Теми върху Вазови произведения


Категория на документа: Литература


Иван Вазов

Иван Вазов “Българският език”

Вазов се утвърждава като творец в годините непосредствено преди Освобождението, когато националното самосъзнание, родено през Възраждането, празнува своята зрелост. Висша проява на това съзнание е възрожденският патриотизъм като култ към “всичко българско”-към българската земя, към народа, към родния език. В поезията му родолюбивото чувство се извисява до религиозното: България е “свещена” и “родина света”, “свещени “ са народните жертви, “свещен” е и езикът на нашите деди. Абсолютната ценност и светост на това триединство определя благоговейното отношение на народния поет към всяка от съставките му. Затова още в първите години след Освобождението той порицава равнодушието към родната земя /”Отечество любезно, как хубаво си ти!”/, а скептичните оценки за нашето минало и език, засягащи националното ни достойнство, той отхвърля чрез страстна полемика /”Опълченците на Шипка”, “Българският език”/. Стихотворението “Българският език” Вазов създава през 1883г. и го преработва след близо тридесет години, за да го включи в пълното събрание на съчиненията си /1911/. То е близко до одата “Опълченците на Шипка” не само по времето на създаването им, но и по своя патос, който съчетава възхвалата и прославата , характерни за одата, със защитата, опираща се главно върху логическите доводина полемиста. Тезата, срущу която воюва стихотворението “Опълченците на Шипка”, е вградена в самия текст: “нака таз свобода да ни бъде дар”. При стихотворението “Българският език” тезата на опонента е изложена в ІV-V строфа, но още заглавието насочва към нея чрез бележка под линия, която би могла да бъде и епиграф на творбата: “Написаното в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, които пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи!” И това не е единствената отлика между двете творби. Докато в лирическото встъпление на “Опълченците на Шиепка” тезата и контратезата са изложени последователно, в обособени контрастни части, в “Българският език” те се редуват и противопоставят по протежение на целия текст. Той се изгражда върху непрестанното им сблъскване, в което надделява ту апологията на родния език, ту гневно-саркастичното осмиване на хулителите му. В първите строфи на стихотворението доминира възхвалата. Четири от стиховете започват с думата “език”, която свързва текста със заглавието и темата на творбата. В такъв смисъл “език” е тематична /ключова / дума, която в следващите отрязъци на текста се появява многократно чрез синоними /”реч”/ и чрез условно назоваване: мелодья, звуци, звукове. Честото повторение на “език” съсредоточава вниманието на читателя върху смисъла на думата и в същото време активира нейните определения, които характеризират езика като национална духовна ценност и изразяват отношението на поета към тази ценност. Основната негова теза вероятно би могла да бъде изразена и само с един от епитетите “свещен” или “прекрасен”, защото всеки от тях сам по себе си означава най-висока степен на ценност-религиозна и съответно естетическа. Но поетът е предпочел натрупването на характеристики, които взаимно се допълват и осветяват, за да изтъкнат неделимостта на езика от историческата съдба на народа / ”език на мъки, стонове вековни”, “език страдални”/ и неговото интимно-съкровено значени за отделната личност /език на дедите, език на майките/.Художествената значимост на повторението се повишава от факта, че навсякъде “език” е ядро на обръщение, а в този риторичен /ораторски/ похват се отразява диалогичният строеж на цялото и одухотворяването на такъв абстрактен адресант, какъвто е езикът. Още в края на първата строфа антитезата “за радост не-за горести отровни” загатва за противоречивия емоционален свят на стихотворението. Той се разгръща чрез поредица от ритирични въпроси. Въздействието на риторичния въпрос се състои в това, че кото придава на отрицанието или потвърждението въпросителна форма, той привлича вниманието на слушателя /читателя/ и предизвиква по-силен емоционален отклик у него. Поредицата от въпроси отхвърля хулите срещу българския език-“хули гадки”, - за да утвърди реалните му достойнства - “звуци сладки”. Като всеки риторичен похват, въпросът има твърде широк адрес-той въвлича читателя в полемиката, водена от лирическия говорител, и без да го призовава пряко към това, изисква от него да определи своята позиция спрямо отстояваната кауза. В първата редакция на стихотворението /от 1883г./ като основни достойнства на родния език са изтъкнати неговото мъжество и сила, т. е устойчивостта му през вековете на робството. Във втората редакция от 1911г. р с “мощта”, синоним на сила, поетът въвежда “хубост” – качество, което съответства много повече на творческите му намерения. Новият вариант премества ударението от “език страдални “ върху “език прекрасен”, върху звучността и мелодичността на родната реч. Стихът “в мелодьята на твойте звуци сладки” получава цялостна и адекватна конкретизация в преработената трета строфа. Отново обилието от синонимни характеристики придава тежест на главния довод: родната реч е гъвкава и звънлива, тя е поток от руйни тонове, отличава се с размах и изразителност. Тези определения въздействат както със смисловата, така и със звуковата страна на думите, коита съставят- с повторителността на отделните звукове /зВънлиВа, гъВкаВа, жиВА/, на срички /РАЗкош, РАЗмах, изРАЗитост/, а анаграмата ГЪВКАВа- КАКЪВ. Звуковите повторения създават впечатлението, че “Сякаш границите между думите се отварят, те проникват една в друга” /Р. Коларов/, за да потвърдят с умножена сила тезата на поета за изразителността на родната реч. От такава позиция вече може да се пристапи с уверенност към същинската полемична част /ІV-V строфа/, която трябва да даде отговор на въпроса: може ли българският език да бъде инструмент за поезия. Ядро на тази част е строфата:

Не си можал да въплатиш във теб
съзнаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп-
за груб бъртвеж те само бил орисал!

Тази строфа сблъсква две позиции, два възгледа за родния език, като сечиво на поетическото творчество. “Песен” и “груб бъртвеж” се противопоставят както със смисловата си страна, таса и със звуковия си строеж. Неблагозвучното и трудното за произнасяне “груб брътвеж” / в първа редакция “глупав шум”/ съзнателно огрубява тезата на опонентите, за да подчертае нейната тенденциозност и несъстоятелност. С такава цел са изролзвани и преизказаните форми “ не си можал” и особено “бил орисал”, които оценяват иронично чуждите твърдения. Тук ирония и несъгласие внушава дори пунктоационният знак-удивителният. Редом с иронията поетът полемист използва и гневния патос- като оръжие за по-пряка атака срещу хулителите на родното. Техните твърдения са изобличени като “ ругателство” и “низка клевета”, те са хули и “думи кални”, насочени колкото срущу нашия език, толкова и срещу националното ни достойнство. “Общият позор” и клеветата срещу “всичко мило нам и родно” разширяват границите на пламенния спор, като отъждествяват езика с българското изобщо и отпращат към други Вазови творби, проникнати от изобличителен патос. И последните строфи на стихотворението “Българският език” са полемично обагрени , но в тях доминира обетът на твореца, който съзнава, че значителната поезия е най-убедителният отговор на съмненията в пригодността на българския език за поетическо творчество. Тържественото и приповдигнато звучене на обекта се подсилва от аналогичния строеж на двете заключителни строфи, който обхваща както цялостната им синтактична структура, така и началото на отделните стихове / възклицанието, съюзът “и” /. И тук смисълът и патосът се оценяват от противопоставянето: “черния ти срам”-“светли звукове”, “калта”- “чистий блясък”. А заплахата към клеветниците е просветлена от благородството на твореца: и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа. Тази метафора е неочаквана и изненадваща , защото съчетава в себе си несъвместими на пръв поглед понятия- “удар” и “красота”. Но тя е убедителна и запомняща се, защото насочва към единствено възможното възмездие, диктувано от достойнството на твореца и неговия език. Поезията на Вазов е най-доброто доказателство за достойно изпълнен обет. Неговите песни- жив отклик на народния дух- художествено претворяват защитаваната и в други творби истина, че родният език е “сечиво благородно” /”Родната реч”/, “чудесно сечиво за творби идеални” / “Езикът наш”/. Всепризнати са заслугите му за развитието на нашия поетически език, който той завеща на “бъдещето бодро поколение” с надеждата, че то на свой ред ще съдейства за усъвършенстването и облагородяването му / статията “Нашия поетичен език”/. 1. Апология-възхвала или защита на лице, учение, идея. 2. Антонимната рима “гадки-сладки” е поредният израз на олемичната стратегия на поета 3. Анаграма-дума, образувана чрез разместване на букви, сътавящи друга дума срвн.- нива-вина

