно посвещава „Пристанала” и за която всъщност написва драматичната си поетическа изповед „До моето първо либе”, през ноември 1867 г. той вече е в Букурещ. Надеждата му да намери средства, за да замине да следва в Одеса, не се оправдава и той остава в Румъния. Работи като печатар в печатницата на Димитър Паничков и коректор на вестник „Дунавска зора”. Играе с въодушевление в театралната трупа на редактора на вестника Добри Войников - първият организатор на българския театър и създател на българския театрален репертоар, авторът на „Криворазбраната цивилизация” и на много героико - патетически исторически пиеси. Работата на Ботев във вестника се оказва и полезна школа в бъдещата му самостоятелна журналистическа дейност. Браилчани не удържат обещанието си да го изпратят да следва в Прага и той се сближава все повече с хъшовете, голяма част от които преминават Дунава през юли 1868 г. с четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През същото лято той се включва като секретар в четата на Жельо войвода и по тази повод написва стихотворението „На прощаване”. По това време Ботев живее особено тежко - боледува, гладува по няколко дни, спи по пейките в браилското кафене „Стара планина”, където според спомените на Т. Тулешков се ражда знаменитата му творба. „Аз - пише той през септември на Н. Геров - по причина на боледуването си в Браила, паднал съм в такава бедност, щото освен че съм останал гол и бос, но се нуждая даже за насъщния си хляб.” През същата година в „Дунавска зора” излиза второто му отпечатано стихотворение – „Към брата си”, както и обявлението за проектираното, но неосъществено поради липса на средства издаване на неговата първа книга: „Имам чест да известя на съотечествениците си, какво тия дни ще се печата малкия ми труд „Първи поетически опити - проза и стихотворения”.

През същата есен се записва в Медицинското училище в Букурещ, но след един месец напуска и прави опити да се върне като учител в родния си край – за да поправи здравето си и да се погрижи за своето семейство, чието положение става все по – тежко. Но липса на средства за път, отказът на неговия богат сродник Христо Георгиев да му помогне, както и неуспехът на опита му да стане учител в Българско училище в Букурещ, го принуждават да прекара настъпващата зима (или поне началото й) болен, с окъсани дрехи и почти без храна в една запустяла мелница в покрайнините на Букурещ. „Достигнах до такова жалостно положение – съобщава той на своя приятел Киро Тулешков, - което не мога ти опиша. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха и мен ме е срам да изляза деня по улиците. Живея на самия край на Букурещ в една ветраничава воденица заедно с моят съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото на два и три деня намираме хляб да си уталожиме гладът... Тие дни мисля да държа сказка в читалището „Братска любов”, но как ще се явя, не зная! При сичкото това критическо положение аз пак не си губя дързостта и си не изменям честното слово... приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намирахме в най – критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най – добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни сме от два или три деня, а той пее се весел. Вечер, дордето ще легнем – той пее; сутрина, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките си тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!...”

Много са били важните срещи в живота на младия революционер, но едва ли е имало по – голяма от тази! Тя сигурно не е била без значение и за другия участник в нея. Срещнали са се двамата великани на революционната идея и на националноосвободителната борба, за да докажат сякаш, че след наскоро угасналия Раковски неговото място не е останало празно, че двете страни на неговата могъща и необозрима личност, на този „мечтател безумен, образ невъзможен” – поетът морният организатор – сега се въплътили във великите личности на двама нови, млади апостоли, призвани от съдбата да доведат докрай онова, чието начало бе положил знаменитият автор на „Горски пътник”.

През пролетта на 1869 г. Ботев става учител в Александрия, а през август – в Измаил, където преподава български и руски език до март 1871 г. Тук се свързва с някои руски революционери емигранти (Нечаев, Меледин и др.), с които участва в прехвърлянето на нелегална революционна литература от Западна Европа в Русия. Вероятно взима участие в издаването на първия български хумористично – сатиричен вестник „Тъпан”, става и спомагателен член на новосъздаденото Българско книжовно дружество в Браила. Особено важно значение по това време има запознанството му с Любен Каравелов, който вече е започнал да издава в Букурещ своя вестник „Свобода” – трибуна на нови революционни идеи и революционна художествена литература и публицистика, на чиито страници укрепва и се развива и Ботевият поетичен и публицистичен талант. През лятото на 1871 г. Ботев издава четирите броя на своя първи вестник „Дума на българските емигранти” (поради заболяване на редактора петият, последният брой е редактиран от А. Савич). В края на годината заради връзките си с руските революционери и анархисти е арестуван и след около двумесечно пребиваване във Фокшанския затвор през лятото на 1872 г. той е вече в Букурещ, голямо средище на българската емиграция по онова време (както Браила, Галац и някои други румънски градове). Живее в печатницата на Каравелов и става най – близкия му сътрудник в издаването на „Свобода” и „Независимост”. През 1873 г. Ботев издава своя сатиричен вестник „Будилник” (три броя) в тясно сътрудничество с художника и карикатуриста Хенрих Дембицки, полски емигрант. Освен някои от най – известните си сатирични стихотворения, като „Гергьовден”, „Патриот”, „Защо не съм”, в този вестник, в който най – пълно се разгръща блестящата му сатирична дарба, той отпечатва сатиричния разказ „Това ви чака”, фейлетоните „О, темпора! О, морес!”, „Хайде на изложбата”, „Дулапът”, „Тая нощ сънувах...” и др.

