Вазовият реализъм


Категория на документа: Литература



Реализмът на Вазов при изображението
на следосвобожденската действителност и войната

Богатото многостранно творчество на Иван Вазов е сред най-забележителните по своята същност и значение явления в новата българска литература. То е и необходим момент от създаването на българското национално самочувствие. Творчеството му е ярко свидетелство на народния живот, носещо най-прогресивните, същностни черти - изключително жанрово, тематично и идейно богатство, неоспорими художествени достойнства, реалистичен, патриотичен и демократичен дух. Откъдето и да тръгнем да търсим своите народностни корени, всички пътища ще минат през него - художественото дело на Вазов, въплътило в образи и картини две епохи от националната история. И дори не винаги ще осъзнаем това ясно - дотолкова националният патос на това дело е врязан в самосъзнанието ни на българи, дотолкова тези картини и образи са се превърнали в неотменна част от нашия духовен живот. Творчеството на Вазов е ярко свидетелство за народния живот, то носи най-прогресивните, същностни черти на съвременната българска литература - изключително жанрово, теметично и идейно богатство, неоспорими художествени достойнства, реалистичен, патриотичен и демократичен дух. Вазов умее да акцентира върху основното, исторически-значимото, типичното в живота на народа и да влага творческа обагреност и аналитична оценка в обобщенията и тълкуванията си. Като литературно явление той е създаден от приповдигнатата атмосфера на онази бурна и възходяща епоха, която се нарича Българско национална възраждане. И във възторжената патриотична патетика на наеговото творчество намира израз събуденото за нов исторически живот българско самосъзнание и самочувствие. България, българинът, българката, българското - това е центърът на неговата вселена. "Аз съм българче" - оттекват дори детските стихове на поета. "На теб, българийо свещена" - е неговото генерално поетическо посвещение. Роден през 1850 г. в град Сопот, той израства сред онези цветуши предбалкански долини, които са самото сърце на България. Родният му град е едно от онези охолни и будни търговско-занаятчийски градчета, които оформят представата ни за българското в последния и най-ярък период на националното възраждане. А младостта на твореца съвпада с патетичната подготовка на Априлското въстание - връхна точка в борбата на българския народ срещу османското иго. И творческият облик на Вазов е неотделим от атмосферата на тази област и на това време. По нрави и по настроения семейството, от което произхожда писателят, е твърде характерно за епохата и за българската душевност. В него владее атмосферата на строг ред и патриархална сърдечност, уважение към религиозните и битови традиции и същевременно - отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. В неблагоприятните условия на робската действителност младият Вазов не успява да получи системно и пълно образование, но неговата свежа любознателност цял живот допълва пропуснатото. Още в юношески години той се запознава с почти цялата оригинална и преводна литература на български и започва да чете в оригинал руски и френски автори. Под влияние на прочетеното твърде рано се пробужда и поетическият му дар. По-късно той се сближава със Захари Стоянов, Константин Величков и Стоян Заимов, което се отразява на обществено-политическото му формиране на идейно-етичните му критерии и социални представи, както и в гражданския патос, етноцентричното и антропоцентричното в неговото творчество. Основното в естетическата концепция на тези писатели продължава възрожденското разбиране за литература като общественополезна дейност - "на ползу роду". Иван Вазов е първият професионален писател в българската литературна история, национален класик и народен поет в най-богатия смисъл на това понятие, патриот, демократ и хуманист, реалист и романтик. Съдник на националните подеми и крахове, на възторзи и разочарования, на най-светли патриотични идеали и най-низко духовно падение, Вазов е от онези творци, които придобиват стойността на висш нравствен критерий на епохата. Поколения наред за Вазов се употребява определението "народен поет", без никой да се замисли защо не се съмнява в неговата истинност. И сигурно всяка епоха има своите аргументи за това. Но най-важният от тези аргументи е не само фактът, че той е провъзгласен за такъв с указ от цар Борис III, но и че неговото творчество е възкресило, съхранило и пренесло през годините най-светлите идеали на българския народ. Своите разбирания за добро и зло Вазов взема от вечната нравствено-ценностна скала на българското национално битие. Пророческият дар на поета, увлекателната реч на белетриста и точната мяра на драматурга у него се съчетават в единно и неделимо цяло едноврем,енно на мислите, чувствата и нравствеността на читателите. Образците и картините, които той създава, са винаги емоционално и духовно силно въздействащи. Затова, когато влага в творбите си открито патриотична идея, тя се приема като жизнена необходимост, като духовна потребност. А художествените образи, които извайва, са преди всичко светъл пример за поколения подрастващи българи. Те ги вграждат в собствената си същност, носят ги у себе си и ги предават на идващите след тях. Творчеството на Вазов е своеобразна летопис на съдбините на българския народ в продължение на половин столетие. Писателят е свидетел на две важни епохи от българската история: героичната възрожденска епоха и десетилетията след Освобождението, когато България върви в нов път на развитие. Епохата определя и двете основни теми в творчеството му: героизюмът на българския народ в националноосвободителното движение и изобличението на следосвобожденската действителност. Свидетел на един от най-впечатляващите мигове в българската история - освобождението от турско робство, Вазов превръща темата за националноосвободителните борби в идеен и тематичен център, характеризиращ цялостното му литературно наследство. С нея са свързани едни от върховите му постижения - цикълът от оди "Епопея на забравените", повестите "Немили-недраги" и "Чичовци", романът "Под игото". Възпяването на историческата съдба на България е свързано не само с преклонението пред жизнения избор на родолюбците - да отдадат живота си в името на подвига, но и с болката, породена от социалното обезверяване и нравствената деградация на обществото след Освобождението. Писателят се противопоставя на първите прояви на морал и обществен ред, които са далеч от възрожденския патриотизъм. Ето защо преобладаващата част от творчеството на Вазов е израз на богатите художествени възможности на реализма, според който литературата трябва да бъде свързана с живота и да го отразява правдиво. Писателят реалист не създава изкуство заради самото изкуство, а със своето творчество той служи на народа. Вазов е един от най-големите писатели реалисти в българската литература. Неговото творчество се отличава със своето жанрово разнообразие. Той е израз на богатото художествено съдържание на произведенията му, на таланта на писателя и говори за големите възможности, които реалисмът като художествен метод разкрива пред твореца. Заради изключителните заслуги към българската литература Вазов е всепризнат неин класик и народен поет.