Повестта “Немили-недраги” и драмата “Хъшове” от Иван Вазов

Повестта на Вазов “Немили-недраги” е била четена и все още се чете с оглед на “верността й с истинския живот, с фактовете, събитията и обстоятелствата” /П. Пешев, “Периодическо списание на Българското книжовно дружество в Средец”, кн.Х, 1884 г./. Миналото обаче не е обект на безпроблемно съхраняване, то подлежи преди всичко на интерпретиране, така че целта на текста е да наложи една интерпретация, която да изрича “истината” за него. Ето защо “вход” към света на миналото са различните му речеви практики. Заглавието на повестта цитира представителното за революционния “речник” на времето Ботево стихотворение “На прощаване”, т.е. насочва към един текст, който спори върху интерпретацията. Повестта на Вазов се включва в спора по името и неговия смисъл. Драмата “Хъшове” изнася името в заглавието си, за да уточни смисъла му в разноречието. Повестта въвежда революционно-пропагандния “език” на миналото от дистанцията на настоящето. В срещата на настоящето с миналото значенията на думите и техните употре*и трябва да бъдат разяснявани. Повествованието трикратно огражда в кавички думата “народен”, за да отбележи принадлежността й към “речника”. Повествователят се държи като преводач-посредник между минало и настояще. От друга страна обаче можем да разпознаем иронията му по отношение на употре*ата на думата. Думата “народен” е модна. Измерение на патриотизма са “гръмливите или безсмислени” надписи по браилските кръчми, изображенията, квалифицирани като “много обикновена и първобитна живопис”, гръмките прякори. “На мода по онова време” се оказва определен тип поведение и говорене. Думата “хъш” също принадлежи на модния революционен “език” и се нуждае от разяснения. Проблем на разбирането възниква не само в диахронията минало-настояще, разночетения са налице вътре в рамките на самото минало. Героите на Вазов са “немили-недраги” преди всичко в неразбирането на своите и чуждите. Битието на хъшовете и името “хъш” трябва непрестанно да бъде “превеждано” и да се “самопревежда”. Героите, които си дават това име, също се нуждаят от разяснения на значението му, от припомняне/произвеждане на смисъла му. Речта на Странджата може да бъде тълкувана като стратегия по производството на смисъла, по установяване на “речниковото значение” на думата /“...А хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик.”/ Употре*ата на съответния “език” сама по себе си вече огражда територията на хъшовското. Предоставяйки смисъла, речта на Странджата осъществява трансформацията на “устните засърбаха, устата загвачиха, гърлата загълтаха” във “висши същества, родени за страдания, за борба и за слава – не като другите смъртни”. Благодарение на словото Бръчков успява да види в Македонски, който вече го е обрал на карти, “человек благороден, человек голям”. Речта на Странджата трансформира модния патриотизъм в “чист патриотизъм”. “Кръщението на Бръчков в хъшовството” се извършва по аналогичен начин – чрез употре*ата на “език”, различен от този на повествователя. Повествователят и Македонски казват доста различни неща за пристигането на Бръчков в Браила: “Той просто беше оставил бащината си магазия, защото му беше омръзнало това тихо, сигурно и егоистично съществувание, което беше монотония. Мечтател, идеалист, ветреник – той искаше да вкуси от сладостта на неизвестното и новото”, твърди повествователят. ”Господа, Бръчков е пристигнал снощи от Турцията, защото неговото благородно сърце не може да търпи повече тиранията на нашите петвековни неприятели. /.../ Той е наш брат и достоен син на майка България”, твърди Македонски. Повествователят като че ли въобще не знае за сърцето, което “не трае да гледа турчин, че бесней...” Докато Македонски е познавач на поезията не само защото “с догматическа увереност” се изказва относно римата в сатирата на Попчето, а и защото скрито и явно цитира поезията на Бръчков/Ботев: “Тия кучета агарянски не дават вече пиле да прехвръкне през “тиха бяла Дунава”, както ти си го писал в книгата си...” Така Бръчков се оказва “славен хъш” именно в превода на случилото се на съответния революционно-пропаганден “език”. А и защото владее употре*ата му. Както казва стария Бръчков в драмата “до едно време беше все това четене, па удари на писане!” Показателен за революционно-пропагандния “речник” е списъкът от изрази, които бащата е запомнил: “оковани левове”, “петстотингодишно робство”, “балкански юнаци”, “турски тиранства”. Множественото число в изказа на бащата означава честотата на употре*ата в изказа на сина, втвърдяването на алегориите в клишета. Речта на Странджата е мотивирана от един спор по “речника”, резултат от “сгрешените” му индивидуални употре*и. Заради усъмняването във валидността на метафората – “народните изедници” “се хранят с потта на сиромасите” - Дерибеев автоматично получава нарицателното “мекере” и в двата текста. Между “мекере” и “народен” се разполага владеенето на “речника”, пък било то и не съвсем “правилно”: на въпроса от каде е забогатял Македонски отговаря “Не от лихварство като Христовича, а с потът на челото си”, под което има предвид нечестна игра на карти. Че революционният “език” може безпроблемно да функционира без да се съотнася с нещата, става очевидно в драмата. Тук Дерибеев ще трябва да пише дописка от Видин за вестника, редактиран от Бръчков. “Какви новини да туря там?” – пита той. “Тури, че еди-кого си заклали, че еди-кому си обезчестили турци дъщерята, че еди в кое село заптиетата подпалили две къщи и изгорили живи осем души българи – туряй и имена...” В контекста на такава откровена направа на действителност в словото става проблематично казаното от Владиков в повестта: “Турските тирани са станали нестърпими и безчеловечни: вие четете всичкото в “Свобода”. Народът е готов да се дигне, за да строши железата на петвековните си мъчители и тирани. Трябва само да му подадем братска ръка.” Проблемът за разбирането на този тип социална и речева практика преминава през различните национални езици. ”Бугари беци!” е неразбиращата реплика на зрителите власи в повестта. Драмата ще разгърне този епизод от трета глава в самостоятелна сцена. Тук намерението на Македонски “Тръба ечи” да се изпее “яката, да се чуй до Балкана, да потрепери султана” получава своя явно неадекватен “превод” /“А какви са тия песни, дето ги ревете?”/ Отговорът на Бръчков изрича неразбирането като резултат на езиковите различия: “тия песни са песни за свобода, господине, и ако да разбирахте български, щяхте да свалите шапката си пред тая песен”. Хотелиерът от повестта и полицаят в драмата обаче се оказват в позицията на “хората”, изговарящи обидно-неразбиращото “нехранимайка излезе” от Ботевото “На прощаване”: “Ще ви предам на полицията като нехранимайко.”; “Скитници и нехранимайковци!” Румънското говорене за българите “знае” Ботевата дума, пък и според списъкът от междуезикови омоними на Македонски, се оказва, че българският и румънският са много сходни езици, така че основания за неразбиране няма. Но румънското говорене явно не “помни” цялото Ботево стихотворение: “Ако да си спомнеше какво ни е принудило да напуснем отечеството си, да оставим къща и майки, и бащи, и братя, и сестри и да дойдем да се скитаме тук немили-недраги, нямаше да кажеш такива горчиви думи”. Сръбското говорене за българското също сбъдва Ботевите съмнения относно разбирането: “Българите изведнъж се видяха, че ги третират не като безкористни съюзници, а като наемна войска от нехранимайковци, дошли само за плячка...” Може би не е случайно, че стихотворинието “Подъл ли е българският народ?” призовава именно Ботев при аргументацията на достойнството. Междуезиковите разногласия всъщност повтарят стария вътрешноезиков спор. Ботев се появява във фигурата на адвоката и в “Немили-недраги”. Защото един от възможните отговори на директното питане на драмата “вие какво разбирате всъщност под думата хъш” е: “тия се наричат сами революционери, патриоти, народни човеци, а пък честните хора ги наричат вагабонти, нехранимайковци, пунгаши, крадци. Хъш – това е.” В спора върху назоваването, както в повестта, така и в драмата, на “чапкъни”, “вагабонти”, ”сган разбойници” са противопоставени “нещастни жертви” и “народни мъченици”. Тук Ботев се явява във фигурата на адвокат на “чистия патриотизъм” този път в буквалния смисъл, на сюжетно равнище. Повестта му позволява да бъде адвокат и на самия себе си, предвиждайки може би появата на Вазовата статия “Христо Ботев”, в която за него е казано горе-долу същото, което може да бъде казано за героите на повестта и драмата: “у него крайностите в хубавото и грозното се прикасават, сюблимните чувства на трубадур на свободата братуват с най-безнравствените житейски правила. Героят у него върви ръка под ръка с нощния касострошител...”/Иван Вазов, “Христо Ботев”, “Денница”, г. ІІ, 1891, кн. 6/. Ботев обаче може да се окаже и във фигурата на обвинителя. Третата глава на повестта и второто явление от първо действие не само активно цитират Ботевата поезия, те сюжетно следват Ботевото стихотворение “В механата” и статията “Празнуването на Кирил и Методий”, но по-скоро за да променит аксиологията. Тук също “патриотите четат слова и речи”, “пеят “народни” песни, пият, ядат и се веселят”, но тези действия, противоположни на високото свръхдействие у Ботев, легитимират “хъшовското”, независимо от факта, че в изказа на повествователя Ботевото “дух за борба” пародийно означава “хващането за косите” и “давченето”. В някакъв смисъл тук Вазов се оказва в ролята на адвокат на хъшовете след Ботевата обвинителна реч – “В механата”. Драмата осигурява последния си защитен аргумент чрез “живата картина”, т.е. отказва се от словото и “дава думата” на делата. Във финала си повестта “проговаря” на проблематичния революционен “език” – “тоя лев в Стара планина и тоя герой на Гредетин”, за да упрекне настаящето си, че изтривайки думите от “речника” си, изтрива и една действителност.

ТВОРЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО НА ИВАН ВАЗОВ

Художествена изявана един от най-драматичните и преломни периоди в националното ни развитие, творчеството на Иван Вазов остава не само като символ на раждането и утвърждаването на новата българска литература, но и като неотделим елемент от историческата ни и културна памет. Роден и възпитан в будна и демократична среда, в град със съхранени народностни традиции и опазен патриотичен дух, той превръща творчеството си в художествен израз на онова дейно и горещо родолюбиво чувство, което определя изявите му от неговите най-ранни младежки години. Вазов превръща темата за националноосвободителните борби в основна тема на творчеството си-"Пряпорец и гусла", "Тъгите на България", "Избавленйе", и по-късните му творби - "Епопея на забравените", "Немили-недраги", "Под игото". Настъпилите след Освобждението политически партизанства и борби, утвърждаващите се користолюбиви и егоистични стремежи, идейното издребняване и духовното опошляване дълбоко нараняват чувствителното сърце на твореца и опредедят основните насоки в следосвобожденското му творчество.Реакцията срещу съвремието ражда критическите му разкази "Кандидат за хамама", "Епоха-кърмачка на велики хоря"-"Сладкодумен гост на държавната трапеза", “Травиата”,”Тъмен герои”. Тя осмисля идейно-емоционалния патос на стихотворенията "Векът", "Пустота", "Апатията"^ "Линее нашто поколение”.”Елате ни вижте". И колкото поетът е склонен към романтично идеализиране и хиперболизиране в носталгичния оглед към миналото, към героичните му върховни изяви ("Едопея на забравените",”Под игото"),толкова той е подчертано правдив и критично безкомпромисен в социално-духовния и нравствен анализ на настоящето. Разочарованието от новата социално-политическа и идеино-духовна национална криза, настъпила след Първата световна война, предйзвиква нов особено болезнен прелом в творческото съзнание на поета. Вазов обръща погледа си "навътре", към собствената си душевност, към интимно-съкровения свят на човешкото си сърце. От този период датира стихосбирката му "Люлека ми замириса”,в която той дава лиричен израз на емоционалните си преживявания. Образът на България и съдбата на българина имат всеосмисляща стойност в богатото Вазово литературно наследство.Те са в основата както на идейно-тематичните му тьрсения, така и в художествената природа на поетиката му.В поезията на твореца могат да се очертаят различни тематични кръгове, но в тяхното привидно многообразие неизменно откриваме образа на родината-красотата на нейната природа богатствата на земята й, благозвучността на речта й, съдбата на народа й. Темата за националноосвободителните борби на българина остава определяща в твордесдсия свят на Вазов. Разочарован от краха на възрожденските идеали, от общественото и политическо несъвършенство на новоосвободена България, дълбоко засегнат от нравственото деградиране и лесната "забрава" на светлите исторически личности. Вазов създава своята "Епопея на забравените”, чиято въздействаща сила не отслабва и до днес. Неслучайно"Епопеята” започва с одата "Левски". В личността на Апостола творецът въплъщава съзвучното единство м/у патриотичната всеотдайност и високата лична нравственост, м/у съзнанието за дълг към родината. Още в монолога на героя поетът изразява основните идейни ориентири на творбата си - утвърждаването на любовта към човека, на борбата за справедливост и щастие, на хуманната мисия на човешкия живот. И именно тази хуманна нагласа ражда и осмисля патриотичната саможертвеност, безкористното себеотрицание, безрезервната всеотдайност. Идейното и духовно съзряване, висотите, до които достига националният дух, Вазов блестящо пресъздава в одата "Кочо”.Героичната самоцзява на отделните личности в тази ода се превръщат в принципи на колективното действие.В напрегнатата атмосфера на съпротивата, в непоколебимия борбен дух, в надделяването над страха и ужаса и в съзнателния избор на смъртта Вазов утвърждава гордата изява на възроденото национално съзнание. Перущице бледна, гнездо на герои, слава! Вечна слава на чедата твои, на твойта пепел и на твоя гроб, дето храбро падна еъстаналий роб! Общочовешки смисъл Вазов влага и в интимносъкровените си изповеди, събрани в стихосбирката "Люлекът ми замириса". Пренасочвайки вниманието си от национално и социалнозначимите събития и проблеми към вътрешния свят на човека, към духовните и психологическите му изживявания, към философските и етичните му размисли, поетът потвърждава богатството на творческото си съзнание, незчерпаемостта на лирическите си възможности. Поезията на Вазов има характер на истинско естетическо явление в развоя на българската литература, която очертава новите и истински пълноценни художествени хоризонти на националното ни поетично изкуство. проза Не по-малко богата, изразителна и значима е и Вазовата проза. В исторйческия развой на този литературен вид творецът се утвърждава като първосъздатеп на пълноценния български роман, като пръв майстор на късия разказ "Под игото" често се определя като исторически роман. Но в неговата основа можем да открием колкото художествената възстановка на значимите национални събития, толкова и повествованието за бита и нравите на българина, за неговия духовен мир, за житеиската му и социална философия, за нравствените му и етични възгледи. Интересът му е насочен към пресъздаване на духовните процеси, свързани с Априлското въстание, към изследването и тълкуванетона психологическите изменения, настъпили в човешкото съзнание, към общественото раздвижване и масовия патриотичен подем. Вазов въвежда читателя в атмосферата и духа на епохата проследявайки житейската съдба на главния герой Боичо Огнянов. С установяването му в Бяла черква, с разказа за личните му преживявания и премеждия, за контактите му с хората и обществото,творецът разгръща богатото платно на ежедневния и същевренно изключителен от историческа гледна точка жйвот на българина. Подчертаното внимание към битовия живот, към ежедневните грижи на хората, към обикновената им житейска Философия патриархалната им логика е свързано с основните идеини насоки на произведението- да се отрази онзи процес на духовно изменение, който превръща роба в бунтовник, разумния реалист - в безкористен и всеотдаен романтик. Особено показатеден в това отношение е преломът, който изживява чорбаджи Марко. Олицетворение на типичния среден българин, на утвърденото патриархално съзнание, на трезвия реализъм и неприкрития скептицизъм, този герой отразява онези напрегнати и драматични етапи, които илюстрират прехода от отрицанието на една идея към нейното категорично утвърждаване, от отхвърлянето й към нейното безрезервно и възторжено приемане. Не толкова жертвите, физическото насилие и жестокостта, колкото духовният погром на мечтите и крушението на историческата вяра осмислят мрачните и потискащи, безнадеждно отчаиващи и безперспективни картини във финалните части на романа. В стремежа си да покаже миналото в неговите най-величави форми, героите - в най-съвършена светлина, Вазов използува идеализацията и хиперболизацията като основни средства, за да внуши представата за изключителните нравствени и морални достойнства на борците за народна свобода. И не толкова към житейска правдоподобност, колкото към общественопсихологическо и духовно-етично въздействие над съвременника се стреми той. Както впоезията. така и в прозата на Вазов връщането в миналото е подчинено на задачата за "облагородяване"на настоящето. Такива са подбудите му не само за създаването на "Под игото", но и за някои от разказите му, като "Една българка" и "Дядо.Йодо.". Издигането на народдлюбието във висш мотив на личното поведение, пренебрегването дори на собственото страдание в иметона народополездото дело превръщат образа на баба Илийца не просто във въплъщение на положителното народно начало, а в нравствен критерий за новото общественоустройство. Родолюбец и демократ, искрен хуманист, Вазов проявява твърде противоречиво отношение към историческата стоиност на войните. Като изпитание на човешката устойчивост, на патриотичната преданост, на духовната сила и воля, те са онзи исторически миг, в който се проверяват и доказват истинските народни и човешки добродетели. Но същевременно те са и враждебната и агресивна стихйя, която "погубва" човешката радост, разбива илюзиите за щастие, ражда неизказаната мъка и покъртителната трагичност. С това противоречиво възприятие произтича и вътрешната драматичност на разказите "Иде ли?" и "Вълко на война". Успоредно с преклонението пред човешката храброст, пред високото патриотично съзнание на героите(“България на тях гледа, от тях чака за тях бога моли"), в разказа "Вълко на воина" неумолимо звучи и настоятелният въпрос: "..защо се биха със сърбите". В заключителните авторови размисли категорично се налага явното отрицателно отношение към необоснованата жертвеност, към безсмисленото човешко изтребване в безумието на войната: "Но мене ми се чини, че има със стотици хиляди прости орачи като Вълка и у нас, и у съседа, които платиха с парата си и с кръвта си лукса на тая война, а още не могат да си обяснят кому беше тя толкоз притрябвала и защо я направиха необходима, когато там трябваше само слънце дъжд и време. Във всеки момент от общиствените си и художиствени изяви авторят се ръководи от високи национални и общочовешки принципи и идеали. Съзнанието му винаги е готово да отреагира на актуалното и стойностното, да утвърди значимото и да отхвърли дребнавото. Обсегьт на гражданското му и творческо внимание е дотолкова широк, доколкото богата и съдържателна е същността на съвремието му. Превърнато в истинска "художествена летопис" на нацията, цялостното му литературно наследство и като идейно-тематично многообразие, и като естетическо достижение с право може да се определи като епоха в развоя на българската култура.