През 1874 г. Ботев е учител в българското училище в Букурещ, по това време става и член на привременния Български революционен централен комитет, с което поставя началото на неговата активна дейност като професионален революционер. А в края на годината, след спирането на Каравеловата „Независимост”, започва да издава вестник „Знаме”, който се превръща в печатен орган на революционната организация. „Единственият изход из това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна” – заявява редакторът, несъмнено най – авторитетният и най – влиятелният от водачите на революционното движение след оттеглянето на Каравелов, определяйки кратко и ясно както програмата на вестника, така и своето отношение към политическите събития. Заедно със Стефан Стамболов, Иван Драсов, Никола Обретенов, Стоян Заимов и някои други от по – младите дейци Ботев се заема с подготовката на въстание в България, което трябвало да бъде подкрепено от навлезли от Румъния и от Сърбия големи чети и съпроводено с подпалването на Цариград. С организаторска мисия посещава българите в Браила, Яш, Галац, Николаев, Кишинев, Одеса (може би и Цариград) и довежда от Одеса в Букурещ прославения войвода Филип Тотю. След неуспешния завършек на Старозагорското въстание през септември 1875 г. Ботев си подава оставката като член на комитета. През същата година вижда отпечатана единствената си книга „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”.

Пак през 1875 г. Ботев се оженва за Венета Рашева, а след дошлите по – рано в Букурещ негови братя Кирил и Стефан сега прибира при себе си своята майка и най – малкия си брат – Боян. Грижи се за многобройните емигранти, дошли от България след неуспешния опит за въстание. Въпреки че не участва в т. нар. Гюргевски комитет, който взима решението за Априлското въстание, той не само поддържа тесни връзки с председателя на комитета Ст. Стамболов и със секретаря Ст. Заимов, но и взима най - активно участие в подготовката на революцията, със същата цел пътува и до Сърбия и Русия. „Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите” – пише той през февруари 1876 г. на приятеля си Тодор Пеев, а през април и май с помощта на Никола Обретенов и Г. Апостолов трескаво организира събирането и въоръжаването на чета. Успява да издаде и първия брой на последния си вестник „Нова България”. „От многото напрягания, трудове, вълнения по това велико дело се измахнал и изменил в лицето – спомня си Иван Вазов. – Бузите му бяха доволно слепнати и брадата, която беше оставил вече да расте без стеснение, му придаваше още по – мъжествен, мрачен вид. Той не сядаше, не лягаше, не дояждаше в тия дни. Той тичаше от кафене в кафене, от кръчма в кръчма, от хан в хан, от къща в къща да навижда, да разговаря, да подсеща, да разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие. Той се беше превърнал в мисъл. Смелата, заветната идея, която отдавна мъчеше духа му като таен демон, сега беше се въплатил в него.” След неуспешните опити да бъде привлечен за войвода някой от най - известните сред емиграцията, като П. Хитов, Ф. Тотю и др., начело застава самият Ботев. Негов пръв помощник и военен командир става Никола Войновски. Четата се състои от отделения по десет души, а войводата, военният командир и още десет души образуват щаба. Знаменосецът на четата е Никола Симов Куруто, а бойното знаме от зелен копринен плат, с извезани със сърма и коприна лъв и „Свобода или смърт”, ушива в Русе Петрана Обретенова. Социалният състав на четата е разнообразен, в нея има градинари, шивачи, обущари, бояджии, печатари, зидари и дюлгери, търговци, офицери, чиновници, седем учители, както и един ученик от Болградската гимназия.