След Освобождението се ражда държавата със своите институции, управници, проблеми и пороци. Това води след себе си голямото разочарование, довежда и до синкретизма, с който се отличава Вазовото творчество: от една страна, възпяване на славното, романтичното и героичното минало, а от друга, художествено изображение на грозната социална действителност и всичките й пороци и нравствена нищета. Без да изчерпва многообразието на неговия художествен свят, критическият патос става централен момент в белетристиката на Вазов от деведесетте години и началото на новия век. И това съвпада с периода, когато една от основните форми на творческа изява се превръща в израз на неговата жива връзка с актуалните проблеми на съвременността. Към миналото Вазов се връща главно като контрапункт на настоящето. Новата действителност след Освобождението го провокира да се вглежда внимателно в нея и да изобличава отрицателните явления, които вижда. Творецът болезнено изживява обезценяването на стойностите, подмяната на идеалите. Разочарован е от моралната деградация, от духовното обезличаване, от кариеризма, грандоманията и меркантилността. Дълбоко го възмущават обществената незаинтересованост, липсата на високи цели и стремежи, насилието над човешката личност. Тревожат го политическото безправие и непочтеността в политиката. Будната му гражданска съвест остро реагира срещу полицейския терор, политическите насилия и своеволия. Социално заострено Вазов рисува отчайващата мизерия, бедственото положение на хората от народа и остро критикува социалното равнодушие на обществото. Бунтува се срещу кървавата безпощадност и антихуманната природа на войната, но и срещу безчовечието в следосвобожденското време. Както своя герой, "известният столичен писател реалист Кардашев", Вазов неуморно търси проявлението на високи идеали, въплътени в положителни герои, нравствени личности. Като човек с будно гражданско съзнание и високи възрожденски морално-етични критерии, творецът е дълбоко потиснат от нравствената поквара и духовната пустота на следосвобожденската епоха, в която вижда разбити най-хубавите си мечти. Но дори в такъв труден момент, верен на оптимистичната нагласа, Вазов не стига до отчаяние, а търси опора в универсалните човешки идеали - насърчава честните и работните, сочи презрелите егоизма като образци за подражание. Писателят е твърдо убеден, че новите поколения, минали през огъня на пагубните страсти, ще потърсят пътя към високите цели. Ето защо той величае порива към прогрес, към "правда и светлина". Неугасващият му оптимизъм намира най-ярък израз в стихотворението "Не се гаси туй, що не гасне" - възхвала на устремения към напредък човешки дух, на свободната човешка мисъл. В творчеството на Вазов намира отражение историята на родината от Априлската епопея до всички по-важни събития след Освобождението. Свидетел на четирите войни, които преживява нова България, и верен на своя обет да бъде "жива история", "глас и съвест на епохата", творецът превръща тези войни в основна тема в редица стихосбирки. Към нея Вазов подхожда не като политик или пряк участник в драматичните събития, а от позицията на патриот и човек, и ги представя според ролята им в националния живот. Творбите, посветени на войните, възникват по конкретен повод и отразяват конкретни нагласа и настроение на обществото. Наред с това в тях поетът прави и по-широки оценки от философско обобщаващо гледище, което довежда до сложното, често противоречиво съчетаване на патриотичен възторг и хуманистична скръб. Но над всичко се откроява демократизмът на твореца, който прославя възторжено героя на деня - обикновения български воин, най-висшата еманация на българския народ, с присъщите му възрожденски духовни и нравствени добродетели. Изваял образа на българските воини, с техните сила, могъщество, свободолюбие и всеотдаен патриотизъм, Вазов възславя и паметта на онези от тях, които загиват геройски на бойното поле в защита на националните чест и достойнство. Но наред с патриотичния възторг, в творбите се откроява и болката на хуманиста от античовешката същност на изтреблението, мъката и братоубийството между славянските народи, тревогата за потъналата в забрава памет на свещените жертви. Показателни за умората от ужасите на войната са последните Вазови военни стихотворения, в които все по-често патриотичният възторг отстъпва място на скръбта, болката и сълзите на майките, вдовиците и сираците, на болезнената равносметка от войната, осеяла бранните полета с гробове. Войната се осъзнава акто антихуманна и грозна стихия, "безжалостна и гряшна". Цялото литературно дело на Вазов, феноменално с обема, жанровото разнообразие и всеобхватната си тематика, е доказателство, че и като творец, и като човек той е уравновесен, цялостен, без драматични противоречия и вътрешно раздвоение, писател реалист, с изумителна проницателност за собствените си сили и за историческите потребности на времето. Над дребните страсти и евтиното самодоволство, далече от острите политически битки... И близо до България и до нейния народ, които фанатично обича.

Една от основните теми на Вазовите разкази е новата действителност след Освобождението. Проявявайки будна гражданска съвест и задълбочена наблюдателност, писателят схваща основните особености и противоречия на епохата и ги отразява правдиво като критически реалист. Вазов изгражда разказите си, като излиза от непосредствените наблюдения над народния бит, над обществените и политическите нрави. В основата им обикновено стои конкретна случка, на която е бил свидетел или сам е участвал в нея. Тази близост на писателя до живота, както и стремежът му да бъде верен на действителността, допринася за голямото познавателно съдържание на неговите разкази. Те пресъздават реалистично типични страни от обществената и политическата действителност в България за един продължителен период от време и имат важно значение за по-нататъшното развитие на българския разказ. Вазов и днес е един от най-увлекателните разказвачи в българската литература, един от големите майстори на малкия епичен жанр.