Идеи за родината и родното в лириката на Иван Вазов

Вместването на Вазовото творчество в националната литература е многоаспектно и сложно не толкова поради обема и тематичното разнообразие, колкото поради факта, че на Вазов бе съдено да осъществи генерални трансформационни процеси, които го превръщат от възрожденски поет в основоположник на следосвобожденската ни литература.Но ако трябва да обобщим битуването на Вазовото творчество в националното ни съзнание, безспорно ще се спрем на една единствена, но извънредно съществена характеристика - България е голямата мярка за Вазов, с нея той оценява и хора, и събития, и света. Следосвобожденската литература на Вазов продължава да хроникира националния ни живот, като дава на всяко събитие или ситуация гражданска и патриотична оценка.Лириката на поета продължава да свързва своя род със своя език, като блестящият пример за ренесансовия тип светоусещане е стихотворението "Българският език"."Свещеният", "прекрасен", "страдален" се идентифицира с народностната съдба, пространството на творбата изгражда един национален микрокосмос, който тъкмо според продължаващият възрожденски модел влиза в конфликт с "другия свят", т.е с тия, които нямат българско съзнание. Продължаващ възрожденският модел за света в годините след освобождението обаче твърде скоро бива атакуван от реалната действителност.Започва драматично изпитание на този модел и поезията на Вазов, която импулсивно хроникира националния живот, не може да не бъде засегната от подобна трансформация.Саморефлексията е жестоко разпъната между това, което е трябвало да бъде и това, което е.Критиката на социалната действителност е съпроводена с разтърсваща тъга по поруганата възрожденска утопийност. В "Елате ни вижте", например, безглаголната описателна картина на селската неволя безсп*рно следва възрожденската осведомителна тенденция, според която литературната творба действа на читателя като "глас" в обществения живот.По силата на същата традиция пороците на обществото и винавниците за това са пряко назовани, а моралистичната позиция на субекта се стреми да поправи обществото, като воюва за съхраняване или възкресяване на добродетелите от близкото минало: "Тогаз за народа се бихте смилили и срам, угризение бихте сетили. И вашето сърце с болка заби ще. О, доста сте на думи нази любили - елате ни вижте!" Безсп*рно мярка за нещата продължава да бъде възрожденският идеал, който обаче е атакуван от самата родна българска действителност.Или казано иначе възрожденското противопоставяне между родно и чуждо, тук се преусмисля в противопоставяне между възрожденския поглед за родното и следосвобожденското българско време.Различните аспекти на родното са в непримиримо напрежение, което по същество от една страна е съхраняване на възрожденския идеал, но от друга е и оттласкване от него.Преудоляването на възрожденския идеал от Вазов по отношение на социалната тематика може да се илюстрира и със стихотворението "Не се гаси туй, що не гасне", в което социалната тема е напълно универсализарана.Въпреки че демократичният морал, определящ и ясната социална позиция на лирическия субект, е съобразен с възрожденския тип мироглед, творбата изтегля националното духовно пространство до общочовешките нравствени реали. Разширяване аспектите на българското до универсални човешки ценности на базата на социална тематика, наблюдаваме и в "Към свободата", "Във Ватикан".Стихотворения, които представят пробив в патриархалната линия на поезията ни.Произведения като тези декларират демократичния български дух проектиран в по-могъщо културно пространство.Изобщо всички тематични насоки във Вазовата лирика разкриват това двойнствено, но не и противопоставено художествено обобщение на национолната патриотична гордост и същевременно изтеглянето и към един по-общ универсале план според, който обаче ценностите на света бледнеят пред националната патетика, от тук и повишената отговорност към историческите факти във Вазовото творчество.Творбата трябва да заяви в самия си текст, че държи на тях, и че правото и да ги възсъздаде отново не намалява задължението и да отчете какво са те, т.е достоверността и въображението присъстват едновременно, което ще рече, че българите във Вазовите творби имат от една страна реален характер, а от друга комплексно се обобщават по посока на стойностните градивни етнични качества.Тъкмо в този смисъл трябва да се схваща и стихосбирката "Сливница", която е пряк патриотичен отклик на Сръбско-българската война.Повечето от стихотворениятав тази стихосбирка имат чисто патриотичен и възторжен характер от българските военни подвизи.Най-популярен пример за подобно изображение е стихотворението "Само ти, солдатино чудесни", в което основната идея е абсолютно недвусмислена, тя не може да бъде тълкувана извън конкретното време и събитие.Стихотворението директно налага чувството на патриотичен преклон, на възторг от подвизите и себеотрицанието на българските войни.Подобен тип Вазови стихотворения са тясно обвързани с реалните житейски факти, и ги възвеличават единствено откъм патриотично внушение.Не толкова просто стоят нещата обаче при едно друго стихотворение на Вазов "Новото гробище над Сливница".Продължаващият възрожденски модел и тук действа най-вече чрезсакрализиране на родината, в името на която "те за теб достойни, майко, бяха!/И твойто име само кат мълвяха,/умираха без страх."Преодоляването на патриотичната линия в тази творба става не толкова чрез изявения паралелизъм между национално и универсално, колкото в задълбочаване на национолно изявената проблематика, по посока на екзистенциалното осмисляне на битието.Проблеми като род, порвиг, забрава, вечност се обвързват с национални и исторически конкретни факти и съответно психологически и философски задълбочават националната характерност на творбата, "но кой ви знай, че спите в тез полета....и майките свети." Бидейки обвързана с национално достоверна и естествена хронология на народностния живот, лириката на Вазов в националните върховни моменти реагира според националното "ние", разбирано и като демократично народностна позиция.Здравото трезво, опиращо се на изконни български черти чувство, у Вазов е било винаги морално осмислящо начало във всички негови творби.Ужасен от войните и националните катастрофи, Вазов издава стихосбирката "Не ще загине", която особено показателно завършва със стихотворението "Да работим", където националното се съсредоточва именно в истинските добродетели на народа ни, като начин за спасение. Цялото Вазово творчество изисква припомнянето на всеизвестната формула, че Вазов е разказвач очевидец и тълкувател на видяното, от където идва и многообразието на неговите теми.Всичко, което характеризара гражданския живот, морала, политическите нарави, хорските отношения е обект на художествено пресътворяване от страна на поета.Подобна авторова позиция води до подробен отглас на всеки обективен момент, като поетическите изводи на Вазов са на равнището на факта и оценката въз основа на човешката и гражданска проява. Тематичното многообразие на Вазовата лирика се обогатява и от присъствието на пейзажната тема, доминираща в стихосбирки като: "Поля и гори", "Скитнишки песни", "Юлска китка", цикъла "В лоното на Рила".Поетът одухотворява природата чрез субективната си емоция и я превръща в израз на едно ново национално самасъзнание, в ново самочувствие на българина, като гражданин на свободна страна.Това особено важи за онзи тип пейзажни стихотворения, в които хубостите на българската природа и патриотична гордост са основната патриотична окраса и от там основната идея продължава патриотичната линия в българската поезия. Стихотворението "Отечество любезно, как хубаво си ти!" борави с националното пространство именно в неговите зрими геогравски очертани граници, а природата се рисува чрез физическите и възприемаеми черти, превърнати в обект на субуктивно патриотично преклонение.У Вазов пейзажната лирика бележи един чувствителен рефлекс към отвеждане на националния дух към кръгозорите на света.В стихотворението "При Рилския манастир" географски фиксираното родно пространство се стапя в пантеизтичното сливане на човека с природата, което със своята сила и красота е художествено осмислено като катарзис за човека.Тук природата излиза от национолната си еднозначност и се превръща в духовен абсолют, който винаги ще подтиква човека към размисъл.Природата става символ на мощта и вечността на родината.