Силно преувеличените слухове за големи успехи на въстанието в България изпълват войводата и неговите четници с вярата, че ще бъдат участници в последния, решителния бой за свободата на отечеството. След драматична раздяла с майка си, която напразно го умолява поне да не взима с четата и брат си Кирил, след като се е простил с едномесечната си дъщеря Иванка и с Венета, на която не е казал истината за четата, на 13 май Ботев се качва на влака за Гюргево, изпратен от близки приятели и съпроводен до пристанищния град от брат си Стефан. Скрили оръжието, боеприпасите и униформите си в своя багаж, четниците се качват на австрийския кораб „Радецки” като обикновени пътници, работници градинари от различни дунавски пристанища – Гюргево, Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия и Бекет. На борда войводата уточнява с щаба си плана за завземането на парахода и пише историческите си писма до семейството си и до своите приятели и съратници, както и телеграма до европейските вестници, с която известява общественото мнение за похода на четата и изразява надеждата, че цивилизованите народи ще подкрепят борбата на българите за свобода.

„Бог ще ме запази – пише той на Венета и на семейството си, - а като оживея, то ние ще бъдем най – честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най – много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те Христа.” Все така лаконични и знаменателни са и думите, които отправя към приятелите си: „Работете, братя, работете! Сега е времето да покажеме своите способности и своят патриотизъм. Ние сме щастливи, че и най – малките способности могат да намерят арена и да добият славно име между народът ни. Бързайте да запишете иметата си в историята на нашето освобождение! Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва” се сбъдва...”

Благодарение на добрата предварителна организация, четата завладява кораба за няколко минути и без никакви инциденти. В уречения час въоръжени постове заемат възловите места, а Ботев и неговият щаб, облекли първи въстаническите си униформи, се появяват на палубата. „На оръжие, момчета!” – извиква развълнуван войводата със сабя в ръка и пред изумените пътници мирните „градинари” разтрошават за секунди тежките брашовски сандъци и се превръщат в красиво облечена и въоръжена малка бунтовническа армия. Ботев провежда с капитан Енглендер кратък разговор на френски и му връчва писмо, в което се обяснява, че четата отива „в помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро под българския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо отечество – България”, предава му и удостоверение, което да го оправдае пред параходството за извършеното нарушение в движението на кораба. Когато слизат на козлодуйския бряг, четниците целуват родната земя и изпращат кораба и поздравяващия ги с размахани ръце и шапки екипаж с радостни възгласи в чест на Австрия и на капитана. Ботев напуска кораба после – ден, след като е получил уверение, че няма пострадали нито пътник, нито някакво имущество. Целунали земята, знамето и кръста, образуван от две саби, след последните думи на клетвата „Кълна се, че ще умра за отечеството си България”, четниците тръгват към село Козлодуй, откъдето към тях се присъединяват двама души. Следобед четата потегля към Балкана със Стамболовата песен „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари”, превърнала се вече в химн на хъшовете. Но и в село Бутан, и в Борован тя намира само добре залостените дебели селски порти. Няколко възрастни женици се престрашават и донасят вода на жадните и уморени момчета. Край село Баница четата е нападната от черкези и башибозуци и бързо заема Милин камък – върха на близкия хълм. Тук през целия ден под палещото слънце дружината устоява геройски на непрекъснатите нападения, подсилени и от пристигналата редовна турска войска с две планински оръдия. През нощта (19 срещу 20 май) четата успява да се изтегли на близкия връх Веслец и да отпочине. След неуспешния опит да се свърже с Враца и след като става ясно, че тя не е въстанала и че от нея не може да се очаква никаква помощ, Ботев нарежда изтегляне към Балкана. В подножието на връх Вола четата е нападната от още по – многоброен противник и заема възвишенията на Околчица. Макар и въоръжени с по – примитивни пушки от редовните войници и башибозука, четниците се сражават героично и през този ден и отблъскват всички атаки. Привечер, когато нападетелите се оттеглят временно, най – жадните слизат до близкия извор, а войводата събира останалите неколцина живи от щаба, за да решат съдбата на четата, останала без патрони, без храна и без никаква помощ. Обсъждат възможността за евентуално оттегляне към Сърбия, на което един от помощниците възразява. „Ботев нищо не казва, но се изправи с целия си ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата – спомня си за този трагичен момент Никола Обретенов. – Тогава моментално изгърмя пушка и Ботев политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето...”

Сбъдва се молитвата на поета. От високо, от старопланинския връх, тръгва към България и към всеки един от нас неговият дух. Затова с него може да се общува само с вдигната глава и с чист поглед. Той е толкова високо, че остана недосегаем за всички опити да бъде използван недобросъвестно за идеологически и политически цели. Ботев принадлежи не на партии и идеологии, а на всички, на които са скъпи България и свобода.

Публицистика

Статии



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Великите българи - личности, прославили България в света - Христо Ботев 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.