Разказът "Дядо Йоцо гледа" излиза през 1901 г. в сборника "Видено и чуто". В него се проявява ярко патриотичната и гражданска насоченост, характерна за Вазовото творчество. С цялостното си съдържание този разказ е свързан с епохата след Освобождението. С него писателят се стреми да въздейства възпитателно на своите съвременници, да ги тласне към преоценяване на свободата, творецът цели да възроди закърнялото патриотично чувство. Скромният, дори невзрачен герой от народните низини, чието девствено съзнание съхранява непокварени човешките и национални добродетели, е в центъра на разказа, в който Вазов слива възторга и разочарованието. За пореден път авторът доказва своя талант да въплъщава проблемите на националната съдба в човешки характери. Отделните епизоди, в които се разкрива образа на дядо Йоцо, са подредени в хронологичен ред и са ясно обособени. Те се възприемат като художествено единство с определена идейно-емоционална целенасоченост поради организиращата роля на авторовата реч. Авторът говори от името на онези, които са "обръгнали вече" на "чудесиите на свободата" и гледат "равнодушно" това, което предците им "не са сънували даже в най-дивните си блянове". Така второвият глас внася реалистичния коректив на дядо Йоцовия приказен свят. Приказното всъщност е основен сюжетен механизъм в текста. Чрез него са съотнесени двете реалности - "истинската" и "дядо Йоцовата"; чрез него е обяснено и специфичното място на героя в света на зрящите. Във встъплението, с което започва разказът, Вазов не пропуска да спомене тези, които са мечтали за свободното Отечество, борили са се за неговата независимост, но не са доживели осъществяването на своя идеал. Писателят си представя тяхното учудване и радостта им от "чудосиите" на наова България. Авторът говори и за онези, които са дочакали свободата, но се отнасят с равнодушие към нея, приемат я като нещо, което по право им се полага, не схващат свободата като ценност, която трябва да се уважава и защитава. С поведението си Вазовите съвременници обезсмислят саможертвата на героите от миналото в името на националния идеал. Така още в началото изпъкват двете основни насоки в идейно-емоционалното съдържание на творбата: патриотична - тя е основна и се изразява в радостта от свободния живот, в изтъкването на прогреса, и критична - недоволството от обществените недъзи, които са знак за неоценяването на свободата. Емоционалният тон съчетава противоречиви чувства - дълбока радост от осъществяването на националния идеал и искрена мъка за онези, които не са могли да видят реализирано най-силното си, дълбоко човешко и гражданско желание. Главният изразител на патриотичната тенденция в разказа е дядо Йоцо, който се откроява от съвременниците си като въплъщение на морала, чувствата и мислите на българина от епохата преди Освобождението. В пролога героят е представен като "възкръснал", което дава ключ за тълкуване на неговия образ. Както става в приказките, свързани с инициацията, и тук героят е изгубил един свят, за да му бъде открит друг. Дядо Йоцо е връзката между някогашна и сегашна България, между миналото време на патриархални идеали и социалните недъзи на настоящето. Дядо Йоцо се оказва единственият неразочарован "някогашен" българин във Вазовите разкази, критикуващи следосвобожденската действителност. Със своите наивни въпроси героят напомня библейския идеал за "малките", децата, чистите души. Той е своеобразно олицетворение на невинността. Вазов използва слепотата на героя си не само за да създаде един вълшебен свят, приписвайки само на слепеца способността да го населява. Слепотата всъщност е единственото оръжие срещу разочарованията на съвремието. Голямото идейно-нравствено съдържание, което въплъщава персонажът, се подчертава от самото заглавие на разказа. То е построено чрез похвата на абсурда - слепец, който "гледа". Именно този абсурд поставя акцент върху онова вътрешно зрение на душата, в което намира израз духовната същност на човека и чрез което единствено се стига до големите истини за живота. Това е идея, която разширява смисълът на разказа и дава право да се търсят неговите проекции и извън изобразения от автора художествен хронотоп. Образът се разгръща в органична връзка със суровия пейзаж на Искърския прелом. В последните години на миналия век този труднодостъпен и изоставен планински край се обособява художествено в поезията и прозата на Вазов като географска и социална среда, в която проблемите на времето намират особено драстичен израз. За да изрази чистата радост от свободата и от "българското", Вазов избира сляп старец, вече отпаднал от течението на живота, останал непроменен. Дядо Йоцо не може да почувства осезателно и достатъчно убедително това. В паметта му живеят само спомените, ужасите на робството, но нито един образ от свободния живот. У дядо Йоцо живее най-съкровената мечта на българина от миналото - "да види" и да се порадва на свободна България. Затова той изживява с толкова голяма болка своето ослепяване. За първи път дядо Йоцо има възможност да се срещне с новото българско, когато селото е посетено от околийския началник. При изобразяване на дядо Йоцовото въодушевление Вазов използва психологически анализ, който се осъществява предимно от авторовата реч, като се търси външният израз на душевните преживявания. Дядо Йоцо е "запъхтян от вълнение", когато разпитва за българския началник, "въздиша от радост", че "българският паша" носи сабя, главата му се тресе от вълнение при мисълта, че ще се срещне с представител на българската власт. Вазов рисува портрета на героя си едва когато представя срещата му с началника. Така писателят свързва външния вид на героя с неговия духовен облик. С всяка дума се постига не само вярно пресъздаване на физическия образ на дядо Йоцо, но и на неговото душевно състояние. Изразителните синонимни глаголи, които предават движението на треперещата ръка на дядо Йоцо, говорят за трогателното му душевно вълнение. Разтреперан от въодушевление, той благоговейно целува еполетите на околийския началник. Но дядо Йоцо не знае, че именно тези околийски началници така скоро след Освобождението направиха омразно това име, свързвайки го с представата за полицейски насилия и произволи. Той не познава новия следосвобожденски живот, за него всичко това не съществува, защото в неговата старческа памет плуват спомени за фесове и камшици и живее неутоленият копнеж да види "българското". Сълзите, които ибликват от неговите мъртви очи, разкриват още по-изразително любовта му към родината. Тази среща на персонажа с "българското" е показател за големия му патриотизъм и за благоговейното му отношение към националната свобода. Още по-големи вълнения изпитва дядо Йоцо при идването на единствения войник от селото. Възрастният човек "трепери от щастие", когато разбира, че България има войска, многобройна и добре въоръжена. Най-силно дядо Йоцо е развълнуван от вестта, че през Искърското дефиле ще се прокара железен път. "Като с чук" е разтърсена душата на стареца. За осемдесет и четири годишния мъж построяването на презбалканската железопътна линия се превръща в най-голямото събитие на неговия живот, сбъдната мечта от миналото. За него това е чудо, защото преди, в турско са правени опити, но нито пашите и големците, нито чужденците са мислели, че това е възможно. Това подсилва удивлението и радостта на дядо Йоцо от факта, че железницата се строи от български инженери. Дядо Йоцо се гордее със своята освободена България. За него железницата е олицетворение на нова България, която лети към щастливо и велико бъдеще. Вазов представя персонажа си и чрез неговата речева характеристика. За дядо Йоцо, който живее със старите представи за обществен ред и отношения, са съвсем естествени турските думи, оправдано е той да разпитва за българския сарай в София, за българския талим. Вазов обаче не стига до езиков натурализъм. Турцизмите са използвани само там, където са художествено необходими, за да покаже героя си като човек от миналото робско време. Силният и чист патриотизъм е най-характерната черта на дядо Йоцо - един от прекрасните образи на българи патриоти в литературата ни. Основната патриотична идея, изразена в разказа, е съчетана с критично отношение към следосвобожденската действителност. Дядо Йоцо не само косвено, чрез своя искрен и дълбок патриотизъм, но и пряко отправя укор към новите хора след Освобождението. Думите му: "Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам", са насочени срещу тези, които са забравили или не виждат какво благо е свободата. Главен изразител на критичната тенденция в разказа, обаче е авторът. Неговият образ се разкрива в редица авторски отстъпления и описания. Вазов също се радва на свободата и признава нейната значимост за прогреса на България, но радостта му е помрачена, тъй като той по-добре от дядо Йоцо познава новия живот, вижда и недостатъците му. Сам писателят подчертава връзката между слепотата на героя и възторженото му отношение към новия живот: "Слепотата и умствената му незлобливост бяха запазили като с броня душата му от разочарованията на тъмните й страни, които разочарования изпитахме ние, окатите... Честит слепец!". Виждането на стареца се разгръща като свръхсетивност, като приоритет на една съхранена духовност в противовес на пасивното наблюдение, гледане, което не е в състояние да достигне до субективизиране и разбиране на ставащото извън индивида. Разказът драстично разкъсва корелацията виждане-гледане като етапи на един общ процес на възприемане, превръщайки я в опозиция, противопоставяща множеството гледащи, но лишени от способност за виждане, на един, който вижда, защото не е гледащ. Вазов потвърждава разликата между отношението на дядо Йоцо и на другите хора към следосвобожденската действителност и чрез образите на селяните. За тях дядо Йоцо е един остатък от старото време. За Денко дядо Йоцо е "вдетинен старец". Това всъщност е висока оценка за възрастния човек, защото косвено подсказва неговата добродушност, незлобливост и детска наивност. Пътниците от влака питат кондуктора дали старецът, махащ от скалата, не е "някой луд". В нарицателното "луд" е кодирана маргиналността на героя, той е различен от своите съвременници и именно тази му различност го прави открояващ се. Вазов не само критикува съвременниците на дядо Йоцо, които не могат да разберат неговите чисти патриотични чувства, но същевременно подчертава колко далеч трябва да бъде човек от новия живот след Освобождението, за да му се радва чисто и безкористно. Така чрез приоритета на виждането над гледането разказът внушава невъзможността за съпоствяне на видимия свят с виденията на дядо Йоцо за него, реалността се заменя със субективираната представа на незрящия за нея. В разказа "Дядо Йоцо гледа" Вазов разкрива, от една страна, обективното прогресивно значение на Освобождението, своята радост и радостта на народа от свободата, а от друга, остава верен на критико-реалистичното си отношение към следосвобожденската реалност. Разочарованието от тази действителност той приема като тъжно, но естествено последствие от по-задълбочено вглеждане в живота. В разказа се отразяват сложните и противоречиви чувства, които писателят изпитва, когато наблюдава живота след Освобождението. Основна е патриотичната идея - да се цени и пази свободата. Вазов разкрива тази тенденция чрез радостта на народа от Освобождението и чрез прогреса, който то носи на родината. Патриотичната идея обаче е съчетана с критичното отношение на писателя към съвременната му реалност, която предизвиква разочарование у него.