Мисионерското съзнание на Иван Вазов

Всичко, което е създал Иван Вазов, ни убеждава, че той вярва в своята величествена мисия на духовен водач на нацията, на народен трибун, вдъхновител и пророк. Наистина, такъв е бил в своето време. Днес го възприемаме като великан на възрожденската и следосвобожденската епохи, които е претворил в огромното си летописно-художествено дело. Той ни е завещал най-много познание в художествени образи за българската история и народопсихология от онова време на величие и падение, за богатствата на родния ни език, за красотите и разнообразието на българската природа, за мечтите и възторзите, за страданията и униженията на своите съвременници. Всичко ни е казал Иван Вазов за тогавашната България, което сме длъжни да знаем, като се определяме като българи-партиоти. Но далеч не всичко в неговото художествено дело днес буди интерес в младите поколения. За тях повечето Вазови творби звучат наивно, героите му са или положителни, или отрицателни и не преживяват вътрешни разтърсващи драми, а лирическите му изповеди са лишени от интимни разкрития, от вътрешни раздвоения, от универсални обобщения за Битието и за човешката съдба. Но никой в наши дни не може да отрече значителната роля на Вазов в живота на нацията ни преди и след Освобождението. Духовната енергия, която излъчват най-сполучливите му стихове, разкази, повести, пътеписи, очерци, статии, драми, комедии, проектирана в неговото динамично и драматично време, ни вълнува главно с патриотичната си същност; вълнува ни като илюстрация на историята, на националните ни преживелици в миналото. В основата на Вазовото творчество присъства историческото като конструиращо начало в образа на света, който творецът изгражда като величав и трагичен, като благороден и комичен, като героичен и робски. На прага на третото хилядолетие ние днес търсим друг тип духовни водачи: универсални умове, европейски мислители с мощна духовна сила, с познания върху сложния съвременен свят на компютри и Интернет. В нашето време на тотална субкултура и на непоносимост към патетиката творчеството на Иван Вазов ни впечатлява именно с патетично изразеното си преклонение към светините на България. Защото Вазовият патос е възрожденски, искрен, породен от “пиянството на един народ” през величава и далечна епоха. Вазовото творчество в безспорните си художествени постижения в “Епопея на забравените”, в “Немили недраги” и в “Чичовци”, в разказите за Васил Левски и в романа “Под игото”, в песните за България, в стихотворенията за българската история и българския език е много повече от художествено дело. Вазовите творби отдавна са станали част от нашата българска същност. С тях израстваме от деца, с тях илюстрираме миналото и настоящето си на нация със славна древна история и вечно драматично настояще. Те не се нуждаят от осъвременяване, от специален нов прочит и нови тълкувания. Вазовото творчество е ценно такова, каквото е в своя автентизъм, в своята летописност. Възрожденският му дух не може да се преобръща в съвременен, както не може Вазовата историческа епоха днес да се възприема осъвременена. Величието на Вазов е в неговото време: възрожденската епоха го вдъхновява с подвига на Апостолите на свободата, а следосвобожденската го потиска и натъжава с меркантилизма си и с трагичната си безпаметност и неблагодарност към загиналите за независимостта на Родината. Но на фона на двете епохи – предосвобожденската и следосвобожденската – той изпъква с цялото си величие. Тогава неговото умилително-възторжено отношение към България е завладявало душите на сънародниците му, за които той е великан, патриарх, народен будител, културен герой. Вазовата всеотдайност и безкористна служба на Родината се осъществява в словото. Той не е борец-революционер, не е човек на делото. Словото му е отглас на чуждите подвизи, то добива възвишеност и плътност, когато възпява героизма на Левски и Вазовата всеотдайност и безкористна служба на Родината се осъществява в словото. Той не е борец-революционер, не е човек на делото. Словото му е отглас на чуждите подвизи, добива възвишеност и плътност, когато възпява героизма на Левски, Раковски и Ботев, на Опълченците на Шипка, на Бенковски и Каблешков... и когато изразява народната скръб по загиналите в борбата за свобода. Между най-значителните творби на Вазов са одите от “Епопея на забравените” /1884/. Конкретен повод да ги сътвори му дава Захари Стоянов, който посочва имената на героите, загинали във въстанията и призовава българите никога да не забравят техния подвиг и техните завети. Героите от този пантеон на безсмъртните в българската история живеят в националното съзнание такива, каквито Вазов ги е сътворил: Раковски е ”мечтател безумен”, а Левски “ със сърце порасло и за кръст готово”, априлската епопея е “движенье славно” и “мрачно движенье”, а Христо Ботев отсъства от цикъла, защото никога не е бил забравян. Вазовото слово е духовно, емоционално съдържателно и напрегнато и невинаги е страстно ангажирано с националните преживелици. Поетът е ехо на народната съвест още в първата си стихосбирка “Пряпорец и гусла” /1876 г./ и до края на живота си остава неуморим защитник на своя народ, винаги възхвалява доброто и охулва низостта, вдъхва надежда за светли бъднини: Но през червените порои, що ти проля във таз борба, аз видях дните ясни твои на твойта бъдеща съдба. / “На България”/ Вазов притежава редкия талант на народния певец да усеща чуждото величие, да се прекланя пред чуждия подвиг, пред великите личности, да извлича поуки от историята. Но предсказанията му за бъдещето на България често днес звучат твърде наивно – особено неговият пръв в българската литература научно-фантастичен разказ, написан на 30.XII.18 99 г. Възрожденският патриотичен патос на Вазов тук подчинява въображението му в претворяване на визията за Велика България пред прага на третото хилядолетие. Разказа, озаглавен “Последният ден на двадесети век”, можем категорично да наречем утопично-фантастичен, тъй като столичната панорама след сто години в илюзорните Вазови предстви нямат почти нищо общо със софийските реалности днес - Вазов вижда Родината след сто години със значително разширена територия, управлявана от монрах с българското име цар Иван; сградите на столицата са описани като извънредно чисти и красиви; гражданите се движат с хвърчащи велосипеди, Витоша и Борисовата градина са като райски кътчета... Единственото, което наивното въображение на разказвача е налучкало в днешния софийски пейзаж, са черните пушеци от комините на промишлените предприятия. Възрожденският поглед на първия ни писател-фантаст към нашето съвремие ни умилява и разсмива и засилва скептицизма ни по отношение прозренията му за “светлото бъдеще” на България. Вазов пише стихотворения през целия си живот. Над 2000 стихотворения са поместени в неговите 18 оригинални стихосбирки /без поемите, преводите, детските поетични творби, лирическите антологии и без съзнателно унищожените ръкописи, както и без още неоткритите/. Най-добросъвестната и вдъхновена изследователка на Вазовото творчество Милена Цанева отбелязва, че дори само заглавията на Вазовите стихосбирки от 1876 до 1919 г. са една летопис на българската литература и на българската история. Тези книги-събития отбелязват съдбоносни за нацията мигове и преливат от исторически патос, който нараства заедно с емоцията на самата история. В кратките за България периоди на мир, безвремие и затишие Вазов възпява красивата родна природа и народните ни добродетели. Чувствата му винаги са силни и всеобхващащи личността му; патриотизмът му изцяло го завладява и изтласква интимните му преживявания на заден план: Но родино, за тебе пях ! Ти бе цяла в песента ми и да открия не посмях светаята светих в душа ми. /”Недопята песен”/ И до днес Иван Вазов остава най-чувствителният сред творците ни към духа на всичко родно, към ароматите на някогашното българското битие, към българската природа, към националната осъзнатост. В обемното си белетристично дело Вазов създава разновидностите на българския възрожденски характер: чорбаджи Марко, Рада Госпожина, Бойчо Огнянов, хаджи Смион, Иванчо Йотата, Копринарката, Селямсъзът, Македонски и Странджата, хаджи Ахил, Мунчо … изобразява епически и лирически картини на великото и смешното в българския живот /от една страна “Немили недраги”, от друга “Чичовци” и “Митрофан и Дормидолски”/. Светът на героично-трагичния хъшовски живот в “Немили-недраги” се състои от неповторимо по български претворени мигове от “виденото и чутото” по времето, когато писателят живее в Румъния в средата на своите герои. Светът на “Чичовци” е документиран от спомените на Вазов от родния му град Сопот. Тук “галерията от типове и нрави български от турско време” е представена със сърдечно и благо снизхождение, с артистично чувство за хумор към високопарното поведение, към дребнавостта и историческата изостаналост на героите. “Немили недраги” и “Чичовци” са първите български повести-шедьоври на новата българска литература, както “Под игото” е първият национален епически роман, около който, по думите на Светлозар Игов “грее някакво особено сияние”. Този роман не може да остарее с картините от “Пиянството на един народ”, на “Тлъка в Алтъново”, “Изпитът”. Картини, които възкресяват за вечни времена патриархалното българско минало, битието на затвореното в семейния кръг в малкия град от края на робството – битие чисто и доверчиво, неопорочено от линията на цивилизована Европа, покъртително в своя автентизъм. Най-пълноценни като човешко присъствие са онези герои на Вазов, чиято връзка със средата и обстановката е най-силна и неразривна. Нормалният човек за Вазов е приспособеният към условията на средата. Неприспособеният към робското ежедневие Кондов от “Под игото” прави впечатление на ненормален, защото протестира срещу турците, позволили си да го арестуват. За неговия протест Бенчо Дермана, преводачът на турски казва: “Та такива думи нито ги има на турски.” Приспособимостта на Вазовите герои обаче съвсем не означава, че те не търсят и не се стремят към промяна. Това важи за героите от “Под игото” и от “Чичовци”, които в ежедневния бит добиват истинската си индивидуалност. Повестта “Чичовци” днес ни изглежда най-съвършеното Вазово творение поради неповторимостта на човешките индивидуалности и комизма, който всеки от тях носи в себе си. От исторически мащабен поглед, животът на чичовците изглежда застоял, неподвижен, безперскективен, но всъщност, видян през погледа на писателя, този живот е изпълнен с динамика, с увличащо героите движение. Хуморът произтича от мнимия харктер на събитията, от тяхната илюзорност, от факта, че те не водят до никъде, до никакви съществени промени и дори непрекъснато засилват предствата за неподвижност, за постоянно и неизменно състояние на живота. Историите на чичовците са толкова оригинални, неповторими, типично български от времето на робството, че и днес не ни изглеждат еднообразни. Напротив – и сега ги възприемаме като любопитни, развеселяващи ни, обединени сякаш в някаква игра, изпълнени с жизненост, ярко индивидуализирани. Животът на Вазовите съграждани в “Чичовци”, подобно на живота на Радичковите черказки селяни, е белязан с дребнавост и изостаналост от световния водовъртеж, но е толкова пълнокръвно сътворен, че впечатлява силно и днешния възприемател. Българският свят в “Под игото” е останал отдавна в миналото, както и светът на чичовците, но продължава да ни затрогва, да поддържа националното ни самочувствие на издръжлив и добронамерен народ. Върху историческата сцена тук достойни личности разиграват епически действия; проявяват се жестове на самоотвержен патриотизъм и на висша християнска нравственост. Дори материалният свят тук носи духовните копнежи на героите. Всичко е пределно ясно, солидно непоклатимо, но раздвоявано от непреодолими противоречия. Вазовото епично виждане на живота се конкретизира с битовата среда, която е неговата родна среда. В поетичната атмосфера на чорбаджи Марковия дом и двор се съдържа всичко съкровено, което българинът от онази епоха съхранява завинаги в себе си. Това са скъпите спомени от детството – източник на жизнерадост и светлина до края на земния път. Пълнотата и радостта от съществуването във Вазовото творчество се проявяват чрез формите на бита. Хората се разкриват най-пълно и богато в своята естествена среда: в семейството, в метоха, в школото, в Ганкиното кафене... Вазовите герои са показани с непостижимо майсторство в обкръжението на своите близки, при постоянните си срещи със своите съграждани, с обичайните си навици, постъпки, реакции. Духовна хармония господства в семейството на чорбаджи Марко, където всеки си знае мястото и задълженията. В такова семейство се е изградила достолепната личност на Иван Вазов. Тогавашното хармонично /макар и в робско време/ битие, в което са живели патриархалните българи, има ясна и жизнена философска основа – качествено различна от нашата днес. Ние сега живеем в хаоса, погълнати от тревожното си материално битие, отдалечени от истинския смисъл на живота. Вазовите герои за нас остават далеч в миналото. Те – и положителните, и отрицателните – са цялостно изградени характери, изпълнени с жизнени сили, неразпъвани от противоречиви страсти. Между големите български творци единствен Иван Вазов получава прозвище “НАРОДЕН” - защото всичко, което е формирало българското национално съзнание на българския народ, което изгражда неговата индентичност, се съдържа в художествените му вдъхновения. И защото никой друг в нашата литература не е имал съзнанието, че изпълнява величествената духовна мисия. Няма друг български поет, така уверен в безсмъртието си: И аз на своя ред ще си замина, трева и мен ще расне над прахът. Един се жали, друг ще ме проклина, Но мойте песни все ще се четат. Те жив са отклик на духа народни, а той не мре, и дор сърца туптят от скръб и радост в наший край свободни, и мойте песни все ще се четат. /”Моите песни”/ Неговите произведения сигурно “все ще се четат” – поне от малцината литературни изследователи и поне от любопитство и уважение към миналото ни. Ще се четат, докато съществува България и докато се помни нейната история. Докато има смисъл битието на българите като духовно битие и докато човечеството съхранява в паметта си познание за нас и за нашата единайсетвековна християнска култура. И докато съществува убеждението, че всеки велик творец има съзнание на Месия за своя народ и за човечеството.

