Вапцаровата вяра


Категория на документа: Литература


Вапцаровата вяра

На фона на революционната поезия от 40-те години на 20. век Вапцаров създава поезия, която се отличава с хуманната си същност. Поетът пресъздава живота с цялата му необразимост и сложност. В лирическите текстове се проектира и традиционната българска нравствена култура, неотделима от християнската етика. Стихотворенията са наситени с традиционния патос на епохата, но и са подчинени на основополагащи за човешкото съществуване нравствени закони и непреходни ценности.

Вапцаровите понятия върху основните екзистенциални ценности - вяра, живот, труд, машина, романтика, човек, личен подвиг, родина, свят, изкуство, история, се утвърждават в полемична борба с властващите в живота и литературата представи. Сблъсъкът между собстените и чужди оценки се осъществява в поезията му най-често в диалогична форма - лирическият човек е разкрит в ситуация на спор с реален (дама, работник) или абстрактен (завод, история, живот) събеседник-опонент. Ето защо посочените основни екзистенции в неговата лирика имат двумерно представяне - вярата е разкрита и като отвлечен утопичен блян, и като мечта, базирана върху реалните човешки достижения ("Романтика"); трудът - и като примитивна борба за оцеляване, и като свободно творчество ("Завод", "Не бойте се, деца"); машината - и като средство за експлоатация, и като символ на духовен прогрес ("Завод", "Двубой"); човекът - и като духовен примитив (убиец, самоубиец), и като исторически съзидател; отечеството - и като земя-затвор, и като прекрасно безбрежно пространство ("Песни за родината"); изкуството - и като историческо знание, и като псевдоотражение на живота, и като неподправена истина за битието на онеправданите ("Кино", "Рибарски живот", "История"). Оборването на лъжливата представа се осъществява в процеса на духовното осъзнаване на Вапцаровия лирически човек ("Писмо", "Завод", "Двубой"). Той има няколко етапа: оскотяващо страдание - гневен борчески протест -готовност за саможертва в името на един коренно различен в своите ценности бъдещ свят.

Стихотворението "Двубой" разкрива една от характерните черти на пролетарската лирика - изживяване на общностната трагическа участ като лична драма. Първата част на творбата описва три типични трагически епизода от битието на низовата общност - съдбата на миньора, станал жертва на нечовешки трудови усилия; участта на лишения от нравствени опори самоубиец; престъпното деяние на деградиралия братоубиец. Лирическият герой се отъждествява и с трите съдби на социални жертви ("това бях аз"), защото сам познава и жестоките физически изпитания, които налага грозния живот, и чувството за пълно безмислие, и престъпните помисли в мигове на отчаяние. В идейния развой на "Двубой" обаче катастрофата на човека-жертва е представена като минал етап от личната и класова биография. Израз на това са следващите идентификации на аза с бореца на барикадата, с летеца-изпитател, с работника от Тексас, с хамалина от Алжир, с поета. Те бележат новото му социално самочувствие, което на финала прераства в смела прогноза, че двубоят с "разкапания озлобен живот" ще бъде напълно спечелен. Следователно лирическият герой на Вапцаров има амбивалентна природа - той може да се отъждествява и със самоубиеца, и с летеца-изпитател, т.е. със социалната жертва и с твореца на техническия прогрес. Това е способност да осъзнава себе си чрез разтваряне в съдбата на другите, т.е. умение да мисли себе си в първо лице множествено число и така да създава различни портрети (отрицателни или положителни) на духовното си пребиваване в другия. Това духовно срастване придобива в текста планетарни размери - "навред съм аз". По този начин лирическият герой изживява едновременно и своята, и колективната реална окованост и духовна разкрепостеност.