Във всички свои творби Вазов се изявява като свидетел и съдник на епохата, в която живее. Идеята да разкаже като очевидец и морален наставник събитията пронизва неговото творчество като дълг, призвание, морален императив. "Виждането" у Вазов може да се преформулира като особено възприятие, обосновано от оптимистичната вяра в българина, в народа - да види и опознае себе си, да се съхрани и развие, подтикван от добрите примери. Затова всичко, което характеризира гражданския живот, държавното устройство, политическите нрави и чисто човешките отношения в ранната епоха след Освобождението, интересува Вазов. Времето е богато на събития, които показват "порьозната" тъкан на обществения морал - чиновническото подкупничество, полицейското насилие, духовната маргинализация на завравените "живи реликви" от близкото минало. Позовавайки се на примери от миналото, Вазов оглежда, съпоставя, анализира, открива грозното или красивото у човека и в обществено-политическия живот, подема го, за да го възвиси или порицае с напътствие и апел. Стремежът на писателя да намери достойни образци на поведение, толкова нужни в общностното живеене, извайва личности и антигерои на пошлостта и егоизма, на невежеството и интригантството, на престъпното у новия човек.

"Малкият човек" от разказа "Тъмен герой" става личност, която се противопоставя на "тъмното време" и "низките страсти" с моралния си избор - да запази самоуважението и ценностите си, градени в контекста на патриархалните времена. Заглавието включва провокатично символиката на определението "тъмен", защото разказваната случка поставя проблема за духовната светлина на човека от народните низини. Шестте фрагмента, от които е изграден разказът, по своеобразен начин подготвят съзнанието на читателя за авторовото послесловие - нравствено-политически анализ на времето. Началото на творбата въвежда в ситуацията на Ненковото семейство. Къщата на сиромаха е проекция на духовно-психологическия образ на стопанина: "намръщен, оклюхнал...", "стан наведен, чело набърчено от грижи, поглед убит и смутен", "ход (...) като на болен човек". Съпругата Ана е още млада, но с "изнурено лице", тя шушне "болезнено", продумва "прибледняла, пита "със слаб глас". "Съдраната роклица" на едно от децата също е знак за бедността, настанила се трайно в този дом. В Ненковото семейство здравето и хармонията са разрушени. Реторичните въпроси, множеството емоционални паузи и елиптичният синтаксис в репликите на Ненко оформят проблемното ядро на гнева като вътрешно недоумение от абсурда на ситуацията. Безработният човек, принуден да се бори за оцеляването на семейството си в "смутни времена", е доведен до екзистенциална драма, подкопаваща неговата природна благост. Ретроспекцията, която е често използван похват от Вазов, се вплита във втория фрагмент. Подзаглавието заявява, че читателят трябва по-широко и типологично да тълкува драмата на "тъмния герой" - като "разказ за смутните времена". Усещането за безсилност определя Ненко като "тъмен герой". За човека и твореца Вазов домът е онази духовна крепост, която съхранява българина и българското в тежките времена на робството. За българина домът е уютен, удобен и привлекателен, той е цел на дългото лутане, утеха за мъките. В този разказ обаче авторът показва посегателството на новото време над сакралната територия на дома. За членовете на Ненковото семейство "къщата беше черна и прилична на тъмница"; отрицателно модифицирани са и семейните отношения: децата "се виждаха (на Ненко) като малки мъчители и тирани - пратени от бога за негово наказание (...), а той им се виждаше като плашило с намръщения си образ". Героят е поставен в конкретната историческа епоха, която се явява обяснение за неговото състояние, причина за мизерията, в която е принуден да живее. По-нататък в текста се се уточнява и годината, в кяото се развива действието - "август 1886 г.", което внушава историчност и достоверност на Вазовото повествование. Завръзката в произведението е назначението на Ненко за стражар - служба, което не отговаря съвсем на неговия нрав и темперамент, но която той приема като спасение за себе си и за семейството си. Повествованието разкрива характеристиките на Ненковия образ - почтеност и прилежание, пъргавина и досетливост, разумно отношение към "малката месечина". Проверка на тези негови качества, провокация за неговия морал е появата на новия началник - "груб, свиреп", без чувство за справедливост. Новият пристав е олицетворение на Мефистотелското начало, но Ненко не се поддава, рискува поста си, благополучието на семейството си, но остава верен на своите нравствени принципи. Стриктно изпълнявайки професионалния си дълг, той аредстува своя благодетел бай Филип, но категорично отказва да престъпи етичната норма и да бие невинен човек. С този си избор Ненко полюсно се разграничава от своите озверели съвременници, отдавна загърбили човешкото в себе си. Вазов не изобразява натуралистично побоя над Стоян Кунчов, а съсредоточава вниманието на читателите върху нехуманната същност на новите българи, които дори изпитват удоволствие от своята жестокост. В шести фрагмент зверщината е пресъздадена чрез думите на Ненко пред жена му и в един "весел разговор между стражарите". Цитатното възпроизвеждане в репликата на Ненко въздейства с контраста между умалителната дума "пръчица", използвана сардонично за "цяло кросно" тояги. Началникът се опитва да скони Ненко да бие Стоян Кунчов "за спасение на отечеството". Тук авторът изобличава преобърнатият национален идеал. Някогашната жертва за свободата на родината сега се разбира като измяна на човешкото. Масовостта на озверяването е въплътена в образа на по-възрастния стражарин ("сух и чер" - епитети, които сякаш не само описват външния му вид, но и отразяват неговата бездушевност) и младото момче. Констатацията на един от побойниците: "Ама кеф ми стваше, като пръскаше от месата му оня червен шадраван..." Себепреценката на биячите ги изобличава като същества без минало, с покварено настояще и без минало, защото насладата от страдания, прининени на други хора, е присъща на човеци с нездрав разум. В тази действителност "тъмният герои" Ненко засиява с отражението на най-светлите черти на българина, на добродетелити, които липсват в националния характер през "смутните времена". Примитивната жестокост на обществено-политическите нрави може да развали само онези, които носят робското в душата си, може да озлостят примитива, останал зрящ слепец за свободата и справеливостта. В обширното лирическо заключение Вазов се проявява като съдник на епохата след Освобождението, творецът надига гневен глас срещу безобразията. (Той е и свидетел на случвашото се и това се внушава от изявителното наклонение, използвано в текста.) Авторът задава провокативния въпрос: "Няма ли кой да основе партия на милосърдието". В реторичността ан този въпрос се крие един от основните проблеми не само на неговото време, но и на историческото битие на човека изобщо. Посланието на писателя е, че всеки участва в създаването на историята, с действията се всеки гради настоящата действителност, затова хората не бива да губят съзнанието за собствената си значима роля в съвремието.