Хъшовете – герои и мъченици

В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов разкрива изпълнения с лишения и мъченичество живот на българските хъшове в Румъния. Но мизерията не унищожава достойнството и мечтите на онези българи, които са прокудени от поробителите в чужбина. В сърцата си те запазват копнежа по свободата и жаждата си за живот. В творбата авторът припомня на следосвобожденс кото общество героизма на хъшовете. Писателят възвеличава тяхната саможертвата в името на Отечеството. В първа глава от повестта Вазов представя хъшовете като мъченици и като герои. Те са мъченици, защото живеят в мизерия, далеч от близки и роден дом. Обречени са на принудително бездействие, неразбиране и враждебност в чуждата страна. Техният живот е тежък, живот - страдалчески. В името на свободата на Родината те са избрали участта на мъченици. Но в същия момент те са герои, защото в душите им продължава да гори пламъкът на патриотизма и жертвоготовност та. Иван Вазов озаглавява повестта си “ Немили-недраги “, защото така най-точно отразява съдбата на героите, принудени да живеят в лишения и страдания далеч от близките си, извън родината. Още в началото на повестта чрез описанието на декемврийската нощ авторът ни насочва към настроението на своите герои. “ Нощта беше влажна и мрачна и браилските улици пустееха. Студената декемврийска мъгла, която обикновено пада покрай бреговете на Дунава, се беше напластила в една от главните улици на града и задушаваше с отровния си дъх последните минувачи, които бързаха да се приберат у дома. “ Разкриват се отчуждението, студенината и неразбирането, на което се натъкват емигрантите. “ Разломени и съсипани “ в своята тежка участ те сякаш живеят “ сред пустиня “. Настроението на пейзажното описание е в хармония с тягостните преживявания на героите. В чуждата страна хъшовете изграждат свой свят, изпълнен със спомени и мечти за България. Във всяко кафене, лавка и кръчма се четат гръмки надписи: “ Български лев “, “ Филип Тотю храбрий и Български воевода, Свободна България!!! “. Те са израз на патриотичните чувства на техните собственици. Окачените картини, изобразяващи бойни сцени, въплъщават борческите нагласи на родолюбивите хъшове. Особено се откроява надписът “ Да живее храбрият Странджа – Знаменосец! “ След описанието на множеството кръчми, кафенета и лавки Вазов спира погледа си върху кръчмата, чието прозорче “ още светеше в нощта “. Тя носи надписа “ Народна кръчма на Знаменосецът “. Тя е “ една дълбока изба “ и “ подземие “. Обстановката вътре: “ опушена и полуразбита лампа “, “ задушлив въздух “, “ кисели изпарения “ подчертават оскъдицата и мизерията, създава точна представа за живота, който водят хъшовете. Малката, но винаги гостоприемна кръчма на Странджата е като спасителен бряг за хъшовете. Там те се събират, за да разкажат историите си, да изразят своите копнежи за бъдещето и да си припомнят славното минало. Заедно с описанието на обстановката Вазов ни представя и образите на посетителите. Авторът разкрива своите герои чрез портретни описания и чрез оживените разговори, които водят. Макар и различни техните физически портрети съдържат едни и същи детайли: “ жълт “, “ сух “, “ болнав “. Прави впечатление всеобщата умора, отпадналост, преждевременнот о състаряване на тези мъже. Портретната характеристика на Странджата говори едновременно за авторитет и за страдалчество. Неговият живот е бурен и изпълнен с премеждия. Заради смелостта и честността си той е на голяма почит сред хъшовете. Македонски също е много уважаван. Той краде и лъже, за да оцелее в тази мрачна обстановка. Неговият стремеж е да се върне в България и да продължи борбата за освобождението й. Облеклото му разкрива крайна бедност, която измъчва и всички останали хъшове. Тежкият живот, който водят, е сложил отпечатък върху лицата, облеклото и настроението и на останалите. Хаджият е с “ лице сухо, длъжесто, жълтеникаво “, а Попчето е “ с черно и нагърчено от преждевременна старост лице “. Най-младият посетител е младият Бръчков. Той е “ мечтател, идеалист, ветреник “. Въпреки че е без опит, той мечтае за героични подвизи и да се бори за свободата на България. Тежкият живот, който водят емигрантите, е сложил отпечатък върху лицата им. Всеки утрешен ден за хъшовете е една нова борба с живота. Те са измъчени от бедността и глада, който е по-страшен от битките в Балкана. Контрастът между техния живот и живота в “ хубавия румънски град “ подчертава жалкото съществуване на поборниците. Те са неразбрани и пренебрегнати от румънското общество и живеят като в пустиня. Бъдещето им е несигурно и неясно. “Какво ще правят в тая чужда страна? “. Принудителното бездействие също е израз на хъшовското страдание. Животът, който водят, е различен от техните мечти и идеали. Те с болка се питат: “ Докога ще продължава това съществувание? “ Подвизите и делата от тяхното славно минало остават непризнати. Трагичното и славното се сливат. Те се превръщат в “ един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слова. “ Мъката от раздялата с близките и носталгията по изгубената родина са най-големите болки на хъшовете. Образът на България е сравнен с красотата и обаянието на любимата. Възклицанието “ Как е близо и как е далеко! “ е израз на тяхната носталгия. обръщението: “ О, Българийо, никога не си тъй мила, както когато сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно! “ звучи като вопъл. За свободата на Родината те са готови да се бият и умрат. Хъшовете ясно осъзнават, че пътят на свободата минава през страданието. Духовната сила на борците най-силно е изразена в думите на Странджата: “ Хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума да бъдеш мъченик. “ Страдалческият живот не заличава в душите им желанието да бъдат свободни, патриотизма и жертвоготовност та. Революционният дух все още гори в сърцата им. Най-голямата награда за техните страдания ще бъде освобождението на България. Хъшовете гордо понасят лишенията и трудностите, защото осъзнават, че “ народ без жертви не е народ “, “ България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес “. Разговорите между хъшовете са за отминали славни битки и събития. Те са израз на неугасналия им революционен дух. “ Нашите славни битки…ги помни народът… ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. “. Съдбата на България присъства винаги в разговорите на емигрантите. Тя живее в сърцата им. Изпълва мислите и мечтите им. Славните дела на народните синове имат последователи в лицето на младия Бръчков, който се възхищава от мъжеството, героизма и саможертвата на тези мъченици. Той е готов да следва техния достоен пример. Превръща се в истински хъш. За младия патриот поборниците са “ висши същества, родени за страдание, за борба и за слава – не като другите смъртни…. “. Бръчков е запленен от идеята за героичен подвиг. А това особено ярко е изразено в неговия сън. Хъшовете са готови винаги да докажат своя патриотизъм и жертвоготовност : Македонски преминава Дунава, като “ не бяга от смъртта “ и изпълнява до край възложената му задача. С неописуема храброст те посрещат смъртта в Гредитинската битка. Хъшовете остават докрай верни на завета да умрат славно за свободата на Отечеството. Разкривайки мъченическия живот на прокудените в чужбина борци, авторът възвеличава техния героизъм – готовността им да продължат делото за освобождението на Родината. В повестта “ Немили-недраги “ Иван Вазов напомня какво дължим на знайните и незнайни борци, пожертвали себе си в името на свободата на Отечеството. Големият писател се прекланя пред саможертвата за България.

