Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира


Категория на документа: Литература


"Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира"
("Хаджи Димитър", Христо Ботев)

Личността, животът и творчеството на Ботев могат да бъдат изразени с една дума: борба. Борбата на Ботев се диктува от епохата, в която живее. Най-общото определение на тази епоха е: национално робство, политически гнет, социална несправедливост. Ботевата поезия утвърждава идеята за човешкия подвиг и вярата в безсмъртието на борците за свобода и правда. Ботев има един копнеж - борбата, и една мечта - свободата, но тя се постига с много жертви на най-свидните народни чеда. Ето защо мотивът за смъртта и безсмъртието е централен в поезията на Ботев и като такъв придобива множество измерения.

Физическата смърт е осезаема реалност, край на живота (материален), която предизвиква у хората през вековете усещането за безпомощност, безсилие и отчаяние поради своята необратимост и неизбежност. Чрез саможертвения си подвиг борецът за свобода надмогва физическата си смърт и постига духовно безсмъртие, смъртта става начало на вечен живот в паметта на народа. Основната художествена идея за смъртта-безсмъртие в баладата е внушена в измеренията на космичното и митологичното, чрез преплитане на различни простанствени и времеви измерения, чрез философско обобщение и претворяване на смъртта-подвиг в песен. Създаващата усещане за достоверно изображение конкретна историческа ситуация се съчетава с фантастично-баладични мотиви, фактите се превръщат в легенда, за да се изгради универсалната метафора на човешкия героизъм. Смисълът на обезсмъртяването е в това, че с примера си героите осветяват пътя на народа за постигане на вечните идеали - свободата, правдата, щастието на човечеството.

Физическата смърт е осъзаема реалност, край на живота (материален), която предизвиква у хората през вековете усещането за безпомощност, безсилие и отчаяние поради своята необратимост и неизбежност. Чрез саможертвения си подвиг борецът за свобода надмогва физическата си смърт и постига духовно безсмъртие, смъртта става начало на вечен живот в паметта на народа. Основната художествена идея за смъртта-безсмъртие в творбата е внушена в измеренията на космичното и митологичното, чрез преплитане на различни простанствени и времеви измерения, чрез философско обобщение и претворяване на смъртта-подвиг в песен. В баладата идеята за безсмъртието е внушена в измеренията на космическото - чрез поетическата картина на вселенската скръб ("него жалеят/земя и небо, звяр и природа"), чрез картината на вечна прослава ("...и певци песни за него пеят"), както и чрез преплитането на различните пространствени и времеви измерения. Пространствените измерения (по вертикала и хоризонтала) също са подчинени на основната идея. По вертикала: земя - знак за тленното, на нея принадлежи тялото; небе - символ на вечното, на него принадлежи духът; Балкан - на него се докосват земята и небето, именно на него лежи юнакът - между живота и смъртта; Балканът е символ на свободата; полето - "жътварка" - "робини" - "робска земя", жътвата традиционно се свързва със смъртта. От друга страна жътвата в библейските текстове се свързва с отделянето на зърното от плявата, за да покълне и даде нов плод - идеята за приемствеността в борбата и безсмъртието. По хоризонтала - юнакът е "сам на Балкана", далеч от полето (от робството). Идеята за безсмъртието се носи и от природата - опозиции "земя и небо", "звяр и природа", "слънце" (ден) - месец, зведи (нощ), чрез които се назовава "цяла вселена" и вечността. През деня под парещото слънце за юнака се грижат три звяра - вълкът е свързан със земята, орлицата и соколът - с небето. През нощта под "свода небесен" над юнака бдят самодивите (връзката между земното и небесното, реалното и фантазното) - внушава идеята за вселенската хармония (човек, звяр, природа) и идеята за смъртта - вечен живот. Циклично протичащото време е основна характеристика на творбата - внушава се продължителност, вечност, както и идеята за неумирането, за безсмъртието. Тази идея в "Хаджи Димитър" е внушена и чрез песента - "жътварка пее нейде в полето", "тез тъжни песни" - свързани с робското битие, песента в този случай е синоним на плача. В пета строфа ("и певци песни за него пеят...") се внушава прослава, безсмъртие. В седма строфа ("...Балканът пее хайдушка песен") - внушава се връзката между поколенията, приемствеността в борбата. В единадесетта строфа чрез песните на самодивите (митологични безсмъртни същества) прославата достига своя апотеоз и смъртта в борбата за свобода е утвърдена като вечен живот чрез песента на цялата вселена.

В "Хаджи Димитър" създаващата усещане за достоверно изображение конкретна историческа ситуация се съчетава с фантастично-баладични мотиви, фактите се превръщат в легенда, за да се изгради универсалната метафора на човешкия героизъм. Художественото време ("слънцето спряно сърдито пече") и пространство (юнакът е "горе", асоциирано с героичното битие и смърт, с нравствено извисяване) са силно субективизирани. Художественият свят на творбата е населен с необикновени същества - орлицата, вълкът и соколът конкретизират обобщаващото "него жалеят/ земя и небо, звяр и природа". Тук те са метафорични образи на прекланящата се пред юначността природа, знак са на смълчаното пред подвига битие. Появата на самодивите сред вечерния декор на Балкана създава характерната за народната балада атмосфера на тайственост и подготвя читателя да възприеме чудото на "възкръсването". Усещане за необикновени характеристика на пространството създават ехото на асонансите и Балкана, придобил човешки качества чрез олицетворението:
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
В творчеството на възрожденския поет личи убеденост, че за героическата личност не може да се разкаже, както историята прави това - обективно и безпристрастно. Лирическият говорител изстрадва болката от загубата и на "тоя юнак", но призовава сърцето да замлъкне, за да заговори разумът. На героичния подвиг съотвества философско обобщение, което недвусмислено и неразбираемо за битовото съзнание свързва в едно антиподите смърт и безсмъртие. Поанта на текста е образният парадокс "Тоз, който падне в бой за свобода,/ той не умира". Тази философска теза се доказва в цялостния текст и изгражда универсалната метафора на човешкия героизъм.

Изведен от реалните си човешки измерения, героят придобива романтическа изключителност, превръща се в легенда. Героическата личност населява други времена и пространства в сравнение с обикновения човек. Нейно е пространството на идеите, на нея принадлежи пророческата мисия - да обяви вечните истини и да ги утвърди чрез живота и смъртта си.

Смисълът на обезсмъртяването е в това, че с примера си героите осветяват пътя на народа за постигане на вечните идеали - свободата, правдата, щастието на човечеството. Смъртта за свободата е победа над самата смърт, героично самоосъществяване, път към безсмъртието, сливане с материята на родното и с духа му, увековечаване в паметта, в словото и в песента. В баладата се утвърждава идеята, че смъртта не е действителният край на човешкия живот, че самоотречението е самоутвърждаване, ако е посветено на значима кауза, каквато е свободата - най-висшата ценност.

Подвигът и безсмъртието в Ботевата поезия са неделими от живота. Това разбиране е свързано с епохата и с нейния идеал - национална свобода. Лирическият герой, приел смъртта като своя съдба, е белязан със знака на изключителност, нравствена извисеност и духовна красота. А безсмъртието е неговата награда, постигната с най-високата цена - живота.





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.