Чрез творбите си поетът доказва, че животът без вяра е невъзможен, тя е необходима на човека, за да достигне той пълното си себеосъществяване, тя е важна опора в духовния му свят. Тя има екзистенциално значение за всяка личност, притежава невероятна сила, тя е неотделима част от душевността на човека, от стремежа му за пълна себереализация. Именно затова Вяра е творбата, която стои в началото както на Моторни песни, така и на първия цикъл в нея Песни за човека. Самото и разположение я натоварва с допълнителни значения на въвеждащ текст в света на една заявяваща се още в надслова човечност. Тази творба открива един много сложен за разгадаване и интерпретиране свят, чрез който Вапцаров разкрива какво представлява за него вярата.Вапцаровата вяра е проектирана и в понятието на неговия лирически герой за духовната природа на човека. Защитата на неунищожимата му нравствена същност е проблемен център на стихотворението "Песен за човека". Творбата има полемична постройка. В нея се сблъскват две гледища - мизантропичното и хуманистичното, защитавани съответно от една дама и от лирическият герой. Интересно е, че в основата на спора стоят два аргумента, които по същество са идентични - братоубийството и отцеубийството.

Поезията на Вапцаров е проекция на едно конфликтно време. Лирическите текстове отразяват социалния ад, в който живее човекът - непоносим, безмилостен живот, изпълнен с изпитания и борба за оцеляване. Същевременно поетът вярва искрено в общочовешки ценности, в прекрасното и доброто, което неизменно свързва с бъдещето. Вярата като висша ценност е условие за съществуването. В нея се отразява убеждението, че личността е неповторима, изключителна и е движена от желание за себедоказване и себеосъществяване. Вярата е опора в духовния свят на човека, тя не може да бъде сломена от житейските изпитания на трудното и опасно време. Именно вярата в утрешния ден изпълва лирическия Аз с оптимизъм, в който естествено е заложен стремежът към щастие. Стиховете на Вапцаров внушават идеята, че идеалът е осмислен като любов и хармония между хората, а животът е изпълнен със справедливост и духовна свобода.

Вярата за поета е жизнено необходима. Без нея лирическият герой не намира изход от социалния ад. Тя е по-висша ценност и от самия живот, който той така горещо обича. Затова и първото програмно стихотворение от сборника "Моторни песни" е озаглавено "Вяра". Творбата носи знака на автобиографичността и подчертава личното изживяване на мотива. Написано под формата на лирически монолог на героя, стихотворението е пример за дълбоко заложената вътрешна полемичност. Вапцаров разглежда две основни общочовешки ценности - любовта към живота и вярата. В първата строфа поетът разкрива основните прояви на човешкото битие - живот - съществуване ("дишам"), а в последствие и животът в екзистенциалния му смисъл живот - труд, живот - творчество, проява на духовна същност на човека ("работя", "живея", "стихове пиша"). Вметнатият израз "тъй като умея" е знак за насмешлива самооценка и строга самокритичност. Изповедта за живота в монолога на лирическия човек се доразвива в страстна полемика с неназован събеседник, пред когото се поставя проблемът за вярата като общочовешка ценност и крепителка на душевността. Откроява се силното жизнелюбие на Вапцаровия човек, така към мотива за вярата се поставя и този за любовта. Въпреки неимоверните изпитания в духовен и във физически план, лирическият герой цени живота като абсолютна величина.

Вапцаров улавя най-важната тенденция на епохата - новите възможности на човека за духовен възход. Това, което не се сбъдва от надеждите на поета е, че вярата в доброто е достатъчна, за да бъде личността действително свободна и щастлива, както в утопичните му сънища наяве.

В стихотворението "Песен за човека" духовно движение извършва злодеят. Творбата започва като разговор-дискусия между лирическия говорител и дамата. Техните мнения се сблъскват, а позициите им се противопоставят относно престъплението. Дамата го разглежда от библейска гледна точка и вижда в него самото зло. Гледната точка на лирическия говорител е двойствена, защото той вижда доброто и злото начало, заложено във всеки човек. Позицията на Аза е хуманна, етична. Той носи в себе си убеждението, че вярата в човека има смисъл и е от жизнена необходимост, защото независимо от грешната си природа, той е способен на духовен подвиг. Вапцаров използва мотива за престъплението, за да стигне идеята за наказанието, само така ще има пречистване. За разлика от дамата, която вижда фактите, а не търси причините, лирическияр говорител прониква в човешката същност и разграничава злото. Еволюцията на човека започва още когато "злодея злосторен" се трансформира в "субект", а субектът "станал Човек". В нравствената среда, намерена в пространството на затвора, злосторникът попада на хора. В престъпника се извършва нравствен прелом. Процесът на нравственото прераждане е кодиран в трансформирания образ на песента и оттук нататък творбата става




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Вапцаровата вяра 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.