Чрез действената сила на героите си авторът води своята неотклонна борба с духовното обезличаване, с идейното издребняване на своето време. Упрека и протеста срещу излъганите възрожденски мечти той изразява и в разказа "Травиата". В творбата е предадена бруталността на полицейските инквизиции, разобличени са низките политически нрави и моралното падение на епохата. В началото на произведението внушава чувството за уюта на домашната обстановка, изобразява красотата на слънчевия зимен ден. Атмосферата е спокойна и разговорът между приятелите - приятен, но когато става дума за "Травиата" тонът се променя. Доктор М. свързва тази опера с драматични спомени, отразяващи варварската същност на настоящето. Разказът довежда темата за обезчовечаването и цинизма в новото българско общество до зловещи измерение. Контрапунктът, който създава внушението на творбата, е зверството в полицейския участък срещу звуците на операта, долитащи от хотел "Люксембург". Стенанията на пребивания, които доктор М. чува в онази нощ, идват, "като че изпод земята", което създава алюзия за ада в света на живите. В творбата си Вазов вплита разказа на своя фикционален събеседник, който е бил пряк очевидец на случилото се, (използва похвата разказ в разказа) и така се създава впечатлението, че разказваното е истина, споменаването на конкретна дата ("през нощта на 30 май 1891 година") също внушава достоверност. Контрастът е основният похват на Вазовото изобличение: стенания и ръкопляскания, безчовечна жестокост и възхищение, охкания и песен, пръчката на капелмайстора и пясъчната торба на стражаря. Това съчетание от "най-дълбокото варварство" и "най-префинената цивилизация" е израз на тоталната абсурдност на съвремието, предизвикващо авторовия протест и възмутителен тон. На принципа на сравнението Вазов съпоставя пролятата българска кръв в името на националния идеал и сцените на варварщина в новоосвободена България. Съпоставя, за да отрече, да заклейми, да изрази своята болка от изопачаването на идеалите и народностните ценности. Префункционализиран е дори образът на лекаря, който опозорява хуманната професия. Пребитият затворник е "занесен в гробищата и закопан неопят" - не само липсва правосъдие в нова България, липсват закони, гарантиращи справедливост, но и са потъпкани религиозни догми. Така в края на разказа името на България добива знак, противоположен на всичко онова, което възторгът на Възраждането е влагал в него. Всичко нормално и човешко постепенно отстъпва пред гротескното и зверското, което се превръша в обичайно и нормално. За патетичния родолюбец Вазов обезценностяването на БЪлгария е равностойно на идеологически крах. Родината вече не е свръхценност. Тя отново е сравнявана с останалия свят, отново се откроява нейната изключителност, която обаче вече се мисли като цивилизационен куриоз.

Страданието на обикновения човек е залегнало и в основата на разказа "Пейзаж". В него Вазов все още търси утопичните граници на обществения морал и човешка нравственост. Метафорично обективира чрез наблюдавания пейзаж на пустото зимно поле духовната картина на обремененото си със социални угризения човешко съзнание. Условна връзка за пожелан, макар и неосъществен, мисловен диалог между човек и общество е художественото пространство на пътя - Ломското шосе. Той е и място за реално отчуждение между отдалечаващите се светове на човешка добродетел и социална антихуманност. Мотивът за "пътуването" към забравената нравственост на възрожденските добродетели е водещ при избора на художествена среда за изява на повествователното действие. Вазов въвежда проблема за "пътя" като нравствен избор за социално отчуждената душевност на своите съвременници от реалния обществен "пейзаж" на действителността. Образът на "пътя" провокира човека, изправил се пред дилемата: отказ от "пътуване" към грозните реалности на времето или намиране на "пътя" към нравствения критерий за хуманност. В географското пространство разказвачът, зад чийто образ стои самият автор, се отдалечава от "великосветския" шум. Дистанцира се от грозния маскарад на обществената поза и карнавално мнимо щастие, прикриващо нравствено деформираната действителност. Обществото е престъпно безразлично към човешката болка и страдание. Срещу него се изправя реалният лик на социалното унижение, нравствено скицирано от Вазов чрез "пейзажа" на болката. Той е "видян" в страдащата душа на случайно срещнатата селянка. Писателят бърза да се отдалечи от пошлото и грубо, грозно лице на обществената реалност, да пречисти душата си в чисто българското родово пространство на привличащата го с величествената си духовна монументалност Стара планина. Тя е българският изконен олтар на родовия дух, пред чиято дълбина и простор Вазов изповядва душата си. Пред този свят на висша духовност смирено притихват "пазарските тревоги" и дребни, суетни боричкания за власт, слава и пари. От друга страна, на това светло величаво пространство на съвършена хармония между дух и материя Вазов противопоставя образа на отчуждението, съществуващо между човек и общество. Ясно отличаващ се е контрастът между красивата хармония на природата и окаяната съдба на българския чове. Безкрайният безжизнен простор на сякаш мъртвото Софийско поле въплъщава адекватно трагичното битие на българската душевност. Сложността и многопосочността на художествените внушения се долавя още и при представянето на физическия и душевен портрет на бабата. В него се открояват белезите на възрастта и тежкия живот, на издръжливостта, жизнеността и човещината. В мътния и почти загаснал поглед на старата жена проблясва нещо топло, кротко, тъжно, но същевременно - оптимистично. Тя е изпълнена с надежда, че ще намери човек с благородно сърце. Прозрял жестокостта на хората, знаейки, че бабата няма да намери подкрепа и разбиране в града, повествователят безуспешно се опитва да й подаде ръка. Загубил "умението" да стори добро, засрамен и съкрушен, той отива в "Свети Крал", където дълго се моли. Този жест е искрен зов за спасението на ближния, опит за пречистване на съвестта. Произведението може да се чете и като разказ за един християнин, неуспял да изпълни "изцяло" (както сам Вазов отбелязва) дълга си. И макар "Пейзаж" традиционно да се разглежда през своята социална значимост, тази творба поставя и един друг въпрос - въпроса за безсилието на "добрите", от което идва постоянното чувство за обреченост на нравите. Дистанцията между човек и общество расте. Резултата от тази дистанция е безрадостния "пейзаж" на социалния живот, характеризиращ се с антихуманността на българската обществена действителност. Вазовото завръщане и Вазовият отказ за отчуждение от "пейзажа" на родното очертават новата, условно проектирана посока на художественото движение в символното пространство на пътя. Това е нов начин за сливане на Вазовия дух с "тъгите" на България. Във фината на разказа е стаена дълбоката авторова тревога и нескрита болка от наблюдаваното в "пейзажа" на родното. Изразен е духовният и социален обем на дисхармоничната връзка между човек и общество, поставени като проблем и изстрадани от автора в художественото пространство на разказа "Пейзаж".