Опълченците на Шипка

Когато остават с голи ръце срещу щиковете на врага, бранителите на Шипченския проход - желязото срещат с железни си гърди. Желязото се сблъсква в желязо, твърдостта в твърдост. Но колко различна е тяхната привидно еднаква и еднакво назована сила: желязото със своята сурова и бездушна вещност се удря в желязната устойчивост на духа, грубата материя - в окрилената воля. Както би казала стилистиката, Вазов е съчетал метонимичната събирателност на оръжията, направени от желязо, с метафоричния пренос на желязната устойчивост в света на духа и волята. желязо се удря в желязо, но тъкмо това голямо сходство ярко подчертава контраста между бездушната маса на насилието и порива към свобода и национално достойнство. Прозвучал в решителния миг на одата "Опълченците на Шипка" - в мига между поражението и победата, - тоя стих събира главната идейно-образна насоченост на творбата, тъй както и цялата тази творба, последна подред и в определен смисъл ключова за разбирането на "Епопеята ", събирай увенчава мъчително величавия развой на най-хубавия и национално най-значимия български одаичен цикъл. Противоборството между железните гърди и железите щикове не е ограничен романтичен миг - то е сложно и двупосочно сплитане, върху чиито везни трептят между поражението и победата стоте паметни български години, обхванати в "Епопеята". Ето дори в началото на нейната последна и победно увенчана творба старопланинският проход многозначително е облъхнат със спомена за един друг проход и друга битка в древността: едно име ново, голямо, антично, като Термопили славно, безгранично В присъщото за одата позоваване на величави имена и събития от миналото споменът за прохода, който тристата Леонидови войни са отстъпили на персийските пълчища едва след гибелта и на последния от тях, идва напълно естествено и дори някак "между другото". По-нататъшният развой на творбата обаче скоро доказва,че сравнението с Термопилите не е обикновен спътник на одаичната стилистика. Старопланинският проход не е просто свидетел на славен родолюбив подвиг - в него се срещат шумящите вълни на безчисления враг с гранитната устойчивост на шепата опълченци, бесните рояци с юнашкия орляк. Така аналогията с тристата спартански хоплити, вметната някак незабележимо в началото, се разгръща в идейно-образната тъкан на творбата и точно в композиционния център, когато напливът на поробителя започва да взема превес, определено заговорва за своя смисъл: Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх, кат шепа спартанци под сганта на Ксеркса... И тоя смисъл става един от стожерите на одата и на цялата "Епопея", от чиято устойчивост решително зависи прозрението ни в националната ни съдба и успехът на народния ни поет в неговото нравствено отговорно, художествено трудно начинание. Защото, ако изходът от Термопилската битка е добре известен /а и самата творба напомня за него/, ако падането на заветния хълм става безпощадно неизбежно, както и на толкова предишни пориви от Паисий до Бенковски, и ако бранителите му, виждайки края, се хвърлят срещу врага, за да паднат с "една смърт юнашка и с една победа", какъв е смисълът на тази победа и къде е границата между нея и поражението? И каква нравствена сила, какво художествено равновесие изправя тази заключителна победна ода върху ръба на погрома и победата? И как тази сила застава пред парещия спомен за толкова досегашни погроми? Дванадесетата, завършила с военна победа творба от "Епопеята", започва с мрачно и настойчиво примирено изживяване на отколешните и неотколешните погроми на българския народ - толкова настойчиво, че утвърдителността му започва вътрешно да се разколебава: "Нека носим йоще срама по челото... нека ни отрича историята, века... нека Беласица стара и новий Батак..." А ето как завършва тя: И днес йощ балкана щом буря захваща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век! Заключителното четиристишие се връща към сегашността на началната част "нека носим йоще" - "и днес йощ балкана", но с какъв удивителен преход - с прехода от срама към дивната слава, от лютия спомен към героичната легенда на вековете! И което е все така изумително, той протича върху общи опорни точки: и днес йощ балкана славата му дивна... от век на век спомня тоз ден бурен --> --> --> нека носим йоще срама нека ни отрича историята, века нека спомен люти от дни на позор Наред с противопоставянето си на началото последните четири стиха сплитат в едно мотиви от цялостния път на творбата: щом буря захваща шуми и препраща като някои ек от урва на урва славата му дивна --> --> --> --> --> буря подир буря, рояк след рояк душманските орди, бесни и шумещи топовете екнат гъсти орди лазят по урвата дива по урвата дива И в цялото това контрастно единство непоклатим и монолитен се издига балканът, спояващ одата, спояващ героите с България и с вечността... Последното четиристишие изплита от одата победен венец - но не венец на леката фраза и леко постигнатата победа. Към тържествената възмогнатост на победното четиристишие тя върви през трагичните провали на миналото, през кървавата битка за прохода, през трепета за възможното ново поражение. Две много сходни, много прости, но сурово звучащи в контекста си думи - "нека" и "нищо" - бележат най-ниските точки на погрома и най-смелото възправяне срещу жестоките истини и полуистини на историята. В първата част отсеченото "нека" удря седемкратно, като с камшик върху най-болните места в нашия труден национален развой, а във втората мъжествено примирената категоричност - "нищо" - прозвучава в мига, когато поражението надвисва над поредното усилие на българите да отворят нова страница в историята си: "Три дни веч се бият, но помощ не иде... Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх." Пътят от "срама" към "славата" се огъва между поражението и победата, което придава на одата много нравствена доблес и художествена убедителност. При това поражението не е еднозначна единица, защото трагичната Беласица и Батак и славните Термопили са не само противопоставени, но и сближени - на основата на загубеното сражение! С тая смела крачка Вазовата ода навлиза както в драматизма, така и в сложната перспективност на националната съдба, за да тръгне към внушението, че грубата маса на желязото може да сломи железните гърди, че насилието може да надделее над правдата, но че победа може да има и в това, което "историята" оценява като поражение, защото важен е не само външният резултат, но и духовното величие и вътрешната несломимост на победените. Умират ли "с една смърт юнашка", победените умират и "с една победа"... Разбира се, в единството на творбата това внушение нито е така безконфликтно, нито дори е единствено. То ту потъва в бездната на погрома, ту се възмогва в опиянението на победата и в тези извивки носи живото преживяване на всяко падение и полет и противоречивото единство на човешките и историческите ценности. Това доказва развоят на целия цикъл, доказва го и развоят на неговата заключителна ода. По подобие на ред други големи оди в цикъла "Опълченците на Шипка" е също триделна: встъпителна част с размисли за историческата ни съдба, средищна част, описваща тридневната битка, и заключително победно четиристишие. Вазовата ода обаче е достатъчно сложна, напрегната, мисловно-емоционално богата, за да остане в границите на този общ композиционен дележ. И наистина вътре във всяка отделна част се сблъскват по две различни събития, състояния или оценки и се обособяват по две контрастно противоположни и художествено "по-дълбочинни "подчасти. Първите тринадесет стиха на първата част, групирани около мъчително настойчивото "нека", съживяват живия спомен за най-черните страници на нашето минало. В кулминацията на техните удари обаче, в средата на първата част, прозвучава едно голямо и решително "но" - "но ний знаем, че в нашто недавно свети нещо ново, има нещо славно" - и мрачният тон на изложението се пречупва в пресния спомен за подвига край връх Шипка. Сходно е положението и във втората част. Нейните първи двадесет и пет стиха описват упорната борба на опълченците, които устояват на ужасните пристъпи и отстояват върха и честта си. И тъкмо в миговете, в които везната на победата трепти между двете страни, тъкмо след обобщителния стих "Щурмът е отчаян, отпорът е лют" прозвучава ново и вече застрашително "но": "три дни веч се бият, но помощ не иде, от никъде взорът надежда не види ". Сходно е положението и в третата част, чиито четири стиха се делят на две точни половини, третата част се подчинява на този принцип малко по-своеобразно, а пък е и твърде далеч в реда на един последователен анализ на творбата. Началните тринадесет стиха на одата "Опълченците на Шипка" прекрасно онагледяват специфичната възможност на художествената литература да сгъстява в една точка диаметрално противоположни оценки и многогласието на различни гледни точки. "Нека носим йоще срама..." Какво означават тези думи и последвалите ги още шест сурови "нека"? Примирение или бунт? Истина или лъжа? И чие е твърдението, че свободата ни е дарена? На самите "нас" или на "другите"? Помагалата по стилистика от Аристотел до наши дни назовават не една стилова "фигура", в която изразът казва дословно едно, а означава нещо различно или противоположно, но нито една от тях не може да покрие сложността и богатството на тези стихове. Началните тринадесет стиха на одата с нищо изрично не отхвърлят жестоките упреци към миналото на българския народ. Ослепената Беласица и залетият с кръв Батак, старите окови и следите от робството са като че ли неоспорима истина. Така е и "нека" е така. Под това признание обаче напират сили, които, без да го отричат открито, скрито му противопоставят друга гледна точка и друга истина. Хора, които така смело напомнят своите минали погроми, не могат да бъдат духовно разгромени - достойнството си на народ и на човеци те очевидно са запазили. От друга страна, многократното наблягане върху пораженията се обръща срещу собствената си убедителност - в тази прекомерна настойчивост зазвучават нотки на зложелателното преувеличение, на озлобеното клеветничество. Двугласността на оценките се подкрепя и от следния важен белег на началния откъс: носител на нападките са почти изцяло "другите". В първия стих призивът "нека" за първи и последен път е насочен към "нас" /"нека носим йоще"/, при което подлогът "ние" е премълчан - тънкост, която скоро ще разкрие дълбокото си значение. Оттук нататък подлози на изреченията са само други: "спомен", "историята", "века", "нека да ни сочат /неназованите "други"/ с присмехи обидни" и пр. А когато на тринадесетия стих идва рязката промяна, голямото "но" на прехода веднага се свързва с появилото се за първи път в пълна и активна форма "ний": "Но ний знаем, че в нашто недавно..." Ето защо отношението между двете подчасти не се свежда до простото отрицание "другите ни хулят и отричат", но ние имаме подвига си на Шипка. Първата подчаст не е само клевета, на която втората чрез спомена за Шипка "строшава зъба". Изразена в словата на българите, тя е мъчително-страстно изживяване на мрачните спомени, чиято истинност те са достатъчно доблестни да не отричат и прикриват. Тя е изстрадано възмущение срещу жестоката орис на един народ. Тя е протест срещу лекотата, с която се сипят върху него "присмехи обидни". Тя е бунт срещу едностранчивите оценки на "историята" за същността на поражението и позора - каква по-точно едностранчивост, одата ще разкрие по-нататък, а засега с горчивото и гневно наблягане върху старите погроми тя по обратен път внушава, че в истината за Батак и Беласица има и някаква друга - по-дълбока и по-различна истина. В мрачните тринадесет стиха ударите върху българската памет се сипят с нарастваща сила. Това градационно движение е изявено в техния синтактичен строеж - постъпателното скъсяване на изреченията към края - и в общия им смислов развой от по-конкретните изяви на "срама" и "теглото", през по-широкия, хилядолетен замах от Беласица до Батак до най-жестокия за един народ удар: "нека таз свобода да ни бъде дар". За напоритостта на ударите много допринася и ключовата дума "нека" - седем пъти тя въвежда изречение подир изречение, удар подир удар. Този начален /анафоричен/ повтор носи градационно наслояване и постоянно възвръщане към една и съща изходна точка, но едновременно с това неговата множественост подкопава убедителността му, като го превръща в стремеж да се изчерпят всички - възможни и невъзможни, справедливи и несправедливи обвинения срещу българите. И когато пасажът завърши с последното отсечено "нека", тоест завърши с думата, с която е започнал, и се затвори в собствения си кръг, тоя стремеж става още по-откровен. Казано е, дори е "надказано" всичко; това е крайната сила на ударите, това са те, изчерпани до широкия си и все пак ограничен предел, извън който остава ядрото на българското национално достойнство. Този умел полемичен похват окончателно раздвоява насоката на първата подчаст и със заключителното повторение на "нека" подготвя прехода към противопоставянето във втората. След като досега "другите" са изчерпали упреците и обидите си, а гласът на българина наистина или привидно, но винаги мъжествено се е съгласявал с тях, идва ред на неговия собствен глас и оценка. Големият преход от приглушеното достойнство към прямото изтъкване на собствения подвиг започва от съпоставката "другите - ние" и продължава с противопоставянето между външната видимост на събитията и вътрешното самопознание и духовни ценности. Ние знаем нещо, което другите не знаят или не искат да знаят - нещо, което разтупква сърцата ни и ражда в тях големи чувства. Така досегашното противоречие се задълбочава в несъответствието между видимото и съкровеното, между чуждо знание и себепознанието, между присъдата на историята изобщо /"нека ни отрича историята, века"/ и собствените националноисторически ценности /"и в нашта история кат легенда грей"/. Към досега изградения образ на българщината се прибавя още една черта - нежеланието или неспособността да се разтръбяват пред света собствените подвизи, и заслуги. Втората подчаст противопоставя на първата и убедителността на своята причинна аргументираност. Докато в първа част упреците и нападките се редят едни подир други, свързани помежду си само от общата си тема, от външната опора на началното "нека", но не и от някакво причинно, вътрешно обусловено развитие, втората част се разгръща в двойно подчертаната причинна връзка между вътрешното самочувствие и неговата външна първооснова: Защото там нейде навръх планината, що небето синьо крепи с рамената, издига се някой див, чутовен връх... защото в Балкана има един спомен, има едно име, що вечно живей... що отговор дава и смива срамът... Казано с понятията на граматиката, първата част се развива паратактично /съчинително/, а втората - хипотактично /подчинително/. Казано пък с езика на идейно-художествената функционалност, на фона на съединителното напластяване в първата част причинно-следственото обвързване във втората внушава логичността и убедителността на нейната правда - реторическата повторителност отстъпва пред последователния развой на аргументите. В подкрепа на причинното обвързване във втората подчаст идва и обстоятелството, че цялата тя е изплетена от две главни и. ..единадесет подчинени изречения! "Ний знаем, че...", "що гордо разтупва...", "защото...", "едно име, що вечно живей", "що отговор дава" и пр. А лексикално-коренната връзка между двата основни съюза "защото" и "що" допълва със свои средства мисловно- аргументационната връзка на изложението... Двете подчасти са ярко контрастни и в своето образно построение. В първата пораженията се изразяват в метафори с мрак, тъмнина, сянка: "в миналото наше, хвърлят своя мрак", "да виене кат облак в наший кръгозор". Във втората пък - "свети нещо ново, има нещо славно", "и в нашта история кат легенда грей". В първата подчаст метафорно-пространственото движение е потискащо, в посока от горе на долу: "да виене кат облак", "хвърлят своя мрак", "нека носим". Във втората пък движението е въздигащо и извисяващо: "защото там нейде на връх планината", "издига се някои див, чутовен връх", "паметник огромен". И което е особено показателно за единството на творбата, извисяването не е просто метафора, а е органично свързано с образа на балкана, който споява одата с дъха на българското и устойчивото. Така още тук се утвърждава едно основно пространствено-идейно измерение, което по-нататък ще добие още по-ярък облик: турците са долу, мътни и шумящи вълни, а опълченците са горе, слени с върха, заедно с който извикват своето "ура", слени със скалите му, на чиято непоклатимост достойно съперничат. Двете подчасти са контрастни и по своята насоченост във времето. В най-общи линии първата се отнася към миналото, към "Беласица стара", "следи от теглото", "хомота стар", а втората към "едно име ново", "има нещо ново". Това деление обаче е само начално, защото вододелът между минало, настояще и бъдеще в истеричното съзнание далеч не е така прост. Срама по челото, и когато иде от миналото, го носим "йоще "; поражения сме търпели не само в далечното си минало, не само с "Беласица стара", но и с неотколешния "новий Батак" /думата "нов", вижда се, не е "патент" на втората част/. От друга страна, преходът към новото и бъдещето е опрян върху събитие от "нашто недавно", преминава през сегашността и вече през нея неусетно преминава към бъдния живот на подвига. /Преплитането на минало, настояще и бъдеще в национлния духовен процес се отразява и в следния тънък детайл, в стиха "е име ново, голямо, антично". Не ще и дума, че едно от значенията на "антично" е "древно", "старо" и че то не заглъхва дори под натиска на непосредното съседство с определението "голямо" и на общата насоченост на пасажа, която осмисля "антично" в посока към "трайно, величаво, неоспоримо в ценностите си ". Ето защо едно от значенията, макар и неводещо, на този стих е... "име ново, голямо, древно"! И тъй като думата "антично" е първата стъпка към съпоставката с Термопилската битка, умело тушираният оксиморон "старо ново име" е и стъпка към вярата, че в борбата между истините и клеветите в историята има устойчиви ценности, твърди измерения./ Преплитането и противопоствянето между двете подчасти Вазов и тук е изразил на основата на общи ключови думи, повторени в противоположен контекст и с противоположен смисъл: нека спомен люти от дни на позор --> балканът има един спомен нека е трагично името ни --> има едно име, що вечно живей; име ново, голямо, антично нека ни отрича историята --> и в нашта история кат легенда нека носим йоще срама --> и смива срамът При това разностранно преливно противопоставяне между двете подчасти втората не застава до първата като бялото до черното, истината до лъжата, просветлението до мрака. Разколебаването, отрицанието кипи глухо още в първата подчаст и още там подготвя обрата на първото голямо "но". Самата втора подчаст върви по своя път бавно, с вътрешна увереност, без да бърза да разкрие какво се крие зад недоизречените загатвалия "свети неащо ново, има нещо славно", "там нейде на връх планината", "издига се някой див, чутовен връх", "има един спомен, има едно име" - съсредоточена преди всичко върху вътрешното себепознание на българите. И едва след това, в заключителното си двустишие, разкрива далечната цел на своя сдържан развой: що отговор дава и смива срамът и на клеветата строшава зъбът Пътят е извървян и завършекът отвежда смисловоемоционалния развой в посока, противоположна на начално подхванатата. Едва тук - каква сила на националния дух, какъв успех на художественото аргументиране! - творбата заговорва пооткровено за истината и лъжата в нападките върху българите и това поантиращо избухване най-добре внушава неспособността да се говори по-нататък за неправдата със същата горчиво-гневна сдържаност. В същото време обаче, макар и по-рязък спрямо сложната двугласност на първата подчаст и по-определен спрямо недоизречеността на втората, тоя завършек не прекрачва границите на художественото единство, което го е породило, не разрешава спора между истината и лъжата - по-скоро го определя и тепърва го започва. Недоизречеността на втората подчаст продължава да очаква отговор - кое е това име, кой е този чутовен връх, - а цялата първа част поставя и още един въпрос, не така осезателен, но затова пьк още по-решителен: откъде иде силата да се приемат такива сурови обвинения и, без да се отхвърлят мигом и изцяло, да бъдат разколебани от някаква по-висша истина и увереност и какво стои зад самочувствието, което така смело се изправя над бездната на най-мрачните погроми. "Що отговор дава и смива срамът" казва предпоследният стих, но сам той, а и цялата първа част не дава отговор на тези въпроси. Сдържаната съсредоточеност и проблемност достигат тук крайния си предел, подготвяйки изблика на широкото възклицание "О, Шипка" и прехода към живото дело. След досегашния протяжен развой на мисълта и фразата, след сгъстяването на толкова чувства и проблеми, след забавеното кръжене около името и същността на българския подвиг възклицанието "О, Шипка!" - определено, кратко, волно - сякаш отприщва преживяването към нещо наистина ново и героично. Смислово-емоционалната тежест на този израз е така голяма, че в епохата на строго графично единство на стиховете Вазов е "дръзнал" да го обособи на отделен ред, създавайки един от далечните предходници на начупения стих в българската поезия. А с него развоят на одата действително се пречупва в нова насока: вместо досегашната универсалност на вековете и историята идват трите дена на битката, вместо общите измерения на националното пространство - съсредоточаването в един кът от Стара планина, вместо крайните резултати от миналите поражения - кипежът на битката непосредните лъкатушения между победата и поражението. И докато в първата част минало, настояще и бъдеще се преливат в трудния път на един народ, тук многозначното, но категорично определение "младите дружини" пряко заговорва за прилива на свежа кръв в неговото изстрадало тяло. Преходът между първата и втората част е широк и многостранен, но в дълбочината си израства върху общата тема за същността на победата и поражението в националната история и общия конфликнто-съчетателен подход към нея. Тази общност се проявява и очебийно композиционно: и втората част, описанието на битката, се дели на две противопоставни подчасти. Едната, 29-53 /описва мъжествената защита на прохода, която за шепата храбреци е вече равносилна на духовна победа, а другата /стих 54-93/ се наклонява над пропастта на ново катастрофално поражение. С тоя дележ одата вече определено очертава своя труден композиционнен път в извивките между поражението и победата, победата и поражението, а с втората част - средищна композиционно, обемно, смислово - тя разгръща, вече сред грохота на битката, заложения преди това проблем за видимостта и същността на историческото явление и спомен. Описанието на битката започва с пряк сблъсък между противоборстващите страни, постигнат и чрез последователното редуване между тях: опълченците /стих 29-31/ - турците /стих 32-39/ - опълченците /стих 40-46/ - турците /стих 46-50/ - опълченците /стих50-52/. Това движение на описателния поглед носи ожесточената напрегнатост на сражението, ударите гръд в гръд, приливите и отливите на атакуващите вълни. При цялата си рязкост обаче преходите от едната към другата страна свързват отделните пасажи в здрави възли - както са сплели ръце и двата противника. Изразът "пристъпи ужасни" застава на границата между първите два от тях и събира в едно гледната точка на бранителите и действията на нападателите; фанатичното "Аллах" и героичното "урра" спояват чрез съседния си контраст следващите два пасажа; "един враг повеч мъртъв да положи" завършва този "опълченски" пасаж, а началото на следващия показва плодовете на самоотверженост: "турците реват, насипа налитат, и падат, и мрат "; от своя страна този пасаж се свързва с последния преход към опълченците чрез богатия контраст и антитеза между тях: "идат като тигри, бягат като овци" и "кат левове тичат по страшний редут". Тези постъпателни сблъсъци напрегнато скъсяват словесния си обем и завършват с един обобщителен стих, афористично обединяващ в двете си полустишия усилията на нападателите и защитниците: Щурмът е отчаян, отпорът с лют... С тоя стих завършва първата част от описанието на битката. /Неговата обобщителна сила се увеличава и от това, че той единствен в цялата ода се присъединява към предходната римова двойка "редут-труд": и в него, както и във всички други части и подчасти Вазов е използвал завършващото въздействие на мъжките рими. Този стих обобщава във външно равновесие силите на защитниците и нападателите, но в дълбокия си смисъл досегашното описание и преди още военната победа дава нравствено право на опълченците. Те, шепата храбреци, млади и като хора, и като войни, и като устрем, отстояват напора на "гъстите орди", чийто духовен вдъхновител е Аллах, чието бойно напътствие са обезумелите крясъци на пашата, чиято храброст е в сляпата фанатична ярост, готова да се превърне в животински страх при удара с достоен противник. Оттук вече започва все по-ясно да се налага основният идеен център на одата, отговорът на въпросите, казани и подсказани в първата част; налага се органично, здраво изплетен от всички смислови и образни съставки. Назовани пет пъти "орди ", сравнени със "сганта на Ксеркса", лазещи вълни, поробителите са не само груба сила, но и безлична маса, лишена от духа и съзнанието на съставящите я индивидуалности. За разлика от тях опълченците действат както в единството на "младите дружини", "орляка юнашки", така и чрез съзнателната роля на всеки отделен войн - "всякой гледа само да бъде напред". /Измежду турците в единствено число се говори само за Сюлейман паша!/ И сливането на тези индивидуални воли носи много по-голямо единство от дисциплината на безличната военщина; именно като воюват "без сигнал, без ред", но с въодушевлението от голямата идея, опълченците воюват много по-добре от "истинската" войска. В изтъканата от разколебани и преобърнати "общоприети" оценки Вазова ода този нов "парадокс" допълва борбата за същинската стойност на силата и слабостта, поражението и победата. Пространствените значения са друг важен фактор в идейно-образното изграждане на творбата. Още в първата част появата на чутовния планински връх пречупва преживяването в нова и по-ведра насока. Във втората част образът на балкана, на върха и низините разгръща в широка конструктивна мрежа, която и обвързва, и поляризира действията на двете сили. На тиранските орди принадлежи "урвата дива", а на опълченците - върхът, изразител на духовната им извисеност, а и на високата отговорност на делото им.: България цяла сега нази гледа! Тоя връх висок е: тя ще ни съзре, ако би бегали да мрем по добре.