С разказа "Урок" Вазов отново укорява следосвобожденската действителност, в която са се зародили "уродливи явления", която се характеризира с драстичен нравствен упадък и тотална деградация на моралните ценности. Чрез конкретен пример Вазов изразява своето разочарование от обществото чрез оценки и коментари, направени от говорител, който е пряк свидетел на следосвобожденската действителност. За да направи това не са му необходими герои с пълноценни характери и по тази причина той изтъква само онези черти на персонажите, които са му необходими, за да внуши идеята си и основното послание на текста. Авторът има изявено негативно отношение към двете девойки, отнасящи се презрително към своя съотечественик, отричащи се от родния си език, устойчив символ на българското въобще. В това произведение е вграден мотивът за "криворазбраната цивилизация" - слапото следване на чуждата култура, без да се внъква в същността й, и заклеймяване на родното. Момичетата са наречени "сухички и бледи", което е в противовес с традиционната българска представа за девойка. Авторът още тук създава усещането, че има нещо нередно, нездраво и тези героини. Това впечатление се потвъждава по-нататък в текста - оказва се, че външният вид на момичетата е реален отразител и на тяхната душевност, те са "ветрени и пусти кукли". (Тук се активизира символичната стойност на думата "кукла", разбирана като бездушевност.) Противно на естественото очакване именно чужденецът да е носител на дисонанса с родното, той говори "сносно" български, тоест той се опитва да се съобрази със заобикалящата среда. Тази контрастност в образите подсилва негативизма, вложен у девойките. Център на сюжета е подаването на един изпуснат чадър, придружено с подобаваща реплика. "Възстарият българин", който извършва тази кавалерска постъпка, е описан със същата топлота, с каквато е описана природната картина в началото на творбата. Това създава усещането, че този човек е истинският носител на изконно българското. Пътникът е представен като нищо неподозираща жертва на неоснователното презрение на младите дами. Авторовото огорчение градира във възмущение, което обаче не е породено толкова от липсата на патриотично чувство, колкото от липсата на чисто човешка доброта. Коравосърдечието на аристократизираните според новите обществени разбирания българки ги лишава от всякаква възможност да бъдат красиви, лишава ги от тяхната женственост. Това е заключителният извод на разказвача, направен в момента на емоционалната кулминация на творбата. Сюжетната кулминация идва чрез изпълнената с достойнство постъпка на възрастния българин, чието морално превъзходство Вазов недвусмислено подчертава. Разказът завършва с авторовата оценка, която доста прилича на поуките, с които завършват басните. Тази оценка носи основното послание на творбата, чиято основна цел е същата като тази на пътника, върнал чадъра на младата жена - да даде урок по родолюбие и човещина на тези, които по една или друга причина са забравили, че са българи и изобщо че са хора.

Показателно е, че първата повествователна творба на Вазов след Освобождението - "Митрофан и Дормидолски", е хумористична. Тук писателят артистично разиграва своите спомени, за да създаде един карикатурно фикционален свят, в чиито ексцентрични образи, анекдотични ситуации и абсурдна поанта се оглеждат парадоксите на българското администратично управление от първите следосвобожденски години - резултат от социални дислокации и рязка среща между културите на две различни епохи. Вазов открито се подиграва с изостаналия провинциален живот и с полуориенталския невежествен дух, който владее в първите следосвобожденски провинциални съдилища. В центъра на действието са Митрофан Дакито и дядо Иван Песоглавеца. Двама приятели, два противоположни образа - и по характер, и по външен вид, и по политическа принадлежност. И двамата са ярки представители на една изостанала, смешна и подчертано невежа среда. С добродушен смях авторът изобразява манталитета на съдия Митрофан Дакито, който приема носените му от просителите гъски като нещо в реда на нещата и с искрено вълнение се съпротивлява срещу закона, който го заставя да осъди някого на три месеца затвор само защото е ударил някому плесница. Ако в Митрофан Дакито, "именуем още Прасето", е въплътено невежото, ориенталски корумпирано, но и патриархално добросърдечно време, то другият герой - Иван Аспазиевич Дормидолски - със своите амбиции и кариеристична безскрупулност носи и нешо от онези нови отрицателни явления, които нахлуват в българския живот заедно с устрема към модернизация. С цялата си карикатурна противоположност, за автора двамата герои са еднакво колоритна, комична част от своеобразната социално-битова и нравствено-психологическа атмосфера на внезапно раздвижения от реформите на Освобождението вековен провинциален застой. Героите не разбират нито новия живот, нито своите задължение, ръководят се от себични интереси и ако Дакито е либерал, а Дормидолски - консерватор, то те само се считат за такива, без да имат определени убеждения. В това Вазов влага идеята, че следосвобожденските българи следват сляпо социалните тенденции, без изобщо да ги разбират. Митрофан е съдия, приятелят му - адвокат, но никой от двамата не разбира своята работа, никой няма понятие от новите закони. Но за разлика от хумористично-сатиричните стихотворения, които Вазов пише в същия период, тук неговият смях не градира в сатира. Писателят не изобличава, а просто се забавлява, овладявайки гъвкавите възможности на един друг художествен маниер - артистичната игровост. Особено очевидно става това в абсурдния край на повестта, когато, за да отмъсти на коварно предалия го дългогодишен приятел, Митрофан, от кротък и милостив, изведнъж става отмъстителен и осъжда Дормидолски на смърт за "убийството" на една череша. (В това се открива мотивът за злоупотребата с властта, използването й за лични цели - в случая за лично отмъщение.) В сюжета и в стила на "Митрофан и Дормидолски" се усеща влиянието на руския класик Гогол - нещо съвсем естествено за начинаещия белетрист, който търси модели за художествено структуриране на почерпания от жизнения му опит материал. За тази повест Вазов е бил обвиняван от Захари Стоянов за грубо подражателство на Гогол, но обвинението, че героите са пренесени на българска почва руски типове, е отхвърлено. И добродушният, и същевременно достатъчно твърдо пазещ интересите си Митрофан Дакито, и претенциозният, изпълнен с неизчерпаема енергия и честолюбиви планове, Иван Дормидолски, са израсли на българска земя и носят отпечатъка на един характерен момент от нейната история, отличава ги от Гоголевите герои и социално-психологическата им характеристика, и самото отношение на писателя към тях. Хуморът на повествованието е бодър и жизнерадостен. Тук Вазов се смее над невежеството и дребните страсти на един изостанал живот, без да се задълбочава в онези нови проблеми на съвременността, изобличени в други негови произведения от този период.