Нравственото израстване на българина в романа “Под игото”

Летописец на националните съдбини, в цялото си творчество Иван Вазов е “жива история” и “отзвук на духа народни”, с многостранната и богата интерпретация на българския бит и душевност. След Освобождението големият творец непрекъснато се връща към “наш’то недавно”, стреми се да изгради мост между минало и настояще, да припомни величавата и трагична епоха на подвизите и самопожертвуванията. Вазов създава първия български роман извън пределите на своето отечество, което винаги носи в сърцето си. “Много мъки, много скръб изпитах по изгубеното отечество. Умът ми, сърцето, душата ми непрекъснато летяха към него, но ето, че дойде вдъхновението да напиша този роман – и ето – аз задишах пак въздуха на България” – пише авторът в изгнание. Закономерно явление в развойните процеси на българската литература, “Под игото” е и завършек на възрожденската ни белетристика. Подзаглавието на романа – “Из живота на българите в предвечерието на Освобождението”, насочва към жанровите особености на голямото епическо повествование за родово-семейното българско битие. Романът обхваща една година от националния ни бит, но текстът внушава убеждението за епоха, за големи исторически сътресения, изразени с пределна лаконичност в двустишието от “Епопеята”: И в няколко дена, тайно и полека Народът порасте на няколко века. Романът предоставя възможност да разчетем кода на голямата духовна еволюция, която сякаш изменя посоката на времето и прекроява пространството на националния живот. В своите три части “Под игото” представя поредица значими събития, свързани с пробуждането и духовното израстване на българина. Романът съдържа кървавата дстоверност на събитията и еволюцията на идеята за национална свобода. Композиционната рамка се определя от проникването на новото във всекидневното битие на Бяла черква. Появата на Бойчо Огнянов бележи нов момент, отваря нова страница, защото носи идеята за бунта и е свързан с подготовката на въстанието, с прелюдията на една величава борба, обречена на крах. Но романът не е исторически, защото Вазов не си е поставял за цел да обхване Априлското възстание в неговите общонационални мащаби. Художествената си задача авторът формулира с думите: “да изобразя живота на българите в последните дни на робството и революционния дух на епохата на Априлското въстание”. Вниманието на автора е насочено към вълненията и настроенията, обхванали българите в навечерието на въстанието. Силата на романа е в единството между бит и национални борби. Независимо от заглавието “Под игото”., робството не е вцентъра на изображението. Неговата картина е само фон, върху който се проектира духовното израстване на народа. Епизодите, сочещи зверствата на пороителите, доказват историческата необходимост от борба. Авторът ни въвежда в атмосфера, характерна за последните години на робството. Богатият жизнен материал, непосредствените наблюдения и преживявания определят дълбокия реализъм на повествованието. Съвременник на тази епоха, Вазов успява да долови и пресъздаде най-същественото – порива към свободата и да го внуши по художествен път. По време на изпита неволната грешка на малката Събка предизвиква всеобщо одобрение и вълнение. След представлението на “Многострадална Геновева”, в присъствието на бея един глас запява “Къде си вярна, ти любов народна?” Искрата възпламенява всички. Чинтуловта революционна песен е подхваната от трупата, а после от цялата зала. Песента “сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна в небето като молитва” – пише Вазов. По широтата на изображението творбата се превръща в епопея, обхващаща значими страници от народното битие, от бунта като “пиянство на един народ”. За Вазов е важно да наблегне на прелюдията, на подготовката на назряващия бунт, на онова въодушевление, което прониква навсякъде, променя дори детските игри, изпълва стари и млади с вярва в близкото избавление от робството. Ганковото кафене се превръща в “един малък парламен”, в който се обсъждат новините от външния свят и се свързват с назряващите у нас събития. Чорбаджи Марко, който се придържа към строгата почтеност и трезва умереност във всичко, се терзае при мисълта за жертвите, които ще вземе тази борба, защото “ентусиазмът е плява, която бързо пламва и угасва”, но благославя бунта на лудите глави и пред иконостаса мълви своята молитва за България. В главата “Пиянство на един народ” авторът сравнява цяла Западна Тракия с “един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата.” Революционният дух е сравнен с “невидим Крали Марко, който местеше планини”. Според възгледите на романиста, от особено значение за историята е прелюдията “на борбата, защото само тя е поразителна и мерило за силата на една велика идея...” Именно въздействието на идеята, въодушевлението, което обхваща старо и младо, е онази проява на националния дух, която ще удивлява потомството. Вазов отдава дължимото преклонение пред апостолите, тая “дълга върволица от предтечи – сеятели, оплодила духовната нива на България”. Априлската епопея е възвеличена от Вазов – летописеца, от възрожденския родолюбец, за когото миналото е път към самопознание и извор на самочувствие. Оценявайки възстанието като върховна изява на свободолюбие и жертвеност, Вазов обощава:” Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота о надали ще се дигне друг път...” Независимо от краха “на най-светлите надежди” и трагичния край на въстанието, романът не подценява историческата му стойност. За свободата трябва да се принесат жертви, пътят към свободата е доброволно избрано мъченичество. Въпреки неуспеха и пролятата кръв, поривът към свобода намира израз и в думите на Боримечката: “ Та ако Клисура загине, няма да загине България, а!” “Под игото” е рома – епопея, епос на нацопналноосвободителната борба. Той е своеобразна енциклопедия на българския бит и душевност в навечерието на Освобождението. Героите в романа – Бойчо Огнянов, Соколов, Кандов, Рада, Викентий – са свързани с историческото време и с вековните въжделения на народа за избавление. Любовта към България предопределя техния избор, саможертвата за свободата на родината се превръща във върховна цел. Първият български роман ни връща към “най-българското време”, към романтичния дух на една величава и трагична епоха, зарежда ни със самочувствие и национална гордост.

Величие и трагизъм в “Епопея на забравените”

Иван Вазов е писателят, който в най-голяма степен въплъщава представата за български класик.Неговото творчество съдържа образци за трите литературни рода и за основните жанрове в тях. Идеен център във Вазовото творчество безспорно е темата за националното историческo битие. Историята на българския народ и на родината ни Вазов пресъздава в художествени образи и проектира в едно разнородно естетическо пространство – между трагичното и геройчното, между грозното, низкото и прекрасното, възвишеното “Епопея на забравените” е създадена от Иван Вазов в Пловдив през 1884 година. В нея общочовешки са проблемите за нравствения дълг, за смъртта и за безсмъртието, до което води индивидуалният подвиг и колективната саможертва. Идейните внушения в “Епопеята” имат за задача да припомнят една “незабравена длъжност.” От гледна точка на времето разстоянието между изминалите предосвобожденски години и първото следосвобожденско десетилетие е малко. Подтик за написването на “Епопеята” е преди всичко болката на Вазов от откритието, че неговото съвремие обръща гръб на обществения идеализъм и разбирането за дълг, обуславящи подвига на Левски, Раковски, перушенци, опълченци. В заглавието не случайно присъства понятието “епопея” – историческо значимо събитие или дело с общонародно значение. “Епопея на забравените” е едно от най-българските произведения не само, защото Вазов възсъздава делата, с които личностите-водачи влизат в българската история, а и заради това, че пресъздава формирането и утвърждаването на онзи народен дух и характер, чието проявление е във върховната саможертва. По своя патос, по авторовия подход към образите, от гледна точка на подбора на езиково-стилните средства за реализиране на възвеличаването, всяка една от дванадесетте творби е ода. Епическите моменти са подбор от най-значимото в живота и делата на героите, като всеки герой е представен чрез онова дело, в което се оглежда разбирането му за дълг, чрез което той осъществява своя принос в съдбата на народа. Вазов разширява понятието “подвиг.” Това понятие е отнесено като обединяваща характеристика за героите на “Епопеята” и включва делото на ума, духа, сърцето и пряката саможертва в името на свободата на народа, но и за запазване на националното самосъзнание, на укрепване на националното самочувствие. Така е изведен на преден план основният мотив за саможертвата. И в себеотрицанието на Паисий, и у Апостола, и в будителската дейност на идеолога Раковски, и във водачеството на Бенковски, и в извисяващия жест на Кочо, Вазов разкрива саможертвата, съдържаща в себе си патриотичното и героичното начало като постъпи към безсмъртието. Затова именно и мигът на смъртта присъства в епическия разказ за живота на героите.Саможертвата е приносът на водача в извоюването на народната свобода, изпълнението на неговия нравствен дълг. В “Епопеята” първа е одата “Левски”, в която в най-голяма степен е застъпена идеята за нравствения дълг и саможертвата.Героят на Вазов е в момент на колебание дали да изпълни своя нравствен дълг, а колебанието му се състои в това как да го изпълни най-достойно. Образите на героите, като се започне от Левски, са разкрити именно чрез понятия: чест, безчестие, робство, свобода. Те са свързани с борбата, а са изявени чрез подвига и героичността.Разкриването на подвига, възвеличаването е постигната чрез един специфичен художествено-естетически начин – чрез ерудитските сравнения и митологично-библейските образи. Левски е сравнен с Ян Хус, Прометей, Колумб, за да се стигне до Христос: синджир за Коломба, кладата за Хуса, кръста на Голгота за кроткий Исус Но Христос веднъж умира на кръста, за да възкръсне, а Левски е готов “сто пъти да умре на кръста Христов.” Вазов извежда български примери над примерите в световната история. Тук е уместна асоцияцията с одата “Кочо” : Картаген надмина, Спарта засрами Авторът привежда примери от митологията и от библията не само за сравнение, но и за контраст. В одата “Левски” предателят на Апостола е сравнен с Юда. Чрез тази антитеза между Апостола и неговия предател е възвеличена личността на героя. Монологът в одата “Левски” е граден на основата на контраста. Композиционно монологът е структуриран в три, по смисъл относително обособени, части, които съдържат разсъжденията, мотивиращи избора на героя. Понятието “съвест” е съотнесено с човека: “ Кога човек дойде тук да се покае.” Още в първата част на монолога са представени съдържателните маркери на одата : бог слуша “тия, що ридаят”, и господ сърдит си затуля ухото на светата песен и херувикото. Погледът, който сакрализира личността, е обърнат надолу към страдащите. Героят е убеден, че делата в името на страдащите са божествени. Третата част на монолога включва ясната постановка: мисля, че човекът тук, на тоя свят има един ближен, има един брат. Родовото понятие “брат” е употребено в библейско-християнски смисъл – брат е страдащият. Става ясно, че монологът не е въобще на личност, избираща пътя в живота си, а на личността-водач, осъзнаващ своя дълг към народа. Героят осъзнава, че именно чрез саможертвата той ще изпълни дълга си пред страдащия народ. От хронологична гледна точка първата възрожденска личност, допринесла за съзряването на нацията е Паисий. Вазов възвеличава обрава на хилендарския монах е одата “Паисий.”Самото име на монаха е символ на българското национално самосъзнание и самочувствие. Одата “Кочо” е с типична за цикъла композиция – започва с кракът лир. увод, представящ синтезирана оценка за лирическото “аз”, за епохата. Тази оценка е изградена в/у антитезата. Първите два стиха подчертават полюсните измерения на Априлската епопея, като Вазов подменя историческата истина: О, движение славно, о , мрачно движение, дни на борба горда, о , дни на падение! Вазов дава оценка на психологическото състояние на перущинци.В одата “Защитата на Перущица” Вазов показва поведението на отделния българин – на деца,майки,баби.В “Епопеята” перущинци посрещат смело неизбежния погром на въстанието. Един своеобразен ключов момент в одата е диалогът м/у защитниците. Динамиката е показана чрез смяната на следните точки и това показва не само напрегнатото състояние на перущинци, но и промяната на тяхната робска позиция. Перущинци трябва да направят екзистенциален нравствен избор:”Да се покорим ли? – Мълчи! Да се бори!” На пръв поглед това е избор м/у живота и смъртта. Но всъщност това е избор, който превръща смъртта в безсмъртие.Веднага след речта на героите, отхвърлили идеята за робското подчинение , в “Кочо” е представен боят. Диалогът е ограден с картините на страшната битка, но и подчертава духа на тези хора, взимащи едно решение – “По-добре да мрем!” Вазов постига възвеличаването на героите, като дава и пряка оценка на проявените достойнства на перущенци, а също така прави и познатия паралел с примери на подвизи от световната история: “славно, както Прага, както Сарагоса.” Но: “Картаген надмина, Спарта засрами.” Тази историческа съпоставка е всъщност оценка на масовата са можертва. Саможертвата на перущинци е рядък исторически пример, при който марка става величието на духа. Вазов е точен в психологическата характеристика на Кочо и жена му.Постъпката на Кочо и жена му е един аргумент за философските обощения на Вазов в лирическото стъпление. Тя косвено представя уродството, жестокостта на робството, над което се извисява българинът с отчаяно величав жест. Не физическата смърт е най-страшният израз на робството, а друго – “по-лощо” – обезличаването на човешката личност с безчестието.Изборът на честта пред безчестието намира израз в жестокия миг, когато Кочо се обръща към майката :”Искаш ли да умреш?” В този страшен героичен момент Вазов само с един щрих изразява майчиното чувство:” То да е отзаде! Удряй!” Това е именно най-високата точка на действения трагизъм в творбата. Идеята за величието на трагичното е внушена от Вазов във всички творби, включени в цикъла “Епопея на забравените.” В одите поетът вписва величието като основно съдържание на вързожденската епоха. Вазов съумява да изгради представата , че героите със своята смърт и подвиг обитават пантеона на национално безсмъртното. У един Бенковски е подчертана изключителната сила на волята: “Ставайте, робове! Аз не ща ярем!” В картината на смъртта в одата “Караджата” саможертвата, водеща към безсмъртието намира израз, ясно е очертана връзката водач-народ,двата образа са обединени: “Но ази не умирам!…Да живей народа!…” В одата “Караджата” – в монолога на героя – и най-вече в израза “Смърт или свобода!” Вазов въплъщава идеята за саможертвената смърт. Иван Вазов в цикъла си “Епопея на забравените” внушава идеята за трагичното величие на българската история. Чрез големия проблем за нравствения дълг на личността-водач Вазов показва едно : как индивидуалният и колективният героичен подвиг и страданията на народа раждат свобода.