Вазовите разкази имат актуална проблематика, пластично изображение, интересна фабула, наситени са с ярки човешки типове, с ясна авторова позиция, написани са на жив език. Художествено-критично изображение на различни страни, явления и човешки образи от живота на София са творбите от сборника "Драски и шарки". Той съдържа сюжети из живота на българската столица, описва я такава, каквато е била преди един век - с парвенюшките си балове във военния клуб и наводненията в калните улици на Ючбунар, с идиличния си полупразен трамвай и гладуващите театрални трупи. Най-богат по съдържание в сборника е разказът "Кардашев на лов". Той е с оригинална постройка, с интересна фабула, с ярки човешки типове, с жив и ефектен език, възсъздаващ социално-битовата атмосфера на деведесетте години, изразяващ оформилото се като норматив на българската проза развитие към критичен анализ на злободневната действителност. Разказът разгръща една потискаща панорама на широко обхваналата цялото общество нравствена поквара и меркантилна пошлост. Този публицистично откровен разказ е същевременно и една своеобразна творческа равносметка на самия Вазов. В него авторът обосновава своето право на критически патос. Главно действащо лице в разказа е един писател реалист (двойник на самия автор), който търси благородни сюжети по улиците на София, но навсякъде се натъква на деградация на нравите, пошлост, алчност и кариеризъм. На едно място младоженецът се пазари с тъста си, на друго човек убива заради наследство, на трето депутат дава лъжлива клетва. Ефектът от тези низости е подсилен и от факта, че Кардашев се движи по улици с имена на велики българи: "Цар Борис", "Левски", "Ботьов", "Любен Каравелов". Така на подтекстово равнище е вложен контрастът между славното българско минало и позорното настояще. И. Пелева отбелязва: "Имената на големите предишни хора, на големите предишни мечти са зазидани в ежедневието, впредметени и прагматично употребени, превърнати в незабележимост.". Дори лъвовете на Лъвов мост - символ на българската сила и гордост, гербовите знаци на родното - тук изглеждат нелепи. В това произведение мотивът за пътя е сюжетоорганизиращ. Тук пътят не носи смисъла на инициация, на някакво израстване или прозрение, а по-скоро е повод за наблюдения и описания. Безуспешния еднодневен "лов" на Кардашев е художествен модел на творческите търсения на писателя в следосвобожденската действителност. Модел, предназначен да обясни неговия преход към неприсъщия на оптимистичната му и снизходителна душа изобличителен патос на сатирата. Чрез своя герой двойник - Кардашев, авторът ни прави свидетели на мерзски герои и гнусни постъпки. Вазов използва похвата на сензационната изненада , която разбива всички очаквания на Кардашев за наличието на честна "рицарска" черта и героизъм у майора малдоженец. Посочил дребните характери, авторът утвърждава своето право на сатирик изобличител. Вазов се стреми да се придържа към реалистичното, обективното представяне на действителността, която в конкретния исторически период не му предоставя нищо възвишено и нравствено. Затова в края на разказа той заключава: "Нашият живот ни дава само уродливи явления. Нека го земем такъв, какъвто е. (...) Настоящето може да дава живот само на сатирата. Нека бъде сатирата!". Тази констатация съдържа признание за безсилието на всеки друг литературен подстъп към действителността на съвремието. Адекватни се оказват само средствата на дистанцираното сатирично слово. Достигнал до извода "Нека бъде сатирата!", Вазов произнася своята присъда над една реалност, която е многообразна на обществено-политически и нравствени пороци и недостатъци. В много отношения текстът напомня Алековия "Бай Ганьо", появил се горе-долу по същото време. Близостта засяга не само описваните нрави, но и поетиката. "Кардашев на лов", подобно на Алековата творба, е разказ, състоящ се от самостойни сюжети, своеобразно пътуване-през, напречен разрез на българското следосвобожденско общество.

Разказът "Кандидат за "хамама" е поредният пример за Вазовата обществена критика. В това произведение са изобразени низките похвати на предизборна агитация, провеждана от политическите партии. Вазов изобличава и в този смисъл обезсмисля цялата политическа система - държавата не се грижи за удовлетворяването на нуждите на обикновените хора, за тяхното благополучие, за осигуряването на по-добър живот в новото общество. Патриархът на българската литература си избира за авторова позиция именно пиедестала - от тази дистанция може да критикува следосвобожденската действителност. Текстът е концентриран не толкова около случката (което е важно за композицията на разказа), колкото около начина на осмислянето й. Самото заглавие обещава иронична история - както Вазов сам пояснява в своята бележка, "областното събрание на Източна Румелия се поместяше в един турски хамам, приспособен за нуждата". "Хамам" означава турска баня, а авторовото натъртване на думата "нужда" допълнително подсилва ниския, нечистия смисъл на пространствения символ. Предизборната обиколка на кандидата за депутат Хрисантов е сюжетната ос, около която се нареждат сцените на следосвобожденската действителност и съответните коментари. И в това свое произведение Вазов използва контраста - между "тая красна природа" и душите на героите. Наличието на контрапункт е основното изискване за композицията на разказа. "Запетая" и "но" (..., но...) - така формулира схемата на късия разказ Алексей Толстой. Хрисантов (положителен герой) е тръгнал да разпространява идеалите си сред селяните, но в края на разказа се получава така, че на него му остава само да махне с ръка. Текстът е построен като среща на обществени и нравствени позиции - чрез диалога между Хрисантов и Иванов. Те представят двете лица на българския обществено-политически живот. Хрисантов е идеалистът, Иванов - безскрупулният демагог. В програмата на Иванов се разпознава образът от стихотворението "Практическият человек". В края на разказа Вазовият благороден либерал идеалист е погнусен и се оттегля от политическия живот, но този жест не дава отговорите за бъдещето на България.

Без да изчерпва многообразието на своя художествен свят, критическият патос става централен момент във Вазовата белетристика. В разказа "Запалените снопи" се откриват тежкият живот на селото и моралната поквара на града. Непринуденото повествование в творбата за комичните приключения на попадналите на село граждани води до същностни черти от психологията и настроенията на българския селянин. В разказа се преплитат свежо и непосредствено чувство за хумор в изображението и хумористична нишка.

Воден от широкия епически обхват на своя творчески натюрел, Вазов пресъздава художествено предосвобожденската епоха не само в нейните героични, но и в нейните битови измерения. Хумористичният разказ "Хаджи Ахил" е първото навлизане на Вазов в света на детството и младостта му. Без да се стреми към класическата схема на разказ с определена интрига, тук той изобразява ярката и самобитна фигура на сопотския доморасъл философ и мъдрец. В описанията на детайлите на битовата обстановка се чувства влиянието на знаменития автор на "Българи от старо време". Но тази битова описателност е умело подчинена на основната художествена задача - характеристиката на един човешки тип, а заедно с него и на онази социално-битова атмосфера, която го е създала. Защото през оригиналния характер и чудатостите на героя авторът пречупва и особености на едно исторически определено време - с неговия бит и нрави, социални отношения и битова философия. Героят е провинциален философ със свободен дух и будно съзнание. Душата на градския бръснар е необятна - поет, колекционер на чужди антики, любител на музиката, майстор на крилатото, язвително слово. Той търпеливо понася несгодите, а житейската му философия го предпазва от огорчения. Проницателната му мисъл ясно схваша пороците на обществото и той става негова съвест. Хаджи Ахил е удовлетворен от себе си човек - с острия си хумор, с познанията си по история и герография, добити от практическия му опит, макар тези познания понякога да не са съвсем точни. Той обвинява с пророчески глас: "Граде! Граде! Велики Вавилоне!". Този беден бръснар е рядък патриот, истински българин от типа на много по-късни Вазови герои. В разказа Вазов като Гогол персонифицира вещите, за да характеризира чрез тях своя герой. Такава роля в разказа се предопределя на шалварите на Хаджи Ахил, с които е ергенувал, пленявал женските сърца, ходил е по света, които са частица от биографията. Вазов прибягва и до комични съпоставки с историята и митологията. Хаджи Ахил има слабости, но това е характерно за всеки човек: "Наполеон обичаше без мяра емфието, Александър Велики - питието, Суворов имаше слабост да кукурига като петел.". Така чрез сравнението за пореден път Вазов съпоставя българското със световното, обяснява малко познатото с всепризнатото и масово известното.

Увлекателният сюжет и богатите интонации на повествователния език, пластичните картини и ярките човешки образи, гъвкавото движение в широкия художествен диапазон между патриотичната патетика и хумора, всичко във Вазовите повести и разкази има една неизменна насоченост - към образа на българина българското в цялялата негова жизнена пъстрота, към проблемите на националното битие в цялото тяхно историческо и социално-битово многообразие. И това е най-специфичното вазовско в неговите многолики творби с откровено присъстващия в тях "образ на автора" - свидетел на епохата и хранител на националната памет, трезво критичен, добродушно снизходителен, но и по възрожденски влюбен в своя народ. Чувствителен към всичко, което се отнася до общественото благо, до отечеството, до морала на отделния човек, той използва всичко преживано и чуто, за да събира материал за своите разкази. Писателят отразява в творбите си най-разнообразни явления от обществено-политическата и културна дейност на хората, прониква в техния живот, засяга въпроси от нравствен и социален характер. В неговата следосвобожденска реалност писателят изразява своето разочарование от "дребните характери", от липсата на идеали у своите съвременници, от пошлостта на хората, стоящи по върховете на новата обществено-политическа система. Тези теми той пресъздава и в своите стихотворни творби.