Обикновеното и необикновеното в образа на баба Илийца

В разказа си “Една българка” Иван Вазов изгражда един изключително сполуч-лив като творческо дело образ. Неговата главна героиня, баба Илийца, е така създадена, че ни се струва невъзможно да говори и действа не по начина, както става това в творбата. Неслучайно за едни от читателите на разказа заглавието му означава, че баба Илийца е една обикновена жена, една от многото българки от епохата на Април-ското въстание, а за друг – една селянка, различна от другите, една необикновена, изключителна българка. Самият автор насочва и към двата прочита на заглавието, но не за да се противопоставят един на друг, а за да се възприемат обвързани, в единство. Обикновеното и необикновеното в образа на тази шестдесетгодишна жена в повествованието се успоредяват и допринасят героинята да се възприема като жива. Авторът не е направил нито една погрешна стъпка в изграждането на образа й като цялостен. Всяка дума, всеки жест и всяко нейно действие са предоп-ределени още от първите впечатления, които той създава за нея чрез силата на художественото слово. Външният вид на баба Илийца я разкрива като обикновена жена, загрубяла от тежкия полски труд, с яки “изпечени селски ръце”: “Тя беше жена около шейсетго-дишна, висока, кокалеста – мъжка на вид.” В кратката портретна характерис-тика на героинята няма нищо самоцелно. Без тази физическа сила, която се излъчва от цялата й фигура, би било невъзможно тя, вече жена в напреднала възраст, да измине с двегодишно болно дете на ръце два пъти в една нощ разстоянието между Челопек и Черепишкия манастир, да води половинчасова упорита борба, за да освободи необходимата й ладия от дълбоко забития в земята кол, а след вто-рата среща със заблудилия се бунтовник от Ботевата чета да поеме в свободната си ръка и пушката му, та да олекне на изранените му крака. Първите представи за характера на баба Илийца идват от словата й. В припрения диалог между нея и познатото й заптие Хасан ага тя и почтително моли да я вземат в ладията, и упорито настоява, като се стреми да въздейства на бащиното му чувство. В своята упорита настойчивост героинята се отличава от другите жени, които при грубата заповед на турците се разпръсват уплашени и безмълвни, привикнали да бъдат бити и унижавани. Наистина, подобно на тях и баба Илийца преглъща оби-дите и към нея, и към внучето й. Но не го прави от обръгналост или от безразли-чие, а защото, както става ясно от ретроспекцията, се е заела с отговорната зада-ча да спаси два живота: единия – на болното си внуче сираче, а другия – на бореца за свобода. В това вече има елемент не само на майчина обич и хрис-тиянско милосърдие, но и на противопоставяне на поробителите, чиито представи-тели в епизода на брега на Искър са двете груби и свирепи заптиета. Така по-корството й се очертава като привидно и наложено от високи нравствени и родо-любиви цели, които го оправдават. Авторът разграничава баба илийца от общата маса на нейните съселяни. Ге-роинята знае, че у тях е заработило първичното чувство за себесъхранение, зато-ва е сигурна, че те не само не биха приели бунтовника, но и че ще го предадат на турците. В своята доброта и мъдрост, тя не ги кори дори когато е уверена, че те, изплашени от разсвирепелите се поробители и в знак на покорство, жива биха я изгорили, за да спасят себе си, домовете си, семействата си, ако научат, че е приютила един четник. Омразата на будната челопеченка е към развилнелите се поробители. Когато размишлява на глас какво да направи, за да въведе незабе-лязано в къщата си изнемощелия от безсънните нощи и от ходенето момък, тя споделя с него “…но как да те оставя тука: не могжеш да бягаш и ще те наме-рят черкезите – поразил ги господ – и в село ги има”. По напълно обикновен и характерен за жените от това време начин се проявява у баба Илийца майчиното й сърце. За да спаси живота на болното си внуче, тя търси помощта и на лекаря във Враца, но в майчината си обич към детето прибяг-ва и до баяния, бабешки лекове, четене от селския поп. Драматичните й лутания обаче я разкриват като деен човек, защото не се примирява, не скръства ръце пред злото. Тя е тръгнала да търси в манстира последна възможност за изцеление на сирачето, пренебрегнала опасностите на това размирно време. Вазов не изобразява баба Илийца като свръхсмела – и тя познава уплахата и страха, но ги превъзмогва и когато вижда в момъка, който се изпречва на пътя й, един от тези, “дето ги гонят сега”, и когато, за да му помогне, посред нощ напуска манастира. Тъмнината, зловещите очертания на чукте и бърдата я изпълват с тревога, плашат я и мътните талази на придошлата река, но волята й да изпълни дадената дума е по-силна от страха. А сега тя е решила не само да занесе на скрилия се в гората бунтовник хляб, за да го нахрани, и горна дреха, за да го стоп-ли, но да стопли и душата му с добра дума и с готовността си да спаси живота му. За нея е нравствен закон на доброто да се отвръща с добро, а тя знае, че този момък е тръгнал “ за християнска вяра курбан да става”. Обикновеното и необикновеното в образа на баба Илийца се разкрива и в създадения конфликт и контраст с калугера Евтимий. И той е българин, и той е християнин. Но се оказва, че общата им етническа и верска принадлежност не е достатъчна, за да се срещне будната и родолюбива челопеченка в лицето на тоя монах съучастник в замисленото добро дело или поне – съветник. Именно в диалога с него, в контраст с егоизма и страхливостта му, с безразличието, ненавистта и презрението му към бунтовниците, готови на саможертвен подвиг, ярко се открояват добротата и милосърдието, себеотрицанието и почитта на селянката към свободолюбивите и юначни български синове. В опитите си да разкаже на монаха за срещнатия бунтовник, баба Илийца проявява плахост и боязливост, тя не разбира изведнъж, че един божи служител може да бъде така неотзивчив и себичен, но веднъж уверила се, не прави повече опити да го омилостиви. Всяка нейна по-нататъшна реплика в разговора им обаче разкрива, че тя не се е отказала от замисленото добро дело. Баба Илийца е проста, неука жена, но не и духовно ограничена. Тя знае за битката в Балкана, мислила е за съдбата на българските четници, вълнува я въпросът възможна ли е победа над Турската империя. За нея е трудно да прумее смисъла на жертвите: “Що ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй лесно ли се разсипва!…Изтрепаха ви като пилци.” За четниците будната челопеченка мисли като за свои синове, но в думите й няма примирение с робството, а трезво и мъдро разсъждение на майка, която знае цената на човешкия живот, има обич към всеотдайните български синове и омраза към поробителите. Тази възрастна и разумна жена се издига до “ неразумието” на борците за свобода, като сама, пренебрегвайки опасностите, се нагърбва с една рискована задача. Решението на баба Илийца да скрие в своя дом опасния момък е изразено като нещо, разбиращо се от само себе си (“Как къде? Ами у дома!”). То прозвучава изненадващо за четника, но не и за читателя, въпреки че при първата среща с бунтовника селянката си мисли: “Как ще се скрие в Челопек! Там е огън сега.” Възможността за това решение се чете още в мислите й, след като му е обещала хляб и връхна дреха: “…божичко, закриляй го, тргнало е за християнска вяра курбан да става”. В тях откриваме доброта и отзивчивост, загриженост и чувство за отговорност, които общата вяра и народност удвояват. С бунтовника я свързва не само родствената кръв, с него се чувства духовно близка. Една жена, с непречупено от робските години съзнание, е срещнала един всеотдаен български син. В нравствените й мерки за човека вече е намерило място действеното родолюбие. Със същата оценъчна мярка героинята характеризира и игумена на манастира – “старец милостив и добър българин” – на когото възнамерява да довери тайната си, уверена, че ще получи съвет и помощ. Пулсациите на родолюбивото сърце и трепетите на благородната душа на баба Илийца я подтикват към рискованата й постъпка, която може да й струва живота. Те удвояват и утрояват физическите й сили, когато се заема да изкърти дълбоко забития в земята кол, за да освободи така необходимата й ладия. В релефно и пластично изобразения от Вазов кулминационен епизод в разказа героинята се разкрива като изключителна в смелостта и упоритостта си. В тази напрегната нощ баба Илийца влиза в героичен двубой със страха си от турците, от нощните самотии, от тъмните талази на придошлата река, и побеждава. Необикновена до изключителност я прави и простичко заявеното решение да приюти изнемощелия момък от Ботевата чета. В този момент, който най-силно подчертаважертвоготовността й, образът й се облива със светлината на святостта. Християнските добродетели на героинята също придобиват необик-новен характер. Заради желанието си да помогне на клетника, баба Илийца, въпреки че е вярваща християнка, нарушава две от божиите заповеди: да не се лъже и да не се краде, но незачитането на религиозните норми не влиза в драматично противоречие с чувството й за човешки дълг. “Грехът” на бедната селянка не отнема нищо от нравствения й ореол, защото подбудите й не са лични и користни, а благоодни и хуманни. Още по-силно засиява проявлението на изключително красивото в душата на добрата, смела и родолюбива жена, когато, помислила поради студените ръчички на внучето си, че то е умряло, въпреки мъката и болката не оставя младия момък без надежда за спасение. В текста на целия си разказ Вазов неколкократно поставя на изпитание устойчивостта на характера и нравствените добродетели на баба Илийца и така дава възможност на читателя да се убеди в душевната й извисеност. Разбира-нията на героинята за добро творчество естествено са се обогатили с възрожденски черти: буден, български дух, патриотично съзнание, родолюбива обич и готовност за смела саможертвена постъпка.

"Епопея на забравените" - величието и трагизмът на епохата




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Теми върху Вазови произведения 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.