Елегията "Елате ни вижте!" е откровен отклик на трагико-драматичното колективно разочарование и разпад на надеждите за достоен живот в отвоюваната с толкова жертви и себеотрицание народна свобода. Родена от несбъдването на националното очакване, тя е посветена на онзи страдалчески облик на Родината, в който новото лице на България е само знак за несретническа общностна орис, за човешко социално и духовно принизяване. Творбата описва онези, за които свободата сякаш никога не е идвала. Тяхната съдба е пресъздадена чрез възрожденската метафорика на робството. "Труд", "пот", "хомот", "скот" - все думи, асоциирани с мрачните векове на игото. Времевата перспектива се измерва с вечността - сякаш страданието, бедността и духовният мрак са неизменни: "Се тоз вик", "И вечно труд тежък и пот непрестанни", "Тук бедност вековна е гост постоянни". В произведението образът на родината е демитологизиран и десакрализиран, представен в грубо предметните и натуралистични форми. Човешкото присъствие е белязано от социалната трагика, а националният живот - от обществената гибелност и мрачна безперспективност. Творбата е издържана в елегичен тон, а призивната й императивност е с характер на "вик" и "стенание". Заглавният израз притежава стойност не само на ориентир за смисловите насоки на произведението, но е и неразлъчен елемент от неговата структурна и съдържателна реализация. Преминаващ като лайтмотив през цялата творба, този апел играе ролята на обединяващ значенията в произведението. Чрез последователната повторителност той и отграничава, и градира, и обобщава отделните фрагменти в общата картина на националното страдание. Пространството на България и съдбата на българина са обвързани с бедстващите социални низини. Техният образ е обозначен и конкретизиран още в първата строфа чрез топосните определения - "кръчми", "хижи", "селското бедно жилище", както и чрез оценъчното обобщение "картина плачевна". Разгръщането и детайлизирането им протичат, като всеки цялостен предметен и битов фрагмент се подчинява на идейната цел - апелът за "виждането", забелязването, противопоставянето. Развенчан и депоетизиран, образът на следосвобожденска България е идентифициран с картината на всеобщата бедност и мизерия. Натрупването на ключова семантика, ориентирана към означенията на повсеместния недоимък и социалната трагедия, е водеюият принцип в постигането на внушенията. Съчетан с експресивна и метафорична оценъчност, той не само откроява конкретните форми на реалността, но внушава и представата за тяхната всеобхватност, за протяжността им във времепространството, заявява човешката и творческа съпричастност на поета към пресъздаваното. Наслагването на образи определения, основаващо се на мозаечно-фрагментарния принцип, накъсаната, синтетична фразеологичност на изказа, употребата на множество възклицания свидетелстват за напрегната и емоционално обострена рефлексия на реалността в душата на лирическия говорител. Той сякаш е отворил сетивата си единствено за изображенията на злото. Огрубената изразност е естественият и адекватен израз на незаслужената и неоправдана българска орис. Болезненият отклик на реалността в лирическото съзнание е мотивиран от различни причини. От една страна, той е последица от отзвука на шестващите "зла бедност" и "неволя", "тегло" и "запустенье", а от друга - от възприятието и проникновението за духовното "оскотяване" на човека. Тази идея се откроява най-ясно в стиха:
Човекът словестни паднал е до скота.
Използването на метафорико-алегоричната образност, акцентът върху времевата продължителност постигат внушението за причинно-следствена връзка между битово-материалната нищета и духовното оскотяване на човека. Именно от това духовно принизяане, от емоционалното опустошаване на личността и от дехуманизацията на битието произтича голямата болка на съпреживяващия "Аз". Във финалните части произведението "обяснява" непрекъснатата повторителност на лайтмотивния израз "Елате ни вижте!", като конкретно го адресира към социалния субект, отговорен за народната съдба, но безучастен към нея - мъдрите "велможи, от нази гоени", "ситите" и "славните", "дето в покои и в палати стоите". Смисловата промяна в лирическата постройка се откроява чрез позиционната трансформация на императива "Елате ни вижте!". Ако в предишните строфи той неизменно е полаган като финализиращо обобщение, в случая му е отредено място на встъпление:
"Елате ни вижте!" - той моли и стене, -
вий мъдри велможи, от нази гоени...
За миг напуснете там вашто тържище
на шум и на фрази, богато платени -
елате ни вижте!
Откритата критичност към новите народни избраници и управници е смислово обвързана не само с болезненото състрадание на лирическия Аз, но и с упованието в сбъдваемостта на чаканата и нужната промяна. От позицията на дистанциран наблюдател Аз-ът постепенно приема ролята на обществен говориел и защитник, за да достигне и до единение и самоидентифициране с народното множество. С намесата на лирическия говорител започва откритото противопоставяне срещу порочността в обществено-политическата реалност - безотговорност, търгашество, социален паразитизъм, бездействие, самозабрава. Обобщеният образ на управниците свидетелства не само за дълбоката обществена диференциация, но и за непреодолимата духовна и човешка отделеност между народ и властници, заявена в многократна повторителност на второличното обръщение "вий". Лирическият Аз отправя зов, който не може да намери отзвук у буржоазията. Опитът му да посочи начин, по който да се помогне на народа, има утопичен характер. Аз-ът се съмнява в способността на управляващите да се вслушат в народното страдание и това на морфологично ниво е изразено в условното наклонение:
Тогаз за народа се бихте смислили
и срам, угризение бихте сетили,
и вашто сърце със болка заби ще.
В това произведение изпъква тезата на автора - българското общество е поделено на бедни и богати, неговите пороци са избуяли, по-силни са от възрожденските идеали, и тази картина добива гротескни измерения. Затова и социалната проблематика много бързо става централна в българската литература след Освобождението.

В стихотворението "Апатията" чувствителната Вазова натура реагира остро срещу подмяната на социално-политическите, духовните и нравствено-етичните ценности на Възраждането. Творецът е огорчен от "убивщата апатия", огорчен е от реалността. Чувстовото на безразличие е навлязло в обществото и ако някой му се противопостави, то той бива отхвърлен и презиран. Безполезни и безрезултатни са всички борби с апатията. Тя е онази унищожителна сила, която е по-силна дори от "проклятията", която е "по-зло оръжье" и от "разпятията". Порокът на новото време - апатията - обезсилва волевите и независимите, оптимистите, гениите, праведниците и мъдреците. Това произведение представя неосъзнатата трагедия на "доволния" българин, на лишения от идеал, а затова и от терзания, човек. Авторът отново говориот позицията на реалитичен и обективен съдник на пошлостите на епохата на "дребните характери".

Стихотворението "Двайсетий век" е своеобразна историческа равносметка. То може да се определи и като провокация към Вазовите съвременници, посрещащи новото хилядолетие с надежди за по-добри отношения между хората, за по-щастливи дни, за безпроблемни бъднини. Творецът отрезвява съвременниците си, като им напомня, че проблемите от миналото стоят нерешени, а това е предпоставка за проявата им в бъдещето:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Вазовият реализъм 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.